
Предговор от Ваклуш Толев към книгата
“Родословието на човека“ от Ани Безант, изд. 1998
“Няма религия по-горе от истината!”
Човечеството никога не е било лишавано от духовни учители, грижещи се за неговото посвещаване и еволюция. Теософското общество също получава своето низпослание от Великите посветени, за да създаде Всеобщо братство, да даде основни закони, духовни тези, етични нормативи и чисто метафизични идеи, като върне на света не забравеното, а окултното, мистичното знание от всички векове. Теософията и като философия, и като учение претендира за всемирност с една вложена и демонстрирана тайна: задачата да подготви човечеството духовно, мисловно и физически за приемане на нова Духовна вълна, за просвещението, което има да извърши новият Миров учител.
Както човечеството в дългия път на своето развитие започва в един момент да губи духовната реалност и става все повече пленник на земните си усещания, така в хилядолетното си живеене и официалните религии постепенно оставят ритуала без първоначално вложената му енергия, без тайнствеността на посвещението, а самите тайнства се свеждат до външни формули. И когато религиите се формализират в церемониите, се явява необходимостта от нови учения и религии, от нови знания за човечеството. Идва нуждата от теософията[1] – богомъдрието, защото животът се е превърнал от знание за Бога в знание за земния живот.
Ние имаме съзнание дълбоко в себе си за ценности, но извършваме привидно живеене на вечността; вярваме, че сме деца на самия Бог, защото не можем да се отречем от присъствието Му у нас, но не реализираме божествената си същност. Когато се загуби тайното знание, когато се загуби богомъдрието, остава човекът, който само декларира, че е Божий. Затова на човечеството след индийските мъдрости, след Будизма, дори след Християнството отново му се напомня, че има една стълбица, по която всеки трябва да се осъществи като син на Бога. В това е смисълът на религиите и те точно това вършат, но всичко в края на краищата се покрива с прах и трудно пропуска вълните на промяната. В отговор, както казах, се появяват окултните учения, мистериите, мистичните церемонии, които ни връщат изворни истини. Така и теософията (която хилядилетия в подмолието на човешкото битие е слагала струите си за пробуда) през миналия век се връща на живот, защото живата вяра в официалната религиозност се формализира и губи своята същина. Необходимостта от знания е толкова зряла, че Великите посветени на Всемирното бяло братство извикват и благославят свои представители на Земята да направят ново огнище, да издигнат нова клада на духовна пробуда.
Теософското дружество е създадено на 7 септември 1875 г. в Ню Йорк. Знайни са имената на учредителите, но две са личностите, белязани със знака на сътворители, на основатели по благоволение: Елена Блаватска и полковник Хенри Олкът, който е избран за негов пръв председател. Както свидетелства самата Блаватска, една от големите учителки на човечеството, Теософското дружество се появява по директива на нейния Учител, който я напътства във всичките й начинания.
Теософията не скрива от погледа на хората с различни религиозни убеждения, че приема законите на прераждането, кармата и еволюцията. И точно тогава е благодатно времето мнозина да израснат, да се освободят от своето незнание. В знака “змия, захапала опашката си”, който е елемент в печата на Теософското дружество, са скрити тези закони, с него е опазено и учението на офистите – поклонниците на змията, т.е на мъдростта. Мъдростта като принцип и метод на знание винаги е била жива в паметта на човечеството (често се говори за мъдреците на древността; и невръстният Иисус учудва със знанието Си мъдреците в храма). Но за Мъдростта не като присъствие в отделния човек, който може да я поднесе със слово, а като Мирова духовна вълна, която ще обгръща човечеството, никога не се е говорило. Това е липсвало в битието ни и теософите слагат предпоставките за Учението на Мъдростта в страниците на своята вяра. В тези страници те вписват древното знание, защото без това знание остава само сухотата на мисълта, или един агностицизъм.
Теософското общество като една обновяваща вълна залива Европа и Америка за едно много кратко време и връща на човечеството идеята за единството между религия, философия и наука, разрушено в средните векове. Католическата църква твърдеше, че философията е слугиня на религията, а просветният ХVIII век пък изрича: “Религията ще стане слугиня на науката.” Тези обрати тео-софията надкрачва и връща вътрешната изповедност, връща тайните на познанието, признати и изповядвани във всички окултни школи, но в религиите рамкирани, защото, бранейки се за чистота, те слагат синори срещу просветността. За култура, която къса връзките между религия, философия и наука (а тези връзки първичното човечество е носело в себе си), не може да се каже, че има и висок морал. Защото там, където фанатизмът на религията може да извърши беда, етиката на философията може да го възпре; там, където философията не може да даде реалност, науката в своя експеримент може да служи за образец.
Това искат теософите и това правят през миналия век. Те сменят пулса в културното мислене не само на нашата континентална общност, но и на цялата планета. Теософията извежда една генерална идея: за всеобщността и всемирността на религиите. Защото всички религии имат битието си в Бога, имат своето послание чрез Син Божий, имат олтар за жертвопринос и етика за поведение и взаимност. Благословената линия на теософията обаче не е отделна религия на съзерцанието и морала, не е религия на Правдата или на Любовта, нито религия на Мъдростта, макар че самата тя е богомъдрие. Тя изведе един основен израз: “Няма религия по-горе от истината!” Това може би й спести упреци и в същото време й даде предимства, защото никой не може да оспори присъщата принадлежност на истината за всемирност. Теософията лишава всяка религия от “правото” на упрек, като казва, че всички те са Божии. Тя припомня на всяка от тях основните й принципи, припомня й, че трябва да намери съжителство и взаимност с другите, защото всички имат една и съща цел – човекът като Бог. А той трябва да извърви път, в който стъпала са религиите.
Идеите на теософията имат особена важност за времето, в което се появяват. Теософското общество защитава на всекиго правото да има своя религия; всеки би могъл да бъде негов член с религиозните си убеждения, със своя обред, но ако приеме три съществени цели, които лягат в живота на движението:
Да образува зародиша (ядката) на Всемирното братство на
човечеството без разлика на раса, вяра, пол, каста или цвят.
Да насърчи изучаването на сравнителната религия, философията и науката.
Да изследва необятните закони на природата и скритите сили на човека.
В контекста на казаното дотук се изявява стойността на програмния девиз “Няма религия по-горе от истината!”. Социалният, духовният, божественият смисъл на “по-горе”, което става същност на Тео-софското общество, е да не бъде смутен мохамеданинът, протестантът, ортодоксалният християнин, будистът, че има религия, неравна на другите. Така теософията иска да изсуши скръбта по минали образци, за да може, без да осъжда нито една от религиите, да има своето преимущество, че е довела някого до будността, че и другият има същото основание. Вярата е всемирна есенция и всеки я носи. Тя е, която дава възможност на човека да не вижда в другия враг, а събожник. С такъв размер Теософското общество влиза в кръвната картина на човечеството. И това е вече битие! Човек може да изповядва своя Мохамеданизъм, но когато разбере, че Истината е по-горе от неговата религия, ще бъде единен в тезата за създаване на Всемирно братство. А то носи отговорност за бъдещия Всемирен учител, който трябва да бъде опазен за по-дълго присъствие, за повече дан на човечеството в областта на Божието слово. Когато признаем и тази необходимост, без да бъдем оскърбени или въззети във възхвалата си, тогава ще можем да работим с цялата тази всемирност за приемането Пратеника на Новата духовна вълна.
Градивният камък на Теософското общество се слага, както посочихме по-горе, от Елена Петровна Блаватска, родена през 1831 г. в руския град Екатеринослав. Тя е с един, бих казал, миксерен произход. Нейната генеалогия има корени в Русия, Франция и Германия. От страна на баща си има връзки с рода на макленбургските принцове Ган фон Ротенщерн, носи бунтовната кръв на прогонен от Франция хугенот, прадядо на майка й, която има родственост и с Долгорукови. (А един от Долгоруковците е от първите вестители на тайните знания в Русия. Още по времето на Петър Велики той се заскитва из Индия и прекарва там дълги години. И досега в някои от старите езотерични книги можем да намерим името му.) Представете си каква китка от екстракти, за да се роди една Блаватска, която, следвайки линията на духовните бунтовници, прекосява света и прави нещо невероятно – ражда едно общество. За тази неукротима личност има различни мнения – от най-възхвалното до най-упречното, но една особена речена вечност присъства в биографията й.
В нейното битие като първо знание е вложено известното окултно правило: когато ученикът е готов, Учителят е при него. Тя от малка има своите ясновиждания и медиумни участия – явления, не много лесно приети от нейните близки. Срещу нейното поведение, както и срещу медиумните й изяви, в по-късните й години са отправени много упреци. Как ли не е наричана Блаватска от онези, които не са я одобрявали… А и нейните приятели също оставят свидетелства за своеволията й. Но и те много трудно са разбирали подтиците й, както и това, че тя не прави свободни разкази, а говори за минали и предстоящи събития.
Самата Блаватска признава, че е с някаква странност, че притежава непресметната човешка психология, че вярва в чудесата. В своите медиумни контакти си служи с такива информации, с които събужда подозрения, и е поставена под наблюдение – не психологическо, разбира се. В края на живота си обаче Елена Блаватска признава, че играта с медиумните виждания е била ненужна. Не е оценявала, че чудото е най-трошливият стълб в храма на вярата. То е трошлив стълб поради две съображения: не знаете размера на дадената ви сила, за да правите чудеса и не знаете искането на отсрещния кога ще спре.
Но Блаватска носи една усвоена тайна. И Всемирните учители решават, че тя е най-подходящият човек в света, на когото да поверят книгата на новото. И започва нейното скитничество в Германия, Франция, Египет, Индия, Италия, Америка – къде ли не!
Най-напред Елена Блаватска се запознава с външната страна на духовните учения, а след това минава през различните посвещения в Тибет и Индия. След като е готова да изпълни предназначението си, получава повелята да се срещне с полковник Хенри Олкът – американец, протестант по изповедание. И тя заминава отново за Америка, където се свързва с него. Олкът е изключителна личност. Бил е много добър агроном. Дори е бил канен да чете лекции по агрокултура в Атинския университет. Но нещо го гнети, нещо го жаднее – имал е вътрешната потреба от някакъв прозорец за тайните на света.
След срещата с Блаватска в Хенри Олкът се отваря книгата на духовния живот и той присърце приема организирането на Теософското дружество. След като създават обществото, след като приема окултните тайни, донесени от Блаватска из скитничествата й и от посланията на нейния Учител, Олкът започва да се чувства гузен в религиозното си присъствие като протестант. Вярвайки в прераждането, той се търси във вековете и се вижда в лицето на цар Ашока, който в III век пр. Хр. е узаконил будистката религия в своята държава (така, както Константин Велики с едикта си от 313 г. легитимира Християнството като равноправна на другите религия в Римската империя). Олкът, разбира се, се покръства и става будист. Властното минало! Олкът е един от най-ярките примери как миналото може да ни отвлече на стария бряг.
Три години след основаването си Теософското общество премества своя център в Бомбай, след това в Адияр – място, което се счита за свещено. И в много по-късни години то остава за теософите един символ (както за християните Витлеем). Там всяка година обществото им прави своите събирания.
След като през 1907 г. полковник Хенри Олкът почива, водачеството поема Ани Безант, която е ръководителка на Теософското общество до 1927 г. В едно от окултните видения на някои от миналия век беше подсказано, че тя е прероденият Джордано Бруно. Всеки, който познава биографията й и дързостта й на универсална мислителка ще види, че има известни еквиваленти.
Ани Безант е една от големите, известни социалистки на времето си, известен площаден оратор – с идеи! Когато среща обаче Блаватска, тя напуска площадите и двете стават неизменни приятелки и радетелки на новото учение, на Теософското общество. През 1926 г. тя прокламира, че бъдещият Миров Учител е Джиду Кришнамурти (или Алционе), осиновеният й син, индиец по произход. На 14 години Кришнамурти получава вътрешно откровение и написва книгата “При нозете на Учителя”. Може би това е дало основание да се каже, че той е бъдещият Учител.[2]

Кришнамурти наистина известно време поема тази отговорност и дори в едно от своите изказвания в Адиар, изпадайки в транс, декларира част от подобно послание към човечеството. Впоследствие Мировата сила не прави своето ниспослание над него[3] и той се оттегля, без да се къса от духовното си предназначение, но и без да поеме „бремето“ на Новата духовна вълна. Ани Безант намира израз на извинение, който е достатъчно плътен и верен в преценката й. А една от големите задачи на Теософското общество – идеята за Всемирното братство, идва, за да се намери известна духовна мекота в отношенията между наука, философия и религия от една страна и бъдещия Миров Учител от друга. Кришнамурти обаче се отказва от предназначение (което според мен е било по-скоро предопределено от Безант) и не приема отговорността. Ани Безант се извинява пред света, а Обществото изживява период на изграждане и създаване на атмосфера на очакване на нов Миров Учител.
Теософите оставят обилна книжнина. Освен изключителните книги на Блаватска трудове оставят и други членове на Обществото – Ани Безант, Чарлз Ледбитер. Други известни сътрудници на това общество са и Хърбърт Бурроу, Синет, графиня Вахтмайстер, Чарлз Джонстан, Кемпбелфер, Макс Планк, Мавел Колинс, доктор Франк Хартман (който пише книги за розенкройцерството).
Някои считат, че теософията е еклектизъм, но няма учение, в което да не е сложен камък от миналото. И Христос изрича: Дойдох да продължа закона и пророците. Друго е странно: дори когато се дава в най-голяма чистота ново учение, традицията и обрядът на миналото го слагат в своята дреха в душата на тези, които го приемат. Ето защо казвам, че традицията е убийца. Разбира се, тя е, която първоначално дава якост, но след това започва да напрашава. Затова нека с дързостта на Христос да гледаме към новото!
Автор ВАКЛУШ ТОЛЕВ[2]
_____________________________
[1] Пръв в световната философска мисъл, в историята на човешката знайност Плотин употребява думата “теософия”, т.е. “богомъдрие”, въпреки че тя винаги е съществувала като явлението човек – Бог. – Б. а.
[2] В други свои студии Ваклуш Толев изнася и подсказката, че Кришнамурти е Зороастър по прераждане и връщането на това минало съзнание му дава опорност да приеме, че е чаканият нов Миров Учител. – Б. ред.
[3] Тези, които са ме слушали, когато говоря за посвещенията, знаят, че 28-та година, това е великата година на четвъртата седморка, когато в своето развитие ние сме под действието на причинния (идейния) свят и когато има едно вътрешно откровение, ставаме това, което една мисия ни натоварва да вършим. – Б. а.
[4] Ваклуш Толев е богослов по образование и автор на трилогията “История и теория на религиите”, на двутомника “Духовните дарове на България”, както и на сп.”Нур”. Пълната му студия “Теософия” може да се прочете в сп. Нур, бр. 3/96 и 1/97 (виж www.nur.bg). – Б. ред.