МИСЛОВНАТА СИЛА (8): Преч­ки в със­ре­до­то­ча­ва­не­то

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

ГЛА­ВА VIII
Блуждаещият ум

Все­об­що оп­лак­ва­не на те­зи, ко­и­то за­поч­ват да се уп­раж­ня­ват в със­ре­до­то­ча­ва­не е, че са­ми­ят опит за със­ре­до­то­ча­ва­не пра­ви умът им още по-не­ук­ро­тим. В из­вес­т­на сте­пен на­ис­ти­на е та­ка, за­що­то и тук, как­то и нав­ся­къ­де, ра­бо­ти за­ко­нът за дейс­т­ви­е­то и про­ти­во­дейс­т­ви­е­то. Но до­пус­кай­ки то­ва, в съ­що­то вре­ме тряб­ва да от­бе­ле­жим, че усе­ща­не­то за уве­ли­че­на сво­е­вол­ност е по-ско­ро лъж­ли­во. Усе­ща­не­то за уве­ли­ча­ва­не на сво­е­вол­ност­та се дъл­жи глав­но на вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то меж­ду Аза, кой­то ис­ка да ов­ла­дее ума, и са­мия ум, с не­го­во­то ха­рак­тер­но със­то­я­ние на под­виж­ност. През дъл­га по­ре­ди­ца жи­во­ти Азът е бил ув­ле­чен от ума в след­ва­не на не­го­ви­те бър­зи, неп­рес­тан­ни дви­же­ния тъй, как­то чо­ве­кът е но­сен в прос­т­ран­с­т­во­то от Зе­мя­та, след­ва­ща своя кос­ми­чен път. Ние не усе­ща­ме дви­же­ни­е­то на Зе­мя­та, не до­ла­вя­ме, че се дви­жи – до та­ка­ва сте­пен сме ста­на­ли част от нея. Ако бях­ме в със­то­я­ние да се от­де­лим от нея и да спрем соб­с­т­ве­но­то си дви­же­ние, без да се са­мо­у­ни­що­жим, то­га­ва бих­ме раз­б­ра­ли, че Зе­мя­та се дви­жи с ог­ром­на ско­рост. По съ­щия на­чин, до­ка­то вът­реш­ни­ят чо­век се под­да­ва на вся­ко дви­же­ние на ума, той не схва­ща неп­рес­тан­но­то му дви­же­ние и нес­по­кой­ност, но ко­га­то по­ис­ка и спре да се дви­жи, ще от­че­те та­зи под­виж­ност на ума, за ко­я­то до­то­га­ва са­мо е слу­шал.
Ако на­чи­на­е­щи­ят има пред­вид то­зи факт, не би се обез­сър­чил още в са­мо­то на­ча­ло на сво­и­те уси­лия от сре­ща­та си с то­ва все­об­що яв­ле­ние, а при­е­май­ки го ка­то не­из­беж­ност, спо­кой­но ще про­дъл­жи нап­ред по пъ­тя си. Нак­рая той прос­то ще пот­вър­ди с опи­та си ка­за­но­то още пре­ди пет хи­ля­ди го­ди­ни от Ар­д­жу­на:

Ни­ма е въз­мож­но, о, Мад­ху­су­да­на,
та­ка­ва йо­га на трай­но съ­е­ди­ня­ва­не?
Умът е не­пос­то­я­нен, под­ви­жен
и му е труд­но в по­кой да ос­та­не.

 Не­у­мор­ни­ят ум, о, Криш­на,
се дви­жи бър­зо, буй­но, нес­пир­но.
И да се ов­ла­дее е тол­ко­ва труд­но,
кол­ко­то е труд­но да се спре бу­ря.[1]

Все още е в си­ла от­го­во­рът, кой­то со­чи ед­нич­кия път към ус­пе­ха:

Да, на­ис­ти­на, о, Мощ­но­ръ­ки,
не е лес­но ума да вла­де­еш.
Но с дъл­го упор­с­т­во, о, Ка­ун­тея,
и с без­п­рис­т­рас­т­ност ще ус­пе­еш.[2]

Вед­нъж ов­ла­дян, умът труд­но мо­же да бъ­де до­ся­ган и раз­кон­цен­т­рир­ван от стран­с­т­ва­щи­те на­о­ко­ло мис­ли, съз­да­де­ни от дру­ги умо­ве и тър­се­щи неп­рес­тан­но под­с­лон – тъл­па от блуж­да­е­щи ми­съл-фор­ми, ко­и­то сно­ват пос­то­ян­но край нас. Вед­нъж при­у­чен да се със­ре­до­то­ча­ва, той за­паз­ва в се­бе си по­ло­жи­тел­на­та наг­ла­са, в ко­я­то труд­но мо­жем да бъ­дем обез­по­ко­я­ва­ни от не­же­ла­ни гос­ти.
Все­ки, кой­то се е за­ел да обу­ча­ва своя ум, тряб­ва да под­дър­жа в се­бе си не­от­к­лон­на бди­тел­ност по от­но­ше­ние на мис­ли­те, ко­и­то “ид­ват в ума”, и да уп­раж­ня­ва над тях пос­то­я­нен под­бор. Съз­на­тел­но­то уси­лие да от­каз­ва­ме под­с­лон на ло­ши мис­ли, бър­зо да ги из­х­вър­ля­ме на­вън, ко­га­то се опит­ват да вля­зат, и миг­но­ве­но да ги за­мес­т­ва­ме с доб­ри с вре­ме­то та­ка ще нас­т­рои ума, че не след дъл­го той сам ще дейс­т­ва по та­къв на­чин – сам ще из­х­вър­ля ло­шо­то на­вън. Хар­мо­нич­ни­те и рит­мич­ни треп­те­ния от­х­вър­лят не­хар­мо­нич­ни­те и не­рит­мич­ни­те; те от­с­ка­чат от рит­мич­но треп­тя­ща­та по­вър­х­ност по­доб­но на хвър­лен вър­ху бър­зо вър­тя­що се ко­ле­ло ка­мък. Жи­ве­ей­ки сред та­къв пос­то­я­нен при­ток на доб­ри и ло­ши мис­ли, за нас е не­об­хо­ди­мо да раз­ви­ва­ме из­би­ра­тел­на­та спо­соб­ност на ума та­ка, че ве­че от са­мо­се­бе си доб­ро­то да бъ­де про­пус­ка­но, а ло­шо­то – из­х­вър­ля­но.
Умът на­по­до­бя­ва маг­нит, кой­то прив­ли­ча и от­б­лъс­к­ва, и та­зи не­го­ва ха­рак­тер­на осо­бе­ност мо­же съз­на­тел­но да се мо­де­ли­ра от нас. Ако раз­г­ле­да­ме мис­ли­те, ид­ва­щи ни на­ум, ще ус­та­но­вим, че те са от ви­да на оне­зи, ко­и­то обик­но­ве­но на­сър­ча­ва­ме. Умът прив­ли­ча мис­ли­те, сход­ни с не­го­ва­та оби­чай­на дей­ност. Ако за оп­ре­де­лен пе­ри­од от вре­ме уп­раж­ня­ва­ме це­ле­на­со­чен под­бор, той ско­ро ще за­поч­не сам да из­вър­ш­ва под­бо­ра в очер­та­на­та му ве­че по­со­ка; та­ка ло­ши­те мис­ли ня­ма да ни гос­ту­ват, а за доб­ри­те до­мът ни ви­на­ги ще е от­во­рен.
На­ис­ти­на по­ве­че­то хо­ра са твър­де въз­п­ри­ем­чи­ви, но та­зи въз­п­ри­ем­чи­вост се дъл­жи на сла­бост, а не на съз­на­тел­на ра­бо­та в оп­ре­де­ле­на по­со­ка. За­то­ва е доб­ре да се на­у­чим как пос­то­ян­но да сме нас­т­ро­е­ни да въз­п­ри­е­ма­ме и как да се нас­т­ро­им от­ри­ца­тел­но, ко­га­то то­ва е не­об­хо­ди­мо.
На­ви­кът да се със­ре­до­то­ча­ваш сам по се­бе си ще за­си­ли ума, та­ка че той с го­тов­ност ще за­поч­не да уп­раж­ня­ва кон­т­рол и под­бор по от­но­ше­ние на мис­ли­те, ид­ва­щи от­вън. Мо­же би е доб­ре да се до­ба­ви към ве­че ка­за­но­то, че в слу­ча­и­те, ко­га­то ед­на ло­ша ми­съл вле­зе в ума, е по-доб­ре да не й се про­ти­во­пос­та­вя­ме ди­рек­т­но, а да из­пол­з­ва­ме фак­та, че умът мо­же да мис­ли са­мо за ед­но не­що в да­ден мо­мент – не­ка вед­на­га го на­со­чим към ня­коя доб­ра ми­съл и та­ка ло­ша­та по не­об­хо­ди­мост ще бъ­де из­х­вър­ле­на. Ко­га­то се бо­рим про­тив не­що, са­ма­та си­ла, ко­я­то упот­ре­бя­ва­ме за цел­та, пре­диз­вик­ва съ­от­вет­на ре­ак­ция и та­ка уве­ли­ча­ва на­ше­то без­по­койс­т­во, но ако обър­нем пог­ле­да на ума към об­раз в ня­кое дру­го нап­рав­ле­ние, то то­га­ва пър­ви­ят по не­об­хо­ди­мост ще из­ле­зе от по­лез­ре­ни­е­то му. Мно­го хо­ра гу­бят го­ди­ни в бор­ба с не­чис­ти мис­ли, до­ка­то спо­кой­но­то за­ни­ма­ние на ума с чис­ти мис­ли са­мо по се­бе си ще от­с­т­ра­ни не­чис­ти­те. И тъй ка­то по то­зи на­чин умът прив­ли­ча към се­бе си ма­те­рия, нес­по­соб­на да въз­п­ро­из­веж­да гру­би­те треп­те­ния, той пос­те­пен­но ста­ва невъз­п­ри­ем­чив и ус­той­чив към то­зи род мис­ли.
То­ва е тай­на­та на пра­вил­на­та въз­п­ри­ем­чи­вост. Умът от­в­ръ­ща спо­ред при­ро­да­та си; той от­го­ва­ря на всич­ко, ко­е­то хар­мо­ни­ра с не­го­ва­та при­ро­да. Ние го пра­вим въз­п­ри­ем­чив за доб­ри­те и не­въз­п­ри­ем­чив към ло­ши­те мис­ли, за­дър­жай­ки през по-го­ля­ма част от вре­ме­то вни­ма­ни­е­то си вър­ху въз­ви­ше­ни идеи и мис­ли, с ко­е­то прив­ли­ча­ме за из­г­раж­да­не­то на ума ни ма­те­ри­а­ли, спо­соб­ни да въз­п­ро­из­веж­дат доб­ри­те мис­ли и да от­х­вър­лят ло­ши­те. Тряб­ва да на­соч­ва­ме мис­ли­те си към оно­ва, ко­е­то же­ла­ем да ста­не част от на­ша­та мис­лов­на същ­ност и да от­в­ръ­ща­ме пог­лед от оно­ва, ко­е­то не же­ла­ем да е част от нея. Та­къв ум, в оке­а­на от за­о­би­ка­ля­щи ни мис­ли, прив­ли­ча към се­бе си доб­ри­те, от­б­лъс­к­ва ло­ши­те и та­ка пос­те­пен­но рас­те все по-чист и по-си­лен в съ­щи­те те­зи ми­съл-ус­ло­вия, ко­и­то ка­рат друг да за­па­да.
Въз­мож­ност­та за за­мес­т­ва­не на ед­на ми­съл с дру­га е та­ка­ва, че мо­же да бъ­де из­пол­з­ва­на за въз­ви­ше­ни це­ли по мно­го на­чи­ни. Ако си по­мис­лим не­що ло­шо за да­де­но ли­це, мо­жем вед­на­га да се ос­во­бо­дим от не­же­ла­но­то от­ри­ца­ние, ка­то на­со­чим ми­съл­та си към ня­коя доб­ра чер­та на ха­рак­те­ра му, ко­я­то сме за­бе­ля­за­ли или към ня­кое доб­ро де­ло, ко­е­то зна­ем, че е из­вър­ши­ло.
Ако умът е из­мъч­ван от без­по­койс­т­во, мо­жем да го на­со­чим към раз­ми­съл за сми­съ­ла на жи­во­та, за доб­рия За­кон, кой­то “мощ­но и гриж­ли­во пред­вож­да всич­ки не­ща”. Ако се слу­чи ня­коя осо­бе­но не­же­ла­на ми­съл нас­то­я­тел­но да ни се нат­рап­ва, то­га­ва ху­ба­во е да си из­бе­рем лю­бим стих или фра­за с про­ти­во­по­лож­но съ­дър­жа­ние и ко­га­то неп­ри­ят­на­та ми­съл дой­де, да за­поч­нем да си пов­та­ря­ме и об­мис­ля­ме из­б­ра­но­то.
Ху­ба­во е пос­то­ян­но да под­х­ран­ва­ме ума си с ня­коя въз­ви­ше­на ми­съл, рад­ва­ща ду­ма или стре­меж към бла­го­ро­ден жи­вот. Все­ки ден, пре­ди да се спус­нем от­но­во в бор­би­те на ежед­не­ви­е­то, тряб­ва да въ­о­ръ­жа­ва­ме своя ум със за­щит­на­та бро­ня на доб­ра­та ми­съл. Дос­та­тъч­ни са ня­кол­ко ду­ми от ня­кое све­ще­но пи­са­ние, ко­и­то пре­пов­та­ря­ни сут­рин, ско­ро ще за­поч­нат са­ми да се връ­щат в ума през де­ня, из­п­лу­вай­ки в не­го ви­на­ги, ко­га­то не е за­ет с дру­га ум­с­т­ве­на дей­ност.

Опас­нос­ти при със­ре­до­то­ча­ва­не­то

Съ­щес­т­ву­ват из­вес­т­ни опас­нос­ти при със­ре­до­то­ча­ва­не­то, за ко­и­то на­чи­на­е­щи­ят тряб­ва да бъ­де пре­дуп­ре­ден.
Тя­ло­то лес­но мо­же да пос­т­ра­да от нез­на­ние и нев­ни­ма­ние. Ко­га­то чо­век се със­ре­до­то­ча­ва, тя­ло­то му се нап­ря­га, без той да за­бе­ляз­ва и въп­ре­ки не­го­во­то же­ла­ние. Тя­ло­то се нап­ря­га по по­до­бие на ума, ко­е­то мо­же да се за­бе­ле­жи в ня­кои дреб­ни де­тай­ли. Уси­ле­но­то ста­ра­ние да за­пом­ним во­ди до наб­ръч­к­ва­не на че­ло­то, прис­ви­ва­не на очи­те и смръщ­ва­не на веж­ди­те. В про­дъл­же­ние на ве­ко­ве ум­с­т­ве­но­то уси­лие е пре­диз­вик­ва­ло нап­ре­же­ние в тя­ло­то, за­що­то умът се е за­ни­ма­вал из­ця­ло с удов­лет­во­ря­ва­не на те­лес­ни­те нуж­ди с по­мощ­та на тя­ло­то и по то­зи на­чин се е ус­та­но­ви­ла ав­то­ма­тич­на връз­ка по­меж­ду им.
Ко­га­то за­поч­нем да се със­ре­до­то­ча­ва­ме, тя­ло­то ни по на­вик се нап­ря­га, мус­ку­ли­те се стя­гат и нер­ви­те се об­тя­гат. Ето за­що се по­я­вя­ва го­ля­ма фи­зи­чес­ка умо­ра, мус­кул­но и нер­в­но из­то­ще­ние и ос­т­ро гла­во­бо­лие, ко­и­то ка­рат мно­зи­на да пре­ус­та­но­вят за­ни­ма­ни­я­та си, при­е­май­ки, че те­зи ло­ши пос­лед­с­т­вия са не­из­беж­ни. В дейс­т­ви­тел­ност те мо­гат лес­но да бъ­дат из­бег­на­ти. На­чи­на­е­щи­ят тряб­ва от вре­ме на вре­ме да пре­къс­ва сво­е­то със­ре­до­то­ча­ва­не, за да от­бе­ле­жи със­то­я­ни­е­то на тя­ло­то си и ако ус­та­но­ви, че е нап­рег­на­то, тряб­ва да го от­пус­не.
Ко­га­то пов­то­рим то­ва ня­кол­ко пъ­ти, неп­ра­вил­на­та връз­ка по­меж­ду им ще се раз­пад­не и та­ка тя­ло­то ще по­чи­ва, до­ка­то умът е със­ре­до­то­чен. Па­тан­д­жа­ли каз­ва, че при ме­ди­та­ция тя­ло­то тряб­ва да се чув­с­т­ва “ле­ко и при­ят­но”; то не мо­же да по­мог­не на ума, ако се нап­ря­га, но мо­же да нав­ре­ди на се­бе си.
Вяр­вам, ще бъ­да из­ви­не­на, ако илюс­т­ри­рам ка­за­но­то с при­мер от лич­ния си жи­вот. Един ден, ка­то уче­нич­ка на Еле­на Бла­ват­с­ка, бях по­мо­ле­на от нея да нап­ра­вя из­вес­т­но уси­лие на во­ля­та и аз нап­ра­вих то­ва ен­ту­си­а­зи­ра­но – та­ка, че чак ми се из­ду­ха ве­ни­те на гла­ва­та.
– Ми­ла моя, – ка­за ми тя су­хо – не­дей да при­ла­гаш во­ля със сво­и­те ве­ни.
Ед­на дру­га фи­зи­чес­ка опас­ност от неп­ра­вил­но­то със­ре­до­то­ча­ва­не е пос­лед­с­т­ви­е­то, ко­е­то мо­же да има за нер­в­ни­те клет­ки на мо­зъ­ка. С усил­ва­не на със­ре­до­то­ча­ва­не­то и уми­рот­во­ря­ва­не на ума Азът за­поч­ва да ра­бо­ти през ума, и да изис­к­ва мно­го по­ве­че от мо­зъч­ни­те клет­ки. Те­зи клет­ки са със­та­ве­ни от ато­ми със сте­ни от спи­ра­ли, през ко­и­то те­че жиз­не­на енер­гия. Спо­ме­на­ти­те спи­ра­ли са 7 на брой (ед­на в дру­га), ка­то 4 от тях ра­бо­тят, а ос­та­на­ли­те 3 все още не (те са един вид за­ча­тъч­ни ор­га­ни). Ко­га­то вис­ши­те енер­гии сли­зат на­до­лу, тър­сей­ки ка­нал за про­ти­ча­не в ато­ми­те, те ак­ти­ви­рат те­зи спи­ра­ли, ко­и­то ще слу­жат в бъ­де­ще за тех­ния из­лив. Ако вър­вим на­там бав­но и вни­ма­тел­но, спи­ра­ли­те ня­ма да се пов­ре­дят, но ед­но свръ­ху­си­лие е опас­но за де­ли­кат­ния им стро­еж. До­ка­то не се из­пол­з­ват, те­зи тън­ки и фи­ни тръ­бич­ки са сплес­на­ти та­ка, ся­каш са от ме­ка гу­ма и ако из­пъл­ва­не­то им ста­не пре­ка­ле­но бър­зо, въз­мож­но е да се пов­ре­дят. Сиг­нал за опас­ност е усе­ща­не­то за тъ­па бол­ка и те­жест в гла­ва­та, ко­и­то мо­гат да пре­рас­нат в ос­т­ра бол­ка и още по-ло­шо – да се по­я­ви не­из­ле­чи­мо въз­па­ле­ние, ако не им обър­нем нав­ре­ме вни­ма­ние. Сле­до­ва­тел­но опи­ти­те за със­ре­до­то­ча­ва­не още от са­мо­то на­ча­ло тряб­ва да се пра­вят вни­ма­тел­но и в ни­ка­къв слу­чай не би­ва да се сти­га до мо­зъч­на пре­у­мо­ра. Ка­то на­ча­ло ня­кол­ко ми­ну­ти са дос­та­тъч­ни. С вре­ме­то пос­те­пен­но мо­жем да удъл­жим уп­раж­ня­ва­не­то си.
Тряб­ва оба­че да се уп­раж­ня­ва­ме ре­дов­но, кол­ко­то и мал­ко да е вре­ме­то, ко­е­то ус­пя­ва­ме да от­де­лим за то­ва. Ако про­пус­нем до­ри един ден, ато­ми­те се връ­щат в пър­во­на­чал­но­то си със­то­я­ние и ра­бо­та­та тряб­ва да за­поч­не от­на­ча­ло.
Пос­те­пен­но­то и сис­тем­но уп­раж­ня­ва­не оси­гу­ря­ва най-доб­ри ре­зул­та­ти с най-мал­ки рис­ко­ве. В ня­кои шко­ли по хат­ха-йо­га уче­ни­ци­те са обу­ча­ва­ни да си по­ма­гат в със­ре­до­то­ча­ва­не­то, ка­то за­дър­жат пог­ле­да си вър­ху чер­на точ­ка на бя­ла сте­на до­то­га­ва, до­ка­то из­пад­нат в транс. Ще из­тък­нем по­не две при­чи­ни, по­ра­ди ко­и­то та­ко­ва не­що не би­ва да се пра­ви. Пър­во, то­ва уп­раж­не­ние след из­вес­т­но вре­ме пов­реж­да очи­те, т.е пов­реж­да зри­тел­ния ни ор­ган. Вто­ро, то пре­диз­вик­ва един вид мо­зъч­на па­ра­ли­за. Па­ра­ли­за­та за­поч­ва с умо­ра в клет­ки­те на ре­ти­на­та, при ко­е­то точ­ка­та се из­губ­ва от пог­ле­да, за­що­то мяс­то­то в ре­ти­на­та, къ­де­то тя е има­ла своя об­раз, ста­ва без­чув­с­т­ве­но в ре­зул­тат от про­дъл­жи­тел­но­то й въз­п­ри­е­ма­не. Та­зи умо­ра се раз­п­рос­т­ра­ня­ва на­вът­ре по нер­в­ни­те клет­ки, до­ка­то нас­тъ­пи не­що ка­то па­ра­ли­за и чо­ве­кът из­пад­не в хип­но­ти­чен транс. На­ис­ти­на, пре­въз­бу­да­та на ня­кой се­ти­вен ор­ган се приз­на­ва на За­пад ка­то сред­с­т­во за хип­но­за – вър­тя­що се ог­ле­да­ло, елек­т­ри­чес­ка свет­ли­на и др. се упот­ре­бя­ват за та­зи цел. Но мо­зъч­на­та па­ра­ли­за прек­ра­тя­ва мис­ле­не­то на фи­зи­чес­ка ос­но­ва като пра­ви мо­зъ­ка без­чув­с­т­вен за не­фи­зи­чес­ки треп­те­ния, та­ка че Азът ста­ва нес­по­со­бен да из­ра­зи се­бе си във фи­зи­чес­ко­то по­ле; тя не го ос­во­бож­да­ва, а го ли­ша­ва от не­го­вия ин­с­т­ру­мент. Чо­век мо­же да ос­та­не сед­ми­ци в транс, дос­тиг­нат по то­зи на­чин, а ко­га­то дой­де на се­бе си ня­ма да е с ни­що по-мъ­дър, от­кол­ко­то е бил пре­ди. Той не при­до­би­ва зна­ние, а прос­то си гу­би вре­ме­то. Та­ки­ва ме­то­ди не во­дят към ду­хов­но из­рас­т­ва­не, а са­мо до фи­зи­чес­ка раз­ру­ха.

____________________

[1] Бхагават-гита, VI, 33-34
[2] Бхагават-гита, VI, 35

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (7): Съзнание има там, където има предмет, на който да бъде отвръщано МИСЛОВНАТА СИЛА (6): Развитието на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (5): Природата на паметта МИСЛОВНАТА СИЛА (3, 4): Предаване на мисли от разстояние, Зараждане на мисълта