Теософското общество (1) – възникване и повели

Предговор от Ваклуш Толев към книгата
“Родословието на човека“ от Ани Безант, изд. 1998

“Няма религия по-горе от истината!”

Чо­ве­чес­т­во­то ни­ко­га не е би­ло ли­ша­ва­но от ду­хов­ни учи­те­ли, гри­же­щи се за не­го­во­то пос­ве­ща­ва­не и ево­лю­ци­я. Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во съ­що по­лу­ча­ва сво­ето низ­пос­ла­ние от Ве­ли­ки­те пос­ве­те­ни, за да съз­да­де Все­об­що братс­т­во, да да­де ос­нов­ни за­ко­ни, ду­хов­ни те­зи, етич­ни нор­ма­ти­ви и чис­то ме­та­фи­зич­ни иде­и, ка­то вър­не на све­та не заб­ра­ве­но­то, а окул­т­но­то, мис­тич­но­то зна­ние от всич­ки ве­ко­ве. Те­осо­фи­ята и ка­то фи­ло­со­фи­я, и ка­то уче­ние пре­тен­ди­ра за все­мир­ност с ед­на вло­же­на и де­мон­с­т­ри­ра­на тайна: за­да­ча­та да под­гот­ви чо­ве­чес­т­во­то ду­хов­но, мис­лов­но и фи­зи­чес­ки за при­ема­не на но­ва Ду­хов­на въл­на, за прос­ве­ще­ни­ето, ко­ето има да из­вър­ши но­ви­ят Ми­ров учи­тел.

Как­то чо­ве­чес­т­во­то в дъл­гия път на сво­ето раз­ви­тие за­поч­ва в един мо­мент да гу­би ду­хов­на­та ре­ал­ност и ста­ва все по­ве­че плен­ник на зем­ни­те си усе­ща­ни­я, та­ка в хи­ля­до­лет­но­то си жи­ве­ене и офи­ци­ал­ни­те ре­ли­гии пос­те­пен­но ос­та­вят ри­ту­ала без пър­во­на­чал­но вло­же­на­та му енер­ги­я, без тайн­с­т­ве­нос­т­та на пос­ве­ще­ни­ето, а са­ми­те тайн­с­т­ва се свеж­дат до външ­ни фор­му­ли. И ко­га­то ре­ли­ги­ите се фор­ма­ли­зи­рат в це­ре­мо­ни­ите, се явя­ва не­об­хо­ди­мос­т­та от но­ви уче­ния и ре­ли­ги­и, от но­ви зна­ния за чо­ве­чес­т­во­то. Ид­ва нуж­да­та от те­осо­фи­ята[1] – бо­го­мъд­ри­ето, за­що­то жи­во­тът се е пре­вър­нал от зна­ние за Бо­га в зна­ние за зем­ния жи­вот.

Ние има­ме съз­на­ние дъл­бо­ко в се­бе си за цен­нос­ти, но из­вър­ш­ва­ме при­вид­но жи­ве­ене на веч­нос­т­та; вяр­ва­ме, че сме де­ца на са­мия Бог, за­що­то не мо­жем да се от­ре­чем от при­със­т­ви­ето Му у нас, но не ре­али­зи­ра­ме бо­жес­т­ве­на­та си същ­ност. Ко­га­то се за­гу­би тайно­то зна­ни­е, ко­га­то се за­гу­би бо­го­мъд­ри­ето, ос­та­ва чо­ве­кът, кой­то са­мо дек­ла­ри­ра, че е Бо­жий. За­то­ва на чо­ве­чес­т­во­то след ин­дийс­ки­те мъд­рос­ти, след Бу­диз­ма, до­ри след Хрис­ти­ян­с­т­во­то от­но­во му се на­пом­ня, че има ед­на стъл­би­ца, по ко­ято все­ки тряб­ва да се осъ­щес­т­ви ка­то син на Бо­га. В то­ва е сми­съ­лът на ре­ли­ги­ите и те точ­но то­ва вър­шат, но всич­ко в края на кра­ища­та се пок­ри­ва с прах и труд­но про­пус­ка въл­ни­те на про­мя­на­та. В от­го­вор, как­то ка­зах, се по­явя­ват окул­т­ни­те уче­ни­я, мис­те­ри­ите, мис­тич­ни­те це­ре­мо­ни­и, ко­ито ни връ­щат из­вор­ни ис­ти­ни. Та­ка и те­осо­фи­ята (ко­ято хи­ля­ди­ле­тия в под­мо­ли­ето на чо­веш­ко­то би­тие е сла­га­ла стру­ите си за про­бу­да) през ми­на­лия век се връ­ща на жи­вот, за­що­то жи­ва­та вя­ра в офи­ци­ал­на­та ре­ли­ги­оз­ност се фор­ма­ли­зи­ра и гу­би сво­ята съ­щи­на. Не­об­хо­ди­мос­т­та от зна­ния е тол­ко­ва зря­ла, че Ве­ли­ки­те пос­ве­те­ни на Все­мир­но­то бя­ло братс­т­во из­вик­ват и бла­гос­ла­вят свои пред­с­та­ви­те­ли на Зе­мя­та да нап­ра­вят но­во ог­ни­ще, да из­диг­нат но­ва кла­да на ду­хов­на про­бу­да.

Те­ософ­с­ко­то дру­жес­т­во е съз­да­де­но на 7 сеп­тем­в­ри 1875 г. в Ню Йорк. Знай­ни са име­на­та на уч­ре­ди­те­ли­те, но две са личностите, белязани със знака на сътворители, на ос­но­ва­те­ли по бла­го­во­ле­ни­е: Еле­на Бла­ват­с­ка и пол­ков­ник Хен­ри Ол­кът, кой­то е из­б­ран за не­гов пръв пред­се­да­тел. Как­то сви­де­тел­с­т­ва са­ма­та Бла­ват­с­ка, ед­на от го­ле­ми­те учи­тел­ки на чо­ве­чес­т­во­то, Те­ософ­с­ко­то дру­жес­т­во се по­явя­ва по ди­рек­ти­ва на нейния Учи­тел, кой­то я на­пътс­т­ва във всич­ки­те й на­чи­на­ни­я.

Те­осо­фи­ята не скри­ва от пог­ле­да на хо­ра­та с раз­лич­ни ре­ли­ги­оз­ни убеж­де­ни­я, че при­ема за­ко­ни­те на пре­раж­да­не­то, кар­ма­та и ево­лю­ци­ята. И точ­но то­га­ва е бла­го­дат­но вре­ме­то мно­зи­на да из­рас­нат, да се ос­во­бо­дят от сво­ето нез­на­ни­е. В зна­ка “зми­я, за­ха­па­ла опаш­ка­та си”, кой­то е еле­мент в пе­ча­та на Теософ­с­ко­то дру­жес­т­во, са скри­ти те­зи за­ко­ни, с не­го е опа­зе­но и уче­ни­ето на офис­ти­те – пок­лон­ни­ци­те на зми­ята, т.е на мъд­рос­т­та. Мъд­рос­т­та ка­то прин­цип и ме­тод на зна­ние ви­на­ги е би­ла жи­ва в па­мет­та на чо­ве­чес­т­во­то (чес­то се го­во­ри за мъд­ре­ци­те на древ­нос­т­та; и нев­ръс­т­ни­ят Иисус учуд­ва със зна­ни­ето Си мъд­ре­ци­те в хра­ма). Но за Мъд­рос­т­та не ка­то при­със­т­вие в от­дел­ния чо­век, кой­то мо­же да я под­не­се със сло­во, а ка­то Ми­ро­ва ду­хов­на въл­на, ко­ято ще об­г­ръ­ща чо­ве­чес­т­во­то, ни­ко­га не се е го­во­ри­ло. То­ва е лип­с­ва­ло в би­ти­ето ни и те­осо­фи­те сла­гат пред­пос­тав­ки­те за Уче­ни­ето на Мъд­рос­т­та в стра­ни­ци­те на сво­ята вя­ра. В те­зи стра­ни­ци те впис­ват древ­но­то зна­ни­е, за­що­то без то­ва зна­ние ос­та­ва са­мо су­хо­та­та на ми­съл­та, или един аг­нос­ти­ци­зъм.

Теософското общество като една обновяваща вълна за­ли­ва Ев­ро­па и Аме­ри­ка за ед­но мно­го крат­ко вре­ме и връ­ща на чо­ве­чес­т­во­то иде­ята за един­с­т­во­то меж­ду ре­ли­ги­я, фи­ло­со­фия и на­ука, раз­ру­ше­но в сред­ни­те ве­ко­ве. Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва твър­де­ше, че фи­ло­со­фи­ята е слу­ги­ня на ре­ли­гията, а прос­вет­ни­ят ХVIII век пък из­ри­ча: “Ре­ли­ги­ята ще ста­не слу­ги­ня на на­ука­та.” Те­зи об­ра­ти те­о-со­фи­ята над­к­рач­ва и връ­ща вът­реш­на­та из­по­вед­ност, връ­ща тайни­те на поз­на­ни­ето, приз­на­ти и из­по­вяд­ва­ни във всич­ки окул­т­ни шко­ли, но в ре­ли­ги­ите рам­ки­ра­ни, за­що­то, бра­ней­ки се за чис­то­та, те сла­гат си­но­ри сре­щу прос­вет­нос­т­та. За кул­ту­ра, ко­ято къ­са връз­ки­те меж­ду ре­ли­ги­я, фи­ло­со­фия и на­ука (а те­зи връз­ки пър­вич­но­то чо­ве­чес­т­во е но­се­ло в се­бе си), не мо­же да се ка­же, че има и ви­сок мо­рал. За­що­то там, къ­де­то фа­на­тиз­мът на ре­ли­ги­ята мо­же да из­вър­ши бе­да, ети­ка­та на фи­ло­со­фи­ята мо­же да го въз­п­ре; там, къ­де­то фи­ло­со­фи­ята не мо­же да да­де ре­ал­ност, на­ука­та в своя ек­с­пе­ри­мент мо­же да слу­жи за об­ра­зец.

То­ва ис­кат те­осо­фи­те и то­ва пра­вят през ми­на­лия век. Те сме­нят пул­са в кул­тур­но­то мис­ле­не не са­мо на на­ша­та кон­ти­нен­тал­на об­щ­ност, но и на ця­ла­та пла­не­та. Те­осо­фи­ята из­веж­да ед­на ге­не­рал­на иде­я: за все­об­щ­нос­т­та и все­мир­нос­т­та на ре­ли­ги­ите. За­що­то всич­ки ре­ли­гии имат би­ти­ето си в Бо­га, имат сво­ето пос­ла­ние чрез Син Бо­жий, имат ол­тар за жер­т­воп­ри­нос и ети­ка за по­ве­де­ние и вза­им­ност. Бла­гос­ло­ве­на­та ли­ния на те­осо­фи­ята оба­че не е от­дел­на ре­ли­гия на съ­зер­ца­ни­ето и мо­ра­ла, не е ре­ли­гия на Прав­да­та или на Лю­бов­та, ни­то ре­ли­гия на Мъд­рос­т­та, ма­кар че са­ма­та тя е бо­го­мъд­ри­е. Тя из­ве­де един ос­но­вен из­раз: “Ня­ма ре­ли­гия по-го­ре от ис­ти­на­та!” То­ва мо­же би й спес­ти уп­ре­ци и в съ­що­то вре­ме й да­де пре­дим­с­т­ва, за­що­то ни­кой не мо­же да ос­по­ри при­съ­ща­та при­над­леж­ност на ис­ти­на­та за все­мир­ност. Те­осо­фи­ята ли­ша­ва вся­ка ре­ли­гия от “пра­во­то” на уп­рек, ка­то каз­ва, че всички те са Божии. Тя припомня на всяка от тях основните й принципи, припомня й, че трябва да на­ме­ри съ­жи­тел­с­т­во и вза­им­ност с дру­ги­те, за­що­то всич­ки имат ед­на и съ­ща цел – чо­ве­кът ка­то Бог. А той тряб­ва да из­вър­ви път, в кой­то стъ­па­ла са ре­ли­ги­ите.

Иде­ите на те­осо­фи­ята имат осо­бе­на важ­ност за вре­ме­то, в ко­ето се по­явя­ват. Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во за­щи­та­ва на все­ки­го пра­во­то да има своя ре­ли­ги­я; все­ки би мо­гъл да бъ­де не­гов член с ре­ли­ги­оз­ни­те си убеж­де­ни­я, със своя об­ред, но ако при­еме три съ­щес­т­ве­ни це­ли, ко­ито ля­гат в жи­во­та на дви­же­ни­ето:

Да об­ра­зу­ва за­ро­ди­ша (яд­ка­та) на Все­мир­но­то братс­т­во на
чо­ве­чес­т­во­то без раз­ли­ка на ра­са, вя­ра, пол, кас­та или цвят.
Да на­сър­чи изу­ча­ва­не­то на срав­ни­тел­на­та ре­ли­ги­я, фи­ло­со­фи­ята и на­ука­та.
Да из­с­лед­ва не­обят­ни­те за­ко­ни на при­ро­да­та и скри­ти­те си­ли на чо­ве­ка.

В кон­тек­с­та на ка­за­но­то до­тук се изя­вя­ва стойнос­т­та на прог­рам­ния де­виз “Ня­ма ре­ли­гия по-го­ре от ис­ти­на­та!”. Со­ци­ал­ни­ят, ду­хов­ни­ят, бо­жес­т­ве­ни­ят сми­съл на “по-го­ре”, ко­ето ста­ва същ­ност на Те­о-соф­с­ко­то об­щес­т­во, е да не бъ­де сму­тен мо­ха­ме­да­ни­нът, про­тес­тан­тът, ор­то­док­сал­ни­ят хрис­ти­янин, бу­дис­тът, че има ре­ли­ги­я, не­рав­на на дру­ги­те. Та­ка те­осо­фи­ята ис­ка да из­су­ши скръб­та по ми­на­ли об­раз­ци, за да мо­же, без да осъж­да ни­то ед­на от ре­ли­ги­ите, да има сво­ето пре­иму­щес­т­во, че е до­ве­ла ня­ко­го до буд­нос­т­та, че и дру­ги­ят има съ­що­то ос­но­ва­ни­е. Вя­ра­та е все­мир­на есен­ция и все­ки я но­си. Тя е, ко­ято да­ва въз­мож­ност на чо­ве­ка да не виж­да в дру­гия враг, а съ­божник. С та­къв раз­мер Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во вли­за в кръв­на­та кар­ти­на на чо­ве­чес­т­во­то. И то­ва е ве­че би­ти­е! Чо­век мо­же да из­по­вяд­ва своя Мо­ха­ме­да­ни­зъм, но ко­га­то раз­бе­ре, че Ис­ти­на­та е по-го­ре от не­го­ва­та ре­ли­ги­я, ще бъ­де еди­нен в те­за­та за съз­да­ва­не на Все­мир­но братс­т­во. А то но­си от­го­вор­ност за бъ­де­щия Все­ми­рен учи­тел, кой­то тряб­ва да бъ­де опа­зен за по-дъл­го при­със­т­ви­е, за по­ве­че дан на чо­ве­чес­т­во­то в об­ласт­та на Бо­жи­ето сло­во. Ко­га­то приз­на­ем и та­зи не­об­хо­ди­мост, без да бъ­дем ос­кър­бе­ни или въз­зе­ти във въз­х­ва­ла­та си, то­га­ва ще мо­жем да ра­бо­тим с ця­ла­та та­зи все­мир­ност за при­ема­не­то Пра­те­ни­ка на Но­ва­та ду­хов­на въл­на.

Гра­див­ни­ят ка­мък на Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во се сла­га, как­то по­со­чих­ме по-го­ре, от Еле­на Пет­ров­на Бла­ват­с­ка, ро­де­на през 1831 г. в рус­кия град Ека­те­ри­нос­лав. Тя е с един, бих ка­зал, мик­се­рен про­из­ход. Нейна­та ге­не­ало­гия има ко­ре­ни в Ру­си­я, Фран­ция и Гер­ма­ни­я. От стра­на на ба­ща си има връз­ки с ро­да на мак­лен­бур­г­с­ки­те прин­цо­ве Ган фон Ро­тен­щерн, но­си бун­тов­на­та кръв на про­го­нен от Фран­ция ху­ге­нот, пра­дя­до на май­ка й, ко­ято има род­с­т­ве­ност и с Дол­го­ру­ко­ви. (А един от Дол­го­ру­ков­ци­те е от пър­ви­те вес­ти­те­ли на тайни­те зна­ния в Ру­си­я. Още по вре­ме­то на Пе­тър Ве­ли­ки той се зас­кит­ва из Ин­дия и пре­кар­ва там дъл­ги го­ди­ни. И до­се­га в ня­кои от ста­ри­те езо­те­рич­ни кни­ги мо­жем да на­ме­рим име­то му.) Пред­с­та­ве­те си как­ва кит­ка от ек­с­т­рак­ти, за да се ро­ди ед­на Бла­ват­с­ка, ко­ято, след­вай­ки ли­ни­ята на ду­хов­ни­те бун­тов­ни­ци, пре­ко­ся­ва све­та и пра­ви не­що не­ве­ро­ят­но – раж­да ед­но об­щес­т­во. За та­зи не­ук­ро­ти­ма лич­ност има раз­лич­ни мне­ния – от най-въз­х­вал­но­то до най-уп­реч­но­то, но ед­на осо­бе­на ре­че­на веч­ност при­със­т­ва в биографията й.

В нейно­то би­тие ка­то пър­во зна­ние е вло­же­но из­вес­т­но­то окул­т­но пра­ви­ло: ко­га­то уче­ни­кът е го­тов, Учи­те­лят е при не­го. Тя от мал­ка има сво­ите яс­но­виж­да­ния и ме­ди­ум­ни учас­тия – яв­ле­ни­я, не мно­го лес­но при­ети от нейни­те близ­ки. Сре­щу нейно­то по­ве­де­ни­е, как­то и сре­щу ме­ди­ум­ни­те й изя­ви, в по-къс­ни­те й го­ди­ни са от­п­ра­ве­ни мно­го уп­ре­ци. Как ли не е на­ри­ча­на Бла­ват­с­ка от оне­зи, ко­ито не са я одоб­ря­ва­ли… А и нейни­те при­яте­ли съ­що ос­та­вят сви­де­тел­с­т­ва за сво­ево­ли­ята й. Но и те мно­го труд­но са раз­би­ра­ли под­ти­ци­те й, как­то и то­ва, че тя не пра­ви сво­бод­ни раз­ка­зи, а го­во­ри за ми­на­ли и пред­с­то­ящи съ­би­ти­я.

Са­ма­та Бла­ват­с­ка приз­на­ва, че е с ня­как­ва стран­ност, че при­те­жа­ва неп­рес­мет­на­та чо­веш­ка пси­хо­ло­ги­я, че вяр­ва в чу­де­са­та. В сво­ите ме­ди­ум­ни кон­так­ти си слу­жи с та­ки­ва ин­фор­ма­ци­и, с ко­ито съ­буж­да по­доз­ре­ни­я, и е пос­та­ве­на под наб­лю­де­ние – не пси­хо­ло­ги­чес­ко, раз­би­ра се. В края на жи­во­та си оба­че Еле­на Бла­ват­с­ка приз­на­ва, че иг­ра­та с ме­ди­ум­ни­те виж­да­ния е би­ла не­нуж­на. Не е оце­ня­ва­ла, че чу­до­то е най-трош­ли­ви­ят стълб в хра­ма на вя­ра­та. То е трош­лив стълб по­ра­ди две съ­об­ра­же­ни­я: не зна­ете раз­ме­ра на да­де­на­та ви си­ла, за да пра­ви­те чу­де­са и не зна­ете ис­ка­не­то на от­с­рещ­ния ко­га ще спре.

Но Бла­ват­с­ка но­си ед­на ус­во­ена тайна. И Все­мир­ни­те учи­те­ли ре­ша­ват, че тя е най-под­хо­дя­щи­ят чо­век в све­та, на ко­го­то да по­ве­рят кни­га­та на но­во­то. И за­поч­ва нейно­то скит­ни­чес­т­во в Гер­ма­ни­я, Фран­ци­я, Еги­пет, Ин­ди­я, Ита­ли­я, Аме­ри­ка – къ­де ли не!

Най-нап­ред Еле­на Бла­ват­с­ка се за­поз­на­ва с външ­на­та стра­на на ду­хов­ни­те уче­ни­я, а след то­ва ми­на­ва през раз­лич­ни­те пос­ве­ще­ния в Ти­бет и Ин­ди­я. След ка­то е го­то­ва да из­пъл­ни пред­наз­на­че­ни­ето си, по­лу­ча­ва по­ве­ля­та да се срещ­не с пол­ков­ник Хен­ри Ол­кът – аме­ри­ка­нец, про­тес­тант по из­по­ве­да­ни­е. И тя за­ми­на­ва от­но­во за Аме­ри­ка, къ­де­то се свър­з­ва с не­го. Ол­кът е из­к­лю­чи­тел­на лич­ност. Бил е мно­го до­бър аг­ро­ном. До­ри е бил ка­нен да че­те лек­ции по аг­ро­кул­ту­ра в Атин­с­кия уни­вер­си­тет. Но не­що го гне­ти, не­що го жад­нее – имал е вът­реш­на­та пот­ре­ба от ня­ка­къв про­зо­рец за тайни­те на све­та.

След сре­ща­та с Бла­ват­с­ка в Хен­ри Ол­кът се от­ва­ря кни­га­та на ду­хов­ния жи­вот и той при­сър­це при­ема ор­га­ни­зи­ра­не­то на Те­ософ­с­ко­то дру­жес­т­во. След ка­то съз­да­ват об­щес­т­во­то, след ка­то при­ема окул­т­ни­те тайни, до­не­се­ни от Бла­ват­с­ка из скит­ни­чес­т­ва­та й и от пос­ла­ни­ята на нейния Учи­тел, Ол­кът за­поч­ва да се чув­с­т­ва гу­зен в ре­ли­ги­оз­но­то си при­със­т­вие ка­то про­тес­тант. Вяр­вай­ки в пре­раж­да­не­то, той се тър­си във ве­ко­ве­те и се виж­да в ли­це­то на цар Ашо­ка, кой­то в III век пр. Хр. е уза­ко­нил бу­дис­т­ка­та ре­ли­гия в сво­ята дър­жа­ва (та­ка, как­то Кон­с­тан­тин Ве­ли­ки с едик­та си от 313 г. ле­ги­ти­ми­ра Хрис­ти­ян­с­т­во­то ка­то рав­ноп­рав­на на дру­ги­те ре­ли­гия в Рим­с­ка­та им­пе­рия). Ол­кът, раз­би­ра се, се пок­ръс­т­ва и ста­ва бу­дист. Влас­т­но­то ми­на­ло! Ол­кът е един от най-яр­ки­те при­ме­ри как ми­на­ло­то мо­же да ни от­в­ле­че на ста­рия бряг.

Три го­ди­ни след ос­но­ва­ва­не­то си Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во пре­мес­т­ва своя цен­тър в Бом­бай, след то­ва в Ади­яр – мяс­то, ко­ето се счи­та за све­ще­но. И в мно­го по-къс­ни го­ди­ни то ос­та­ва за те­осо­фи­те един сим­вол (как­то за христи­яни­те Вит­ле­ем). Там вся­ка го­ди­на об­щес­т­во­то им пра­ви сво­ите съ­би­ра­ни­я.

След ка­то през 1907 г. пол­ков­ник Хен­ри Ол­кът по­чи­ва, во­да­чес­т­во­то по­ема Ани Бе­зант, ко­ято е ръ­ко­во­ди­тел­ка на Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во до 1927 г. В ед­но от окул­т­ни­те ви­де­ния на ня­кои от ми­на­лия век бе­ше под­с­ка­за­но, че тя е пре­ро­де­ни­ят Джор­да­но Бру­но. Все­ки, кой­то поз­на­ва би­ог­ра­фи­ята й и дър­зос­т­та й на уни­вер­сал­на мис­ли­тел­ка ще ви­ди, че има из­вес­т­ни ек­ви­ва­лен­ти.

Ани Бе­зант е ед­на от го­ле­ми­те, из­вес­т­ни со­ци­алис­т­ки на вре­ме­то си, из­вес­тен пло­ща­ден ора­тор – с иде­и! Ко­га­то сре­ща оба­че Бла­ват­с­ка, тя на­пус­ка пло­ща­ди­те и две­те ста­ват не­из­мен­ни при­ятел­ки и ра­де­тел­ки на но­во­то уче­ни­е, на Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во. През 1926 г. тя прок­ла­ми­ра, че бъ­де­щи­ят Ми­ров Учи­тел е Джи­ду Криш­на­мур­ти (или Ал­ци­оне), оси­но­ве­ни­ят й син, ин­ди­ец по про­из­ход. На 14 го­ди­ни Криш­на­мур­ти по­лу­ча­ва вът­реш­но от­к­ро­ве­ние и на­пис­ва кни­га­та “При но­зе­те на Учи­те­ля”. Мо­же би то­ва е да­ло ос­но­ва­ние да се ка­же, че той е бъ­де­щи­ят Учи­тел.[2]

Кришнамурти наистина известно време поема тази отговорност и дори в едно от своите изказ­вания в Адиар, изпадайки в транс, декларира част от подобно послание към човечеството. Впоследствие Мировата сила не прави своето ниспослание над него[3] и той се оттегля, без да се къса от духовното си предназначение, но и без да поеме „бремето“ на Новата духовна вълна. Ани Безант намира израз на извинение, кой­то е достатъчно плътен и верен в преценката й. А ед­на от го­ле­ми­те за­да­чи на Те­ософ­с­ко­то об­щес­т­во – иде­ята за Все­мир­но­то братс­т­во, ид­ва, за да се на­ме­ри из­вес­т­на ду­хов­на ме­ко­та в от­но­ше­ни­ята меж­ду на­ука, фи­ло­со­фия и ре­ли­гия от ед­на стра­на и бъ­де­щия Ми­ров Учи­тел от дру­га. Криш­на­мур­ти оба­че се от­каз­ва от пред­наз­на­че­ние (ко­ето спо­ред мен е би­ло по-ско­ро пре­доп­ре­де­ле­но от Бе­зант) и не при­ема от­го­вор­нос­т­та. Ани Бе­зант се из­ви­ня­ва пред све­та, а Об­щес­т­во­то из­жи­вя­ва пе­ри­од на из­г­раж­да­не и съз­да­ва­не на ат­мос­фе­ра на очак­ва­не на нов Ми­ров Учи­тел.

Те­осо­фи­те ос­та­вят обил­на книж­ни­на. Ос­вен из­к­лю­чи­тел­ни­те кни­ги на Бла­ват­с­ка тру­до­ве ос­та­вят и дру­ги чле­но­ве на Об­щес­т­во­то – Ани Бе­зант, Чарлз Лед­би­тер. Дру­ги из­вес­т­ни сът­руд­ни­ци на то­ва об­щес­т­во са и Хър­бърт Бур­ро­у, Си­нет, гра­фи­ня Вах­т­майс­тер, Чарлз Джон­с­тан, Кем­п­бел­фер, Макс Планк, Ма­вел Ко­линс, док­тор Франк Хар­т­ман (кой­то пи­ше кни­ги за ро­зен­к­ройцер­с­т­во­то).

Ня­кои счи­тат, че те­осо­фи­ята е ек­лек­ти­зъм, но ня­ма уче­ни­е, в ко­ето да не е сло­жен ка­мък от ми­на­ло­то. И Хрис­тос из­ри­ча: Дойдох да про­дъл­жа за­ко­на и про­ро­ци­те. Дру­го е стран­но: до­ри ко­га­то се да­ва в най-го­ля­ма чис­то­та но­во уче­ни­е, тра­ди­ци­ята и об­ря­дът на ми­на­ло­то го сла­гат в сво­ята дре­ха в ду­ша­та на те­зи, ко­ито го при­емат. Ето за­що каз­вам, че тра­ди­ци­ята е убийца. Раз­би­ра се, тя е, ко­ято пър­во­на­чал­но да­ва якост, но след то­ва за­поч­ва да нап­ра­ша­ва. За­то­ва не­ка с дър­зос­т­та на Хрис­тос да гле­да­ме към но­во­то!

Автор ВАКЛУШ ТОЛЕВ[2]

към съдържанието  |  НАПРЕД >>

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

_____________________________

[1] Пръв в световната философска мисъл, в историята на човешката знайност Плотин употребява думата “теософия”, т.е. “богомъдрие”, въпреки че тя винаги е съществувала като явлението човек – Бог. – Б. а.
[2] В други свои студии Ваклуш Толев изнася и подсказката, че Кришнамурти е Зороастър по прераждане и връщането на това минало съзнание му дава опорност да приеме, че е чаканият нов Миров Учител. – Б. ред.
[3]  Тези, които са ме слушали, когато говоря за посвещенията, знаят, че 28-та година, това е великата година на четвъртата седморка, когато в своето развитие ние сме под действие­то на причинния (идейния) свят и когато има едно вътрешно откровение, ставаме това, което една мисия ни натоварва да вършим. – Б. а.
[4] Ваклуш Толев е богослов по образование и автор на трилогията “История и теория на религиите”, на двутомника “Духовните дарове на България”, както и на сп.”Нур”. Пълната му студия “Теософия” може да се прочете в сп. Нур, бр. 3/96 и 1/97 (виж www.nur.bg). – Б. ред.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ и исихазмът Теософското общество (2) – учение, възгледи, идеи УЧИТЕЛИТЕ // Из сборника “Свръхчовекът” ДУХОВНО РОДОСЛОВИЕ (2)