Из книгата “Историята на Атлантида: ясновидско проучване“ от У. Скот–Елиът.
~ ~ ~
ГЛАВА III
Възникване на Коренните раси
Трябва да кажем няколко думи за Ману във връзка с произхода на всяка коренна раса.
В протокол N 26 на Лондонската ложа се споменават тези висши същества. Там се говори не само за създаването на типовете за една цяла манвантара, но и за възникването, управляването и възпитаването на всяка отделна коренна раса. Този въпрос е засегнат в следния цитат: “Има и такива Ману, чиято задача е да действат по един и същи начин при всяка Коренна раса от всяка планета на всички кръгове. Ману-семето създава последователно изходните типове на всяка Коренна раса, а Ману-коренът се въплъщава в новата раса, за да стане неин водач и Учител, да ръководи нейното развитие и да осигури прогреса й.”[1]
Колкото до начина, по който Ману извършва необходимия подбор на висши типове, както и относно грижите за развиващата се група, за това ще говорим по-нататък. Засега е достатъчно да изложим само начина, по който се действа.
Без съмнение подборът на типовете, предназначени за създаване на Четвъртата раса, е бил извършен върху континента, познат под името Лемурия, сред типове измежду една от подрасите на Третата коренна раса. Проследявайки историческото развитие на расата през периодите, представени от тези четири карти, можем да обособим няколко основни теми оттук нататък в изложението ни:
- Възникване и поселение на подрасите;
- Държавна уредба на подрасите;
- Преселения;
- Развитие на науките и изкуствата;
- Нрави и обичаи;
- Зараждане и упадък на религиозните идеи;
Но преди да пристъпим към тези подтеми нека изредим наименованията на различните субраси на Четвъртата коренна раса, а именно:
1-ва – рмоахали;
2-ра – тлаватлийци;
3-та – толтеки;
4-та – туранци;
5-та – прасемити;
6-та – акади;
7-ма – монголи.
Що се отнася до тези наименования, трябва да отбележим, че когато съвременни етнолози са успявали да открият следите на някоя подраса или да проследят произхода на някоя от тях, са им давали съответните имена само с цел езиково удобство. Изключение правят първите две субраси, от които на науката много трудно се удава да открие някакви следи. Затова се приема да се използват онези имена, с които самите те са се назовавали.
~ ~ ~
ГЛАВА IV
Произход и поселение на подрасите
Епохата, представена на карта 1, ни показва повърхността на Земята отпреди 4-5 милиона години до първата голяма катастрофа преди 1 милион години. По онова време все още съществува част от големия южен Лемурийски континент, а Атлантския не е достигнал окончателните си размери, които виждаме да придобива впоследствие.
Рмоахалската подраса се заражда в лемурийските планини, разположени перпендикулярнно на атлантските; това е приблизително на 7° сев. шир. и 5° зап. дълж. и съответства на днешна Ашанти[2].
Климатът в страната на рмоахалите е топъл и влажен, а в обраслите с тръстика мочурища и усойни гори живеят допотопни животни, чийто вкаменелости днес понякога се откриват в каменовъглените мини. Рмоахалите са раса с кафяво-махагонов цвят на кожата; първоначалният им ръст е около три-четири метра – една действително гигантска раса. С течение на времето обаче те се смаляват на ръст (нещо, което наблюдаваме при всички раси въобще), докато ги виждаме накрая с размерите на “фурвузовия човек”[3]. След време рмоахалите се заселват по южните брегове на Атлантида, където непрекъснато водят войни срещу 6-тата и 7-мата лемурийски подраси, населяващи по онова време тази страна. Накрая голяма част от племето се отправя на север, а останалите се установяват окончателно там и се смесват с черната лемурийска раса. Поради това в епохата, представена от карта 1, не остават племена с чиста кръв на юг. Както ще видим по-нататък, завоевателите толтеки по-късно взимат своите роби именно от тези черни раси, населяващи екваториалните и най-южни части на континента. Рмоахалите, преживели катастрофата, заселват северозападните, съседни на Исландия полуострови и остават там в продължение на много поколения. Кожата им постепенно изсветлява и в епохата, представена от карта 1, тази раса е вече сравнително красива. По-късно техните потомци (поне формално) ги виждаме като поданици на семитските царе.
От факта, че обитават тази страна в продължение на много поколения, не следва обаче, че живеят през цялото време спокойно: обстоятелствата на няколко пъти ги заставят да се оттеглят на юг. Разбира се, студът на ледниковите периоди има същото въздействие върху тях, каквото има и върху другите раси, но няколко думи по този въпрос биха били съвсем уместни на това място.
Без да навлизаме в подробности по въпроса за различните ротационни движения на земното кълбо и измененията на ексцентричността на орбитата му (изменения, обичайно приемани за причина на ледниковите периоди), признат факт от някои астрономи е, че кратките ледникови периоди се повтарят на всеки 30 000 години. Но в историята на Атлантида има две епохи, когато ледени маси опустошават не само северните области, но нахлуват и към вътрешността на континента, заставяйки всички живи същества да се изселват към екваториалните страни.
Първото от тези преселения става в епохата на рмоахалите, преди около 3 000 000 години, а второто, преди около 850 000 години, по време на толтеките.
Относно ледниковите периоди трябва да отбележим, че жителите на северните страни, макар и зимно време да са принудени да преместват жилищата си по на юг, далеч от ледения пояс, през лятото се връщат обратно, избирайки подходящи за ловуване места до времето, когато зимата отново ги застави да се оттеглят на юг.
Местопроизхода на тлаватлийците, или 2-рата атлантска субраса, е един остров край западния бряг на Атлантида. Това място е означено с цифрата 2 на карта 1 (Мексико, Гватемала, Коста-Рика, Панама). Оттам тлаватлийците се разпръсват по цяла Атлантида, като заемат главно вътрешността на континента, придвижвайки се постепенно на север, до бреговете срещу днешна Гренландия.
~ ~ ~
ГЛАВА V
Държавна уредба при подрасите
Всичко, което може да се каже тук, е да се опишат накратко различните държавни уредби, съществуващи в отделните епохи на Четвъртата раса. Знаем, че всяка подраса, както и всяка раса, има за задача да достигне в известно отношение едно по-високо стъпало на развитие от това на предходната; при това трябва да се отбележи обаче, че цикличността, стояща в основата на всяко развитие, води всяка раса, както и всеки индивид, през фазите на детство, юношество и зрелост. Под еволюция ние разбираме един траен напредък, но както изглежда връщането назад по възходящата страна на спиралата, представлява пък хода на политическата и религиозна история на народите, бележещ не само развитие и прогрес, но също ретроградност и упадък.
Ето защо, констатирайки, че 1-та подраса се развива под покрова на най-съвършеното държавно управление, което можем да си представим, ще трябва да приемем, че това е резултат не на достигната зрялост, а на необходимост, защото расата като цяло е в своя детски период на развитие и не е в състояние сама да се управлява. Рмоахалите не успяват да достигнат дори онази степен на развитие, на която стоят 5-тата и 6-тата лемурийски подраси. Затова Ману, извършвайки подбора си, се въплъщава при тях и управлява като цар, а в случаите, когато не взима пряко участие в управлението, изпраща божествени учители или адепти, които да поемат грижата за младата раса.
Както учениците на теософията вече знаят, човечеството в онези времена не е достигнало степента на развитие, която би му позволила да излъчи собствени, достатъчно посветени адепти. Затова Учителите, както и самият Ману, идват отвън като резултат от еволюцията на други планетни системи.
Тлаватлийците, 2-та подраса, показват вече известен напредък във формите на управлението си. Техните племена (или народи) са управлявани от водачи (или царе), избирани от народа, като по този начин, разбира се, начело са заставали най-изявилите се и силни воини. Често дори се е стигало до оформянето на обширно царство с един цар начело, но неговата власт е била по-скоро фиктивна, отколкото реална.
Най-високо е развита цивилизацията на толтеките. Те създават най-могъщата империя, каквато въобще е имало на Атлантида. Тогава именно за първи път е въведен принципът на наследствената власт. Първоначално тази подраса е разделена на голям брой дребни независими царства, постоянно враждуващи помежду си и сплотяващи се единствено в битките си срещу лемуро-рмоахалите, обитаващи южните области, които постепенно биват покорени и взети в робство. Преди приблизително 1 000 000 години тези отделни царства се обединяват в голяма федерация, начело с един признат от всички император. Разбира се, това става след дълги войни, но накрая настъпва период на мир и благоденствие за подрасата.
Не бива да забравяме, че тогава повечето хора имат все още психически способности и че по-развитите се упражняват и учат в специални училища, където достигат различни степени на посвещение, а някои от тях стават дори адепти. Така вторият император е вече адепт и в продължение на няколко хиляди години Божествена династия управлява не само държавите в Атлантида, но и островите на запад, както и тези южно от съседната източна държава. Когато е необходимо, за обновяване на династията се вземат лица от ложата на посветените, но обикновено властта преминава от бащата към сина, защото всички са повече или по-малко посветени и достойни да я приемат; дори понякога синът, приемащ царството от ръцете на баща си, получава по-висока степен.
По време на целия този период посветените владетели поддържат връзка с Божествената йерархия, която управлява света, подчиняват се на нейните закони и действат съгласно плановете й. Това време е златният век на толтекската подраса. Правителството е справедливо и благородно; религиозността и обредите са сравнително чисти; науките и изкуствата процъфтяват и онези, които утъпкват техните пътеки, ръководени от дълбоките си познания, постигат наистина забележителни успехи. С една дума, в тази епоха цивилизацията на Атлантида достига своя апогей.
След около 100 000 години обаче се забелязват вече признаци на разложение и упадък. Мнозина от васалните царе и голяма част от духовенството и народа престават да използват дарбите и властта си съгласно законите, дадени им от Божествените учители. Те престават да следват техните съвети и предписания, прекъсват връзката си с Божествената йерархия; поставят висшите способности все повече и повече в услуга на личните си интереси, стремежи към власт и богатства, към унижаване и унищожаване на противниците. Способностите, отклонени по този начин от своето истинско предназначение и използвани за егоистични и злонамерени цели, неизбежно се израждат в това, което се нарича магьосничество или черна магия.
Нека спрем вниманието си за малко върху понятието “магия”, посрещано ту с доверие, ту с презрение през вековете. Нека видим също и с какви ужасни последствия е свързано практикуването на черната магия.
Благодарение на психичните си дарби, незадушени още от материализма, към който расата тръгва по-късно, и отчасти подпомогнати от научните познания, бележещи апогея на атлантската цивилизация, най-интелигентните и най-енергични нейни представители постепенно стигат до едно по-обширно познание за природните закони, което им дава от своя страна по-голяма и по-съвършена власт над скритите природни сили. Злоупотребата с тези знания и използването им за егоистични цели е онова, което се нарича именно “черна магия”. Ужасните последствия от подобна злоупотреба наблюдаваме в разрушителните катастрофи, бележещи залеза на Четвъртата раса. Защото с появата си, черната магия се разпространява навред. Тъй като контактът с духовните управляващи сили е преустановен, то камичният принцип (на Кама – желанието), т.е. четвъртият, достига върховата си изява при Четвъртата раса и се утвърждава все повече и повече в психологията на човечеството. Сладострастието, бруталността, жестокостта растат от ден на ден и животинската природа на човека се проявява в най-унизителния си вид. От най-стари времена въпросите, свързани с морала, разделят Атлантската раса на два враждуващи лагера; това, което започва в епохата на рмоахалите, се усилва още повече в ерата на толтеките. Армагедонската битка[4] се повтаря многократно във всяка епоха на историята.
Отдалите се на черната магия, не желаейки да се подчиняват повече на мъдрото ръководство на посветените императори, въстават срещу тях и поставят на власт свой император. Самозваният след дълги битки пропъжда истинския император от столицата му, наречена “Град на златните порти”, и заема престола му. “Белият” император се установява в град, изоставен от тлаватлийците и разположен в южната част на гориста област, който по онова време е столица на едно от васалните толтекски царства. Царят приема радушно императора и предоставя града на разположението му. Много други васални царе също остават верни на своя император, но по-голямата част се покоряват на новия, настанил се в старата столица, император. Малцината верни обаче също не запазват задълго своята вярност. По всички краища на империята се завързват и започват да се водят битки за надмощие, а за да се увеличи разрушителната мощ на оръжията често се прибягва и до магьосничеството.
Това става около 50 000 години преди първата голяма катастрофа. Оттам нататък положението започва все повече да се влошава. Магьосниците започват да практикуват открито и безогледно своето злосторно изкуство и броят на лицата, вещи в него – да се увеличава постоянно. Тогава идва страшното възмездие, което покосява милиони хора. Великият Град на златните порти, превърнат в свърталище на порока, е погълнат от вълните заедно с жителите си и черният император, ведно с династията си, загива, за да не се възцари никога повече. Белият император, както и посветените жреци по целия континент са предупредени своевременно за катастрофата, заплашваща страната. По-нататък ще говорим за многобройните преселения, предшестващи тази катастрофа, както и за последвалите след нея – всички предвождани от жреците.
И така, континентът е тотално опустошен. Но с голямата катастрофа и потъването не свършват бедите. Следват периодични наводнения, които заливат огромни територии, оставяйки след себе си обширни, мрачни блата. Цели провинции така опустошени остават необработени и пусти в продължение на поколения.
Оцелелите хора получават строги предупреждения, които поне известно време зачитат. И действително, след големия урок чародейството е практикувано в много по-слаба степен. Изминава много време преди на власт отново да дойде силно “черно” правителство. Една семитска група от магьосници завладява за кратко престола в Града на златните порти.
В епохата, отразена на карта 2 няма толтекска власт. Съществува все още многобройно толтекско население, но расата в своя чист вид е изчезнала от първоначалния континент. В периода, отразен на карта 3 обаче на остров Рута се възкачва толтекска династия и чрез своите васални царе владее голяма част от острова. Тази династия практикува черната магия, която, както се видя, след зараждането си все повече и повече обсебва съзнанието на хората. Това накрая неминуемо довежда до последното страховито разрушение, освободило до голяма степен света от това чудовищно зло.
Важно е да не забравяме, че до края, т.е. до потъването на Посейдон, винаги един посветен император, или цар (или поне един от вървящите по “добрия път”), царува в някоя част от континента и под ръководството на Божествената йерархия неутрализира, доколкото е възможно, влиянието на магьосниците като ръководи и поучава онази малка част от хората, които са склонни да водят чист и праведен живот. По-късно този “бял” император е избиран за владетел от шепата жреци, продължаващи да следват “добрия път”.
Още няколко думи за толтеките. На остров Посейдон населението е повече или по-малко смесено. Острова си поделят две царства и една малка република, разположена на запад. Северната част се управлява от посветен цар, а в южната принципът на наследствеността е заместен с избор от народа. Расовите династии изчезват, но царе от толтекско потекло от време на време идват на власт и в северната, и в южната част на острова. Северното царство постоянно губи от територията си в полза на южния си съсед, докато му неусетно се стопява, преминавайки към него.
Каза се достатъчно за държавното устройство при толтекската подраса, затова няма да се спираме подробно върху основните характерни особености на обществения живот при останалите четири субраси, тъй като никоя от тях не достига онова развитие на култура и цивилизация, което достига тя. И действително, упадъкът на Коренната раса започва.
Изглежда 4-тата, туранската, подраса развива особен вид феодална система. Всеки владетел упражнява неограничена власт единствено в границите на собственото си владение, така че царят е само primus inter pares[5]. Членовете на върховния съвет понякога убиват царя си, за да сложат на негово място свой човек. Туранците са буйни и недисциплинирани племена; брутални и жестоки. Фактът, че в известни периоди от историята им цели полкове от жени са взимали участие във войните, добре характеризира нравите на тази подраса. Най-интересният опит, направен от тях в социално отношение, на който, въпреки политическото му естество, би подхождало повече място в глава “Нрави и обичаи”, е сред най-интересните факти, които въобще се срещат в аналите на тази подраса. Тъй като туранците постоянно са гонени и пропчислеността си те издават закон, съгласно който родителите се освобождават от задължението да се грижат за семейството си. Държавата се задължава да изхранва децата и те се считат за нейни. Вследствие на този закон ражданията се увеличават наистина, но туранците започват да избягват женитбата, отслабват семейните връзки, изчезва и уважението към родителите. След като се вижда, че системата не е добра, накрая тя бива изоставена. Тази подраса се опитва да разреши и множество други икономически проблеми, които и занимават и нас днес.
Протосемитите – племена свадливи, грабливи и енергични – постоянно се стремят към патриархален ред. Преселниците им, водещи обикновено чергарски живот, образуват голяма държава и завладяват Града на златните порти приблизително по времето, означено на карта 2. По-късно обаче, както вече видяхме, са принудени да отстъпят пред нарастващата сила на акадите. В периода, означен на карта 3, преди приблизително 100 000 години, акадите окончателно прекратяват владичеството на семитите. Тази 6-та подраса е много по-образована от своите пет предшественици. Нейните народи, като добри търговци и мореплаватели, образуват постоянни общини и установяват монархично управление. Една особеност, срещана в недалечно време само в Спарта, е системата, която понякога въвеждат: царуване на двама царе в един град. Звездобройството, свързано несъмнено с тяхната любов към мореплаването, става любимото им занятие. Тази раса има също големи постижения в астрологията и астрономията.
Монголският народ стои по-високо от своите непосредствени предшественици – бруталните туранци. Деца на безкрайните степи на източен Сибир, те никога не осъществяват контакт с континента-майка и под влияние на средата, в която живеят, стават чергари. Като по-развити в психическо и религиозно отношение от туранците, от които произлизат, те се стремят към такъв вид управление, в чиято основа да залегне монархичното начало: да има един върховен господар, който да е начело едновременно и на светската, и на духовната власт.
<< НАЗАД | НАПРЕД >>
към съдържанието
________________
[1] Относно планетните манвантари, вериги и кръгове вж. “Родословието на човека” от Ани Безант – кн. 1 от настоящата поредица. – Б. ред.
[2] Област в южната част на Гана, Аôрика. – Б. ред.
[3] Фурвузов човек (брахицеôал) – човек, чийто челеп е така сплеснат, че надлъжният му диаметър е почти равен на напречния. – Б. ред.
[4] Армагедон е град в подножието на планина Кермил, известен като място на кървави битки. Названието на града, предвид историята му, се среща и в Откровението на Йоан (глава 16, стих 16) като символично наименование на събитие в бъдещата съдба на Христовата църква. – Б. ред.
[5] От лат. – пръв сред равни. – Б. ред.