автор
А Н И Б Е З А Н Т
~ ~ ~
У В О Д
Ценността на знанието проличава от силата му да очисти и облагороди живота и всички жадни за знание се стремят да приложат теоретичното познание, придобито от изучаването на теософията, в развиването на собствения си характер и в помощ на своите събратя. Именно за такива жадни за знание читатели е написана тази малка книга с надеждата, че едно по-добро разбиране на умствена им природа може да ги насочи към целесъобразно култивиране на доброто в нея и изкореняване на недоброто. Ентусиазмът да живееш правилно е напразен, ако светлината на ума не осветява пътя на поведението, защото както слепият човек по незнание се отбива от пътя и пада в канавката, така и Азът, сляп от незнание, се отклонява от пътя на правилния живот, докато попадне в капана на лошото поведение. Наистина, Авидя – отсъствието на знание – е първата стъпка от единството към отделността и само с нейното намаляване се стопява и отделността, докато накрая напълно бъде възвърнат Вечният Мир.
Азът като Познавател
Когато изучаваме природата на човека, отделяме човека от носителите, с които той си служи, отделяме живия Аз от дрехите, в които е облечен. Азът е един, колкото и разнообразни да са формите на неговата проява, когато работи чрез и посредством различните видове материя. Истина е, разбира се, че има само Едно Аз в пълния смисъл на думата; че както лъчите излизат от Слънцето, така и многото Аз, представляващи истинските хора, са просто лъчи на Висшето Аз; че всяко Аз може да си нашепва “Аз съм Той”. Но за настоящата ни задача, вземайки един отделен лъч, можем да видим в неговата отделност изначалното му единство, прикривано от формите му. Съзнанието е едно единствено и разделенията, които обособяваме в него, създаваме или с образователна цел, или поради илюзии, дължащи се на ограничеността на нашата способност да схващаме чрез органите, с които то работи в нисшите светове. Фактът, че проявите на Аза следват поотделно от неговите три аспекта – знание, воля и активност (от които произтичат мисли, желания и дела) – не бива да ни попречи да видим, че няма разделение в същността (целият Аз знае, целият Аз желае, целият Аз действа) и че тези аспекти не са напълно разделени един от друг. Когато той знае, той също така желае и действа; когато действа, той също така знае и желае; когато желае, той също знае и действа. Единият аспект преобладава и то понякога до такава степен, че напълно засенчва останалите, но дори и при най-интензивното концентриране на знание – когато то се откроява над всичко – винаги присъстват скрито и действие, и желание, видими при един по-внимателен анализ.
Нарекохме тези три страни “три аспекта на Аза”. Едно малко пояснение ще помогне за вникването в същността им. Когато Азът е в покой, тогава се проявява аспектът Знание – способността да се уподоби на който и да е наблюдаван предмет. Когато Азът е концентриран, с намерение да промени състояние, тогава се проявява аспектът Воля. Когато в присъствието на даден предмет Азът излъчи от себе си енергия, за да го достигне, тогава той проявява аспектът Действие. Оттук става ясно, че тези три страни не са отделни части на Аза, не са три отделни неща, съединени или смесени в едно, а неразривно цяло, което се проявява по три различни начина.
Не е лесно да се даде ясна представа за Аза по друг начин, освен като просто се формулира и изкаже основната идея за него. Азът е онова съзнателно, чувстващо и вечно съществуващо нещо, което във всеки един от нас съзнава себе си като съществуващо. Човек не може да мисли за себе си като за несъществуващ или да се самоопределя в съзнанието си като “Аз не съм”. Както Бхагован Дас се изразява: “Азът е незаменимата първа основа на живота…” Според думите на Вашаспати Мишра в неговите коментарии върху Шарирака-бхашия на Шанкарачария[1]: “Никой не се съмнява Съм ли аз или Не съм ли аз.” Себетвърдението “Аз съм” излиза пред всяко едно друго нещо, стои над и отвъд всякакво твърдение. Никакво доказателство не може да подсили стойността му и никакви аргументи против не могат да я намалят. Както доказателството, така и старанието да се изведат аргументи против се основават върху факта “Аз съм” – онова неанализируемо усещане за съществуване, за което нищо друго не можем да кажем, освен че то ту се усилва, ту отслабва. “Аз съм повече” е израз на удоволствието, “Аз съм по-малко” е израз на страданието.
Когато наблюдаваме това “Аз съм”, откриваме, че то намира своя израз по три различни начина:
а) Вътрешно размишление за едно не-Аз, знание, коренът на мислите;
б) Вътрешно съсредоточаване, воля, коренът на желанията;
в) Отправяне към външното, енергия, коренът на делата.
“Аз знам” или “Аз мисля”, “Аз искам” или “Аз желая”, “Аз правя усилия” или “Аз действам” – това са трите твърдения на невидимото Аз, на “Аз съм”. Всички прояви могат да се отнесат към един или друг от тези три аспекта; Азът се проявява в нашите светове само по тези три начина; така, както всички цветове произлизат от трите основни, така и безбройните прояви на Аза се основат на тези Воля, Енергия и Знание.
Азът като онзи, който желае, Азът, като онзи, който прави усилия, Азът, като онзи, който знае, е едно във Вечността и е коренът на индивидуалността във Време и Пространство. Азът откъм неговата мисъл-страна, Азът като Познавател е предметът на нашето изследване тук.
Не-Азът като Познаваемо
Азът, чиято природа е знание, намира отразени в себе си като в огледало голямо множество (външни) форми и научава от опит, че може да знае, да действа и да желае в и чрез тях. Открива, че тези форми не са така достъпни за неговия контрол, както е тялото му – първото нещо, което той осъзнава и което (по погрешка, но все пак по необходимост) се научава да отъждествява със себе си. Той знае, а те не мислят; той желае, а те не показват желание; той проявява енергия, а те не се задвижват в отговор. Той не може да каже за тях: “Аз знам”, “Аз действам”, “Аз искам” и накрая открива, че това са чужди същности – минерални, растителни, животински, човешки и свръхчовешки форми, които назовава с разбираемото “не-Аз” – това, в което той като отделно Аз не е, в което той не знае, не действа и не желае. Така за дълго време той отговаря на въпроса “Какво нещо е не-Азът?” с: “Всичко, в което Аз не зная, не желая и не действам.”
И макар наистина след успешен анализ да открие, че неговите носители последователно (без най-тънката обвивка, която го прави отделно Аз) са части от не-Аза, са обекти на знанието, са Познаваемото, са не-Познавателят, все пак за всички практически цели този негов отговор е точен. Всъщност той никога няма да може да знае, ако му отнемем тази най-тънка обвивка, която го прави отделно Аз. Да познае и нея като не-Аз, означава да се слее с Всичко.
Знанието
За да може Азът да бъде Познавателят, а не-Азът Познаваемото, помежду им трябва да бъде установено едно определено отношение. Не-Азът трябва да влияе върху Аза, като Азът на свой ред също трябва да оказва влияние върху не-Аза; трябва да има един взаимен обмен помежду им. Знанието е връзка (relation) между Аза и не-Аза, природата на която ще бъде изяснена в следващата глава на тази книга, но преди това все пак трябва ясно да се осъзнае фактът, че знанието е връзка. То подразбира двойственост: съзнание у едно Аз и познаване на едно не-Аз – присъствието на двете редом е необходимо за знанието.
Познавател, Познаваемо и Знание – това са онези три, обединени в едно, неща, в същността на които трябва добре да се вникне, за да може мисловната сила да бъде насочена към единствено правилния път на развитие, т.е към работа за подпомагане развитието на света. Според западната терминология умът е субектът, който знае; обектът е това, което е познаваемо; връзката помежду им е знанието. Нашата задача е да разгадаем природата на Познавателя, природата на Познаваемото, природата на връзката, установена помежду им и как тя възниква. Осъзнаем ли всичко това, ще сме направили действителна стъпка към онова себепознание, което е мъдрост. Тогава наистина ще бъдем способни да помагаме на света около нас, реализирайки се като негови служители и спасители, защото това е истинското предназначение на мъдростта – разпалена от любовта, да изведе света от нищетата на незнанието до там, където мъки и страдания не може да има. Това е предметът на нашето изследване, защото добре е казано в книгите на този народ, който притежава най-ранната, най-дълбоката и най-тънката психология, че целта на философията е да се сложи край на страданието. Затова Познавателят мисли, затова постоянно търсим Знание. Да се премахне страданието е истинският смисъл на философията и една мъдрост не е истинска, ако не води към постигането на Мира.
~ ~ ~
ГЛАВА I
Природата на мисълта
Природата на мисълта може да бъде разглеждана от две гледни точки – на съзнанието (което е познание) или на формата (чрез която се постига знание), чиято податливост на видоизменения прави възможно постигането на знание. Наличието на тези две гледни точки обуславя двете крайности във философията, които трябва еднакво да избягваме, защото всяка от тях игнорира някоя от страните на проявения живот. Едната крайност разглежда всяко нещо като съзнание, пренебрегвайки жизнената необходимост от формата като нещо, което обуславя съзнанието и го прави възможно. Другата разглежда всяко нещо като форма, пренебрегвайки факта, че формата може да съществува само благодарение на живота, който я одушевява. Формата и животът, материята и духът, носителят и съзнанието са неразделни в своята проява. Те са аспекти, страни на ТОВА, в което и двете са изначални; ТОВА, което е нито съзнанието, нито носителят, а КОРЕНЪТ и на двете. Философия, опитваща се да обясни всичко с формите, пренебрегвайки живота, ще се изправи пред проблеми, които ще е напълно неспособна да разреши. Философия, опитваща се да обясни всичко с живота, пренебрегвайки формите, ще се озове в пътя си пред високи стени, които няма да е в състояние да прескочи. Затова нека приемем, че съзнание и носители на съзнанието, живот и форма, дух и материя са временни прояви на двата аспекта на едното безусловно Съществуване, което не може да бъде познато, освен когато се прояви като Корен-Дух (наречено от индусите Pratyagatman) – абстрактно Същество, абстрактен Логос, от който произлизат всички индивидуални Аз – и Корен-Материя (Mulaprakriti), от която произлизат всички форми. При всяка проява този Корен-Дух поражда едно троично съзнание, а Корен-Материята – една троична материя; тяхна основа е едната Реалност, оставаща вечно непостижима за обусловеното съзнание. Цветето не вижда корена, от който е израсло, макар целият му живот да идва от него и без него съществуването му да е невъзможно.
Характерна функция на Аза като Познавател е отразяването на не-Аза в себе си (като в огледало). Както една чувствителна пластинка приема лъчи светлина, изпращани от предметите, и променя под тяхно влияние своя химически състав (като по този начин се получават образи на предметите), така е и с Аза откъм страната знание по отношение на всичко външно. Неговият носител е една сфера, върху която Азът приема от не-Аза отразените лъчи на Едното Аз. Така върху повърхността на тази сфера се появят образи – отражение на това, което Той не е. Познавателят в първите стъпки на своето осъзнаване не получава знание за самите неща. Той опознава само образите, възпроизведени в неговия носител от дейността на не-Аза, които са само фотографии на външния свят. Ето защо умът, който е носител на Аза като Познавател, е сравняван с огледало, в което се виждат образите на всички предмети, поставени пред него. Ние не получаваме знание за самите неща, а само впечатленията върху нашето съзнание; не предметите, а образите им са това, което намираме в ума си. Както огледалото изглежда така, сякаш предметите са в него, но тези видими предмети са само образи, илюзии, причинени от лъчите светлина, отразена от предметите, а не самите предмети, така и умът в своето познание за външната вселена познава само илюзорните образи, а не самите неща.
Тези образи върху носителя Познавателят вижда като предмети, но това не е нищо друго, освен едно възпроизвеждане в себе си. Аналогията с огледалото и употребата на думата “отражение” в предходния параграф са малко неточни в случая, защото умственият образ е едно възпроизвеждане, а не отражение на предмета, който го предизвиква. Материята на ума наистина приема форма, уподобяваща предмета, поставен отпред, която на свой ред се възпроизвежда от Познавателя. Когато видоизмени себе си по подобие на един външен предмет, тогава се казва, че той знае този предмет, но в разглеждания случай, това, което той знае, е само образ, получен от предмета в неговия носител, а не самият предмет. А този образ не е съвършено копие на предмета по причина, на която ще се спрем в следващата глава.
“Но” – може да се попита – “така ли ще е винаги? Никога ли няма да знаем нещата такива, каквито са сами по себе си?” Така стигаме до идеята за същностното различие между съзнанието и материята, в която то работи, и именно това различие може да даде отговор на важния, поставян от човешкия ум. Когато съзнанието след дълга еволюция развие способността да възпроизвежда в себе си всичко, съществуващо вън от него, тогава обвивката-материя, в която то е работило, отпада и съзнанието (което е знание) отъждествява своя Аз с всички Аз, сред които се развива, и възприема като не-Аз само материята, свързана еднакво с всички Аз поотделно. Това е денят “Бъди с нас!” – сливането, което е триумфът на еволюцията, когато съзнанието знае себе си и другите и знае другите като да е самото то. Поради единосъщието се постига пълно знание и Азът реализира това чудесно състояние, в което приликата не се изгубва и паметта също, но където отделността се стопява и Познавател, Познаваемо и Познание са едно.
Именно величествената природа на Аза, която развиваме в себе си чрез натрупване на познания с времето, трябва да изучим добре, за да вникнем в природата на мисълта, като е необходимо да видим ясно илюзорната страна, да използваме илюзията, за да я надмогнем. И така, нека изследваме сега как знанието – връзката между Познавателя и Познаваемото – възниква, което ще ни помогне да си изясним каква е природата на мисълта.
Познавател, Познаваемо и Знание
Има една дума “трептение”, или “вибрация”, която навлиза все повече и повече в терминологията на западната наука, заемайки ключово място в нея така, както е заемала дълго време в науката на Изтока. Движението е коренът на всичко. Животът е движение, съзнанието е движение. И това движение, въздействащо на материята, е трептение. Едното, Цялото може да се определи като непроменливо, неподвижно или като абсолютно движение, защото в Едното относително движение не може да има. Само когато има диференцираност – наличност на отделни части, може да бъде мислено това, което наричаме движение – промяната по отношение на място, последователност и време. Когато Едното стане Много, тогава се появява движението. Щом е ритмично, правилно, то е здраве, съзнание, живот и обратно – неритмично, неправилно ли е движението, то е болест, несъзнание, смърт . Защото животът и смъртта са близнаци, родени по един и същи начин от движението, което е проява.
Когато Едното стане Много, движението възниква по необходимост. Ето защо, когато Вездесъщото се прояви като отделни частици, постоянното движение трябва да представи вездесъщност, или, казано по друг начин, трябва да отрази тази вездесъщност (да бъде неин образ) в материята. В същността на материята е отделността, както в тази на духа е единството. И когато близнаците изплуват от Едното, подобно на каймака в млякото, отражението на вездесъщността на това Едно в множествеността на материята е безспирно и безконечно движение. Абсолютното движение – присъствието на всяка движеща се единица във всяка точка на пространството във всеки момент – е тъждествено с покой, но покой само от гледна точка на материята, не и от тази на духа. От гледна точка на духа вездесъщо е Едното, а от гледна точка на материята – Многото.
Това безкрайно движение се проявява в материята, даваща му израз, като ритмични движения, вибрации, при което всяка Джива, или отделна единица съзнание, е отделена от всички други Дживи посредством тънка обвивка от материя. Всяка Джива по-нататък се въплътява, облича се в различни дрехи от материя. Когато тези дрехи от материя трептят, те предават своите трептения на обкръжаващата ги материя и тя става посредник, чрез който трептенията се предават навън. Този посредник предава на свой ред трептенията на “дрехите”, обвиващи друга Джива, което кара тази Джива да трепти в унисон с първата. С тази поточност от трептения, зародили се в една Джива, предадени на материалната й обвивка, от нея – на посредника, който е я заобикаля, а от него – на друга обвивка и от тази обвивка – на Дживата, която е в нея, ние получаваме веригата трептения, чрез която един познава другиго. Втората Джива познава първата, защото я възпроизвежда в себе си и така изпитва онова, което изпитва и първата. И все пак има някаква разлика, защото втората Джива предварително е в състояние на трептение и нейното състояние след получаване на тласъка от първата не е просто преповтаряне на този тласък, а смесица от нейното собствено индивидуално трептене и онова, което я достига отвън, ето защо резултатът не е абсолютно точно възпроизвеждане. Близостта с образа на първоизточника става все по-пълна и по-пълна, но цялостната прилика с него все не ни се удава, докато сме в облеклата си.
Тази последователност от трептения се наблюдава често в природата. Пламъкът например е един център на трептения в етера, които наричаме топлина. Тези вибрации, или топлинни вълни, привеждат околния етер в трептене, а той от своя страна предизвиква подобни трептения в етера на едно парче желязо, намиращо се наблизо. Неговите частици започват да вибрират под външния импулс и така желязото става горещо като само на свой ред вече излъчва топлина. Ето как дадени вибрации преминават от една Джива в друга и как всички същества са взаимно свързани посредством тази мрежа от връзки.
Различните видове трептения във физическата природа назоваваме с различни имена (едни наричаме светлина, други – топлина, трети – електричество, четвърти – звук и т.н.), и все пак всички те са от едно естество, всички те са начини на движение на етера (звукът също първоначално е етерно трептене), макар че се различават по честотата на трептенето и по характера на вълните. Мисли, желания и дела – активните прояви на знание, воля и енергия в материя – са все от едно естество, т.е всички те са трептения, но се различават в проявата си поради своя различен характер. Има последователност от трептения с определен характер в определен род материя, която наричаме мисъл-трептене. Друга една последователност се нарича желание-трептене, трета – дейност-трептене. Всички тези имена означават известни налични феномени в природата. Съществува вид етер, чиито трептения, когато е приведен в движение, действат на нашите очи; това движение на частиците наричаме светлина. Има и един много по-фин етер, чиито трептения се схващат от ума; това движение на частиците наричаме мисъл. Ние сме заобиколени от материя с различна степен на плътност и наименоваме движенията според това, как ни действат, според това, как им отговарят различните органи на нашите плътни и фини тела. Названието “светлина” даваме на онези движения, които действат върху окото; названието “мисъл” – на движенията, които действат върху друг един орган – ума. “Виждане” има, когато светлина-етерът между даден обект и нашите очи е приведен в трептене; “мислене” има, когато мисъл-етерът между даден предмет и нашия ум е приведен в трептене. Едното не е с нищо повече или по-малко мистериозно от другото. Когато ще говорим за ума, ще видим, че измененията в подредбата на неговата материя се причиняват от ударите на мисъл-вълни и че при конкретно образно мислене, ние изпитваме още веднъж първоначалните тласъци отвън. Познавателят проявява своята дейност чрез тези трептения и всичко, на което те могат да отговорят, т.е. всичко, което могат да възпроизведат, е знание. Мисълта е възпроизвеждане в ума на Познавателя на онова, което той не е – не-Аза; тя е картина, получена от смесеното въздействие на различни вълни-трептения; тя наистина е един образ. Една част от не-Аза трепти и когато Познавателят започва да трепти в отговор, тази част става Познаваемото. Трептенето на материята между тях прави възможно Знанието, тъй като ги представя един на друг. Така възниква и се поддържа веригата Познавател, Познаваемо и Знание.
към предговора | НАПРЕД >>
към съдържанието
________________
[1] Индуистки религиозен философ, живял ок. VII век пр. Хр. Възродил индуизма, автор на едни от най-ценните коментари върху Упанишадите и Бхагават-гита. Сред най-стойностните му философски съчинения са Шарирака-бхашия и коментар върху Веданта-сутра на Бадараяна. – Б. ред.
