Home FREE VISION МЕДИЯ ВИДЕОБОКС CUL ФИЗ Джет Ли в първо лице: “Филмовата ми кариера е само аспект от моя живот. Отношенията с хората са по-важни”, филмите (2)
0

Джет Ли в първо лице: “Филмовата ми кариера е само аспект от моя живот. Отношенията с хората са по-важни”, филмите (2)

0

For English originals click HERE.

Като почитател на източните бойни изкуства и още повече на интересните ми личности в киното,  Джет Ли бе едно от имената, които ми бе любопитно да изследвам и затова следях едно известно време красивия му уебсайт, в който имаше множество писани лично от него впечатления и истории (на английски). В наши дни очевидно фейсбук е изместил поддържането на личен сайт, но историите му са още живи. Едно от най-любопитните ми неща бяха разказите му за снимачните перипетии около главни негови филми в аспекта на това какво е научавал всеки път, израствайки. Следват спомени по-долу, а автобиографичните бележки за детските му години може да прочетете ТУК. Написани са прекрасно и с много тънко чувство за хумор открай-докрай (особено историята със сладоледа и бананите не е за пропускане 😉 )

от преводача

Видео: Трейлър на филма “Целувката на Дракона” (английски)

_________

Джет Ли за “Тигър и Дракон”

Питат ме защо не участвах в “Тигър и Дракон”…
През 1997 г. Анг Лий се бе обърнал към мен с въпроса имам ли интерес да участвам в този филм. По онова време не съм обещавал нищо, нито отказах участие – само препоръчах да наемат Yuen Woo-ping. Казах: “Ако ще правите исторически филм с бойни изкуства, трябва да вземете Yuen Woo-ping за хореографията на бойните сцени. И ако ще снимате филма в Китай, важно е да включите в екипа Chui Po-chu – най-добрият продуцент в Хонг Конг.” Двамата са се доказали като професионалисти и прекрасни колеги по личните ми наблюдения в работата ми с тях. Работили сме заедно по няколко проекта в Хонг Конг. Брилянтни са в това, което правят. Но си имаше причина, поради която не можах да се заема с “Тигър и Дракон”, и тя бе с десетгодишна давност.
Когато за първи път срещнах Нина, по време на снимките на Dragon Fight, с нея се влюбихме веднага. Чувствата ни един към друг бяха много силни. Хората се чудеха колко ли дълго ще продължи това. Ние самите също се питахме… Един ден, докато си разговаряхме, казах на Нина: “Нека не прибързваме с нищо. Имам предвид, че ако все още изпитваме същото един към друг след десет години, нека направим крачката да се оженим тогава.” А тя отговори: “Добре. Ако ми предложиш тогава, обещавам отговорът да е Да.”  “Щом е така”, отвърнах аз, “в такъв случай нека и аз дам едно обещание. Ако някога решим, че искаме да бъдем семейство, ще си дам почивка от кариерата. Давам ти думата си, че през цялата ти бременност, докато се роди детето ни, аз няма да снимам никакви филми. Ще съм плътно до теб през цялото това време.” Това бе мъжка дума.
1999 година дойде. И ние бяхме все така влюбени един в друг, както в самото начало! Десет години бяха изминали като че ли бе вчера. Започнахме да планираме сватбата. По стечение на обстоятелствата имахме и още добри новини. На Нина й се бе “усмихнало щастието”, както казваме на китайски. Тя носеше нашето дете! За да спазя своето обещание, трябваше да откажа участието в “Тигър и Дракон”. Обясних на Анг Лий ситуацията си – защо не мога да снимам филма. Той ме разбра прекрасно.
И така, не направих този филм. Практически, след като приключи “Ромео трябва да умре”, не съм снимал нищо ново в продължение на 12 месеца – цяла година тоест, защото си бях в къщи с жена си.
Много журналисти са ме питали: “Предвид успеха на “Тигър и Дракон”, имате ли някакви съжаления, че не направихте този филм лично?” И до днес разполагам само с един отговор: “Не – нямам каквито и да било.” Филмовата ми кариера е само аспект от моя живот. Отношенията с хората са по-важни. И вярвам, че спазването на дадено обещание е един от най-основните принципи на контакта между хората.

_________

Джет Ли за “Целувката на Дракона”

Някъде около пускането на “Ромео трябва да умре” по кината, моят асистент ми показа как да преглеждам съобщенията на официалния ми уеб-сайт, където феновете оставяха своите най-разнообразни впечатления и мнения. Основно ме интересуваха критиките – онези аспекти от филма, които не са се харесали. Установих, че определен сегмент от аудиторията ми – ентусиазирани, млади и твърди последователи с изключително високи очаквания – не са харесали бойните сцени. Любопитното бе, че моят асистент, Бивър, изразяваше впечатления много близки до техните. Тази група ме насърчаваше да направя филм, който да разчита по-малко на жици и повече на същинските възможности на бойните изкуства. Действително, бях започнал да мисля в тази насока откакто излезе “Матрицата” на бял свят. Специалните технически и визуални ефекти бяха направили възможно почти за всеки актьор да заснеме екшън сцените. Стига да са в добра физическа форма, могат да се справят с предизвикателството, тренирайки само едно съвсем кратко време. Бях го виждал това да се случва вече в Хонг Конг. След успеха на Swordsman II пазарът бе наводнен със стотици имитации. Изведнъж всички бяха в състояние да летят: Brigitte Lin, Maggie Cheung и който се сетите. Без каквато и да е основа в бойните изкуства, можеш да играеш главната роля в екшън филм. Когато видях какво се случва, ми се прииска да дам на своите фенове един по-реалистичен филм. Истински битки без летене. Това беше Fist of Legend. Вложих цялата си енергия в него. Не само го продуцирах, но имах участие по сценария, историята, бойните сцени, философската страна. Имах високи очаквания за филма. Наистина се раздадох творчески. И в края на краищата Fist of Legend нямаше финансов успех. Дадох всичко от себе си да направим филм с модерно звучене. Но азиатската аудитория не го посрещна добре. След този неуспех закрих продуцентската си компания и реших да се фокусирам само върху актьорската игра. Исках да си дам време да намеря проекти, по които наистина ми се иска да работя. Бях сигурен, че следващите години ще има същата вълна от имитации в Холивуд. Така и стана, ако погледнем “Ангелите на Чарли”, “Деца шпиони”, “Страшен филм” и т.н.
Обстановката ставаше точно като тази в Хонг Конг от началото на 90-те. Започнах да търся история, която да даде възможност да се покаже малко истински бой. Въпреки че “Ромео трябва да умре” ми бе допаднал като качество на продукцията, не бих казал, че съм луд по отношение на историята.
През юни миналата година моя мениджър Сив Часмън ми каза, че френският режисьор Люк Бесон е в града и би искал да се видим. Стори ми се интересно предложението, така че се видяхме и си поговорихме за около два часа. На мен ми беше интересно как се правят филми в Европа, а той ме разпитваше за киноиндустрията в Хонг Конг. Беше ценно преживяване – повечето хора не получават шанса да размишляват и обясняват своя собствен стил на работа. Съпоставяхме впечатления върху всяка от системите – какво работи добре и какво куца. Установихме, че имаме съгласие по много точки – вероятно защото и двамата не бяхме възпитаници на американската система.
Просто казано, киноиндустрията е като едно голямо семейство. Всеки снимачен проект имаше своите майка, баща, баба, дядо, братя и сестри, братовчеди, чичовци, лели и т.н. Когато в Холивуд имаш идея, трябва да получиш одобрението на всеки един член от семейството преди да пристъпиш към действие. Одобряването може да отнеме половин до една година – едва тогава може да започнеш същинската работа. Не е необичайно явление направата на филм да отнеме две-три години. И двамата споделяхме усещането, че това е твърде дълъг период. Силно ми се искаше да поема контрола – да направя филм, който да остане верен на първоначалната идея. Да го представя на публиката и да кажа: “Ето, това е, което исках да споделя – надявам се и на вас да се хареса!” Най-добрият начин да постигнеш това е като го направиш бързо, под напора на бликналата енергия.
В хода на разговора ни споменах на Люк идеята си за филм, за мъжката дума на героя към една жена и предизвикателства, пред които ще се изправи, за да спази обещанието си. Главният герой е съвсем обикновен човек. Побеждава в края, разбира се, но ти се иска да видиш как реагира в кризисни ситуации и как преодолява страховете си. Иска ти се да те е грижа за това дали ще живее или ще загине. Никой от нас не беше заинтересован от характер на супер герой от рода на тези, които спасяват света. По принцип не харесвам екшън герои, които са твърде идеални. Трябва да видим израстването като личност, както всеки от нас учи нови неща в живота всеки ден. По-достоверно е.
И ето, че решихме да направим този филм заедно. В рамките на три седмици имахме завършен сценарий. След около пет шест седмици започнахме снимките. След още четири месеца филмът беше напълно завършен. Целият процес ни бе отнел шест месеца някъде – от началото до края. Наслаждавах се на преживяването, и то не само защото за първи път правех филм в Европа – съчетанието между европейски, американски и азиатски таланти направи продукцията наистина интернационална. Продуцент европеец, сценарист американец, хонгконкски екип по бойни изкуства… и никакви родители! Люк и аз бяхме като двама братя, щастливо свободни да си работим над своя проект както намерим за добре без висши инстанции да ни дишат във врата. Бе сътрудничество със страхотна енергия.
Например, когато получихме първата чернова на сценария, имаше много неща за доизглаждане. С моя асистент набелязахме 37 точки – нещо като въпроси, които зрителят би могъл да си зададе, докато гледа филма, като: “Защо той постъпи така? Логично ли е за него да го направи?” Когато не се чувствах напълно удовлетворен, си отбелязвахме мястото. Веднага щом пристигнахме в Париж, седнахме с Люк и сценариста Робърт Камен, да обсъдим списъка от 37 неща.
Много се радвам да заявя, че Люк и Робърт бяха отворени за обсъждане. Разбира се, тъй като наистина бяхме като семейство, понякога стигахме до дискусии на висок глас. Не бяхме винаги особено любезни един към друг. Спорехме и си крещяхме един на друг, както едни братя могат да си позволят. Но когато в крайна сметка всички се оказахме доволни от поправките в сценария, пристъпихме към заснемането му моментално, защото нямаше нужда да питаме никого за позволение.
Относно самото филмиране, установих че френските филмови екипи по много параграфи приличаха на тези в Хонг Конг, с които бях работил, но имаше и някои неща, по които се различаваха. Хонгконските екипи са много добри в следването и изпълнението на задания – изпълняват бързо и точно поръченията. Френските екипи са навикнали да влагат свой творчески поглед. Ако им кажеш да направят 123, те може да отвърнат “а добре ли е да бъде 123456”? Ще предложат алтернативи за избор. Много добри са в самостоятелното мислене. От друга страна, разбира се, пиеха вино на всяко хранене. Изглежда добре си живееха и се радваха на живота. Подкачах ги, че пият толкова много и след обяда си ще са така фиркани, че няма да могат да се върнат към работата отново след него.
Относно бойните изкуства, които мислехме да ползваме във филма, имах две основни неща предвид. Точно както и за Fist of Legend, бойните сцени трябваше да са много реалистични. Но освен това трябваше да се вписват добре в уникалността на парижката обстановка. Натоварих много сериозно моя екип – Corey Yuen и бойците ми от Хонг Конг – със задачата да са креативни и иновативни. На практика съм много доволен от целия си екип от майстори в бойните изкуства, особено като се има предвид колко много изисквах от тях. Издирвахме квалифицирани изпълнители от цяла Европа трениращи карате, тае-кон-до и др. След първоначалния сбор от 80 души избрахме 30-40. Беше истинско удоволствие да се работи с тях, особено като се има предвид, че целта ми за “Целувката на Дракона” бе да направим нещо реалистично.
Може би е добре да обясня. Във филмите се ползват някои трикове. за да се преодолеят определени ограничения. Обикновено се снима и прожектира с 24 кадъра в секунда, но филмирането може да бъде забавено до 22-20-18 кадъра в секунда заради актьорите или статистите, които не успяват да поддържат желаното темпо. Когато заснетото се пусне после на 24 кадъра в секунда, всички движения са забързани. Но когато се ползва този трик, се жертва усещането за сила на ударите – не изглеждат така мощни.
За “Целувката на Дракона” ние на практика решихме да снимаме с 24 кадъра в секунда, за да предадем силата на ударите чрез скоростта. При тази скорост това, което се вижда не е снимачен трик, а собствените физически възможности на изпълнителите. Това означаваше, че ни трябват хора, които могат да се справят в темпо. Разбира се, когато се заснемат бойни сцени с пълна скорост, много от защитните техники стават по-малко ефективни. Не можеш да посрещнеш юмруците така добре, както ако се биеш в по-забавено темпо и в резултат тялото поема солидни удари. Преди да започнем снимките казах на участниците в бойните сцени, че целта ни е да заснемем реалистичен екшън и ги предупредих, че най-вероятно ще им се случи да получат някои истински удари. Мисля, че повечето от тях бяха гледали вероятно мои филми преди и имаха желание да работят с мен, но аз не бях твърде мил с тях по време на битките.
Накратко, налагахме както правим с хонгконските екипи. Те носеха защитни подплънки, но някои от болезнените викове и стонове, които могат да се чуят във филма, са съвсем реални. Оказаха се смелчаци. Иска ми се да ги похваля. Имаше натъртени подпухнали лица, но никой не се оплака.  Свикнал съм да срещам подобна отдаденост в Хонг Конг, но да откриеш такъв дух в Европа бе доста неочаквано. Много съм доволен от резултатите, особено що се отнася до края на филма.
Бяхме заложили по план шест дни за заснемането на финалната сцена. След третия ден, когато бяхме вече в хотела, Beaver изведнъж ми каза защо според него сцената не се получава. Започнахме да спорим двамата и това продължи няколко часа. Късно същата вечер си легнах без да мога да затворя очи – прехвърлях наум цялата сцена и неговите възражения. Не бях съгласен с всички, но прекарах нощта обмисляйки бойна сцена, която да разреши проблемните места. На сутринта, когато пристигнах на снимачната площадка, бяха насред снимането на оригиналната сцена. Казах им: “Спрете снимките. Режем го това. Имаме нещо ново.” Мисля, че финалната сцена действително показва старанието, което положихме да създадем интересен филм.
Освен това много се радвам да имам асистент като Beaver. Често, когато някой е станал успешен, хората край него престават да казват истинското си мнение и започват да говорят само това, което си представят, че въпросния човек иска да чуе. Работил съм с хора, които са се съгласявали с всичко, което казвам и никога не са ми опонирали. Сега имам щастието да работя с асистент, който считам за приятел и който съвсем честно ще изрази мнението си как феновете ми ще откликнат на определена сцена. Beaver говори от името на тази аудитория. След 20 години работа в дадена сфера привикваш твърде много със стила си на себеизразяване и тук идва момента с нуждата от нови идеи и гледни точки. Не ме разбирайте погрешно. С него водим разгорещени спорове, но аз наистина оценявам творческия му принос. Може да не сме постигнали 100% съгласие, но определено може да се стигне до това 30-40% от замислена сцена да се промени и крайният резултат да си е струвал усилието. Мисля, че “Целувката на Дракона” е филм, който наистина се опитва да предложи нещо ново.
Като цяло, бих казал че снимачния период протече доста гладко във Франция. Дори небето над нас ни съдействаше. Валеше дъжд, когато трябваше да вали, и грееше слънце, когато имахме точно от това нужда. За четири месеца снимки, може да се каже, че времето наложи отлагане на продукцията само един единствен ден. Голям късмет имахме. Вярвайте ми, когато си в ролята на продуцент, тези неща са ти важни.
Едва след като приключихме всичко по “Целувката на Дракона”, изведнъж осъзнах, че не съм видял нищичко от самия Париж. Бях твърде зает за това. При повече филми давам 100% от себе си. В този случай бяха може би 120-130%. След като завършихме филма, бих казал, че не бях особено загрижен как ще се представи в бокс-офиса или доколко другите хора ще го определят за успешен. Лично аз бях дълбоко удовлетворен от направата му, защото изпълних набелязаните си цели. Ако гледате този филм, ще знаете кой е Джет Ли. И бих искал да благодаря на целия екип и всички колеги. Особено на Beaver, който винаги ми опонираше!

_________

Както казах в есето си по повод “Тигър и дракон”: “Филмовата ми кариера е само аспект от моя живот. Отношенията с хората са по-важни. И вярвам, че спазването на дадено обещание е един от най-основните принципи на контакта между хората.”
Затова и избрах да работя по “Целувката на Дракона” – защото темата на сюжетната линия се върти също около обещанието на един мъж към една жена. Протогонистът не е някакъв извънземен герой, който спасява света, a отдаден на работата си професионалист. Случва се така, че дава лично обещание на една жена. Да удържи на думата си може да не е особено в негов интерес, но в крайна сметка решава, че дадената мъжка дума трябва да се спазва. За да спази даденото обещание обаче му се налага да наруши някои от правилата в работата си, заповеди на висшестоящи и дори законите на страната. Изобщо всичко, което е бил учен и задължен да не прави. Но той усеща, че личностната му цялост е по-важна.
Наречете ме консервативен китайски традиционалист, но изпитвам много силна привързаност към този сорт неща. Когато дискутирахме със сценариста и Люк Бесон, ние моментално решихме, че точно това е филмът, който искаме да направим – филм за едно обикновено и почти недоловимо обещание. Разбира се, сцените в “Целувката на Дракона” са напълно реалистични и съобразени с контекста, както в моя филм “Fist of Legend” и на Бесон “The Professional”. Това е екшън филм, такъв му е обликът – но не е единствено и само екшън. Усеща се силно и друга нотка в дълбочина.

_________

Молба от Джет

Привет, пише ви Джет Ли,
Едва вчера успях да изгледам крайната версия на “Целувката на Дракона”.
След като “Ромео трябва да умре” бе пуснат по кината, много фенове споделиха на сайта ми своето мнение и впечатление от филма – какво са харесали, какво не са харесали, какво биха искали да видят в бъдещи мои филми – така че ползвах много от идеите и предложенията в работата си по “Целувката на дракона”. Искам да благодаря на всички, които споделиха искрено своето мнение. “Целувката на дракона” е моят отговор за много от тях.
Филмът инкорпорира множество съвсем реалистични, доста силови, екшън-ориентирани сцени. Гордея се много с крайния продукт и се надявам феновете ми да се насладят на филма. При все това усещането ми е, че не е подходящ за гледане от деца.
През годините съм получавал много ваши коментари за това кой от филмите ми ви е най-любим.  За някои това е “Fist of Legend”…, други харесват “My Father is a Hero”. Не е възможно да удовлетвориш предпочитанията на всички хора по света с който и да е филм, взет сам по себе си. “Целувката на Дракона” е филм за по-зряла аудитория и се занимава с темата за по-зрели хора – как човек да спази дадено обещание, осъзнавайки своите отговорности.
Бих искал да помоля да не водите малки деца да гледат “Целувката на Дракона”. Ако искате да отидете на кино семейно на мой филм, моля ви да изчакате известно време. Скоро “Единственият” (“The One”) излиза по кината. Той е насочен към по-младежка аудитория и е по-подходящ за подрастващи.
Благодаря на всички ви за подкрепата и очаквам вашите отзиви за последния ми излязъл филм, “Целувката на дракона”. Щастлив съм от това как се получи този филм и се надявам след като го изгледате да споделите моя ентусиазъм.

 – Джет

(следва продължение (3); за “Манастирът Шаолин”, “Хлапетата от Шаолин”, “Бойните стилове на Шаолин” прочети ТУК)

ПРОДЪЛЖИ КЪМ СПОМЕНИТЕ ОТ ДЕТСТВОТО

Fist Of Legend – Asia Official Trailer

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)