For English originals click HERE.
Като почитател на източните бойни изкуства и още повече на интересните ми личности в киното, Джет Ли бе едно от имената, които ми бе любопитно да изследвам и затова следях едно известно време красивия му уебсайт, в който имаше множество писани лично от него впечатления и истории (на английски). В наши дни очевидно фейсбук е изместил поддържането на личен сайт, но историите му са още живи. Едно от най-любопитните ми неща бяха разказите му за снимачните перипетии около главни негови филми в аспекта на това какво е научавал всеки път, израствайки. Следват спомени по-долу, а автобиографичните бележки за детските му години може да прочетете ТУК. Написани са прекрасно и с много тънко чувство за хумор открай-докрай (особено историята със сладоледа и бананите не е за пропускане 😉 )
– от преводача
Видео: Филмът “Манастирът Шаолин” (английски)
Джет Ли за “Манастирът Шаолин”
Не знаехме как се правят филми. И нямахме екшън-хореографи. Вместо това режисьорът ни разясняваше основното в сюжета и черпейки от наученото в училище ние сами композирахме бойните си сцени. Представяхме на режисьора работата си, той казваше: “Добре, с този епизод имате напредък.” – или – “Твоят герой трябва да е по-уязвим. Направете злодеят да взема надмощие.” И ние се връщахме и променяхме сцената. И отново я демонстрирахме. “Върнете се и отново я променете.” Не беше както е при повечето хонгконгски филми, където създаваш екшъна на самия снимачен терен. Ние не знаехме по-добър начин и нямахме никакъв опит, затова повечето от нещата сами си скалъпвахме. Това беше добра школа за нас.
Спомените ми за филмирането обхващат всичките четири годишни времена – пролет, лято, есен, зима – защото завършването на този филм отне две години! Е, със сигурност повече от 12 месеца. Ролите изискваха от всички нас да избръснем главите си, разбира се. Това направи зимата твърде студено предприятие. Вълнените шапки бяха абсолютна необходимост. След това дойде разгара на лятото и захвърлихме шапките. Изминаха още няколко месеца без да сме приключили снимките. Зимата се зададе отново. Появиха се шапките. Всички тези филми от 80-те така се проточваха. Напредваха бавно.
Най-хубавото с този филм бе… че нямаше повече тренировки! 
Сбогом на осемте часа задължителни упражнения и практики. В сравнение с това, през което бяхме преминали за последните пет години, правенето на филм бе детска игра. Въпреки че ставахме в 5 или 6 часа, за да се приготвим, и снимахме от 8 до залез – това не бе нищо. Беше отпускащо. Не ни ли се налагаше да се бием по цял ден? Така е, но това не може изобщо да се сравни с изтощителността на ушу тренировките. На практика, след като приключвахме снимките за деня, ние отново излизахме вън, за да играем футбол или баскетбол. Бяхме около 30-40 на брой младежи. Изглежда имахме в излишък енергия за изразходване. И тъй като от деца се случваше да сме обградени от камери, не чувствахме особени притеснения. Въпреки че актьорското изпълнение беше по-трудно все пак… имаше над какво да работим по него. Но да разполагаш с възможността да създадеш нещо свое и да го покажеш там на големия екран – това бе истинско удоволствие.
Най-тежката част от работата по филма, трябва да кажа, не бе физическото натоварване. Както споменах вече, по 10 часа на ден снимки не ни бе проблем. Но река Хенан през декември е заледена и се наложи да снимаме при Жълта река – река, по чието течение зимата се носят надолу ледени блокове. Имаше сцена във филма, която изискваше нашите герои да се хвърлят в реката, да изплуват на брега и да се бият тогава. Да се хвърлиш… о, Боже. Да се насилиш да скочиш в тази мразовита река, носейки само една тънка дреха на гърба си… Никога преди и никога по-късно не съм изпитвал толкова остър студ! Скачаш в реката и докато изплуваш на повърхността вече си се вкочанясъл. Представете си цялото си тяло сковано от студ. Не можеш да почувстваш собствените си… е, добре, преминал си вече точката, отвъд която не усещаш никаква болка. Не чувстваш нищо. Единственото ми възприятие бе, че нещо тупти там във водата… бум, бум, бум… и това навярно бе сърцето ми.
И така, ние си мислехме, че ще трябва да изтърпим това веднъж – за не повече от 5 минути – и ще се свърши. Ха! Въобще не си представяхме, че епизодът с битката при реката ще отнеме една седмица отгоре, докато бъде заснет. Като естествено продължение, трябваше да имаме вид сякаш току-що сме излезли от реката. Затова всяка сутрин нямахме друг избор освен да хванем по кофа заледена вода и да си я излеем отгоре ни. Агония! Не толкова за тялото, колкото за самообладанието. Останалите от актьорския състав и снимачния екип стояха отстрани навлечени с дебели палта, докато ние трябваше да се поливаме с лед. Вярно, опитахме и с гореща вода, но (тя замръзваше в момента, в който докоснеше тялото.) В самия филм тази бойна сцена продължава не повече от 2 минути, но процесът по заснемането й ни отне около 3-4 дена. О, беше тежко. И нямахме защитни екипировки в онези дни. Днес има термоизолаторни и водоустойчиви такива. Тогава не знаехме за съществуването им, във всеки случай и бюджета не беше много голям. Единственото нещо, което можехме да си позволим, бе нашата собствена издръжливост. След четвъртия снимачен ден, обаче, не можех да си разтварям вече пръстите на ръката. От нанасянето на удари дланта ми се бе затворила като клещи. Отне около седмица китайско народно лечение докато се възстановят дланите ми напълно. Предполагам, че сухожилията се бяха стегнали от непрекъснато повтарящото се вкочанясване и затопляне.
Изобщо, запомнящ се филм беше!
Джет Ли за “Хлапетата от Шаолин”
Основата на сюжетната линия за “Хлапетата от Шаолин” бяха нашите собствени младежки немирства. Сценаристите ни помолиха и ние им описахме своя личен опит за това как се израства в едно училище по ушу. Те събраха тези истории за закачки и приятелство, за номера и дяволии… оформиха разказ и пренесоха действието в древността – момчетата като представители на шаолинската школа, момичетата като представители на уданската. В действителност, въпреки че обстановката във филма е историческа, тя не фиксира никакъв конкретен исторически период. Това е възможно, тъй като разказът сам по себе си е безвременен: за младежи и девойки, трениращи и израстващи заедно. Харесва ми мисълта, че филмът предава добре това чувството на другарство и добронамереност.
Работата по филма отне близо 10 месеца, което означава, че всички ние отново изпитахме на гърба си всички сезони. И отново, може би най-запомнящото се и при тази продукция, бе времето. Но докато с “Манастирът Шаолин” брахме голям студ, то “Хлапетата от Шаолин” ми остави най-неприятните спомени за горещини. Има действащ закон в Китай, че когато температурите станат прекалено високи, всякаква дейност – бизнес или учебна – се преустановява. Ако температурата надхвърля 40 градуса по Целзий (102° F), хората имат правото да не ходят на работа. Ние правехме снимки в Ханджоу. Един ден прогнозата за времето даваше, че ще се достигнат температури от 42° С. Всичко в града бе затворено, но ние трябваше да продължим снимките. Едно от любимите ни занимания бе да си печем яйца на асфалта. Около обяд счупвахме по яйце, сядахме край него с часовник в ръка и засичахме колко време ще отнеме то да се изпече. Няколко минути и бе готово за ядене – гаранция. Не че някой от нас имаше голям апетит. Всичко, от което имахме нужда, бе ледено студена вода. Разхождахме се наоколо прегърнали големите си бутилки – наливахме се с бутилка след бутилка ледена вода и отивахме тогава да снимаме бойните си сцени.
Времето бе така непоносимо горещо, че дори най-обикновените действия ставаха изпитание. Земята толкова много се бе напекла, установихме скоро, че когато някой падаше долу и се подпреше с ръка, горещината още малко и му сваляше кожата. Затова се налагаше помощният персонал постоянно да полива с вода наоколо. Точно преди всеки старт ръсеха и започвахме тогава да снимаме. Заснемахме сцената и докато едва-що сме приключили, започваха да ръсят отново. Наистина жежко. Представете си какво е слънцето да ви пече право върху главите. По моя преценка трябва да е близо 45° C (111° F) в някои моменти. По време на бойните сцени не беше необичайно някой от нас да припадне. Както се биете и изведнъж някой се строполява. Свестяват го и епизодът се снима пак. Не мисля, че имаше дори един сред нас, на който да не му се случи това изживяване.
Нямам представа защо правенето на филми бе толкова трудно в онези години. Наистина, често съм казвал, че мога да направя три филма през 90-те с енергията, която изразходвах за един през 80-те. Кой можеше да знае, че правенето на филм ще се окаже такова изпитание на волята? Може би стилът на работа, който бе предпочитан тогава, е поставял различни изисквания към нас изпълнителите. Тъй като режисьорите обичаха да заснемат цялата бойна сцена с един дубъл, като всяка можеше да трае по 30-40 секунди. Камерата се заковаваше на едно място, без да се променят ъглите. За да се покаже, че кунг-футо на актьорите е действително. Днес, разбира се, никой не използва реална сила при сцените с бой. Няма да видите повече от две движения в един кадър, без да се смени веднага гледната точка, планът и т.н.
Имаше още много добри и лоши моменти по време на “Хлапетата от Шаолин”, разбира се. Случваше се, например, да снимаме по места, където нямаше течаща вода. Когато се прибирахме в квартирите по нощите, трябваше да топлим вода в един голям казан. После всеки с кратунката си в ръка си изгребваше своя дял гореща вода и това ни беше банята за целия ден! Живеехме като последни бедняци. Струва ми се, че актьорите днес много ще се затруднят да си представят условията, при които работехме ние тогава.
Джет Ли за “Бойните стилове на Шаолин”
В интерес на истината, нямах особено желание да снимам трети филм за Шаолин, но по разни причини ми се наложи да го направя. За разлика от първите два филма, в “Манастирът Шаолин 3” никой от нас актьорите нямаше голямо творческо участие в снимането, тъй като студиото беше наело Лау Ка-люнг – един от големите режисьори на Хонг Конг. В действителност, за този филм бяха ангажирани много повече хора от Хонг Конг както при актьорския състав, така и при снимачния екип. Докато при предните два филма всички до един бяхме континеталци (от вътрешен Китай). А сега бяха взети дори фигуранти от Хонг Конг за снимките. Скоро започнахме да забелязваме несъмнени несъответствия.
За “Манастирът Шаолин” всеки от нас получаваше по 1 юан на ден надница. За “Хлапетата от Шаолин” и актьорите, и персонала вземахме по 2 юана на ден. По това време не съм обръщал особено внимание на това; нямах ясно оформено отношение към парите. При третия филм обаче, тъй като бях малко по-зрял вече, имах съответно и по-ясна представа за действителното състояние на нещата. Бях започнал да забелязвам съществуването на неравенството в света.
При обстоятелствата, при които всички ние получавахме еднакво заплащане за труда си – когато и главният изпълнител, и последният фигурант вземат по 1 юан на ден – нямаше кой знае какво да направим по въпроса, тъй като работехме съгласно съществуващата система. Когато живееш в общество, систематично организирано така, че да се осигури напълно равномерно разпределение на благата, нямаш особени основания за диспути. Но ако внесеш хора от друга система (в случая от Хонг Конг), които да получават 150 юана на месец в сравенение с твоите 3 юана на ден, при това почти без нищо да вършат – тогава започваш да забелязваш социалното неравноправие. Тогава започваш да се настройваш негативно и да развиваш нетърпимост към работата сама по себе си.
Исках да отида и да попитам студиото в Хонг Конг защо те третират така различно хората от двата си екипа – защо създават предпоставки за разделения сред група, която се предполага че трябва да работи единно… Като изпълнител на главната роля, моята работа бе малко по-важна от тази на фигурантите. Аз изпълнявах бойни сцени от сутрин до вечер, докато другите стояха встрани, размахващи само саби и надаващи викове – и в крайна сметка те изкарваха повече, отколкото аз?! Започнах да се двоумя дали имам желание да продължа нататък в този стил на работа.
Не бих искал да прозвучи сякаш всичко се отнасяше до мен само. Имаше много хора в екипа, които работеха усилено почти за нищо, само защото са от Китай. Несъответствията започнаха да се врязват в душата ми, когато установих, че сме възприемани – ние и нашата работа – като по-ниско качествени. Започнах да си мисля: “Само защото съм от континента, се предполага да очаквам подобно отношение?”
Не ме разбирайте погрешно: не беше единствено заради парите. Ние бяхме делени не само в заплащането. Двата екипа дори се хранеха поотделно. За нас бяха нашите простички китайски обяди, а за хонгконгците – кантонска храна, осигурявана им със специални доставки.
В едно комерсиално общество този вид разпластяване вероятно е много обичайно – дори подразбиращо се. В Холивуд, например, критерият за важността на актьора е размерът на неговото участие в продукцията. Когато обаче разграничението се базира на национални белези, нещо тотално е сбъркано. Това противоречи на всякаква логика. Студиото зависеше от моето участие за реализацията на филма си, но не се отнасяше към мен с елементарната проява на уважение. В капиталистическото общество това би било недопустимо. В социалистическото бе неприемливо.
В резултат на тези условия сърцето ми престана да е отдадено на снимачната дейност. Вместо да посвещавам себе си на работата по филма, започнах да се съпротивлявам на условията, при които това се правеше. Върхът беше при един инцидент с постановката на епизод, за който се изискват снимки в 4 часа сутринта. Както може би знаете, сцените при изгрев и при залез слънце са най-трудни за заснемане, тъй като възможностите на времевия участък са твърде ограничени. Минута-две закъснение и светлината вече не е тази, от която имаш нужда за целта. За да се улови този кратък момент, подготовката за снимките трябва да започне няколко часа по-рано. В “Манастирът Шаолин 3” ние имахме такъв епизод; трябваше да сме вече на крак в 2 часа през нощта, да пристигнем на мястото и да подготвим необходимото. С наближаването на утрото всички започнахме да ставаме нервни, защото… режисьорът не се виждаше никакъв. Чакахме.
Първите лъчи на утрото се показаха…
…и отминаха.
Стояхме така в очакване до 10 ч. Именно в толкова режисьорът най-после се появи. Първите му думи бяха: “Ооо! Светлината не върши никаква работа! Не планувахме ли за днес снимки на зазоряване? Е, вижте – явно е, че няма какво да се направи сега по въпроса. Отлагаме за друг ден.” Почувствах се така сякаш си играеха с нас. Имах усещането, че сме жертви на игрите на власт или на воля и че това малко изпълнение беше абсолютно безсмислено. Заради този инцидент аз положих всички усилия да открия продуцента и да му изговоря всичко това:
“Аз може би нямам много добра представа от правенето на филми. Работил съм само над два и съм твърде млад. Затова мога ли да ви задам един прост въпрос? Ако снимачният план включва снимки на зазоряване и екипът е готов за започване в 3, а след това режисьорът се появява в 10 и казва че светлината не върши работа – той ли има вина за това или аз? Вижте, аз наистина не разбирам много от правенето на филми и искам да се науча. Ако кажете, че имам вина, ще призная че аз наистина не я разбирам тази индустрия и обещавам да си хвана начаса пътя за в къщи и никога повече да не поглеждам към друг филм.”
“От друга страна,” – продължих аз – “ако мислите, че режисьорът е този, който има какво да учи за снимането, тогава може би ще се съгласите, че той дължи на целия актьорски състав и снимачен екип едно извинение.”
Е, ето ме тук – все още работещ за киноиндустрията.
Толкова много проблеми изникнаха докато правехме този филм. Ситуацията беше преизпълнена с комплексни противоборства; наистина ми се отвориха очите за плодовете на властта и класовите разделения. Това беше без съмнение най-изпълненият с напрежения филмов проект, по който съм работил изобщо. Твърде запомнящ се филм.
(следва продължение (2 и 3); за “Целувката на Дракона” и “Тигър и Дракон” прочети ТУК)
Превод: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
ПРОДЪЛЖИ КЪМ СПОМЕНИТЕ ОТ ДЕТСТВОТО
КОМЕНТАРИ
СВЪРЗАНИ СТАТИИ:
Джет Ли в първо лице: “Филмовата ми кариера е само аспект от моя живот. Отношенията с хората са по-важни”, филмите (2)
ГЕРОЙ – всичко (красиво) под небесата
Jet Li in person: “Just because I’m a mainlander, I’m supposed to expect this kind of treatment?”, the films (1)
ДЖЕТ ЛИ в първо лице – как започна всичко…
