Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ИЗКУСТВО ОСЪДЕН НА ЖИВОТ: есе-идея за документален филм

ОСЪДЕН НА ЖИВОТ: есе-идея за документален филм

ОСЪДЕН НА ЖИВОТ: есе-идея за документален филм
0

For English version click HERE.

Материалът е част от изданието “Цветове от аурата на България
Подготвил: 
СПИНТИ

ДА БЪДЕШ БУДЕН, когато измамен светът заспива;
ДА БЪДЕШ СМЕЛ, когато овластен страхът тронува;
ДА БЪДЕШ СИЛЕН, когато невежеството се надсмива
И ДА ПРОСТИШ, когато враг на твоя бряг гостува.
Тогава непобедима ще бъде твоята ръка
и с тебе път надежден ще ходи хорската съдба!

~ Ваклуш Толев ~

ВАКЛУШ ТОЛЕВ, известен като Учителя на Мъдростта, е богослов по образование, обществен деятел, лектор и автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика, сред които са “История и теория на религиите” в три тома, “Духовните дарове на България” в два тома, “Седемте лъча на еволюцията”, “Беззаветен Завет” и др., както и на изцяло авторското списание “Нур”. Оригиналните му възгледи, исторически прочит и тълкувания се оформят в самостоятелно учение, което той нарича Път на Мъдростта, израз на навлизащата в битието на планетата нова Духовна вълна на Мъдростта. В общочовешки план Ваклуш Толев сизира Комисията за правата на човека към ООН за включване на допълнителна клауза в Хартата за правата на човека, която да защити правата и на душата. Свещен е човекът, а не институцията! – казва богословът, с което извежда правото и основанието да се променят законите на Институцията. Искането за нова клауза включва премахването на анатемата от всички религии и отстраняването на понятието враг от социалните взаимоотношения на хората. В Третото хилядолетие човечеството влиза с нова нравствена таблица – няма зло, има нееволюирало добро; няма враг, има събожник – твърди Ваклуш Толев и предвижда, че в Третото хилядолетие враждуването ще бъде само вътрешно (в теб самия) и ще продължава до пълната победа на съвестта.
Роден е в далечната 1923 г. – на 7-ми януари, Рождество Христово по стар стил, и преминава отвъд на 90-годишна възраст. След девети септември 1944 г. е изправен пред Народния съд заради възгледите си и офицерския си чин в българската царска армия. Осъден е на смърт, но съдбата му отрежда почти пълни 12 години скитане от затвор в затвор – Пловдив, Пазарджик, Кърджали, Шумен, Белене, Варна – местен е от едно място на друго с досие “непоправим”… Тъй като самият Ваклуш винаги е подчертавал, че не е важна биографията на човека, а каква характеристика създава – в качеството на негово представяне избираме да поднесем есе под формата на идея за документален филм, посветен на периоди от живота на Ваклуш Толев, в които го виждаме представен именно в характерологичния аспект и светлина.

ОСЪДЕН НА ЖИВОТ

Горен ракурс на затворнически кръг. Стотина силуета на затворници обикалят в кръга по часовниковата стрелка. Това е мястото в затвора, където можеш “спокойно” да обмениш идеи, да проведеш разговор. Само един младеж върви в противоположната посока – това е нашият герой. Отвреме навреме някой от общия поток се отделя, забавя ход и тръгва редом с него…
Историята на нашия разказ в пет идейни щриха сублимира историята на бунтовника, будителя, мъдреца Ваклуш Толев – жив свидетел на мракобесието, “истинското време на народните врагове”. Нашият герой е само на 21 години, когато бива осъден на смърт. Животът обаче му отрежда да преживее 12 години по затвори и политически лагери. Библейски звучащото, че хлапакът учудил мъдреците в храма е как зрели, 40-50-годишни, мъже от репресирания културно-политически елит са уреждали помежду си списък за реда, в който ще обикалят затворническия кръг с него.
Както всяка форма има своя гръбначен стълб, така и в случая носещата система се явява горенаписаният стих – плод от дървото на многото преживяно. Петте фрази съдържат концентрацията на една активна будност, на една овладяна смелост, на сила, която може да прости, и на мъдрост, която с прозренията си трасира пътища за бъдеще.

СЦЕНА 1
Среден план на Ваклуш Толев, който в размисъл е подпрял с ръка чело, като почти открива лицето си. Задкадрово неговият глас прави афористична характеристика на Българския национален дух. В писана от него студия за Бога-Небе Танг Ра, той твърди че “българският народ е единственият народ на планетата, който не може да живее нито миг без Небе” – Небето, което е олицетворение и хранилище на Националния дух на народите. Картина на пасажи от облаци. Плавно се отдалечават от нас.
Спокойствието в картината изчезва, когато задкадровият глас ни връща към времето на прииждащия комунизъм и унижението на един народ, принуден да пее възхвална песен, докато посредствеността окупира министерства, а интелигентът е облечен в райето на каторгата.
Облаците сменят посоката си – застрашително започват да се приближават. Небето от ведросиньо постепенно се отравя в кърваво червено. Изплющява светкавица, която прави прехода към черно-бял архивен мате-риал на тревожно небе. Архивни кадри от портрети на човешки лица ни пренасят във времето на “народните врагове”. Щрихиращ микс от черно-бели картини, свидетелстващи за годините на разразилото се злокобие. Средата на миналия век, когато цивилният живот е в униформата на класовата утопия, а затворите се готвят да посрещнат “високите си посетители”. Ехо от агитационни речи, манифестации, паради…
Полюсите губят своя магнетизъм, а компасите на човешките ориентири за добро и зло са лишени от стрелките си. “Спокойно” е, но е шумно. “Радостно” е, но се чува погребална камбана. Ще завали и дъжд, за да отмие престъпление. Преминал в градушка, тук-там виждаме сипещият се едър град да се червенее.
Бучките лед удрят по камбаната – задвижват я, но вместо звън се чува: “Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива.”

СЦЕНА 2
Силует на млад мъж, прегорял в светлина, обикаля като в лабиринт по коридорите на съда.
Героят, в близък план, разказва за обвинението и присъдата си.
Съдът признава подсъдимия за виновен – “враг на народа”. Присъдата е “СМЪРТ”, а за назидание, както правят отвреме-навреме, са пуснали високоговорителите в залата. Осъдителите си мислят, че подсъдимият е вече смазан от присъда им, но за техен ужас, в правото си на последни думи, високоговорителите екват: Идейна борба с комунизма до пълно унищожение!
Съблазънта не закъснява: Много си дързък, за да те убием. Ще те задържим, за да те пречупим.
Прави се субективна възстановка от времето на съдебния процес. Залите са празни, коридорите – също. Не бродещ призрак, а реален, отново в коридорите на спомените се появява някога на смърт осъденият днешен разказвач. Звуците рисуват някогашната реалност в безлюдното пространство. Като че ли всички са там в залата – и обвинителите, и обвиненият. Дават му думата. Прогърмява несмутената дързост: Идейна борба с комунизма до пълно унищожение! Звукът ни връща в коридорите, където от таваните гърмят високоговорителите. Героят отново се появява в коридора – отдалечавайки се, в гръб. Захльос от потракването на ледени парчета по стъкло ни връща в съдебната зала, където прозорците се отварят от силата на бурята. Вече напълно почервенял, ледът бие по прозорците, влиза в стаята. От напора на вятъра съдийското чукче се плъзва върху масата. Там, където спира, губи фокуса си, а зад него на фокус излиза празното съдийско кресло.
В поточността на разказа си Ваклуш Толев казва: “Да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува.”

Vaklush-Tolev_19990318-mini

СЦЕНА 3
Порой от червена градушка: по прозорци, по дворове, по главите на безпомощните минувачи. Тя е навсякъде, тя е бедствие, от което не можеш да се скриеш. По улиците се стичат червени вади от топящия се лед.
Преходът от предишния кадър към близкия план на нашия герой става на много бавна двойна експозиция – черно-бял кадър на течащ червен воден поток.
Следва разказът за годините му в затворите и лагерите. Появява се за кратко затворническият кръг от първия епизод, когато разказва случая за опита на надъхан нов надзирател да го накара да върви в общата посока на потока затворници. След многократни опити да го подчини, надзирателят, удрящ все на камък, вече недоумяващ и готов на крайности изрича предупредително, че срещу ръжен не се рита. Отговорът на нашия герой е отново париращо дързък: Който е огън, не се бои от ръжени! Разказва за десетките си стихове и драми, писани на цигарени хартии. Разказва как на последната си спирка – във Варна – преди да излезе изгаря почти всичко на кладата на миналото. Така той освобождава пространство в душата си за идващото бъдеще.
Обяснява ни странното си твърдение, че “затворът за него по-скоро е бил грижа на Небето, ползвайки социалната репресия, отколкото страдание”, като по този начин извежда тезата си, че “няма страдание, а има развитие”. Дава преценка, на “бедата, наречена невежество”, като разграничава поведението на невежия от това на незнаещия, неграмотния. Визията е от мястото, където той живее – къщата му в село Поповица, Пловдивско. Ставаме свидетели на обикновените ежедневни действия на нашия герой. Понеже невежеството няма определена принадлежност – то може да се срещне навсякъде. Затова умишлено е избегната някаква обвързаност с конкретен образ. Завършваме с кадър от молитва на нашия герой преди вечеря.
В задкадров глас на самия Ваклуш Толев се чува: “Да бъдеш силен, когато невежеството се надсмива.”

СЦЕНА 4
Склад, препълнен с картонени папки. Маса, на която има небрежна камара от същите папки. Става течение в стаята, разхвърчават се листове. Най-горната папка пада. Четем досие с характеристика “НЕПОПРАВИМ”.
Като “НЕПОПРАВИМ” и като “враг на народа”, Ваклуш успява да завърши Богословие в единствено автономната тогава Духовна академия. Взема няколкогодишния цикъл на обучение само за 18 месеца. Това не е никак чудно, като се има предвид свръхкачествата, които проявява през целия си път.
Разхождайки се сред библиотечни лавици обяснява за времето след дипломирането си, в което е бил библиотекар в Пловдивската митрополия. Стига до една от лавиците и изтегля оттам книга. Това е оригинал на много ценната Цезар-Барониева история, която е единствена в България, а в света са само няколко. Обяснява как я е открил – захвърлена в някакъв църковен склад.
Разказва за работата си в Митрополията и за първата иконна изложба в България, която е направил по “онова време”. Съществуват архивни материали от откриването на изложбата в криптата на храма “Св. Александър Невски”, които ще потвърдят шествието на особено ценната иконна експозиция. Документалните кадри се смесват с реални от присъствието на самия герой в криптата.
Може би извървяните вътрешни пътища на затворите и сблъсъкът с богословието са лабиринтът на Дедал, в който той ражда своята идея за криле. А именно – запознава ни с внесеното от него предложение в ООН към Хартата за правата на човека да се включи нова клауза в защита на душата. Душата да не бъде анатемосвана от нито една религия и да се снеме от гражданския и наказателен кодекс понятието “враг”. “Можеш да имаш противник, но не и враг, защото враждуването е социално проклятие”, казва героят. Проблемът е посветен на човешкото достойнство, което не е родило озлобление и реваншизъм, а напротив – мъдрост, която търси отговорност и призовава за съвест. Това е приложена добродетел, а не само изповядване на такава, която не е имало възможност да бъде проверена в огъня на живота.
Поредица иконни образи на Христос в криптата е завършекът на епизода, който е придружен с думите Му: Не се страхувайте от тези, които убиват тялото ви, страхувайте се от тези, които убиват душата ви! Така две грижи към човека излизат в идеята на по-малко отрицание. Първата е към зримия, телесния – да се освободи от враждуването в социалността си. И втората е към невидимия, към душата – да се освободи от душевното проклятие. Зад кадър прозвучава: “И да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.”

СЦЕНА 5
Тясна планинска пътека. Изглед от Родопа планина. Ваклуш Толев е в началото на дълга колона от хора. Води ги към местността Орфееви скали. Там ще им разкаже прозренията си за бъдещето на България, на човечеството и света. Завършва с последния ред от стиха: “Тогава непобедима ще бъде твоята ръка и с тебе път надежден ще ходи хорската съдба!”

Учителят на Мъдростта е заобиколен от учениците си. Разкрива тайната на принципа “Да бъдеш, а не да имаш”. Когато човек като екзистенция, като същност “Е” – това е нещото, от което никой не може да го лиши, докато “Имането” е до време, то е в скалата на преходностите. Когато някой успее да “Бъде”, той е ОСЪДЕН НА ЖИВОТ, дори когато вече е в незримост…

Документален филм “Пътят на Мъдростта”, излъчен за пореден път от БНТ
през януари 2018 г. във връзка с 95 години от рождението на Ваклуш Толев

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)