Джейн и нейното близко до смъртта преживявание, 1953: “Такава е същността ни – едно съвършенство, неизразима любов, богоподобност”
Превод и подготовка на материала: Ралица Благовестова
Текстът e преведени откъси от видеото по-долу с допълнени цитати
~ ~ ~
For English check out the video bellow.
Превод по възпоминанието за Джейн, приложено към видеото в този линк:
Джейн Смит приключва тихо земния си път през 2021 г., на 91-годишна възраст, държейки дъщеря си за ръка, в рехабилитационен и здравен център в Милсбъро, след кратък престой там.
Родена през 1930 г. в Англия, Джейн израства в идиличния за нея Бриджвил и среща любимия си съпруг Чарлз Уорнър Смит-младши в Делауеърския университет. Учи театър, след което се впуска професионално в актьорство и работа като модел, участвайки в местни продукции, телевизионни и печатни реклами навсякъде, където двамата пребивават, докато не се преориентират към корпоративния живот.
При раждането на второто им дете през 1953 г., вследствие на усложнения Джейн има незабравимо близко до смъртта преживяване, което я превръща в духовен изследовател на темата до сетния й дъх. Преживяването й е уникално и далеч от нейното църковно възпитание. След появата на знаменателното изследване на д-р Реймън Мууди “Живот след смъртта”, Джейн е толкова въодушевена, че има и други хора с подобни на нейната история, че най-сетне се осмелява да разказва за своето преживяване. През втората половина от живота си тя споделя публично посланието си за безусловна любов и вечен живот, за да достигне до колкото се може повече хора. Преживяването на Джейн допринася за изследвания в областта, включвано е в книги и филми по темата, представяно е в телевизионни програми и дори в шоуто на Опра Уинфри. В допълнение, Джейн посвещава на каузата много от времето си като дълги години е в борда на Международната асоциация за изследване на близки до смъртта преживявания.
След кончината на съпруга си, Джейн се оттегля от публична дейност сред своя близък приятелски кръг в родното си място Люис, където независимо от текущото си местопребиваване, семейството неизменно е посещава всяко лято. Тя продължава да е посветена на каузата, изнасяйки лекции в църкви, медицински заведения и форуми на общността, когато е помолена да сподели посланието си. В продължение на много години работи и като доброволец в отдела по алтернативна медицина на местна болница.
Следва превод със съкращения по интервю
на Роберта Мур с Джейн Смит от 2015 г.:
По време на раждане ми се случи това, което се нарича близко до смъртта преживяване. Усетих как душата ми се издига от гърдите ми и излиза през темето ми. Усетих движението й и чух свистене. Тогава се озовах в тъмно пространство и не знаех какво се случва. Изведнъж се оказах в сива мъгла и осъзнах, че съм умряла, но все още съм жива. Бях толкова благодарна, че сърцето ми щеше да се пръсне, защото винаги съм се надявала, че има живот след смъртта. Излях цялата си любов и благодарност към Бог, че продължаваме съществуването си и сивата мъгла се превърна в огромна бляскава бяла светлина. Това не бе статична светлина като от прожектор върху сцена – бе по някакъв начин динамична светлина. Имаше сила и енергия в нея. Светлината едновременно дойде към мен и ме привлече в себе си – имаше момент, в който светлината и аз станахме едно. Или поне така ми се струваше. Светлината бе изтъкана от любов, която дори не мога да опиша, колкото и да се опитвам. Бях обичана безусловно и отвъд разбираемото. Това бе усещането ми от сливането и потъването ми в светлината. Бе динамично взаимодействие между мен и светлината и започнах да изпадам в неописуем екстаз. Усещах как ме полюшват. Силата и енергията на тази светлина бе такава, че каквото и да бе това в мен, което резонираше, то продължи да покачва и покачва градуса си.
Тогава внезапно дойде прилив на знание в мен. Изливаше се в съществото ми, сякаш бях приемна станция. Нямах никакви собствени мисли, докато това се случваше. Това, което се вля в съзнанието ми, бе разбирането, че съм безсмъртно същество; че винаги съм съществувала и винаги ще съществувам – бях вечна и неразрушима. Не се съмнявах в нищо, което ми дава светлината, защото някъде там в себе си самата аз знаех. Тогава върху мен се стовари втора вълна от познание и това, което разбирах с този нов прилив, бе, че светът какъвто е – съвкупността от всичко в цялата му пълнота, е просто перфектен. Самите думи, които изплуваха, бяха, че светът се движи по съвършен план и планът сам реализира себе си в своето пълно съвършенство. Знаех, че всичко това е вярно и че лично аз не трябва да се тревожа за нищо. Всичко бе планирано и перфектно.
Тази енергия на екстаз и блаженство изобщо не отшумяваше, а продължаваше, и продължаваше, и продължаваше, докато в един момент дойде първата си мисъл в цялото преживяване и тя бе, че не зная колко още ще мога да поема от това преди да се пръсна. В мига, в който си го помислих, интензитетът на светлината започна да намалява, а с това и интензитетът на собственото ми екстазно състояние. Всичко просто се сви до нивото, което можех да понеса. И изведнъж си помислих, че не знам какво се случва – не знам дали съм била в тази светлина пет минути или пет години… Тогава се озовах сред една неизразимо красива зелена поляна, която излъчваше златиста светлина. Бе по-красива от светлината тук на Земята, но не и колкото онази великолепна бяла светлина, с която бях едно цяло. Никога преди не бях виждала много от цветовете, в които се бяха пременили цъфтящите растения там. Това бе самата есенция на красивото. Виждах да искри светлина от всяко едно растение. Не бяха осветявани от някакъв външен източник, а реално извираше от самите тях светлината. Това бе жизнената сила на всяко растение, предполагам. За известно време просто попивах с възхита цялата тази красота и великолепие.
Накрая погледнах нагоре и видях в далечината нисък хълм, а на хълма стояха около 20-тина души най-много, облечени в роби. Много семпли роби в най-разнообразни цветове. Сякаш стояха на малки групи и чакаха нещо. Сега си мисля, че са вид помощници. Струва ми се, че чакаха хора като мен, които случайно попадат наоколо. В момента, в който си помислих, че искам да съм при тях, за да говорим, се оказах там. Не трябваше да вървя и да се изкачвам по малкото възвишение, просто се оказах там, а група от трима или четирима мъже ме приближиха. Този, с когото разговарях през цялото време, имаше най-красивото лице, което съм виждала някога. Излъчваше цялата мъдрост, цялото състрадание, цялата любов и разбиране на света. Изглеждаше ми на около 60 години – бе с плешиво отпред теме и бяла коса отстрани и отзад. Нямах представа кой е той. Нищо в мен не ми подсказваше, че това е Иисус, Петър, или Павел – беше безименна фигура, но духовен авторитет по някакъв начин, на когото мога напълно да се доверя, без да се замислям. Неговата мантия бе виолетова и не комуникирахме с думи. Мислено ми предаде, че няма да остана там, защото още не ми е дошло времето. Тогава казах: “Откакто дойдох, всичко е съвършено и красиво. Не срещнах друго освен невъобразима красота и любов, които дори не знаех, че могат да съществуват. Ами греховете ми?”
Бях само на 23, не бях натрупала много, но винаги съм смятала, че човек трябва да си плати за тях. Помня първото ми усещане, че съм нарушила Божия заповед. Паднах от велосипеда си и несъзнателно извиках “Иисусе!” политайки към земята. Лежах там под колелото и си мислех, че напразно съм произнесла името на Господа. Чаках някой гръм да ме удари, но нищо не се случи. Накрая станах, предполагайки, че заповедта вероятно не касае деца – защото бях едва на около седем по това време. Така че си имах концепция за греха.
Той ми каза, че няма грехове – не и по начина, по който ги възприемаме на Земята. Каза, че където сме в момента, единственото нещо, което е от значение, е какво мислим. Попита ме какво има в сърцето ми и по един необясним и неописуем начин бях в състояние за няколко секунди да надникна в душата си, в най-дълбокото кътче от мен, и видях, че сърцевината ми е съвършена любов. Бе същото нещо, в което бях потопена при преживяването ми със светлината. Това бе сърцевината ми и знаех, че не е само моята, а сърцевината на човешките същества изобщо – така сме създадени по Божия образ. Това е частта, която сме. Божият мир е това, което сме всъщност и си спомням, че си помислих: “Ама разбира се, разбира се! Зная това! Как съм го забравила?!”
Тогава попитах: “Добре, тъй като не мога да остана, тъй като трябва да се върна, можеш ли да ми кажеш какво представлява всичко, цялото Творение?” И той ми отговори. Отговори ми и бе толкова простичко – в не повече от три или четири изречения. Разбрах го напълно: “Ама разбира се, разбира се!” И отново попитах: “След като не мога да остана, мога ли да взема всичко, което научих, защото има толкова много хора, на които искам да го споделя?” Каза ми: “Можеш да вземеш всичко със себе си, освен отговора на последния въпрос. Него няма да можеш да си го спомниш.”
В този момент всичко отново стана черно. Чух невероятно силен и неприятен, дразнещ звук, все едно някой е хванал вратата на фурната и е решил просто да я затръшне с колкото може повече сила. Беше едно дрън-дрън-дрън-дрън-дрън и после настъпи тишина.
След това чух в ухото си електронно щракване, за което впоследствие винаги се чудех какво бе това. Чела съм за няколко случая през изминалите години, при които в своето преживяване на прага на смъртта хората са чули в края му щракването и са почувствали духовното им тяло да се намества във физическото им тяло. Така че с щракването реално се върнах и се събудих. Моята лекарка бе добра приятелка на майка ми и си помислих, че не мога да й кажа какво ми се е случило, защото тя ще си помисли, че съм имала някакъв следродилен срив. Майка и татко също ще си помислят това. Мислех, че просто ще предизвикам ненужни тревоги, когато знам, че съм добре, така че не й казах нищо и наистина не помня не помня много от момента на връщането ми отново на Земята през първия може би половин час.
Така че никога не успях да говоря с нея за преживяването си и живях мълчаливо с него през следващите 23 години, докато д-р Реймънд Мууди напише книгата си. Дори не мога да ви опиша какво бе за мен да прочета тази книга. Плаках през цялото време, докато четях, с обилни сълзи. За първи път научавах, че не съм единственият човек на Земята, който е имал такова преживяване, което той нарече преживяване близко до смъртта! В продължение на 23 години си мислех, че съм единствената и какво е редно да направя. Знаех, че трябва да споделя със света. Но не и в онези години, просто не бе дошъл подходящият момент. Мисля, че преживяването ми щеше да бъде осмивано и подигравано. Нищо вътре в мен не ми казваше, че моментът е подходящ да започна с опити да говоря с хората за това. Разказах всичко на съпруга си и Бог да го благослови, той ми рече: “Скъпа, не разбирам нищо повече от теб за преживяното, но ако казваш, че се е случило и е истинско, то знам, че е така.” Това бе съвсем достатъчно за мен.
Следва превод на откъс от видеото в първия линк по-горе:
След преживяването си години наред полагах специални усилия да си спомня какво ми каза човекът с виолетовата мантия. Особено след като си легнех вечер в отпуснато, полусънно състояние. Но отговорът така и не изплува, затова накрая просто престанах да опитвам. Все пак мисля, че знам какво ми каза той, въпреки че не мога да си спомня конкретните му думи. Усещането ми е, че е свързано с онова, което видях, когато той ме подкани да се вгледам в сърцето си и същността ми бе абсолютна любов. Което се отнася не само до мен – всички ние сме това. Такава е същността ни – едно съвършенство, неизразима любов, богоподобност. Светът ще продължи да се върти и да се развива, учейки ни да извеждаме в будното си съзнание това състояние и да сме в него постоянно – пълнокръвната ни връзка с Бог да е налице, а не някъде в подсъзнанието ни. Будна осъзнатост за това кои сме всъщност – мисля, че това е задачата на пътуването ни.
КОМЕНТАРИ
СВЪРЗАНИ СТАТИИ:
Мариан и нейното близко до смъртта преживявание: “Оставете борбата и знайте кои сте всъщност”
Ханк Куин и близките му до смъртта преживявания: “И най-добрата гъсеница на света още не е пеперуда”
Клаудия Едж за Небесното училище, Голямата вълна и утробната Тъма в близкото й до смъртта преживяване
Пени Кели за образованието на бъдещето, показано й след спонтанно събуждане на Кундалини
