МИСЛОВНАТА СИЛА (7): Съзнание има там, където има предмет, на който да бъде отвръщано

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

ГЛА­ВА VII
Със­ре­до­то­ча­ва­не

Мал­ко са не­ща­та, ко­и­то та­ка из­мо­ря­ват уче­ни­ка в на­ча­ло­то, как­то със­ре­до­то­ча­ва­не­то. В пър­вия етап от раз­ви­ти­е­то на ума ус­пе­хът за­ви­си от не­го­ва­та под­виж­ност, буд­ност и го­тов­ност да въз­п­ри­е­ма усе­ща­не след усе­ща­не, ска­чай­ки неп­ре­къс­на­то от ед­но не­що на дру­го. Под­виж­ност­та на то­зи етап е най-цен­но ка­чес­т­во и зор­ки­ят пог­лед над всич­ко оно­ва, ко­е­то ста­ва на­о­ко­ло, е съ­щес­т­вен за ус­пе­ха. В мо­мент, ко­га­то умът съ­би­ра ма­те­ри­ал за раз­ми­съл, из­к­лю­чи­тел­на­та под­виж­ност е пре­и­му­щес­т­во и в про­дъл­же­ние на го­лям брой жи­во­ти умът рас­те имен­но бла­го­да­ре­ние на нея, усил­вай­ки я до­пъл­ни­тел­но. Пре­ус­та­но­вя­ва­не­то на та­зи дей­ност, при­ко­ва­ва­не­то на вни­ма­ни­е­то в ед­на точ­ка е про­мя­на, ко­я­то ес­тес­т­ве­но не ид­ва без сът­ре­се­ние; ко­га­то по­чув­с­т­ва юз­да­та за пър­ви път, умът за­поч­ва да се мя­та ка­то не­о­бяз­ден кон.
Ве­че ус­та­но­вих­ме, че ум­с­т­ве­но­то тя­ло при­е­ма фор­ма­та на пред­ме­та, към кой­то е на­со­че­но съз­на­ни­е­то. Па­тан­д­жа­ли го­во­ри за спи­ра­не ви­до­из­ме­не­ни­я­та на мис­ле­ща­та си­ла, т.е. за спи­ра­не на веч­но из­ме­ня­щи­те се въз­п­ро­из­веж­да­ния на вън­ш­ния свят. Да бъ­дат пре­ус­та­но­ве­ни ви­до­из­ме­не­ни­я­та и да се за­дър­жи ум­с­т­ве­но­то тя­ло във фор­ма­та са­мо на един об­раз – то­ва е със­ре­до­то­ча­ва­не, що се от­на­ся до фор­ма­та. Упо­ри­то­то на­соч­ва­не и за­дър­жа­не на вни­ма­ни­е­то вър­ху та­зи фор­ма, за да бъ­де въз­п­ро­из­ве­де­на тя съ­вър­ше­но – то­ва е със­ре­до­то­ча­ва­не, що се от­на­ся до ра­бо­та­та на Поз­на­ва­те­ля.
При със­ре­до­то­ча­ва­не­то съз­на­ни­е­то се за­дър­жа вър­ху от­де­лен об­раз; ця­ло­то вни­ма­ние на Поз­на­ва­те­ля е при­ко­ва­но в ед­на точ­ка без ко­ле­ба­ние и от­мес­т­ва­не. Умът, кой­то прив­ли­чан от вън­ш­ния свят бя­га без­с­пир от ед­но не­що на дру­го, за­е­май­ки фор­ма­та им в бър­за пос­ле­до­ва­тел­ност, би­ва от­д­ръп­ван, за­дър­жан и при­нуж­да­ван от во­ля­та да ос­та­не в ед­на фор­ма, без да об­ръ­ща вни­ма­ние на вън­ш­ни­те драз­не­ния.
Се­га, ко­га­то умът е за­дър­жан във фор­ма­та на един об­раз, кой­то Поз­на­ва­те­лят уси­ле­но съ­зер­ца­ва, се дос­ти­га мно­го по-го­ля­мо поз­на­ние за пред­ме­та, от­кол­ко­то би мог­ло да се пос­тиг­не чрез как­во­то и да би­ло чуж­до сло­вес­но опи­са­ние.
Пред­с­та­ва­та ни за ед­на кар­ти­на или глед­ка е мно­го по-пъл­на, ко­га­то я ви­дим, от­кол­ко­то ако че­тем или слу­ша­ме за нея. Ако се със­ре­до­то­чим вър­ху ед­но та­ко­ва опи­са­ние, на­ше­то ум­с­т­ве­но тя­ло при­е­ма фор­ма­та на кар­ти­на­та и ние по­лу­ча­ва­ме по-пъл­но зна­ние за нея.
Не тряб­ва да се заб­ра­вя, че със­ре­до­то­ча­ва­не­то не е със­то­я­ние на па­сив­ност, а нап­ро­тив – на най-уси­ле­на и це­ле­на­со­че­на дей­ност. Във фи­зи­чес­ко­то по­ле то съ­от­вет­с­т­ва на сви­ва­не­то на мус­ку­ла при под­го­тов­ка за скок или на нап­ря­га­не­то му, за да се пос­рещ­не про­дъл­жи­тел­но уси­лие. На­ис­ти­на, при на­чи­на­е­щи­те то­ва със­ре­до­то­ча­ва­не ви­на­ги се прид­ру­жа­ва от съ­от­вет­но­то фи­зи­чес­ко нап­ре­же­ние и след то­ва от фи­зи­чес­ка умо­ра. Как­то чрез нап­рег­на­то взи­ра­не в пред­мет ус­пя­ва­ме да ви­дим под­роб­нос­ти­те, та­ка със­ре­до­то­ча­ва­не­то ни да­ва въз­мож­ност да уло­вим ню­ан­си­те на ед­на ми­съл.
В на­ча­ло­то, ко­га­то за­поч­нем да се със­ре­до­то­ча­ва­ме, тряб­ва да се пре­о­до­ле­ят две труд­нос­ти.
Пър­во, да не се об­ръ­ща вни­ма­ние на драз­не­ни­я­та, ко­и­то неп­ре­къс­на­то ни ата­ку­ват. Тряб­ва да се пред­па­зи ум­с­т­ве­но­то тя­ло от же­ла­ние да от­го­во­ря на те­зи вли­я­ния, ка­то не му се поз­во­ля­ва да се раз­сей­ва. То­ва изис­к­ва да се от­де­ля част от вни­ма­ни­е­то към са­мо­то съп­ро­тив­ле­ние, но ко­га­то склон­ност­та да се от­го­ва­ря бъ­де над­мог­на­та, съп­ро­тив­ле­ни­е­то из­чез­ва. Ис­ка се пъл­но рав­но­ве­сие – ни­то съп­ро­тив­ле­ние, ни­то от­да­ва­не – ед­но спо­койс­т­вие, та­ка че въл­ни­те от­вън да не мо­гат да при­чи­нят ни­как­во въл­не­ние.
Вто­ро, през ця­ло­то вре­ме умът тряб­ва да е със­ре­до­то­чен над един един­с­т­вен об­раз; тряб­ва не са­мо да пре­ус­та­но­ви ви­до­из­ме­не­ни­я­та си под вли­я­ни­е­то на вън­ш­ни въз­дейс­т­вия, но и да спре сво­я­та соб­с­т­ве­на вът­реш­на дей­ност, т.е. да прес­та­не да пре­на­реж­да сво­е­то съ­дър­жа­ние, раз­мис­ляй­ки вър­ху об­ра­за, съз­да­вай­ки но­ви връз­ки, от­к­ри­вай­ки скри­ти сход­с­т­ва и раз­ли­ки; тряб­ва да при­ко­ве вни­ма­ни­е­то си са­мо вър­ху един пред­мет. Та­ка, раз­би­ра се, той не пре­ус­та­но­вя­ва ак­тив­ност­та си, а я кон­цен­т­ри­ра ця­ла­та в ед­но нап­рав­ле­ние. Вод­на струя, раз­ли­ва­ща се по об­шир­на площ, има мал­ка дви­га­тел­на си­ла. Съ­ща­та струя, пус­на­та да те­че по те­сен ка­нал със съ­ща­та на­чал­на ско­рост, е спо­соб­на да по­ме­те пре­пят­с­т­вия по пъ­тя си. Ето къ­де е сми­съ­лът на це­ле­на­со­че­ност­та, ко­я­то учи­те­ли­те по ме­ди­та­ция пос­то­ян­но изис­к­ват. Си­ла­та на ума ос­та­ва съ­ща­та, но не­го­ва­та пол­зот­вор­ност се уве­ли­ча­ва не­и­мо­вер­но. Па­ра, ос­та­ве­на да се но­си сво­бод­но из въз­ду­ха, не мо­же да пов­диг­не и пе­ро от мяс­то­то му, но пус­на­та по тръ­ба ще зад­ви­жи и бу­та­ло. Да си на­ло­жи чо­век вът­ре­шен мир е до­ри по-труд­но, от­кол­ко­то да се на­у­чи да не об­ръ­ща вни­ма­ние на вън­ш­ни драз­не­ния, тъй ка­то то­ва е свър­за­но с не­го­вия по-дъл­бок и пъл­но­це­нен жи­вот. Да се обър­не гръб на вън­ш­ния свят е по-лес­но, от­кол­ко­то да се ук­ро­ти вът­реш­ния, за­що­то то­зи вът­ре­шен свят е по-бли­зо до Аза и за по­ве­че­то хо­ра в нас­то­я­щия етап на чо­веш­ко­то раз­ви­тие той се отъж­дес­т­вя­ва с Аза. Са­ми­ят опит да се ук­ро­ти умът оба­че е стъп­ка нап­ред в раз­ви­ти­е­то на съз­на­ни­е­то, за­що­то ско­ро за­поч­ва­ме да до­ла­вя­ме, че уп­ра­ви­те­лят и уп­рав­ля­е­мо­то не са ед­но и съ­що не­що и не­съз­на­тел­но се отъж­дес­т­вя­ва­ме с уп­ра­ви­те­ля. “Аз ук­ро­тих своя ум” каз­ва съз­на­ни­е­то и Азът за­поч­ва да въз­п­ри­е­ма ума ка­то своя соб­с­т­ве­ност.
В на­ча­ло­то ние пра­вим та­зи раз­ли­ка не­съз­на­тел­но, смът­но до­ла­вяй­ки, че има не­що, ко­е­то ръ­ко­во­ди, и не­що, ко­е­то е ръ­ко­во­де­но. Впос­лед­с­т­вие нис­ши­ят кон­к­ре­тен ум би­ва раз­г­ра­ни­чен и Азът за­поч­ва да се чув­с­т­ва ве­че по-си­лен и по-яс­но виж­дащ. По­я­вя­ва се усе­ща­не­то, че то­ва “Аз” не е за­ви­си­мо ни­то от тя­ло­то, ни­то от ума. То­ва е пър­ви­ят наш съз­на­те­лен до­пир с ис­тин­с­ка­та ни, без­с­мър­т­на при­ро­да – не­що, ко­е­то пред­ва­ри­тел­но сме схва­на­ли с ума и ко­е­то ус­ко­ря­ва са­мо­то със­ре­до­то­ча­ва­не. С по-на­та­тъш­ни­те уп­раж­не­ния кръ­го­зо­рът се раз­ши­ря­ва, но ка­то че ли на­вът­ре, а не на­вън – все по-на­вът­ре и на­вът­ре, без­к­рай­но и без­с­пир­но. Там, вът­ре, се раз­ви­ва спо­соб­ност­та да се поз­нае ис­ти­на­та от пръв пог­лед, ко­е­то ста­ва са­мо ко­га­то бъ­де пре­о­до­лян умът с не­го­ва­та склон­ност към дъл­ги раз­мис­ли. (Не­ка не се заб­ра­вя, че ду­ма­та “ум” нав­ся­къ­де се упот­ре­бя­ва със зна­че­ни­е­то: нисш ум – ум­с­т­ве­но тя­ло плюс ма­нас.) “Азът” е из­раз на вът­реш­ния чо­век, чи­я­то при­ро­да е зна­ние; за­то­ва все­ки път ко­га­то се сблъс­ка с ня­коя ис­ти­на, той усе­ща ней­ни­те треп­те­ния като хар­мо­нич­ни и сле­до­ва­тел­но спо­соб­ни да въз­п­ро­из­ве­дат в не­го един ре­а­лен об­раз, до­ка­то лъ­жа­та съз­да­ва про­ти­во­ре­чив и не­съ­раз­ме­рен об­раз, съ­об­раз­но сво­е­то соб­с­т­ве­но ес­тес­т­во. Ко­га­то умът за­поч­не да за­е­ма все по-под­чи­не­но по­ло­же­ние, те­зи вът­реш­ни си­ли на Аза про­я­вя­ват сво­е­то пре­и­му­щес­т­во и ин­ту­и­ци­я­та – по­доб­на на не­пос­ред­с­т­ве­но­то виж­да­не във фи­зи­чес­ко­то по­ле – за­е­ма мяс­то­то на раз­съж­де­ни­е­то, ко­е­то мо­же да се срав­ни с до­кос­ва­не­то във фи­зи­чес­ко­то по­ле. Всъщ­ност при­ли­ка­та е по-го­ля­ма, от­кол­ко­то из­г­леж­да на пръв пог­лед, за­що­то ин­ту­и­ци­я­та се раз­ви­ва от раз­съж­де­ни­е­то със съ­ща­та пре­лив­ност, без да се про­ме­ня са­мо­то ес­тес­т­во, с ко­я­то виж­да­не­то се раз­ви­ва от до­кос­ва­не­то. Има ед­на го­ля­ма раз­ли­ка в “на­чи­на”, но то­ва не би­ва да ни пре­чи да ви­дим пос­то­ян­но раз­ви­тие. Ин­ту­и­ци­я­та на сла­бо­раз­ви­тия чо­век е дви­же­ние, ро­де­но от же­ла­ние, и стои по-до­лу от раз­съж­де­ни­е­то.
Ко­га­то умът е доб­ре обу­чен да се със­ре­до­то­ча­ва и мо­же за из­вес­т­но вре­ме да под­дър­жа сво­я­та це­ле­на­со­че­ност (как­то то­ва със­то­я­ние се на­ри­ча), след­ва­ща­та стъп­ка е да се от­с­т­ра­ни пред­ме­тът и да се под­дър­жа умът кон­цен­т­ри­ран, без вни­ма­ни­е­то да е на­со­че­но към как­во­то и да би­ло. В то­ва със­то­я­ние ум­с­т­ве­но­то тя­ло не пред­с­та­вя ни­ка­къв об­раз; ма­те­ри­я­та, от ко­я­то то е из­г­ра­де­но пре­ми­на­ва в със­то­я­ние на пъл­но спо­койс­т­вие, по­доб­но на езе­ро без въл­ни. То­ва със­то­я­ние не мо­же да про­дъл­жа­ва дъл­го, по­доб­но на “кри­тич­на­та точ­ка” в хи­ми­я­та[1] – пре­ход­на­та точ­ка меж­ду две поз­на­ти и раз­лич­ни със­то­я­ния на ма­те­ри­я­та. Ина­че ка­за­но, ко­га­то ум­с­т­ве­но­то тя­ло е в по­кой, съз­на­ни­е­то из­ли­за от не­го и пре­ми­на­ва към и от­въд Лая цен­тъ­ра – не­ут­рал­на­та точ­ка на сре­ща меж­ду ум­с­т­ве­но­то и при­чин­но­то тя­ло. Пре­ми­на­ва­не­то се прид­ру­жа­ва от из­па­да­не в ед­на се­кун­д­на без­па­мет­ност и без­съз­на­ние – не­из­беж­но след­с­т­вие от из­чез­ва­не­то на пред­ме­ти­те от съз­на­ни­е­то, – след­ва­но от съз­на­тел­ност във вис­ше­то по­ле. Из­х­вър­ля­не­то от съз­на­ни­е­то на пред­ме­ти, при­над­ле­жа­щи на нис­ши­те све­то­ве, поз­во­ля­ва по­я­ва­та на пред­ме­ти от по-вис­ши­те. То­га­ва Азът да­ва фор­ма на ум­с­т­ве­но­то тя­ло спо­ред сво­и­те соб­с­т­ве­ни мис­ли и го про­ник­ва със сво­и­те соб­с­т­ве­ни треп­те­ния. Той мо­же да про­ме­ня ум­с­т­ве­но­то тя­ло спо­ред ви­де­ни­я­та от по-вис­ши­те све­то­ве, в ко­и­то е мо­гъл да над­зър­не в сво­и­те вър­хо­ви мо­мен­ти, и та­ка да све­де на­до­лу и из­лъ­чи на­вън идеи, на ко­и­то ум­с­т­ве­но­то тя­ло ина­че не би би­ло в със­то­я­ние да от­вър­не. То­ва е всъщ­ност вдъх­но­ве­ни­е­то на ге­ния, ко­е­то бляс­ва в ума с ос­ле­пи­тел­на свет­ли­на и прос­ве­ща­ва цял един свят. Са­ми­ят чо­век, кой­то го да­ва на све­та, ед­ва ли мо­же в сво­е­то обик­но­ве­но ум­с­т­ве­но със­то­я­ние да ка­же как го е по­лу­чил; той знае са­мо, че по ня­ка­къв стра­нен на­чин “си­ла­та, що в мен на­пи­ра, иг­рае вър­ху ус­т­ни­те ми и да­ва знак с ръ­ка­та ми”.

Съз­на­ние има там, къ­де­то има пред­мет,
на кой­то да бъ­де от­в­ръ­ща­но

В све­та на фор­ми­те ед­на фор­ма за­е­ма оп­ре­де­ле­но мяс­то и не мо­же да се ка­же, че тя, ако мо­га та­ка да се из­ра­зя, е на мяс­то, къ­де­то не е. То­ва оз­на­ча­ва, че за­е­май­ки да­де­но мяс­то, тя е по-бли­зо до ед­ни фор­ми и по-да­леч от дру­ги, ко­и­то съ­що за­е­мат оп­ре­де­ле­ни мес­та по от­но­ше­ние на ней­но­то. Ако тя ис­ка да се прид­ви­жи от ед­но мяс­то на дру­го, ще тряб­ва да из­ми­не из­вес­т­но рас­то­я­ние в прос­т­ран­с­т­во­то. Прид­виж­ва­не­то мо­же да бъ­де бър­зо или бав­но – ка­то проб­ля­сък на мъл­ния или ка­то ход на кос­те­нур­ка, – но та­ка или ина­че тряб­ва да бъ­де из­вър­ше­но и то­ва от­не­ма из­вес­т­но вре­ме.
Що се от­на­ся до съз­на­ни­е­то оба­че, прос­т­ран­с­т­во в то­зи сми­съл не съ­щес­т­ву­ва. Съз­на­ни­е­то про­ме­ня сво­е­то със­то­я­ние, а не сво­е­то мяс­то; об­х­ва­ща по­ве­че или по-мал­ко; поз­на­ва или не поз­на­ва оно­ва, ко­е­то то са­мо­то не е, точ­но тол­ко­ва, кол­ко­то мо­же или не мо­же да от­го­во­ри на не­го­ви­те треп­те­ния. Не­го­ви­ят пог­лед се раз­ши­ря­ва с на­рас­т­ва­не­то на въз­п­ри­ем­чи­вост­та му, т.е. на спо­соб­ност­та му да от­в­ръ­ща, на си­ла­та му да въз­п­ро­из­веж­да треп­те­ния. Тук не ста­ва въп­рос за пъ­те­шес­т­вия, за пре­ми­на­ва­не на ня­как­ви раз­с­то­я­ния. Прос­т­ран­с­т­во­то при­над­ле­жи на фор­ми­те, ко­и­то си вза­и­мо­дейс­т­ват най-ве­че ко­га­то са бли­зо ед­на до дру­га и чи­е­то вза­им­но вли­я­ние се на­ма­ля­ва с уве­ли­ча­ва­не на раз­с­то­я­ни­е­то по­меж­ду им.
Всич­ки, ко­и­то нап­ред­ват в със­ре­до­то­ча­ва­не­то, от­к­ри­ват за се­бе си то­ва не­съ­щес­т­ву­ва­не на прос­т­ран­с­т­во­то за съз­на­ни­е­то. Един адепт мо­же да пос­тиг­не зна­ние за кой да е пред­мет, ка­то се със­ре­до­то­ча­ва вър­ху не­го в са­мия се­бе – не­що, на ко­е­то раз­с­то­я­ни­е­то не оказ­ва по ни­ка­къв на­чин вли­я­ние. Той съз­на­ва да­ден пред­мет, на­ми­ращ се, да ка­жем, на дру­га пла­не­та не за­що­то не­го­во­то ас­т­рал­но виж­да­не дейс­т­ва те­лес­ко­пич­но, а за­що­то във вът­реш­на­та об­ласт ця­ла­та Все­ле­на съ­щес­т­ву­ва ка­то ед­на точ­ка; та­къв чо­век дос­ти­га сър­це­то на жи­во­та и там виж­да всич­ки не­ща.
В Упа­ни­ша­ди­те пи­ше, че вът­ре в сър­це­то има мал­ка стая, къ­де­то е “вът­реш­ни­ят етер” – ана­лог на прос­т­ран­с­т­во­то в ду­хов­но от­но­ше­ние. То­ва е Ат­ма, без­с­мър­т­ни­ят Аз, сто­ящ над вся­ко стра­да­ние.
“Вът­ре в не­го оби­та­ват не­бе­то и све­тът; вът­ре в не­го оби­та­ват огъ­нят и въз­ду­хът, слън­це­то и ме­се­цът, свет­ка­ви­ца­та и звез­ди­те, всич­ко, ко­е­то не е в Та­зи (все­ле­на).”[2]
То­зи “вът­ре­шен етер на сър­це­то” е древ­но, мис­тич­но наз­ва­ние на ду­хов­на­та същ­ност на Аза, кой­то на­ис­ти­на е еди­нен и всеп­ро­ник­ващ, та­ка че все­ки, кой­то е съз­на­те­лен в Аза, е съз­на­те­лен и във всич­ки точ­ки на Все­ле­на­та. На­у­ка­та каз­ва, че дви­же­ни­е­то на ед­но тя­ло тук въз­дейс­т­ва и на най-от­да­ле­че­на­та звез­да, за­що­то всич­ки те­ла са по­то­пе­ни в ете­ра и са про­пи­ти от не­го, та­ка че той из­пъл­ня­ва ро­ля­та на пос­то­я­нен пос­ред­ник при пре­на­ся­не­то на треп­те­ни­я­та без пре­къс­ва­ния и сле­до­ва­тел­но без за­гу­ба на си­ла, ко­е­то зна­чи – на как­во­то и да е раз­с­то­я­ние. То­ва е, що се от­на­ся до фор­ма-стра­на­та на При­ро­да­та. То­га­ва ес­тес­т­ве­но е съз­на­ни­е­то – жи­вот-стра­на­та на При­ро­да­та – по съ­щия на­чин да про­ник­ва всич­ко, без из­к­лю­че­ние.
Ние има­ме усе­ща­не­то, че сме “тук”, за­що­то по­лу­ча­ва­ме не­пос­ред­с­т­ве­ни впе­чат­ле­ния от пред­ме­ти­те око­ло нас. Ко­га­то съз­на­ни­е­то треп­ти в от­го­вор на “да­леч­ни” пред­ме­ти та­ка доб­ре, как­то и на “близ­ки”, ние има­ме усе­ща­не­то, че сме с тях. Ако съз­на­ни­е­то треп­ти в от­го­вор на яв­ле­ние, ко­е­то ста­ва на Марс, точ­но как­то и на та­ко­ва, ко­е­то ста­ва в на­ша­та стая, то­га­ва раз­ли­ка в поз­на­ва­не­то на две­те ня­ма и то се усе­ща ка­то “тук” и в два­та слу­чая ед­нак­во. Проб­ле­мът не е в мяс­то­то, а в раз­ви­ти­е­то на спо­соб­ност­та. Поз­на­ва­те­лят е там, къ­де­то не­го­во­то съз­на­ние мо­же да треп­ти в от­го­вор, и раз­г­ръ­ща­не­то на та­зи спо­соб­ност оз­на­ча­ва об­х­ва­ща­не вът­ре в не­го­во­то съз­на­ние на всич­ко, на ко­е­то той от­в­ръ­ща и всич­ко, ко­е­то е в не­го­вия ди­а­па­зон на треп­те­не.
Тук мо­жем да си по­мог­нем с при­мер от фи­зи­чес­ко­то по­ле. Око­то виж­да всич­ко, ко­е­то мо­же да му из­п­ра­ти свет­лин­ни треп­те­ния, и ни­що дру­го. То мо­же да от­го­ва­ря са­мо на оп­ре­де­лен спек­тър треп­те­ния; всич­ко над, под и от­въд то­зи спек­тър е тъм­ни­на. Ста­ро­то Хер­ме­со­во пра­ви­ло “Как­во­то е го­ре, то­ва е и до­лу” е ключ от ла­би­рин­та, в кой­то сме по­пад­на­ли, ка­то с изу­ча­ва­не­то на от­ра­же­ни­я­та до­лу чес­то мо­жем да на­у­чим не­що за пред­ме­ти­те го­ре, ко­и­то хвър­лят те­зи от­ра­же­ния.
Раз­ли­ка­та меж­ду спо­соб­ност­та да се усе­щаш на кое да е мяс­то и “пъ­ту­ва­не­то” в по-вис­ши­те по­ле­та е та­зи, че в пър­вия слу­чай Джи­ва­та, не­за­ви­си­мо да­ли е об­ле­че­на в сво­и­те по-нис­ши но­си­те­ли или не, чув­с­т­ва се­бе си в при­със­т­ви­е­то на от­да­ле­че­ни ед­нов­ре­мен­но как­то от нея, та­ка и по­меж­ду си пред­ме­ти, а във вто­рия, об­ле­че­на в ум­с­т­ве­но­то и ас­т­рал­но­то те­ла или са­мо в ум­с­т­ве­но­то, тя пъ­ту­ва бър­зо от ед­на точ­ка до дру­га и съз­на­ва, че се пре­на­ся. Мно­го по-съ­щес­т­ве­на е раз­ли­ка­та, че във вто­рия слу­чай Джи­ва­та мо­же да ус­та­но­ви, че се на­ми­ра сред мно­жес­т­во пред­ме­ти, ко­и­то не раз­би­ра – един нов и стра­нен свят, кой­то я обър­к­ва, – до­ка­то в пър­вия слу­чай тя раз­би­ра всич­ко, ко­е­то виж­да, и при всич­ки слу­чаи съз­на­ва и жи­во­та, и фор­ма­та. Та­ка пос­те­пен­но пред чо­ве­ка се въз­п­ра­вя иде­я­та, че свет­ли­на­та на Един­но­то Аз про­ник­ва всич­ко в све­та и той би мо­гъл да се рад­ва на си­гур­но зна­ние, ко­е­то не мо­же да бъ­де при­до­би­то са­мо с пре­би­ва­не в све­та на без­к­рай­но­то раз­но­об­ра­зие от фор­ми до­ри и за без­чет епо­хи.
Със­ре­до­то­ча­ва­не­то е сред­с­т­во, с ко­е­то Джи­ва­та се ос­во­бож­да­ва от ве­ри­ги­те на ма­те­ри­я­та и пос­ти­га Ми­ра. “За то­зи, кой­то не умее да се със­ре­до­то­ча­ва, по­кой не мо­же да има”, каз­ва Учи­те­лят от Бха­га­ват-ги­та[3], за­що­то ми­рът има сво­е­то гнез­до вър­ху ска­ла, ко­я­то се из­ди­га ви­со­ко над блъс­ка­щи­те се в нея въл­ни на фор­ми­те.

Kак да се със­ре­до­то­чим

Чо­век тряб­ва да за­поч­не да се уп­раж­ня­ва, след ка­то се за­поз­нае с те­о­ри­я­та на със­ре­до­то­ча­ва­не­то.
Ако е с ре­ли­ги­о­зен дух, ще бъ­де дос­та улес­нен, тъй ка­то би мо­гъл да из­пол­з­ва пред­ме­та на сво­е­то ре­ли­ги­оз­но по­чи­та­ние ка­то пред­мет на съ­зер­ца­ние, за­що­то ко­га­то сър­це­то е сил­но при­вър­за­но към не­що, умът лес­но се спи­ра на не­го, въз­п­ро­из­веж­дай­ки в се­бе си лю­би­мия об­раз без уси­лие. Умът пос­то­ян­но е под­буж­дан от же­ла­ни­е­то и ви­на­ги слу­жи на удо­вол­с­т­ви­е­то. То­ва, ко­е­то дос­та­вя удо­вол­с­т­вие, е неп­ре­къс­на­то тър­се­но от ума; той пос­то­ян­но се стре­ми да пред­ла­га об­ра­зи, ко­и­то дос­та­вят удо­вол­с­т­вие и да от­х­вър­ля оне­зи, ко­и­то при­чи­ня­ват мъ­ка. Ето за­що ще съ­зер­ца­ва с охо­та лю­бим об­раз, би­дей­ки под­дър­жан в то­ва със­то­я­ние от удо­вол­с­т­ви­е­то, ко­е­то той му дос­та­вя, и ако бъ­де на­си­ла от­д­ръп­нат, ще се вър­не сам от­но­во към не­го. Един все­от­да­ен чо­век мо­же с ле­ко­та да пос­тиг­не ви­со­ка сте­пен на със­ре­до­то­ча­ва­не. Той ще раз­миш­ля­ва за пред­ме­та на сво­е­то по­чи­та­ние, съз­да­вай­ки с по­мощ­та на въ­об­ра­же­ни­е­то си кол­ко­то е въз­мож­но по-ясен об­раз на то­зи пред­мет, и ще при­ко­ве ума си в не­го. Та­ка един хрис­ти­я­нин ще мис­ли за Хрис­тос, за Де­ва Ма­рия, за люби­мия све­тия или за своя ан­гел-хра­ни­тел; един ин­дус ще мис­ли за Ма­хеш­ва­ри, за Виш­ну, за Ума, за Шри Криш­на; един бу­дист ще мис­ли за Бу­да, за Бу­ди­сат­ва и т.н. По то­зи на­чин умът се със­ре­до­то­ча­ва с мал­ко уси­лия и с най-мал­ко за­гу­ба на енер­гия.
Ко­га­то чо­век не раз­по­ла­га с пред­мет на по­чит, прив­ли­ча­не­то пак мо­же да бъ­де от по­мощ, ка­то в та­къв слу­чай се из­пол­з­ва при­вър­за­ност­та към ня­коя ми­съл, а не към ли­це. Пър­во­на­чал­ни­те опи­ти за със­ре­до­то­ча­ва­не тряб­ва да се пра­вят с по­мощ­та имен­но на та­ка­ва ми­съл. За нап­ред­на­ли­те прив­ле­ка­тел­ни­ят об­раз се за­ме­ня с ня­коя дъл­бо­ка ми­съл или въз­ви­ше­на цел. В то­зи слу­чай при­те­га­тел­на­та си­ла е ум­с­т­ве­ни­ят ин­те­рес, сил­но­то же­ла­ние за зна­ние – един от сък­ро­ве­ни­те чо­веш­ки стре­ме­жи. Дру­га твър­де по­лез­на фор­ма на със­ре­до­то­ча­ва­не за оне­зи, ко­и­то не са при­вър­за­ни към ня­коя лич­ност ка­то към пред­мет на все­от­дай­ност, е да бъ­де из­б­ра­на и из­пол­з­ва­на за със­ре­до­то­ча­ва­не ня­коя доб­ро­де­тел. По та­къв на­чин на­ис­ти­на би мог­ла да бъ­де раз­ви­та по­чит­та в чо­ве­ка, за­що­то та­къв един пред­мет го­во­ри на сър­це­то с лю­бов за ум­с­т­ве­на и нрав­с­т­ве­на кра­со­та. Умът тряб­ва да си пред­с­та­ви доб­ро­де­тел­та във въз­мож­но най-ця­лос­тен вид и след ка­то доб­ре раз­г­ле­да всич­ки ней­ни стра­ни, да се на­со­чи към същ­ност­та й. Съ­щес­т­ве­на, ма­кар и вто­рос­те­пен­на, пол­за от то­зи вид със­ре­до­то­ча­ва­не е фак­тът, че ко­га­то умът при­е­ме фор­ма­та на доб­ро­де­тел­та и пре­пов­та­ря ней­ни­те треп­те­ния, тя пос­те­пен­но ста­ва част от при­ро­да­та му и дъл­бо­ко пус­ка ко­рен в ха­рак­те­ра на чо­ве­ка. То­ва при­е­ма­не на фор­ми от ума на­ис­ти­на го ор­га­ни­зи­ра, за­що­то той ви­на­ги бър­зо се връ­ща към оне­зи, ко­и­то е бил при­нуж­да­ван да за­е­ма и те ста­ват оби­чай­ни фор­ми на не­го­во­то из­ра­зя­ва­не.

Вяр­но е ка­за­но в древ­ност­та: “Чо­век е тво­ре­ние на ми­съл­та; вър­ху как­во­то мис­ли в то­зи жи­вот, та­къв ста­ва в след­ва­щия.”[4]
Ко­га­то умът из­гу­би от пог­лед своя пред­мет, бил той на по­чит или раз­миш­ле­ние (как­то чес­то ще ни се случ­ва), той тряб­ва да бъ­де връ­щан на­зад и от­но­во упът­ван към не­го. Чес­то пъ­ти умът ще ски­та на­да­леч не­за­бе­ля­за­но, до­ка­то уче­ни­кът из­вед­нъж се усе­ти, че мис­ли за не­що съв­сем раз­лич­но от то­ва, ко­е­то тряб­ва. То­ва ще се пов­та­ря от­но­во и от­но­во, при ко­е­то тряб­ва тър­пе­ли­во да връ­ща­ме ума на­зад – умо­ри­тел­на ра­бо­та, но друг на­чин за със­ре­до­то­ча­ва­не ня­ма.
Ед­но по­лез­но и по­у­чи­тел­но ум­с­т­ве­но уп­раж­не­ние за слу­ча­и­те, ко­га­то умът не­за­бе­ля­за­но е из­бя­гал, е да бъ­де връ­щан на­зад по съ­щия път, по кой­то се е от­к­ло­нил. То­ва уп­раж­не­ние уве­ли­ча­ва кон­т­ро­ла на ез­да­ча над из­бя­га­лия кон, ка­то се на­ма­ля­ва не­го­ва­та склон­ност да се из­мък­ва.
Пос­ле­до­ва­тел­но­то мис­ле­не, ма­кар и да е стъп­ка към със­ре­до­то­ча­ва­не­то, не е са­мо­то със­ре­до­то­ча­ва­не, за­що­то при не­го умът пре­ми­на­ва от ед­на по­ре­ди­ца об­ра­зи към дру­га, а не е при­ко­ван са­мо вър­ху един об­раз. Но тъй ка­то пос­ле­до­ва­тел­но­то мис­ле­не е мно­го по-лес­но от със­ре­до­то­ча­ва­не­то, на­чи­на­е­щи­ят мо­же да си по­мог­не с не­го за пос­тиг­не на по-труд­на­та за­да­ча. Чес­то за ре­ли­ги­оз­ния чо­век е по­лез­но да си из­бе­ре епи­зод от жи­во­та на ли­це­то, пред­мет на по­чи­та­ни­е­то му, ка­то си пред­с­та­ви то­зи епи­зод във всич­ки­те му под­роб­нос­ти, ця­ла­та кар­ти­на на дейс­т­ви­е­то, за­ед­но с окол­на­та сре­да и цве­то­ве­те. Та­ка пос­те­пен­но умът се кон­цен­т­ри­ра пър­во­на­чал­но вър­ху об­ща­та кар­ти­на и от­там по­ле­ка-ле­ка са­мо вър­ху цен­т­рал­на­та фи­гу­ра на   дейс­т­ви­е­то – пред­ме­та на по­чи­та­ние. Бъ­де ли въз­п­ро­из­ве­де­но по то­зи на­чин слу­чи­ло­то се в ума ни, по­я­вя­ва се чув­с­т­во за ре­ал­ност и е твър­де въз­мож­но да се осъ­щес­т­ви маг­не­тич­но об­щу­ва­не със за­пи­си­те за та­зи случ­ка във вис­ши­те по­ле­та – веч­на­та й фо­тог­ра­фия в кос­мич­ния етер – и да се дос­тиг­не мно­го по-ис­тин­с­ко зна­ние за нея, от­кол­ко­то чрез как­ви­то и да би­ло вън­ш­ни опи­са­ния. По съ­щия то­зи на­чин ре­ли­ги­оз­ни­ят чо­век би мо­гъл да се свър­же с пред­ме­та на по­чи­та­ни­е­то си, вли­зай­ки чрез то­ва ди­рек­т­но об­щу­ва­не в мно­го по-тяс­на връз­ка с не­го, от­кол­ко­то ина­че е въз­мож­но, за­що­то съз­на­ни­е­то не е ог­ра­ни­че­но от фи­зи­чес­ко­то прос­т­ран­с­т­во, а се на­ми­ра там, на­къ­де­то е от­п­ра­ве­но – не­що, на ко­е­то ве­че се спрях­ме.

____________________

[1] Точката на преминаване от едно състояние на материята в друго – например от твърдо в течно или от течно в газообразно. – Б. рeд.
[2] Из Чандоги-упанишад VIII, I, 3
[3] Бхагават-гита, II, 66
[4] Чандоги-упанишад III, ХIХ, 1

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (8): Преч­ки в със­ре­до­то­ча­ва­не­то МИСЛОВНАТА СИЛА (6): Развитието на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (5): Природата на паметта МИСЛОВНАТА СИЛА (2): Творецът на заблудата, Изграждане и развитие на умственото тяло