МИСЛОВНАТА СИЛА (3, 4): Предаване на мисли от разстояние, Зараждане на мисълта

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

ГЛА­ВА III
Пре­да­ва­не на мис­ли от раз­с­то­я­ние

Поч­ти все­ки от нас очак­ва с не­тър­пе­ние вре­ме­то, ко­га­то ще мо­же да пре­да­ва мис­ли на да­леч­но раз­с­то­я­ние, и меч­тае за удо­вол­с­т­ви­е­то от об­щу­ва­не­то с при­я­те­ли без те­лег­раф или по­ща. Мно­зи­на са оне­зи, ко­и­то до­пус­кат, че мо­гат да пос­тиг­нат то­ва без мно­го уси­лия и ос­та­ват край­но из­не­на­да­ни, ко­га­то сре­щат пъ­лен не­ус­пех в опи­ти­те си. Яв­но е, че чо­век пър­во тряб­ва да е спо­со­бен да мис­ли, пре­ди да мо­же да пре­на­ся ми­съл­та си, и че е не­об­хо­ди­ма из­вес­т­на ус­той­чи­вост на мис­лов­на­та си­ла, за да мо­же да се из­п­ра­ти мис­лов­на струя през прос­т­ран­с­т­во­то. Сла­би­те, ко­леб­ли­ви мис­ли на бол­шин­с­т­во­то хо­ра про­из­веж­дат прос­то ед­но мъж­ду­ка­що дви­же­ние в мис­лов­на­та ат­мос­фе­ра, ко­е­то се по­я­вя­ва и гу­би неп­ре­къс­на­то и не по­лу­ча­ва ни­как­ва оп­ре­де­ле­на фор­ма. Ед­на ми­съл-фор­ма тряб­ва да бъ­де от­де­ле­на и доб­ре ожи­ве­на, ако ис­ка­ме да бъ­де из­п­ра­те­на в да­де­но нап­рав­ле­ние, и да е дос­та­тъч­но сил­на при дос­ти­га­не на мес­то­наз­на­че­ни­е­то си, за да пре­диз­ви­ка свое въз­п­ро­из­веж­да­не.
Съ­щес­т­ву­ват два на­чи­на за пре­на­ся­не на мис­ли. Еди­ни­ят мо­же да се на­ре­че фи­зи­чес­ки, а дру­ги­ят – пси­хи­чес­ки. Пър­ви­ят е свър­зан с дей­ност­та на мо­зъ­ка и на ума, а вто­ри­ят – са­мо с та­зи на ума. Ми­съл­та се по­я­вя­ва в съз­на­ни­е­то, пре­диз­вик­ва виб­ра­ции в ум­с­т­ве­но­то тя­ло, пос­ле в ас­т­рал­но­то, след то­ва про­из­веж­да въл­ни в етер­ни­те мо­ле­ку­ли и чак след то­ва в по-плът­ни­те мо­ле­ку­ли на фи­зи­чес­кия мо­зък. Те­зи мо­зъч­ни треп­те­ния въз­дейс­т­ват от своя стра­на на фи­зи­чес­кия етер и пре­диз­вик­ват въл­ни, ко­и­то се прид­виж­ват в прос­т­ран­с­т­во­то, до­ка­то дос­тиг­нат друг мо­зък и при­чи­нят треп­те­ния в не­го­ви­те плът­ни фи­зи­чес­ки и етер­ни със­тав­ки. След то­ва те се пре­да­ват на ас­т­рал­но­то и ум­с­т­ве­но­то те­ла ка­то треп­те­ни­я­та в ум­с­т­ве­но­то тя­ло въз­буж­дат в от­го­вор треп­те­ния в съз­на­ни­е­то. То­ва са мно­го­то ета­пи, през ко­и­то пре­ми­на­ва при спо­ме­на­тия пър­ви на­чин ми­съл­та по своя път от ед­но съз­на­ние до дру­го. Но то­зи за­о­би­ко­лен път не е не­об­хо­дим. Въз­бу­ди ли треп­те­ния в сво­е­то ум­с­т­ве­но тя­ло, съз­на­ни­е­то е в със­то­я­ние да ги из­п­ра­ти нап­ра­во в ум­с­т­ве­но­то тя­ло на приема­що­то съз­на­ние, с ко­е­то се из­бяг­ва по-го­ре опи­са­ния оби­ко­лен на­чин.
Не­ка раз­г­ле­да­ме се­га под­роб­но как­во ста­ва в пър­вия слу­чай. В мо­зъ­ка има един ма­лък ор­ган – пи­не­ал­на­та жле­за, чи­я­то фун­к­ция не е из­вес­т­на на за­пад­ни­те фи­зи­о­ло­зи и с ко­я­то за­пад­ни­те пси­хо­ло­зи съ­що не се за­ни­ма­ват. Пи­не­ал­на­та жле­за е ос­но­вен ор­ган при чо­ве­ка и се усъ­вър­шен­с­т­ва, а не за­кър­ня­ва, как­то ня­кои пред­по­ла­гат, ка­то в бъ­де­ще ще фун­к­ци­о­ни­ра при всич­ки хо­ра. То­ва е ор­га­нът за пре­на­ся­не на мис­ли, как­то око­то е ор­ган за виж­да­не, а ухо­то – за слу­ша­не.
Ако ня­кой раз­миш­ля­ва уси­ле­но вър­ху да­де­на идея, то той мо­же да усе­ти ед­но мал­ко треп­ва­не или не­що ка­то по­лаз­ва­не (срав­ня­ват го с ла­зе­не­то на мрав­ка) в пи­не­ал­на­та жле­за. Пот­реп­ва­не­то ста­ва в ете­ра, кой­то про­ник­ва жле­за­та и съз­да­ва ле­ка маг­не­тич­на струя – имен­но тя се усе­ща ка­то по­лаз­ва­не при по-плът­ни­те мо­ле­ку­ли на жле­за­та. Ако ми­съл­та е ус­пя­ла да при­чи­ни струя, оз­на­ча­ва, че тя е дос­та­тъч­но сил­на и яс­на, за да мо­же да бъ­де пре­да­де­на.
Те­зи виб­ра­ции в ете­ра на пи­не­ал­на­та жле­за пре­диз­вик­ват въл­ни в окол­ния етер, по­доб­ни на свет­лин­ни­те въл­ни, но с мно­го по-мал­ка дъл­жи­на и мно­го по-ви­со­ка чес­то­та на треп­те­не. Треп­те­не­то от­там на­та­тък се раз­п­рос­ти­ра във всич­ки по­со­ки и дос­ти­гай­ки друг мо­зък, на свой ред про­из­веж­да въл­ни в ете­ра на не­го­ва­та пи­не­ал­на жле­за, от­къ­де­то те би­ват прех­вър­ля­ни в ас­т­рал­но­то, пос­ле в ум­с­т­ве­но­то тя­ло и та­ка нак­рая дос­ти­гат съз­на­ни­е­то. Ако вто­ра­та пи­не­ал­на жле­за не мо­же да въз­п­ро­из­ве­де дос­тиг­на­ли­те я въл­ни, то­га­ва ми­съл­та ще от­ми­не не­за­бе­ля­за­но, без да нап­ра­ви впе­чат­ле­ние, точ­но как­то и свет­ли­на­та не мо­же да нап­ра­ви впе­чат­ле­ние на сле­пи­те очи.
При вто­рия на­чин за пре­да­ва­не на мис­ли мис­ле­щи­ят съз­да­ва ми­съл-фор­ма в соб­с­т­ве­но­то си ум­с­т­ве­но по­ле, но не я из­п­ра­ща до мо­зъ­ка, а нап­ра­во в мен­тал­но­то по­ле на дру­гия Мис­ли­тел. Спо­соб­ност­та да се пра­ви то­ва съз­на­тел­но под­раз­би­ра мно­го по-нап­ред­на­ла ево­лю­ция, от­кол­ко­то изис­к­ва фи­зи­чес­ки­ят на­чин за пре­да­ва­не на мис­ли, за­що­то из­п­ра­ща­щи­ят мис­ли тряб­ва да бъ­де се­бе­съз­на­те­лен на мис­лов­но рав­ни­ще.
Но не­це­ле­на­со­че­но и не­съз­на­тел­но ние пос­то­ян­но уп­раж­ня­ва­ме та­зи спо­соб­ност, за­що­то вся­ка на­ша ми­съл при­чи­ня­ва виб­ра­ции в ум­с­т­ве­но­то тя­ло, ко­и­то по ес­тес­т­вен път се раз­на­сят в за­о­би­ка­ля­ща­та ни мис­лов­на ат­мос­фе­ра. Сле­до­ва­тел­но не е не­об­хо­ди­мо да свеж­да­ме из­ра­за “пре­на­ся­не на мис­ли” са­мо до съз­на­тел­но­то и це­ле­на­со­че­но пре­да­ва­не на да­де­на ми­съл от един чо­век на друг. Ние неп­ре­къс­на­то си вли­я­ем чрез мис­лов­ни­те въл­ни, из­п­ра­ща­ни без съз­на­тел­но на­ме­ре­ние, и оно­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме об­щес­т­ве­но мне­ние, обик­но­ве­но се об­ра­зу­ва точ­но та­ка. По­ве­че­то хо­ра мис­лят по оп­ре­де­лен на­чин не за­що­то се­ри­оз­но са раз­миш­ля­ва­ли вър­ху да­ден проб­лем и са­ми са дос­тиг­на­ли до оп­ре­де­лен из­вод, а за­що­то го­лям брой хо­ра мис­лят по то­зи на­чин и та­ка вли­я­ят и на дру­ги­те да мис­лят ка­то тях. Сил­на­та ми­съл на ня­кой ве­лик мис­ли­тел се из­лъч­ва в све­та на мис­ли­те и от­там я до­ла­вят въз­п­ри­ем­чи­ви­те умо­ве. Те въз­п­ро­из­веж­дат ней­ни­те треп­те­ния и та­ка усил­ват мис­лов­на­та въл­на, ко­я­то мо­же да се ула­вя ве­че и от дру­ги, ос­та­на­ли глу­хи за пър­ви­те треп­те­ния. Все­ки следващ, кой­то ула­вя и пре­пов­та­ря, усил­ва още по­ве­че въл­ни­те и нак­рая те дос­ти­гат ши­ро­ки­те на­род­ни ма­си.
Вед­нъж съз­да­де­но, об­щес­т­ве­но­то мне­ние уп­раж­ня­ва гос­под­с­т­ва­що вли­я­ние над умо­ве­те на го­лям брой хо­ра ка­то ата­ку­ва мо­зъ­ци­те им и съ­буж­да в от­го­вор треп­те­ния. Съ­щес­т­ву­ват и на­ци­о­нал­ни мо­де­ли на мис­ле­не – оп­ре­де­ле­ни и дъл­бо­ко про­ко­па­ни ка­на­ли на мис­ле­не, – след­с­т­вие от про­дъл­жи­тел­но­то (със сто­ти­ци го­ди­ни) въз­п­ро­из­веж­да­не на ед­но­об­раз­ни ми­съл-фор­ми, ро­де­ни от ис­то­ри­я­та, бор­би­те и оби­ча­и­те на на­ро­да. Те дъл­бо­ко пре­об­ра­зя­ват ро­де­ни­те от на­ро­да умо­ве, да­вай­ки им ха­рак­те­рен цвят, а всич­ко, ко­е­то ид­ва от­вън, би­ва про­ме­не­но от спе­ци­фич­но­то на­ци­о­нал­но треп­те­не. Как­то ум­с­т­ве­ни­те ни те­ла ви­до­из­ме­нят въз­п­ри­е­ма­ни­те от вън мис­ли, смес­вай­ки ги със соб­с­т­ве­ни­те си оби­чай­ни треп­те­ния, та­ка и на­ро­ди­те, при­е­май­ки чуж­ди вли­я­ния, ги смес­ват със соб­с­т­ве­ни­те си на­род­нос­т­ни треп­те­ния и по то­зи на­чин ги ви­до­из­ме­нят. Ето за­що ан­г­ли­ча­нин и фран­цу­зин или ан­г­ли­ча­нин и тран­сил­ва­нец мо­гат да бъ­дат сви­де­те­ли на ед­ни и съ­щи яв­ле­ния, но при­ба­вяй­ки ги към соб­с­т­ве­ни­те си ве­че съ­щес­т­ву­ва­щи мне­ния, би­ха мог­ли съв­сем ис­к­ре­но да се об­ви­нят вза­им­но във фал­ши­фи­ци­ра­не на фак­ти­те и из­пол­з­ва­не на не­чес­т­ни сред­с­т­ва. Ако та­зи ис­ти­на се зна­е­ше, мно­го меж­ду­на­род­ни спо­ро­ве щя­ха да се раз­ре­ша­ват по-лес­но, от­кол­ко­то в мо­мен­та, мно­го вой­ни щя­ха да се из­бег­нат, а за­поч­на­ти­те ве­че щя­ха по-бър­зо и без­бо­лез­не­но да прик­лю­чат. То­га­ва все­ки на­род би раз­б­рал как­во е то­ва “personal equation” (су­бек­ти­вен фак­тор) и вмес­то да уко­ря­ва дру­ги­те за раз­ли­ка­та в мис­ле­не­то, все­ки ще тър­си ком­п­ро­мис­ни ре­ше­ния, без да нас­то­я­ва са­мо на своя соб­с­т­вен въз­г­лед.
Най-съ­щес­т­ве­ни­ят въп­рос, кой­то въз­ник­ва пред чо­ве­ка, за­поз­нат ве­че с то­ва неп­рес­тан­но и все­об­що пре­да­ва­не на мис­ли, е: “Как бих мо­гъл то­га­ва да при­е­мам доб­ро­то и да из­бяг­вам ло­шо­то, след ка­то съм при­ну­ден да жи­вея в ат­мос­фе­ра, къ­де­то доб­ри и ло­ши ми­съл-фор­ми неп­рес­тан­но се но­сят във всич­ки по­со­ки и ата­ку­ват моя мо­зък? Как да се пред­паз­вам от при­е­ма­не­то на вред­ни мис­ли и как да се въз­пол­з­вам от по­лез­ни­те?” Да се раз­бе­ре на­чи­нът, по кой­то ра­бо­ти из­би­ра­тел­на­та спо­соб­ност, е от жиз­не­но­важ­но зна­че­ние.
Чо­ве­кът е то­зи, кой­то сам неп­ре­къс­на­то влияе на соб­с­т­ве­но­то си ум­с­т­ве­но тя­ло. Дру­ги­те му вли­я­ят слу­чай­но. Он­зи, кой­то че­те на глас не­чие съ­чи­не­ние, влияе на ум­с­т­ве­но­то тя­ло на слу­ша­те­ли­те. Но той е слу­чай­ни­ят фак­тор в тех­ния жи­вот, пос­то­ян­ни­ят са си са­ми­те те. Лич­но­то вли­я­ние вър­ху със­та­ва на соб­с­т­ве­но­то ни ум­с­т­ве­но тя­ло е мно­го по-сил­но от вли­я­ни­е­то, ко­е­то мо­же да ни ока­же коя да е дру­га лич­ност и ние сме те­зи, ко­и­то под­дър­жа­ме пос­то­ян­на­та чес­то­та на треп­те­не на своя ум. Мис­ли, ко­и­то не хар­мо­ни­рат с та­зи чес­то­та, ще бъ­дат от­х­вър­ле­ни, ко­га­то до­кос­нат ума. Ко­га­то ня­кой съз­на­ва ис­ти­на­та, ед­на лъ­жа не мо­же да на­ме­ри под­с­лон в не­го­вия ум; ако мис­ли­те му са из­пъл­не­ни с лю­бов, ом­ра­за­та не мо­же да го обез­по­кои; ако мис­ли мъд­ро, не­ве­жес­т­во не мо­же да го ог­ра­ни­чи. В то­ва се със­тои си­гур­ност­та, в то­ва е ис­тин­с­ка­та си­ла. Умът не би­ва да се ос­та­вя без­кон­т­ро­лен, за­що­то то­га­ва вся­ко се­ме на ми­съл би мог­ло да пус­не ко­рен в не­го и да из­рас­не; не би­ва да се ос­та­вя да треп­ти как­то му дой­де, за­що­то то­га­ва вся­ко ми­на­ва­що треп­тение би му вли­я­ло.
В то­ва се със­тои прак­ти­чес­ки­ят урок. Чо­ве­кът, кой­то го при­ла­га в жи­во­та си, ско­ро ще се убе­ди в не­го­ва­та зна­чи­мост и ще от­к­рие, че чрез це­ле­на­со­че­но­то мис­ле­не жи­во­тът мо­же да бъ­де нап­ра­вен по-бла­го­ро­ден и по-щас­т­лив и че на­ис­ти­на с мъд­рост мо­же да се сло­жи край на стра­да­ни­е­то.

~  ~  ~

ГЛА­ВА IV
За­раж­да­не на ми­съл­та

Мал­ко хо­ра из­вън кръ­га на изу­ча­ва­щи­те пси­хо­ло­гия са си да­ва­ли тру­да да раз­ре­шат въп­ро­са как се за­раж­да ми­съл­та. Ако се за­мис­лим, ще ви­дим, че още ка­то де­ца ние при­те­жа­ва­ме ве­че офор­ме­ни мно­жес­т­во мис­ли – ог­ро­мен склад от тъй на­ри­ча­ни­те “вро­де­ни” идеи. То­ва са идеи, ко­и­то но­сим със се­бе си – син­те­зи­ра­ни и обоб­ще­ни ре­зул­та­ти от на­ши ми­на­ли опит­нос­ти в пре­диш­ни жи­во­ти. С та­къв ум­с­т­вен ба­гаж ние нав­ли­за­ме в то­зи жи­вот, та­ка че пси­хо­ло­гът не е в със­то­я­ние да ус­та­но­ви чрез не­пос­ред­с­т­ве­ни наб­лю­де­ния как се за­раж­да ми­съл­та.
И все пак той би мо­гъл да на­у­чи то­ва-оно­ва от наб­лю­де­ни­я­та си над ед­но де­те, за­що­то как­то но­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло пов­та­ря на­бър­зо в ут­роб­ния си пе­ри­од дъл­га­та фи­зи­чес­ка ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то, та­ка и но­во­то ум­с­т­ве­но тя­ло пре­ми­на­ва в дет­с­т­во­то ста­ди­и­те на сво­е­то дъл­го ми­на­ло раз­ви­тие. На­ис­ти­на, ум­с­т­ве­но­то тя­ло по ни­ка­къв на­чин не би мог­ло да се отъж­дес­т­ви с ми­съл­та и сле­до­ва­тел­но с прос­то­то изу­ча­ва­не на но­во­то ум­с­т­ве­но тя­ло всъщ­ност не мо­жем да ус­та­но­вим как се за­раж­да ми­съл­та. То­ва е още по-вяр­но, ако се има пред­вид, че хо­ра­та, ко­и­то мо­гат да изу­ча­ват ум­с­т­ве­но­то тя­ло не­пос­ред­с­т­ве­но са мал­ко, а дру­ги­те са ог­ра­ни­че­ни да пра­вят из­во­ди са­мо въз ос­но­ва на ре­зул­та­ти­те от дей­ност­та на то­ва тя­ло, ко­и­то мо­гат да се наб­лю­да­ват от­ра­зе­ни вър­ху не­го­вия по-плъ­тен дру­гар – фи­зи­чес­кия мо­зък и нер­в­на­та сис­те­ма. Са­ма­та ми­съл е не­що съ­що тол­ко­ва раз­лич­но от ум­с­т­ве­но­то тя­ло, кол­ко­то и от фи­зи­чес­ко­то; тя при­над­ле­жи на съз­на­ни­е­то от­към не­го­ва­та жи­вот-стра­на, до­ка­то ум­с­т­ве­но­то и фи­зи­чес­ко­то те­ла при­над­ле­жат на фор­ма-стра­на­та, на мате­ри­я­та и са прос­то пре­ход­ни но­си­те­ли или сред­с­т­ва за про­я­ва. Как­то ве­че ка­зах­ме, из­с­ле­до­ва­те­лят тряб­ва ви­на­ги да има пред­вид “раз­ли­ка­та меж­ду то­зи, кой­то знае и ума, кой­то е не­го­во­то сред­с­т­во за пос­ти­га­не на зна­ни­е­то”, как­то и да­де­но­то ве­че оп­ре­де­ле­ние на ду­ма­та “ум” – ум­с­т­ве­но тя­ло и ма­нас – ед­но слож­но об­ра­зу­ва­ние.
Мо­жем оба­че, изу­ча­вай­ки въз­дейс­т­ви­е­то на ми­съл­та вър­ху те­зи мла­ди те­ла, по ана­ло­гия да нап­ра­вим из­вод за на­чи­на, по кой­то въз­ник­ва ми­съл­та, ко­га­то ед­но Аз, от ко­я­то и да е Все­ле­на, вли­за за пър­ви път в кон­такт с не-Аза. Наб­лю­де­ни­я­та мо­гат да ни по­мог­нат спо­ред пра­ви­ло­то “Как­во­то е го­ре, то­ва е и до­лу”. Тук всич­ко е са­мо от­ра­же­ние и изу­ча­вай­ки от­ра­же­ни­я­та, мо­жем да на­у­чим не­що за пред­ме­ти­те, ко­и­то ги хвър­лят.
Ако вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­ме ед­но де­те, ще ус­та­но­вим, че усе­ща­ни­я­та – от­к­лик на драз­не­ния с чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие или мъ­ка – пред­шес­т­ват все­ки приз­нак на ум. То­ва оз­на­ча­ва, че не­оп­ре­де­ле­ни усе­ща­ния пред­шес­т­ват оп­ре­де­ле­ни поз­на­ния. Пре­ди раж­да­не­то де­те­то е би­ло под­дър­жа­но от жиз­не­ни­те си­ли, те­ча­щи в май­чи­но­то тя­ло. Ко­га­то то за­поч­не не­за­ви­сим жи­вот, при­то­кът на те­зи си­ли сек­ва. То­га­ва май­чи­ни­ят жи­вот те­че ве­че вън от тя­ло­то на де­те­то и не се под­х­ран­ва от не­го. С на­ма­ля­ва­не­то на жиз­не­ни­те си­ли за­поч­ва да се до­ла­вя нуж­да и та­зи нуж­да е мъ­ка. Удов­лет­во­ря­ва­не­то й пък дос­та­вя удо­вол­с­т­вие и де­те­то из­па­да от­но­во в не­съз­на­тел­ност. По­я­вя­ват се пър­ви­те слу­хо­ви и зри­тел­ни усе­ща­ния, но все още не се за­бе­ляз­ва приз­нак на раз­би­ра­не. Пър­ви­ят приз­нак на ум се по­я­вя­ва, ко­га­то ви­дът и гла­сът на май­ка­та или дой­ка­та се свър­жат с пос­то­ян­но под­но­вя­ва­ща­та се нуж­да и с дос­та­вя­не­то на удо­вол­с­т­вие чрез хра­не­не – ко­га­то чрез па­мет­та се по­я­ви връз­ка меж­ду гру­па пов­та­ря­щи се усе­ща­ния и вън­шен обект, кой­то се раз­г­леж­да ка­то не­що от­дел­но и ка­то при­чи­на на те­зи усе­ща­ния. Ми­съл­та е осъз­на­ва­не­то на връз­ка, обе­ди­ня­ва­ща в един ця­лос­тен об­раз мно­го­то усе­ща­ния и вън­ш­ния обект. То­ва е пър­ва­та про­я­ва на ум, пър­ва­та ми­съл; тех­ни­чес­ки, то­ва е пер­цеп­ция[1]. Същ­ност­та на та­зи пер­цеп­ция е ус­та­но­вя­ва­не­то на връз­ка, по­доб­на на го­ре­о­пи­са­на­та, меж­ду ед­на еди­ни­ца съз­на­ние (Джи­ва) и да­ден обект; там, къ­де­то се ус­та­но­ви та­ко­ва от­но­ше­ние, има ми­съл.
То­зи прост и веч­но пов­та­рящ се слу­чай мо­же да пос­лу­жи ка­то при­мер за то­ва как се раж­да ми­съл­та в ед­но от­дел­но Аз, т.е. в ед­но тро­ич­но Аз, зат­во­ре­но в об­вив­ка от ма­те­рия, не­за­ви­си­мо кол­ко фи­на е тя; ед­но Аз, раз­лич­но от Един­ния Аз. В та­ко­ва ед­но от­дел­но Аз усе­ща­ни­я­та пред­шес­т­ват мис­ли­те, вни­ма­ни­е­то на Аза се съ­буж­да от впе­чат­ле­ния, нап­ра­ве­ни му от ня­кои усе­ща­ния, на ко­и­то то от­к­лик­ва. Сил­но­то усе­ща­не за нуж­да, дъл­жа­що се на на­ма­ля­ва­не­то на жиз­не­на­та енер­гия, са­мо по се­бе си не по­раж­да ми­съл. Но нуж­да­та, ко­я­то се удов­лет­во­ря­ва при сре­ща­та с мля­ко­то, ос­та­вя оп­ре­де­ле­но впе­чат­ле­ние, след­ва­но от чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие. След ка­то то­ва дос­та­тъч­но чес­то се е пов­та­ря­ло, Азът дос­ти­га по­вър­х­ност­та сле­пеш­ка­та, пип­неш­ком; по­вър­х­ност­та, за­що­то от­там са дош­ли впе­чат­ле­ни­я­та. Жиз­не­на­та енер­гия те­че в ум­с­т­ве­но­то тя­ло и вли­ва в не­го жи­вот та­ка, че то за­поч­ва да от­ра­зя­ва (пър­во­на­чал­но сла­бо) пред­ме­та, пре­диз­ви­кал усе­ща­не­то. Та­зи про­мя­на в ум­с­т­ве­но­то тя­ло, след ка­то бъ­де пов­то­ре­на мно­го пъ­ти, раз­буж­да Аза от­към не­го­ва­та поз­на­ва­телна стра­на и той за­поч­ва съ­от­вет­но да треп­ти. Из­пит­вал е нуж­да, осъ­щес­т­вя­ва се сре­ща, из­пит­ва удо­вол­с­т­вие, но със сре­ща­та се по­я­вя­ва и об­раз – въз­дейс­т­ва­но е как­то вър­ху ус­т­ни­те, та­ка и вър­ху очи­те, ка­то две­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния се сли­ват. Не­го­ва­та соб­с­т­ве­на вът­реш­на при­ро­да свър­з­ва нуж­да­та, сре­ща­та, об­ра­за и удо­вол­с­т­ви­е­то в ед­но и та­зи връз­ка е ми­съл. До­ка­то той не от­го­во­ри на въз­дейс­т­ви­я­та по та­къв на­чин, ми­съл ня­ма; Азът е то­зи, кой­то въз­п­ри­е­ма, а не не­що дру­го или по-нис­шес­то­я­що.
Но­ви­ят на­чин на въз­п­ри­е­ма­не офор­мя же­ла­ни­е­то; съз­на­ни­е­то прес­та­ва да усе­ща не­яс­на нуж­да от не­що и офор­мя же­ла­ние за не­що ве­че оп­ре­де­ле­но – за мля­ко. Но пър­во­на­чал­но­то въз­п­ри­я­тие тряб­ва да бъ­де пре­раз­г­ле­да­но, за­що­то Поз­на­ва­те­лят е свър­зал три не­ща в ед­но, а ед­но от тях тряб­ва да се от­де­ли – же­ла­ни­е­то. За от­бе­ляз­ва­не е, че пър­во­на­чал­но по­я­ва­та на чо­ве­ка, кой­то да­ва мля­ко­то, из­вик­ва нуж­да­та, т.е. Поз­на­ва­те­лят из­вик­ва нуж­да­та, ко­га­то се по­я­ви об­ра­зът, асо­ци­и­ран с нея – де­те­то, ма­кар и да не е глад­но, ще же­лае гръд­та на май­ка­та, ко­га­то я ви­ди. По-къс­но та­зи пог­реш­на връз­ка се пре­ус­та­но­вя­ва и май­ка­та се въз­п­ри­е­ма ка­то при­чи­на и цел на удо­вол­с­т­ви­е­то. Та­ка въз­ник­ва же­ла­ни­е­то за май­ка­та, ко­е­то по-на­та­тък ста­ва им­пулс за ми­съл.

Връз­ка меж­ду усе­ща­не и ми­съл

В мно­го из­точ­ни и за­пад­ни кни­ги по пси­хо­ло­гия е ка­за­но твър­де яс­но, че ми­съл­та се ко­ре­ни в усе­ща­не­то и че до­ка­то не бъ­дат нат­ру­па­ни мно­жес­т­во усе­ща­ния, не мо­же да има мис­ле­не. “Умът, как­то ние го раз­би­ра­ме”, каз­ва Еле­на Бла­ват­с­ка, “мо­же да се раз­г­ле­да ка­то съв­куп­ност от със­то­я­ния на съз­на­ни­е­то с раз­но­об­раз­на про­дъл­жи­тел­ност, плът­ност, слож­ност и пр., всич­ки в край­на смет­ка има­щи за ос­но­ва усе­ща­не­то.”[2] Ня­кои ав­то­ри оти­ват по-да­леч, ка­то твър­дят, че усе­ща­ни­я­та са не прос­то ма­те­ри­ал, от кой­то се из­г­раж­дат мис­ли­те, а че мис­ли­те про­из­ли­зат от усе­ща­ни­я­та, иг­но­ри­рай­ки по та­къв на­чин при­със­т­ви­е­то на ка­къв­то и да би­ло Поз­на­ва­тел. Дру­ги пък из­па­дат в про­ти­во­по­лож­на­та край­ност. Те раз­г­леж­дат ми­съл­та ка­то ре­зул­тат от дей­ност­та на Мис­ли­те­ля, за­поч­на­та от­вът­ре, а не след по­лу­ча­ва­не­то на пър­ви­те им­пул­си от­вън, ка­то усе­ща­ни­я­та са ма­те­ри­а­лът, при об­ра­бот­ка­та на кой­то той про­я­вя­ва сво­я­та вро­де­на спе­ци­фич­на спо­соб­ност, без те да са не­об­хо­ди­мо ус­ло­вие за не­го­ва­та дей­ност.
Все­ки един от два­та въз­г­ле­да има в се­бе си зрън­це ис­ти­на, но ця­ла­та ис­ти­на е ня­къ­де по сре­да­та. Ма­кар за съ­буж­да­не­то на Поз­на­ва­те­ля да е не­об­хо­ди­мо усе­ща­ни­я­та да вли­я­ят вър­ху не­го от­вън и ма­кар пър­ва­та ми­съл да се по­я­вя­ва вслед­с­т­вие на им­пулс, на усе­ща­ния, из­пъл­ня­ва­щи ро­ля­та на не­об­хо­дим пред­шес­т­ве­ник, все пак ако я ня­ма вро­де­на­та спо­соб­ност за свър­з­ва­не на не­ща­та в ед­но, ако Азът не е Зна­ние по сво­я­та соб­с­т­ве­на при­ро­да, усе­ща­ния мо­гат да се по­лу­ча­ват пос­то­ян­но, но ни­ко­га ня­ма да се ро­ди ми­съл. За­то­ва са­мо на­по­ло­ви­на вяр­на е те­за­та, че мис­ли­те во­дят на­ча­ло­то си от усе­ща­ни­я­та. Тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва си­ла, ко­я­то да ра­бо­ти над усе­ща­ни­я­та, за да ги ор­га­ни­зи­ра, за да ус­та­но­ви връз­ка меж­ду тях, връз­ка меж­ду тях и вън­ш­ния свят. Та­ка Мис­ли­те­лят е ба­ща­та, усе­ща­не­то е май­ка­та, а ми­съл­та – де­те­то.
При по­ло­же­ние, че мис­ли­те во­дят на­ча­ло­то си от усе­ща­ни­я­та, а те пък би­ват пре­диз­вик­ва­ни от вън­ш­ни въз­дейс­т­вия, е мно­го важ­но, по­я­ви ли се ня­как­во усе­ща­не, не­го­во­то ес­тес­т­во и об­х­ват да бъ­дат точ­но наб­лю­да­ва­ни. За­да­ча но­мер ед­но на Поз­на­ва­те­ля е да наб­лю­да­ва; ако ня­ма­ше ни­що за наб­лю­де­ние, той би ос­та­нал за­ви­на­ги спящ. Но ко­га­то пред пог­ле­да му зас­та­не ня­ка­къв пред­мет, ко­га­то усе­ти въз­дейс­т­вие ка­то от­дел­но Аз, то­га­ва ка­то Поз­на­ва­тел той наб­лю­да­ва. От пре­циз­ност­та на то­ва наб­лю­де­ние ще за­ви­си ми­съл­та, ко­я­то ще си със­та­ви въз ос­но­ва на всич­ки по­доб­ни наб­лю­де­ния взе­ти за­ед­но. Ако той не наб­лю­да­ва вни­ма­тел­но, ако ус­та­но­вя­ва неп­ра­вил­на връз­ка меж­ду при­чи­ня­ва­щия въз­дейс­т­ви­е­то пред­мет и се­бе си, то­га­ва от та­зи греш­ка в не­го­ва­та дей­ност ще се по­ро­дят цял куп след­ва­щи заб­лу­ди, ко­и­то са­мо ед­но пре­раз­г­леж­да­не на не­ща­та би мог­ло да оп­ра­ви.
Не­ка се­га прос­ле­дим как ра­бо­тят усе­ща­не­то и въз­п­ри­я­ти­е­то в оп­ре­де­ле­ни слу­чаи. Да пред­по­ло­жим, че аз по­чув­с­т­вам до­кос­ва­не до ръ­ка­та си, ка­то до­кос­ва­не­то при­чи­ня­ва усе­ща­не – от­го­ва­ря му се с усе­ща­не; раз­поз­на­ва­не­то на пред­ме­та, при­чи­ня­ващ усе­ща­не­то, е ми­съл. Ко­га­то по­чув­с­т­вам до­кос­ва­не, аз чув­с­т­вам и ни­що по­ве­че не е не­об­хо­ди­мо, що се от­на­ся прос­то до то­ва усе­ща­не, но ко­га­то от чув­с­т­во­то пре­ми­на към пред­ме­та, кой­то го при­чи­ня­ва, аз въз­п­ри­е­мам то­зи пред­мет и въз­п­ри­я­ти­е­то е ми­съл. То­ва въз­п­ри­я­тие оз­на­ча­ва, че ка­то Поз­на­ва­тел ве­че поз­на­вам връз­ка­та меж­ду то­зи пред­мет, кой­то е при­чи­нил из­вес­т­но усе­ща­не, и мо­е­то Аз. То­ва оба­че не е всич­ко, за­що­то аз по­лу­ча­вам и дру­ги усе­ща­ния за цвят, фор­ма, ме­ко­та. Те съ­що пре­ми­на­ват у мен ка­то Поз­на­ва­тел и под­по­мог­нат от спо­ме­ни за по­доб­ни усе­ща­ния, по­лу­че­ни по-ра­но, т.е. срав­ня­вай­ки ми­на­ли об­ра­зи с пред­ме­та, до­кос­ващ се до ръ­ка­та ми, аз ре­ша­вам от ка­къв вид е той.
В то­зи на­чин за въз­п­ри­е­ма­не на не­ща­та, ко­и­то ни ка­рат да усе­ща­ме, се крие на­ча­ло­то на ми­съл­та; или, ка­за­но с по-прос­ти ду­ми, въз­п­ри­е­ма­не­то на ед­но не-Аз ка­то при­чи­на за да­де­но усе­ща­не в Аза, е на­ча­ло­то на поз­на­ни­е­то. Са­мо усе­ща­не, ако та­ко­ва не­що бе­ше въз­мож­но, не би до­ве­ло до осъз­на­ва­не на не-Аза; би има­ло са­мо чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие и мъ­ка в Аза, вът­реш­но съз­на­ние за раз­ши­ря­ва­не или сви­ва­не. Ни­как­во по-го­ля­мо раз­ви­тие не би би­ло въз­мож­но, ако чо­век не бе­ше в със­то­я­ние да пра­ви не­що по­ве­че от то­ва да усе­ща. Са­мо чрез осъз­на­ва­не­то на пред­ме­ти­те ка­то при­чи­ни за удо­вол­с­т­вие или стра­да­ние, за­поч­ва не­го­во­то чо­веш­ко въз­пи­та­ва­не. От ус­та­но­вя­ва­не­то на съз­на­тел­на връз­ка меж­ду Аза и не-Аза за­ви­си ця­ло­то бъ­де­що раз­ви­тие, ко­е­то ще се със­тои най-ве­че в то­ва, те­зи връз­ки да ста­ват все по-мно­гоб­рой­ни и по-слож­ни, по-доб­ре поз­на­ти на Поз­на­ва­те­ля. Поз­на­ва­те­лят за­поч­ва сво­е­то вън­ш­но раз­ви­тие, ко­га­то съ­бу­де­но­то съз­на­ние, усе­щай­ки удо­вол­с­т­вие или мъ­ка, обър­не своя пог­лед към вън­ш­ния свят и ка­же: “То­зи пред­мет ми дос­та­вя удо­волствие, а то­зи ми при­чи­ня­ва мъ­ка.”
Тряб­ва да бъ­дат из­жи­ве­ни мно­го на брой усе­ща­ния пре­ди Азът да за­поч­не да от­го­во­ря вън­ш­но. По­я­вя­ва се ед­на смът­на, не­съз­на­тел­на тъ­га по удо­вол­с­т­ви­е­то, ко­я­то се дъл­жи на же­ла­ни­е­то то да бъ­де из­пи­та­но пов­тор­но. То­ва е до­бър при­мер в пот­вър­ж­де­ние на ка­за­но­то по-го­ре, че ня­ма чис­то удо­вол­с­т­вие или чис­та ми­съл, за­що­то же­ла­ни­е­то за пов­то­ре­ние на ед­но удо­вол­с­т­вие под­раз­би­ра на­ли­чие в съз­на­ни­е­то на съх­ра­не­на, ма­кар и бле­да, кар­ти­на на удо­вол­с­т­ви­е­то и то­ва е па­мет­та, ко­я­то при­над­ле­жи на ми­съл­та. Дъл­го вре­ме по­лу­съ­бу­де­но­то Аз лъ­ка­ту­ши от ед­но не­що към дру­го, блъс­кай­ки се в не-Аза без по­со­ка, из­пит­вай­ки ту удо­вол­с­т­вие, ту мъ­ка, без да мо­же да схва­не яс­но при­чи­на­та и за две­те. Ед­ва ко­га­то то­ва е про­дъл­жа­ва­ло дъл­го вре­ме, пов­та­ряй­ки се мно­жес­т­во пъ­ти, въз­п­ри­я­ти­е­то ста­ва въз­мож­но и връз­ка­та меж­ду Поз­на­ва­тел и Поз­на­ва­е­мо се ус­та­но­вя­ва.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

________________

[1] От лат. perceptio = възприемане. Псих. Отражение на непосредствено въздействащите върху сетивните органи предмети и явления от реалния свят. – Б. ред.
[2] Тайната доктрина, I, 1, стр. 48

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (5): Природата на паметта МИСЛОВНАТА СИЛА (2): Творецът на заблудата, Изграждане и развитие на умственото тяло МИСЛОВНАТА СИЛА (1): Поз­на­ва­тел, Поз­на­ва­е­мо и Зна­ние – При­ро­да­та на ми­съл­та МИСЛОВНАТА СИЛА