Теософското общество (2) – учение, възгледи, идеи

Предговор от Ваклуш Толев към книгата
“Мисловната сила“ от Ани Безант, изд. 1998

“Няма религия по-горе от истината!”

Те­о­со­фи­я­та, т.е. бо­го­мъд­ри­е­то, е един все­ми­рен храм, с най-от­к­ри­тия ол­тар. Тя скре­пя­ва ве­ли­ки тай­ни и поз­во­ля­ва на чо­ве­чес­т­во­то да си взе­ма от хля­ба на пос­ве­ще­ни­е­то. Си­я­ни­е­то на мъд­рост­та не мо­же да бъ­де спря­но – об­ла­ци до­ри да за­ту­лят Слън­це­то, ни­ко­га не го ли­ша­ват от свет­ли­на. Та­ка че зна­ни­е­то е па­зе­но, но то ви­на­ги е вли­за­ло в ду­ша­та на чо­ве­ка, чес­то по нез­най­ни пъ­те­ки. А Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во в осъ­щес­т­ве­но пред­наз­на­че­ние в края на ХIХ век из­на­ся скри­то­то зна­ние на ол­тар­на тра­пе­за.

Те­о­со­фи­те имат един ясен де­виз – мир, и ед­на вис­ша цел – ис­ти­на­та. В пул­са им ля­га иде­я­та за ми­ра, кой­то во­ди към все­мир­но брат­с­т­во, по­ту­ша­вай­ки лич­нос­т­но­то от­но­ше­ние, и иде­я­та за Ис­ти­на­та, ко­я­то тър­сят с над­пи­са: “Ня­ма ре­ли­гия по-го­ре от ис­ти­на­та.” (Мир в ду­ши­те ви[1], е ка­зал и Хрис­тос; и още: Са­мо ис­ти­на­та ще ви нап­ра­ви сво­бод­ни![2]) На те­зи два ос­нов­ни стъл­ба те­о­со­фи­те за­поч­ват да из­г­раж­дат сво­е­то об­щес­т­во.

Ко­га­то се раж­да идея, в ко­я­то има зла­тен пласт, не би­ва да жа­лим тру­да си, до­ка­то не стиг­нем до не­го. И ако ед­но об­щес­т­во ис­ка да нап­ра­ви все­мир­но брат­с­т­во, как­то Иисус Хрис­тос е ис­кал да сгра­ди об­щес­т­во на Лю­бов­та и да из­ве­де чо­ве­ка до Си­нов­ност, не мо­жем да от­ри­ча­ме тру­да и да се от­чай­ва­ме от нес­по­лу­ки­те до мо­мен­та, в кой­то от­к­ри­ем та­зи злат­на жи­ла. Хрис­тос да­ва най-ве­ли­ко­то уче­ние – за Лю­бов­та, но как­то виж­да­ме и до­се­га меж­ду се­бе си ня­ма­ме лю­бов. Ка­мо ли то­га­ва да бъ­де осъ­щес­т­вен из­ця­ло прин­ци­път за ми­ра във всич­ки­те му раз­но­баг­рия, прок­ла­ми­ран от те­о­со­фи­те. Но кое е важ­но­то? Пъ­тят, кой­то Хрис­тос по­соч­ва: По­ис­кай­те, по­чу­кай­те, по­тър­се­те![3] То­ва се опит­ват да пра­вят и те. Ис­кат да вне­сат в ду­ша­та на чо­ве­ка стре­меж за сво­бо­да, ка­то той съз­да­ва мир и хар­мо­ния в се­бе си, учи уро­ка за вза­им­на­та тър­пи­мост и тър­си ис­ти­на­та. Ис­ти­на­та е пос­лед­ни­ят прис­тан в ду­хов­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то, пре­ди да за­вър­ши пла­нет­на­та ман­ван­та­ра и то да ста­не сво­бод­но. А Сво­бо­да­та има са­мо ед­на пред­наз­на­че­на стъп­ка още – да бъ­дем бо­жес­т­ве­ни, т.е. да се сле­ем с Бо­га. Иде­я­та за сво­бо­да е взе­ла най-мно­го чо­веш­ки жер­т­ви. Ко­га­то сме се по­жер­т­ва­ли, пос­тиг­на­ли сме Ис­ти­на­та и сме нап­ра­ви­ли се­бе си сво­бод­ни, то­га­ва ще вле­зем в хра­ма на Сво­бо­да­та, къ­де­то ня­ма ни­то ико­ни, ни­то ол­та­ри – там чо­век е у Бо­га.

В да­ле­чи­ни­те на вре­ме­то пра-прас­та­ро­то зна­ние е из­ви­ра­ло от ма­ги­я­та, за­що­то умът още не е вла­де­ел пос­та­нов­ки­те. И усет­ност­та си е слу­жи­ла с енер­гии и си­ли, за ко­и­то той още е ня­мал обяс­не­ние. Но ко­га­то умът ста­ва влас­т­ник и за­поч­ва да ква­ли­фи­ци­ра по­ве­де­ние, по­я­вя­ват се дру­ги тен­ден­ции. Не мо­жей­ки да ми­не гра­ни­ци­те на сво­е­то, той за­поч­ва да от­ри­ча. За­то­ва в окул­т­ни­те сис­те­ми съ­щес­т­ву­ва един из­раз, кой­то мо­же доб­ре да бъ­де раз­б­ран, но мо­же и ло­шо да бъ­де из­тъл­ку­ван – “умът е уби­ец на ре­ал­ност­та”: на она­зи ре­ал­ност, ко­я­то е по-ре­ал­на от ре­ал­ност­та – ре­ал­ност­та на Ду­ха. Раз­би­ра се, то­ва, ко­е­то зре­ни­е­то ни да­ва в нис­ши­те по­ле­та съ­що е ре­ал­но, тъй ка­то те имат своя ма­те­рия и свои те­ла. Не мо­же да се ка­же, че зна­ни­е­то в мен­тал­но­то по­ле е не­дейс­т­ви­тел­но, как­то и в ас­т­рал­но­то, в етер­но­то или във фи­зи­чес­ко­то. Ние ви­на­ги сме в ед­на ре­ал­ност, ма­кар и пре­ход­на. Но ко­га­то умът не мо­же да ми­не гра­ни­ци­те на сво­е­то по­ле, ко­га­то не мо­же да схва­не и да из­ра­зи ни­ва над не­го, то­га­ва сту­де­ни­ят му нож уни­що­жа­ва ду­хов­на­та ре­ал­ност за­ра­ди прак­тич­но по­се­ти не­об­хо­ди­мос­ти.

Умът не мо­же да бъ­де уп­рек­нат, че ни ли­ша­ва от Бо­га. Чо­век ни­ко­га не мо­же да бъ­де ли­шен от Бог, но умът е в със­то­я­ние да нап­ра­ви от­к­ло­не­ние. Всъщ­ност умът е при­бул­вал (не тол­ко­ва от­к­ло­ня­вал) свет­ли­на­та, за­що­то е имал за за­да­ча да из­не­се чо­ве­ка. Вър­ху обик­но­ве­ния ум е сла­га­на сян­ка­та на по-нис­ши­те по­ле­та, с ко­и­то сме за­поч­ва­ли сво­я­та ево­лю­ция на пла­не­та­та, но и вис­ши­те ду­хов­ни си­ли ви­на­ги при­със­т­ват, и вис­ши­те по­ле­та из­г­раж­дат чо­веш­ко­то тя­ло. Обик­но­ве­ни­ят ни ум ра­бо­ти вър­ху ма­те­ри­я­та, но при­чин­но­то ни тя­ло из­фин­ва мо­зъч­на­та тъ­кан.

Мис­лов­ност­та, ръ­ко­во­де­на и про­буж­да­на, за да не жи­ве­ем с илю­зии, не би­ва оба­че да бъ­де ли­ша­ва­на от въ­об­ра­же­ние. И ако от­к­ро­ве­ни­е­то е йе­рар­хия на съ­бу­де­ния Кун­да­ли­ни, въ­об­ра­же­ни­е­то е на при­чин­но­то тя­ло. Илю­зи­я­та е под­мам­ка, ко­я­то умът мо­же да под­не­се – да да­де кре­щя­ща­та крас­ка на нис­ше­то би­тие. И не би­ва чо­век да ос­та­ва в съб­ла­зън, но и не тряб­ва да за­гу­би твор­чес­ка­та фан­та­зия и проз­ре­ни­е­то. За­то­ва ви­на­ги съм под­чер­та­вал, че до­ка­за­тел­с­т­ва­та не са най-доб­ро­то сви­де­тел­с­т­во за ис­ти­на­та. Те удов­лет­во­ря­ват ума, но мо­же да пог­ре­бат не лъ­жа­та, а ис­ти­на­та. Тай­на­та е да се жи­вее с да­де­на идея, да се виб­ри­ра с ней­на­та ис­ти­на!

Вну­ше­ни­е­то за ис­ти­на чрез ума не да­ва пло­до­ве. Са­мо прок­рад­на­та­та ис­ти­на, вляз­ла в ду­ша­та, мо­же да цъф­ти и да пло­ди. Ко­га­то тя тряб­ва да се за­щи­та­ва чрез ума за при­над­леж­ност, чо­век рис­ку­ва да пад­не – но ко­га­то прос­вет­ле­ни­е­то е да­ло лъч на поз­на­ни­е­то, не е не­об­хо­ди­мо той да се стра­ху­ва! Стра­хът от зем­но­то не тряб­ва да обез­к­ри­ля буд­ност­та. За­то­ва те­о­со­фи­те ис­кат да се ра­бо­ти не са­мо вър­ху кон­к­рет­ния ум, ка­то се об­ла­го­ро­дя­ва и ос­во­бож­да­ва от двойн­с­т­ве­ност­та (за да не го на­ри­ча­ме по­ве­че уби­ец на ду­хов­ност­та), но и да се приб­ли­жа­ва­ме до ка­у­зал­ност­та, за да бъ­дем ос­вет­ле­ни от ве­ли­ко­то зна­ние на Аза. В при­чин­ния свят е про­то­ти­път на би­ти­е­то!

Те­о­со­фи­я­та раз­к­ри­ва част от същ­ност­та на ве­ли­ки­те мис­те­рии – то­ва, ко­е­то чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва ве­че да знае. Те­о­со­фи­те не счи­тат, че мис­те­ри­и­те са ня­как­ви кул­то­ве, как­то про­по­вяд­ват мо­дер­но­то зна­ние и съв­ре­мен­на­та те­о­ло­гия. Та­ка­ва по­зи­ция се за­щи­та­ва са­мо ко­га­то в тях се виж­да вън­ш­на­та стра­на. Всъщ­ност все­ки култ е ед­на фор­му­ла или об­раз, в кой­то е вгра­де­на съд­бов­на енер­гия на съ­от­вет­но йе­рар­хи­чес­ко по­ле. За­то­ва не би­ва да се гу­би ма­гич­на­та същ­ност на мис­те­ри­я­та. Тя е вът­ре­шен из­раз на мис­тич­на енер­гия, да­де­на от Бо­жес­т­во­то и осъ­щес­т­вя­ва­на от пос­ве­те­ни­те, и вън­шен об­раз, кой­то съ­щев­ре­мен­но е аку­му­ла­тор на та­зи енер­гия. Чрез мис­те­ри­ал­ния акт чо­век се об­но­вя­ва, по­лу­ча­ва им­пулс в сво­е­то раз­ви­тие. Та­ка той се кач­ва по Яко­ва­та стъл­ба, как­то Яков – Бо­го­бо­ре­цът, про­ме­ня чрез бла­го­дат­та на мис­тич­но­то зре­ние име­то си и ста­ва Из­ра­ил. Фак­ти­чес­ки те­о­со­фи­я­та от­к­ри­ва ве­ли­ка­та на­у­ка, на­ре­че­на те­ур­гия – на­у­ка за Бо­жес­т­во­то (ко­я­то има сво­е­то из­ход­но на­ча­ло в ма­гич­но­то). Тя въ­веж­да чо­ве­ка в ади­ту­ма, в за­ла­та на ве­ли­ко­то пос­ве­щение! Те­о­со­фи­я­та тър­си езо­те­рич­но­то и в Хрис­ти­ян­с­т­во­то. И в три­те му раз­к­ло­не­ния – пра­вос­ла­ви­е­то, ка­то­ли­циз­ма и про­тес­тан­с­т­во­то, не се поз­во­ля­ва да се мис­ли, че има ня­как­ви окул­т­ни зна­ния в Уче­ни­е­то на Хрис­тос, но та­ки­ва зна­ния пър­ви­те хрис­ти­я­ни са пол­з­ва­ли, зна­е­ли са и за елев­зийс­ки­те, и за еги­пет­с­ки­те мис­те­рии…

Ко­га­то уче­ни­кът е го­тов, ве­ли­ки­ят йе­ро­фант му каз­ва: Иди да при­ла­гаш уче­ни­е­то! До­тук е тво­е­то обу­че­ние. Та­ки­ва са мис­те­ри­ал­ни­те ета­пи. За­то­ва Иисус чу­ва и по­ве­ле­ни­е­то: Иди в пус­ти­ня­та на из­ку­ше­ни­я­та, за да по­бе­диш хля­ба, чу­до­то и власт­та! И Той по­каз­ва как мо­же да се по­беж­да­ва! То­ва без­с­пор­но са мис­те­рии; съ­щес­т­ву­ват Иису­со­ви мис­те­рии, ко­и­то се със­то­ят в пос­ве­ще­ния, има­щи и прак­ти­чес­ка стой­ност. Ев­ре­и­те са кръ­ща­ва­ли с кръв и об­ряз­ва­не, се­га се кръ­ща­ва та­ка, как­то е кръс­тен Хрис­тос – с во­да и огън, т.е. с ас­т­рал­на енер­гия и Све­тия Дух.

Та­ка че те­о­со­фи­те ис­кат да вър­нат за­гу­бе­ния гно­сис в Хрис­ти­ян­с­т­во­то, да вър­нат све­ще­но­то мяс­то на пос­ве­ще­ни­е­то. Но вмес­то еги­пет­с­ки­те за­ли – ади­ту­ми­те, ве­че е от­к­ри­та го­ля­ма­та пла­ни­на на все­мир­ност­та – Пла­ни­на­та на бла­жен­с­т­ва­та. Те ис­кат да ос­во­бо­дят от заб­лу­ди как­то ци­ви­ли­зо­ва­ния чо­век, та­ка и он­зи, кой­то в за­къс­не­ни­е­то си не се е до­кос­нал до хра­мо­ва­та същ­ност на ре­ли­ги­и­те. А Хрис­тос на­ри­ча на­ше­то тя­ло храм, оби­та­ли­ще на Ду­ха Гос­по­ден. За­то­ва е влас­т­на не­об­хо­ди­мост­та то да бъ­де усъ­вър­шен­с­т­ва­но. То­ва са йе­рар­хии, през ко­и­то спо­ред те­о­со­фи­те тряб­ва да се ми­не: от фи­зи­чес­ко­то, етер­но­то, ас­т­рал­но­то, мен­тал­но­то до ка­у­зал­но­то, бу­до­во­то и ду­хов­но­то тя­ло. Ако вие не ос­ве­ти­те ма­те­ри­я­та тук, на Зе­мя­та, не мо­же­те да при­със­т­ва­те във вис­ши­те по­ле­та. За­що­то при­съ­ща­та усет­ност за при­ло­же­ние на бо­жес­т­ве­ност­та е тук, на фи­зи­чес­ко­то по­ле. Та­ка те­о­со­фи­те се про­ти­во­пос­та­вят сре­щу всич­ки, ко­и­то въс­та­ват сре­щу плът­та.

Спо­ред окул­т­ни­те пра­ви­ла, ко­га­то тя­ло­то е чис­то, ни­то ма­гия го ло­ви, ни­то “дя­во­ли” му гос­ту­ват, ни­то ня­кой мо­же да го оби­ди. И кол­ко­то по­ве­че ра­бо­тим във фи­зи­чес­ко­то по­ле, тол­ко­ва по­ве­че приб­ли­жа­ва­ме по-вис­ши­те по­ле­та. Бу­ден бог у чо­ве­ка – та­ка те­о­со­фи­я­та осъ­щес­т­вя­ва иде­я­та за прак­ти­чес­ки мис­ти­ци­зъм!

Пър­ва­та цел на Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во е да се приз­нае пър­вич­но­то един­с­т­во на чо­ве­ци­те, ду­хов­но­то им брат­с­т­во – че всич­ки ду­ши са от Бо­га. Ето за­що те­о­со­фи­те го­во­рят за ми­ро­во брат­с­т­во. Къ­де си при­над­ле­жал, да­ли си хрис­ти­я­нин, бу­дист, мо­ха­ме­да­нин, то­ва не е важ­но – ко­га­то по­ис­каш, мо­жеш да вле­зеш в тях­но­то об­щес­т­во, за­що­то ду­ши­те имат ду­хов­но род­с­т­во. Ня­ма ни­как­во зна­че­ние да­ли си мъж или же­на, се­ме­ен или не. Те­зи ро­ли имат за за­да­ча да съз­да­ват оп­ре­де­ле­ни опит­нос­ти. Прин­ци­път Мъж е ра­ци­о­нал­но­то на­ча­ло, во­ле­ва­та гра­да­ция – да се ру­ши и из­г­раж­да; прин­ци­път Же­на е ог­ни­ще­то (вес­тал­с­ко­то на­ча­ло в ми­то­ло­ги­и­те), да се сгръ­ща и кър­ми, да се при­лас­ка­ва и из­ви­ся­ва. Оп­ре­де­ле­на опит­ност но­сят и ра­со­ви­те раз­ли­чия. А са­мо при­до­би­ти­ят опит во­ди до ис­ти­на­та, до мъд­рост­та за Бо­га.

Вто­ра­та цел, ко­я­то си пос­та­вя Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во, е да се приз­на­ят се­дем­те ос­нов­ни си­ли, ко­и­то взе­мат учас­тие в раз­ви­ти­е­то ни. Те­зи си­ли, ко­и­то ни из­г­раж­дат, дейс­т­ват и от­вън, и от­вът­ре. От­вън те деп­ре­си­рат чо­ве­ка, от­вът­ре той се ос­во­бож­да­ва чрез тях. За­то­ва те­о­со­фи­я­та каз­ва: Ра­бо­те­те вър­ху скри­ти­те си­ли! Те са пот­реб­ни, но е нуж­на и кул­ту­ра за при­ло­же­ни­е­то им.

Те­о­со­фи­те счи­тат, че меж­ду вис­ши­те и нис­ши­те по­ле­та (и те­ла) раз­де­лът е мен­та­лът – там, от­къ­де­то тръг­ва чо­веш­ки­ят род. За­да­ча­та на все­ки т. нар. в йе­рар­хи­я­та им уче­ник е да очис­ти ас­т­рал­но­то си тя­ло чрез ка­у­зал­но­то. Той тряб­ва да из­г­ра­ди ед­но тя­ло на же­ла­ни­я­та, непод­буж­да­що ума към съб­лаз­ни, заб­лу­ди и фан­та­зии. При­чин­ност­та е, ко­я­то да­ва ре­ал­ност за ире­ал­но­то. Зна­чи и умът – уби­е­цът на ре­ал­но­то, има от ко­го да бъ­де спи­ран. Умът пре­цеж­да, но при­чин­ност­та пре­тег­ля и по­каз­ва. То­ва е теж­ка­та за­да­ча на уче­ни­ка – да нап­ра­ви ас­т­рал­но­то си тя­ло фи­но, за да зад­ви­жи то чак­ри­те си, ко­и­то да­ват буд­ност. Та­ка чо­век ще мо­же да се до­кос­не до ду­хов­ност­та, ко­я­то ня­ма да му поз­во­ля­ва да вър­ши не­доб­лес­т­ни де­ла.

Вто­ра­та за­да­ча спо­ред те­о­со­фи­те е за­да­ча­та на мла­де­жа. (Ние бих­ме ка­за­ли – на пос­ве­те­ния, но в та­зи гра­да­ция се из­хож­да от фи­зи­чес­ки съ­пос­тав­ки.) Мла­де­жът, ми­нал ве­че  в гор­ния клас на зна­ни­е­то с ед­на но­ва йе­рар­хия, тряб­ва да усъ­вър­шен­с­т­ва етер­но­то си тя­ло чрез си­ла­та на Буд­хи. За­що? За­що­то по-вис­ши­те по­ле­та и те­ла да­ват енер­гии за из­г­раж­да­не на по-нис­ши­те. За­то­ва све­тът на Ду­ха (Ат­ма) ка­то пред­наз­на­че­ние вла­га сво­я­та енер­гия за из­г­раж­да­не­то пък на плът­ния фи­зи­чес­ки свят, а бу­до­во­то по­ле из­лъч­ва сво­и­те ема­на­ции, за да гра­ди ете­ра.

Етер­ни­ят двой­ник, или етер­но­то тя­ло, е най-бли­зо до плът­но­то фи­зи­чес­ко и как­ва­то и виб­ра­ция да ми­не от ас­т­ра­ла, ми­на­ва и през не­го. Съ­щев­ре­мен­но кол­ко­то по-фи­но е то, тол­ко­ва по­ве­че ас­т­ра­лът го хра­ни и мен­та­лът об­ла­го­ро­дя­ва, тол­ко­ва по­ве­че до­ла­вя ду­хов­ност­та.

Тре­та­та за­да­ча тряб­ва да осъ­щес­т­ви т. нар. об­но­вен. Не об­но­вя­ва­щи­ят се, не то­зи, кой­то гра­ди фи­но етер­но тя­ло, ус­ми­ря­ва ас­т­ра­ла си или па­зи рав­но­ве­сие в своя ум, а он­зи, кой­то ов­ла­дя­ва фи­зи­ка­та си. Той тряб­ва да от­ра­бо­ти с вис­ши­те си­ли на Ду­ха фи­зи­чес­ко­то си тя­ло. За бо­жес­т­ве­но­то се въз­к­ръс­ва! Чо­век ще е в със­то­я­ние да пръс­ка и съ­би­ра ма­те­ри­я­та си, за­що­то тя е про­дъл­же­ние на Ду­ха. Об­но­ве­ни­ят ра­бо­ти за фи­зи­чес­кия свят, за­що­то тук, на зе­мя­та, е би­ти­е­то на чо­ве­ка! Той тряб­ва да поз­во­ли на вът­реш­ни­те си­ли да го под­х­ран­ват.

Ако ис­ка­ме да бъ­дем съ­вър­ше­ни, фи­зи­чес­ко­то ни тя­ло тряб­ва да е чис­то, за­що­то, ако то не е из­фи­не­но, как ед­на Ду­хов­на въл­на да бъ­де изя­ве­на?! Изя­вя­ват Ду­ха са­мо оне­зи, ко­и­то имат дос­та­тъч­но чис­та фи­зи­чес­ка струк­ту­ра! Без­с­пор­но Ду­хът се явя­ва и чрез ас­т­ра­ла, и чрез мен­та­ла, но ако плът­но­то тя­ло не е под­гот­ве­но да е про­вод­ник на ду­хов­ни­те си­ли, огъ­нят мо­же да го из­го­ри. (За­то­ва иси­хас­ти­те по­чис­т­ват тя­ло­то – в сво­я­та ек­с­таз­ност да имат бла­жен­с­т­во­то и мъд­рост­та.)

То­ва е йе­рар­хи­я­та на се­бе­ов­ла­дя­ва­не­то – Ду­хът зи­да фи­зи­ка­та, Буд­хи – ете­ра, ка­у­зал­ност­та – ас­т­ра­ла. Умът де­ли цар­с­т­ва­та и е или уби­ец на ре­ал­ност­та, или кам­ба­нен звън за про­бу­да. За­то­ва спо­ред те­о­со­фи­те той тряб­ва да се очис­т­ва чрез кон­цен­т­ра­ция и ме­ди­та­ция. Да се об­ра­бот­ват те­ла­та и чрез ка­у­зал­ност­та да се тър­си ду­хов­ност. То­ва е иде­я­та на поз­на­ни­е­то, а не да се раз­чи­та са­мо на вя­ра­та. Мно­го хо­ра вяр­ват в своя Бог, но то­ва не е зна­ние за Не­го!

Тре­та­та цел на Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во е да се при­е­ме, че вся­ко раз­ви­тие е про­мя­на. За­то­ва то тър­си скри­ти­те си­ли у нас. И все­ки тряб­ва да знае, че ги има мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то ми­съл­та му да­ва  и чув­с­т­во­то му, про­бу­де­но или неп­ро­бу­де­но, го хра­ни. Да тър­сим те­зи скри­ти си­ли, да из­веж­да­ме въз­хи­ще­ни­е­то, ко­е­то раз­ви­ва ра­дост­та – ус­мив­ка­та на Мъд­рост­та; да ги вна­ся­ме в ду­ша­та си, за да ня­ма­ме ог­ра­ни­че­ния в пъ­ту­ва­не­то ни към Сво­бо­да­та!

То­ва, ко­е­то мо­же да спре чо­ве­ка, е не­поз­на­ва­не прин­ци­пи­те за раз­ви­тие. Те­о­со­фи­я­та из­ди­га след­ни­те прин­ци­пи: тър­пе­ние, сво­бо­да на ми­съл­та и съ­вест­та, стра­хо­по­чи­та­ние, бла­го­дар­ност, ос­во­бож­да­ва­не от дог­ми­те, кул­то­ве­те и ав­то­ри­те­ти­те.

Тър­пе­ни­е­то е пър­ва­та но­та в то­но­ва­та съл­би­ца на доб­ро­де­те­ли­те. То­зи, кой­то не мо­же да из­пее “до”, т.е. кой­то ня­ма тър­пе­ние, не мо­же да нап­ра­ви жер­т­ва.

А сво­бо­да­та на ми­съл­та и съ­вест­та, каз­ват те­о­со­фи­те, раж­да пра­во­то на са­мо­оп­ре­де­ле­ние. Съ­вест­та не би­ва да ог­ра­ни­ча­ва. Ко­га­то е сму­тен чо­век, той е ог­ра­ни­чен, т.е. съ­вест­та му е кон­с­та­ти­ра­ла не­що, ко­е­то е на­ру­ше­ние. На­ру­ше­ни­е­то пък вла­га виб­ра­ция за са­мо­оп­ре­де­ле­ние, ко­е­то мо­жем да на­ре­чем стра­да­ние. Сле­до­ва­тел­но стра­да­ни­е­то е от­б­ля­сък на свещ­та на съ­вест­та! А ко­га­то мо­же­те да стра­да­те, без да пре­чи­те на дру­ги­те, то­ва ве­че е пос­ти­же­ние. Пос­ти­же­ние е да стра­да­те не­за­бе­ля­за­но – ка­то из­хо­ди­те пъ­тя си, без да да­де­те знак на бо­лест­та, на бе­да­та! (То­ва Ва­сил Лев­с­ки пра­ви в своя жи­вот.) Със­т­ра­да­ни­е­то пък е при­е­ма­не на чуж­до­то стра­да­ние.

Стра­хо­по­чи­та­ни­е­то е сми­ре­ние пред Бо­га, а бла­го­дар­ност­та приб­ли­жа­ва към Не­го. Ето как чо­век се осъ­щес­т­вя­ва от лич­но­то към со­ци­ал­но­то; от со­ци­ал­но­то към ис­то­ри­чес­ко­то; от ис­то­ри­чес­ко­то към все­мир­но­то би­тие.

Спо­ред те­о­со­фи­те тряб­ва ни сво­бо­да от дог­ми, кул­то­ве и ав­то­ри­те­ти. Не­об­хо­ди­мо е хо­ра­та да раз­бе­рат тай­на­та на дог­ма­та, ка­то я раз­тъл­мят, а не да я пра­вят свое за­дъл­же­ние. Дог­ма­та и кул­тът въз­пи­та­ват, но в съ­що­то вре­ме и ове­риж­ват – пок­ло­не­ни­е­то пред све­тост­та е за­дъл­жи­тел­но, но свя­тост, ко­я­то не ос­во­бож­да­ва за път, е бре­ме. За­то­ва кул­тът е риск и мно­го от­ме­ре­но тряб­ва да се съз­да­ва. Ко­га­то све­тост­та на ку­ми­ра свър­ши, той тряб­ва да ум­ре. По­бе­да­та над кул­та е осъ­щес­т­ве­на, ако не той мо­ти­ви­ра по­ве­де­ни­е­то, а чо­ве­кът сам оп­ре­де­ля би­ти­е­то си, ос­во­бо­дил се от вън­ш­ни ав­то­ри­те­ти. Чес­то ни се вну­ша­ват цен­нос­ти, но тряб­ва да се на­у­чим да ги пре­це­ня­ва­ме. На­ис­ти­на важ­но е чо­век да се ос­во­бо­ди от ав­то­ри­те­ти­те, но го­ля­ма греш­ка е, ако из­диг­не се­бе си на пи­е­дес­тал. (Как­то един Алек­сан­дър Ве­ли­ки, за да се въз­ве­ли­чае, ма­ха Бо­жес­т­во­то.)

Ос­нов­но­то пред­наз­на­че­ние на Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во оба­че си ос­та­ва да под­гот­ви пъ­тя, да про­чис­ти ат­мос­фе­ра­та, да съ­бу­ди сво­и­те уче­ни­ци за по-дъл­го­то при­със­т­вие на Ми­ро­вия Учи­тел на на­ша­та пла­не­та, за да мо­же и по-трай­но как­то ка­то аура, та­ка и ка­то ду­хов­ност да пре­бъд­ва це­лост­та Му. С то­ва се из­бяг­ва въз­мож­ност­та да се пов­то­ри ста­на­ло­то с Иисус. Той е мо­жел са­мо три го­ди­ни да про­по­вяд­ва. Не­о­си­гу­ре­на­та при­със­т­ве­ност на Ми­ро­вия Учи­тел се из­бяг­ва, за  да Му се да­де по­ве­че вре­ме. И за­то­ва (не­за­ви­си­мо че Ани Бе­зант твър­ди, че Иисус Хрис­тос жи­вее мно­го по­ве­че от 33 г.) те ис­кат да съз­да­дат са­ни­та­рен по­яс око­ло бъ­де­щия Ми­ров учи­тел. Тряб­ва да се на­пои ат­мос­фе­ра­та, мес­та­та, в ко­и­то Той ще оти­де с иде­и­те, ко­и­то ще из­лъ­чи. (Ве­ли­ки­ят пос­ве­тен мо­же да не из­ре­че не­що, а са­мо да го из­лъ­чи. Хрис­тос без­с­пор­но е ко­рес­пон­ди­рал със Свои вис­ши бра­тя, да­вал е пре­цен­ки за то­ва, ко­е­то тук се вър­ши, по­е­мал е от­го­вор­ност за за­о­би­ка­ля­що­то Го с ог­лед на Ми­ро­во­то слу­же­ние.) Та­ка че при­със­т­ви­е­то на Учи­те­ля е ед­на ема­на­ция, ед­но си­я­ние, което въз­дейс­т­ва и вър­ху со­ци­ал­на­та сре­да, и вър­ху кул­ту­ра­та, по­ли­ти­ка­та… (не в сми­съл на пря­ко учас­тие, раз­би­ра се). То­ва, с ко­е­то Ми­ро­ви­ят Учи­тел под­по­ма­га, са иде­и­те Му, вклю­чи­тел­но и со­ци­ал­ни­те, за­що­то хо­ра­та, ко­и­то ще Го след­ват в ре­ли­гия или из­по­ве­да­ние, тряб­ва да бъ­дат об­ле­че­ни, нах­ра­не­ни и доб­ре уп­рав­ля­ва­ни. За­то­ва Той да­ва об­раз­ци как се уп­рав­ля­ва, как се слу­жи.

Друг ва­жен ас­пект в та­зи идея е, че до­ри и с по­со­че­ния то­га­ва Криш­на­мур­ти ка­то нов Ми­ров Учи­тел се е сви­де­тел­с­т­ва­ло, че То­зи, Кой­то е, ще бъ­де пак ис­то­ри­чес­ка лич­ност. С то­ва чо­ве­чес­т­во­то се ос­во­бож­да­ва от не­ле­по­то схва­ща­не, че ня­ма ре­ал­но при­със­т­ва­ли Учи­те­ли. Нап­ро­тив, те всич­ки са до един ис­то­ри­чес­ки – не е дос­та­тъч­но да бъ­дат са­мо ме­та­фи­зи­чес­ки. Да се ос­пор­ва Хрис­тос в Не­го­ва­та бо­жес­т­ве­ност е ня­как по-при­ем­ли­во, за­що­то ня­кой мо­же да не е в със­то­я­ние да стиг­не до та­ка­ва йе­рар­хия на поз­на­ние. Но да се от­ри­ча при­със­т­ви­е­то и жи­во­тът на един Иисус е смеш­но. Най-страш­на­та оби­да за чо­ве­ка е, ко­га­то се уни­жа­ва с то­ва, че е не­веж не за­ра­ди нез­на­ние, а за да об­с­лу­жи из­вес­т­на иде­о­ло­гия.

Не­за­ви­си­мо как тре­ти­рат проб­ле­ма те­о­со­фи­те, бо­гос­ло­ви­те и фи­ло­со­фи­те, без­с­пор­но Иисус Хрис­тос и ка­то Син Бо­жий, и ка­то Вто­ра Ипос­тас, и ка­то пер­со­нал­ност е един Все­ми­рен Учи­тел. Но как­во оз­на­ча­ва да при­със­т­ва нов Учи­тел при на­ли­чи­е­то ве­че на ре­ли­гии? Но­ва йе­рар­хия на чо­ве­чес­т­во­то за да­ден ис­то­ри­чес­ки пе­ри­од! За­що­то пъ­тят му не се оп­ре­де­ля от док­т­ри­на­та на ня­как­ва ре­ли­гия, а от съ­щи­на­та на раз­ви­ти­е­то за се­дем­те Ко­рен­ни ра­си на пла­не­та­та. По си­ла­та на та­зи ево­лю­ция хо­ра­та имат нуж­да от раз­лич­ни Ду­хов­ни въл­ни ка­то зна­ние и ре­ли­гия, ко­и­то раз­ви­ват в тях съ­от­вет­но­то по­ле: фи­зи­чес­ко, етер­но, ас­т­рал­но, мен­тал­но…

Хрис­тос каз­ва: И по­ве­че от Мен ще зна­е­те, сле­до­ва­тел­но мно­го оп­ре­де­ле­но Си пос­та­вя мяс­то и ни­ко­го не ли­ша­ва от то­ва да бъ­де ка­то Не­го и не­що по­ве­че. То­ва ни­как не Го пра­ви по-ма­лък от дру­ги­те Учи­те­ли. До­ри меж­ду всич­ки, ко­и­то са сли­за­ли на зе­мя­та, са­мо Той да­ва иде­я­та за Цар­с­т­во­то Не­бес­но, из­веж­да из Аде­са чо­ве­ка в Не­бе­са­та и де­мон­с­т­ри­ра иде­я­та за Въз­к­ре­се­ни­е­то. Раз­би­ра се, има раз­лич­ни спо­ро­ве – да­ли е въз­к­ръс­нал в тя­ло от плът, или с етер­ния Си двой­ник и про­чие, но за­ви­си кой с как­во гле­да!

През 1915 г. те­о­со­фи съз­да­ват и т. нар. Ли­бе­рал­на все­лен­с­ка цър­к­ва, за пре­ус­пя­ва­не­то на де­ло­то на ней­ния учи­тел Хрис­тос. Из­по­вед­ни­ци­те и вяр­ват в жи­вия, във веч­ния Хрис­тос, кой­то жи­вее неп­рес­тан­но ду­хов­но, и се стре­мят да ста­нат Не­го­ви но­си­те­ли. Са­ми­ят Хрис­тос каз­ва: Аз съм ви­на­ги с вас, до­ри до края на све­та.[4]

Ли­бе­рал­на­та цър­к­ва приз­на­ва яс­но­вид­с­т­во­то за раз­ли­ка от хрис­ти­ян­с­ка­та, ко­я­то го счи­та за са­та­нин­с­ко де­ло. Счи­та, че ду­хов­но раз­ви­ти хо­ра мо­гат да имат не­пос­ред­с­т­ве­но зна­ние за ду­хов­ни­те ис­ти­ни. Та­зи цър­к­ва при­е­ма и се­дем­те тайн­с­т­ва, ко­и­то са как­то в из­точ­но­то пра­вос­ла­вие, та­ка и в ка­то­ли­циз­ма: кръ­ще­ние, ми­ро­по­маз­ва­не, ев­ха­рис­тия, из­по­вед, еле­ос­ве­ще­ние, бра­ко­съ­че­та­ние и ръ­ко­по­ла­га­не. Про­тес­тан­тиз­мът в не­го­ви­те ро­я­ци приз­на­ва са­мо две тайн­с­т­ва, а Ли­бе­рал­на­та все­лен­с­ка цър­к­ва, ос­во­бо­де­на от схо­лас­ти­ки и дог­ми, приз­на­ва и се­дем­те! Точ­но то­ва сви­де­тел­с­т­ва, че са най-мо­дер­на­та и пос­ве­те­на ре­ли­ги­оз­на фор­ма­ция, най-мъд­ра­та. Тайн­с­т­ва­та, ко­и­то но­сят пра­об­раз на Бо­га, не мо­гат да бъ­дат пре­мах­на­ти с ар­гу­мен­та, че ис­ка­ме да бъ­дем мо­дер­ни. Се­дем­те тайн­с­т­ва са нуж­ни ка­то хра­на на се­дем­те чак­ри. Ето за­що под­чер­та­вам, че Ре­фор­ма­ци­я­та не бе­ше во­де­на от пос­ве­те­ни, а от ра­ци­о­на­лис­ти. По-доб­ре е мо­дер­низ­мът да се дъл­жи на един ин­с­тин­к­ти­вен ум, кой­то мо­же да бъ­де не­ви­нен, от­кол­ко­то на ци­ви­ли­зо­ва­ния, но без маг­не­тич­на и ма­гич­на сила.

Ли­бе­рал­на­та все­лен­с­ка цър­к­ва се приз­на­ва за със­тав­на част от един­на­та, све­та, съ­бор­на и апос­тол­с­ка цър­к­ва. Тя при­е­ма Сим­во­ла на вя­ра­та, Све­то­то Пи­са­ние и Све­то­то Пре­да­ние; има нуж­да и от об­ре­ди, за да бъ­де адек­ват­на на вре­ме­то. Та­ка че в слу­же­ни­е­то си има пок­ри­тие с хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва, но ре­ви­зи­ра ли­тур­ги­я­та. За­що? За да се ос­во­бо­ди от Юда­из­ма в нея, за да се из­ба­вят хо­ра­та от стра­ха, кой­то Хрис­ти­ян­с­т­во­то вна­ся от­там. Хрис­тос про­по­вяд­ва уче­ние за Лю­бов­та, а в ня­кои псал­ми се че­те: Ти уд­ряш по ли­це­то всич­ки мои вра­го­ве и тро­шиш зъ­би­те на не­чес­ти­ви­те[5], или: из­т­ре­би вра­го­ве­те ми и по­гу­би всич­ки, ко­и­то уг­не­тя­ват ду­ша­та ми[6]. И ги че­тат те­зи псал­ми све­ще­ни­ци­те! Яв­но е, че ко­га­то са от­ра­бот­ва­ни пра­ви­ла­та за слу­же­ни­е­то в Ли­бе­рал­на­та цър­к­ва, доб­ре е уточ­не­но, че е не­об­хо­ди­мо ос­во­бож­де­ние от ера­та на страх, гняв, прок­ля­тие и уни­же­ние. Тряб­ва да се гра­ди чо­век, кой­то има съз­на­ние за бо­жес­т­ве­ност, а не страх­ли­вец, оти­ващ да па­ли све­щи, за да се сво­бо­ди от гре­хо­ве­те си (а след то­ва в кръч­ма­та ще се на­пие). Не, нe мо­же ед­на мо­дер­на цър­к­ва да ос­та­ви в жи­вот те­зи уни­же­ния, а тряб­ва да съз­да­ва ду­хов­ни де­ца, ко­и­то ня­ма да се спъ­нат в ни­що по пъ­тя към Бо­га.

Та­ка Ли­бе­рал­на­та цър­к­ва, или по-об­що Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во, не се е лъ­чи­ло от Хрис­то­во­то уче­ние и Хрис­то­ва­та цър­к­ва. Фак­ти­чес­ки Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во ак­ти­ви­зи­ра ос­вен те­зи, ко­и­то вър­шат го­ля­ма­та прос­вет­на ра­бо­та, и обик­но­ве­ния ми­ря­нин, за да за­поч­не бор­ба вът­ре в се­бе си. Та­ка се пос­та­вя чо­ве­ка на из­пи­та­ние, а из­пи­та­ни­е­то е рас­теж.

Ос­нов­ни­те це­ли и пра­ви­ла в те­о­со­фи­я­та пра­вят ве­ли­ка­та пле­те­ни­ца на вът­реш­ния и вън­шен жи­вот ка­то де­ло на ед­но и съ­що съ­щес­т­во – чо­век в Бо­га и Бог в чо­ве­ка!

Автор ВАКЛШ ТОЛЕВ[7]

към съдържанието  |  НАПРЕД >>

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

_____________________________

[1] Ев. на Лу­ка, 24:36; ев. на Йо­ан, 20:19
[2] Ев. на Йо­ан, 8:32
[3] Ев. на Ма­тей, 7:7
[4] Ев. от Ма­тей, 28:20
[5] Псалм 3:7
[6] Псалм 142:1
[7] Ваклуш Толев е богослов по образование и автор на трилогията “История и теория на религиите”, на двутомника “Духовните дарове на България”, на изцяло авторското сп.”Нур” и др. заглавия. Пълната му студия “Теософия” може да се прочете в сп. Нур, бр. 3/96 и 1/97 (виж www.nur.bg). – Б. ред.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО на БЪЛГАРИЯ като Школа за духовно възмъжаване Лъчът на Науката през погледа на Мъдростта Човекът не е “организираното животно”, а един бог в развитие Теософското общество (1) – възникване и повели