УЧИТЕЛИТЕ // Из сборника “Свръхчовекът”

Из­б­ра­ни от­къ­си  из “Свръх­чо­ве­кът”[1]

Иде­я­та за Учи­те­ли­те от Бя­ла­та ло­жа, Бра­тя­та-Пок­ро­ви­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то, ви­на­ги е рад­ва­ла чо­веш­ко­то сър­це, ко­е­то със за­та­ен дъх се е вслуш­ва­ло във вся­ка из­ре­че­на за тях ду­ма. Днес въз­мож­ност­та за тях­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ве­че не из­г­леж­да та­ка стран­на и чу­да­та, как­то ня­ко­га; ве­че не из­г­леж­да не­ес­тес­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва­не­то на та­ки­ва същества – след ка­то има ево­лю­ция, ес­тес­т­ве­но е тя да има и сво­и­те зре­ли пло­до­ве. Мно­зи­на за­поч­ват да на­ми­рат във ве­ли­ча­ви­те об­ра­зи от ми­на­ло­то ос­но­ва­ние да вяр­ват, че ве­ли­ка­ни на ду­ха има и днес; ко­га­то умът ги виж­да в ми­на­ло­то, на­деж­да­та ги тър­си в нас­то­я­ще­то…

Пъ­тят към тях е от­к­рит – ко­и­то тър­сят, ще на­ме­рят.

Ани Бе­зант, Пред­го­вор, стр. 3

*  *  *

Иде­я­та за ево­лю­ци­я­та, ко­я­то под­раз­би­ра пос­те­пен­но раз­ши­ря­ва­не на съз­на­ни­е­то, въп­лъ­ща­ва­що се във все по-оду­хот­во­ре­ни и по-съ­вър­ше­ни фор­ми – та­зи ис­ти­на стои в ос­но­ва­та на иде­я­та за Учи­тел­с­т­во­то. Съ­вър­шен­с­т­во­то, ко­е­то се под­раз­би­ра тук, тряб­ва да се пос­тиг­не от вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во и яс­но е, че то­ва не мо­же да ста­не в рам­ки­те на един, при то­ва тол­ко­ва кра­тък, жи­вот. Раз­ли­ка­та меж­ду хо­ра­та – меж­ду ге­ния и иди­о­та, све­те­ца и прес­тъп­ни­ка, кра­са­ве­ца и уро­да – мо­же да се въз­п­ри­е­ме ка­то из­раз на бо­жес­т­ве­на­та спра­вед­ли­вост са­мо ако се знае, че вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во из­кач­ва стъл­ба­та на ево­лю­ци­я­та от ди­ва­ка до бо­го­чо­ве­ка, ка­то вся­ко стъ­па­ло е ста­дий от то­ва раз­ви­тие, осъ­щес­т­вя­ва­но чрез по­ре­ди­ца от пре­раж­да­ния.

На вър­ха на та­зи дъл­га ево­лю­ци­он­на стъл­ба стои Учи­те­лят, кой­то въп­лъ­ща­ва в се­бе си иде­а­лът за ум­с­т­ве­но, мо­рал­но и ду­хов­но раз­ви­тие на чо­ве­ка. На­у­чил е всич­ки уро­ци, ко­и­то чо­ве­чес­т­во­то мо­же да на­у­чи ня­ко­га и при­те­жа­ва цен­нос­ти­те на ця­ла­та све­тов­на опит­ност. От­въд не­го ево­лю­ци­я­та е ве­че свръх­чо­веш­ка и ако по­бе­ди­те­лят се вър­не от­но­во в чо­веш­кия жи­вот, то то­ва ще бъ­де доб­ро­вол­на жер­т­ва, за­що­то не­го ни­то раж­да­не мо­же да го прив­ле­че, ни­то смърт да го до­кос­не, ос­вен ако той не по­же­лае.

За да до­би­ем по-пъл­на пред­с­та­ва за Учи­тел­с­т­во­то, тряб­ва да до­ба­вим още не­що. Учи­те­лят тряб­ва да е в чо­веш­ко тя­ло, тряб­ва да е въп­лъ­тен. Мно­зи­на, дос­тиг­на­ли та­зи сте­пен на раз­ви­тие, не по­е­мат по­ве­че бре­ме­то на плът­та, а слу­жей­ки си са­мо с ду­хов­но тя­ло, се от­да­ле­ча­ват от та­зи зе­мя и оби­та­ват по-вис­ши цар­с­т­ва на съ­щес­т­ву­ва­не.

Ево­лю­ци­я­та мо­жем да срав­ним с път, кой­то оби­ка­ля скло­но­ве­те на ед­на пла­ни­на, из­ди­гай­ки се на­го­ре спи­ра­ло­об­раз­но. Чо­ве­чес­т­во­то бав­но нап­ред­ва по не­го, но от то­зи общ път се от­де­ля пъ­те­ка, из­веж­да­ща пра­во на вър­ха – пря­ка, тяс­на, труд­на и стръм­на, ко­я­то мал­ци­на ус­пя­ват да от­к­ри­ят. Те­зи мал­ци­на са уче­ни­ци­те на Учи­те­ли­те. Как­то ня­ко­га, в дни­те на Хрис­тос, те тряб­ва да на­пус­нат всич­ко и да Го пос­лед­ват.

Ани Бе­зант, Учи­те­ли­те, стр. 23

*  *  *

Нас­то­я­що­то сто­ле­тие ще пре­жи­вее ед­на от оне­зи го­ле­ми кри­зи в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то, ко­и­то по­ла­гат на­ча­ло на но­ви кул­ту­ри. То­зи, ко­го­то на Из­ток поз­на­ват под име­то Мъд­рост-Ис­ти­на, и ко­го­то ние на За­пад на­ри­ча­ме Хрис­тос, не след дъл­го ще се въп­лъ­ти от­но­во на Зе­мя­та и от­но­во ще се дви­жи сред шум­ни­те хор­с­ки тъл­пи. С не­го ще дой­дат и ня­кои от дру­ги­те Учи­те­ли, за да го под­по­мог­нат в де­ло­то му и да раз­не­сат над­лъж и на­шир не­го­во­то пос­ла­ние. Ди­на­ми­ка­та на днеш­но­то вре­ме, не­по­но­си­ми­те то­ва­ри, под ко­и­то из­не­мог­ват на­ро­ди­те, зап­ла­хи­те от све­тов­на вой­на, ха­о­сът от раз­лич­ни мне­ния – по­ли­ти­чес­ки, со­ци­ал­ни и ре­ли­ги­оз­ни – всич­ко то­ва са зна­ме­ния на про­ме­ня­що­то се вре­ме; ста­ро­то от­ми­на­ва и се раж­да но­во­то.

То­ва, ко­е­то ид­ва, ще бъ­де на­ис­ти­на един нов свят, на кой­то ще ста­нат сви­де­те­ли днеш­ни­те де­ца в сво­я­та въз­мъ­жа­лост; за­що­то от­но­во се до­чу­ва древ­но­то сло­во: “Ето, Аз тво­ря но­во Не­бе и но­ва Зе­мя! Ето, Аз об­но­вя­вам всич­ки не­ща!”

Ани Бе­зант, Ми­ро­ви­ят Учи­тел, стр. 28

*  *  *

Слу­ша­ме мно­го да се го­во­ри за прог­ре­са на чо­ве­чес­т­во­то и ако се вгле­да­ме вни­ма­тел­но в об­к­ръ­жа­ва­ща­та ни дейс­т­ви­тел­ност, ве­ро­ят­но ще ус­та­но­вим, че ня­кои стъп­ки в та­зи на­со­ка дейс­т­ви­тел­но са нап­ра­ве­ни. Стъп­ки­те не са ни­то тол­ко­ва мно­го, ни­то тол­ко­ва го­ле­ми, как­то оби­чай­но се хва­лим, но в ня­кои от­но­ше­ния все пак сме се прид­ви­жи­ли нап­ред. Мал­ко са оба­че хо­ра­та, ко­и­то осъз­на­ват, че нап­ре­дъ­кът на чо­ве­чес­т­во­то, е всъщ­ност нап­ре­дък на от­дел­ни­те лич­нос­ти, и тъй ка­то са­ми­те ние съ­що вли­за­ме в то­ва чис­ло, то то­зи нап­ре­дък не е ед­на без­съ­дър­жа­тел­на об­ща те­ма, пос­та­ве­на за ака­де­мич­но ра­зис­к­ва­не, а дейс­т­ви­тел­на, жи­ва ре­ал­ност, в ко­я­то всич­ки мо­жем да учас­т­ва­ме ка­то се усъ­вър­шен­с­т­ва­ме.

То­зи жиз­не­но ва­жен въп­рос се из­п­лъз­ва твър­де чес­то от вни­ма­ни­е­то на хо­ра­та, за­що­то гос­под­с­т­ва­щи­те в све­та кул­ту­ри за дъл­го бя­ха заб­ра­ви­ли ве­ли­ка­та ис­ти­на за пре­раж­да­не­то; но се­га, ко­га­то то­ва уче­ние от­но­во се въз­п­ри­е­ма (най-мал­ко­то от во­ди­те­ли­те на но­ва­та ми­съл), хо­ра­та за­поч­ват да раз­би­рат, че са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не в един ши­рок сми­съл е на­пъл­но въз­мож­но. Ако ви се пред­ло­жи да пос­т­ро­и­те Лон­дон­с­кия мост за един ден, вие ще от­го­во­ри­те, че е не­въз­мож­но и ня­ма да се за­ни­ма­ва­те по­ве­че с то­зи въп­рос; но ако зна­е­те, че за цел­та раз­по­ла­га­те с нуж­но­то вре­ме, то­га­ва не бих­те от­ка­за­ли да стро­и­те кол­ко­то е въз­мож­но по­ве­че на ден, ма­кар да е не­въз­мож­но ця­ла­та ра­бо­та да се свър­ши на­вед­нъж.

Цел­та не са­мо на чо­ве­чес­т­во­то ка­то ця­ло, но и на от­дел­на­та лич­ност, е съ­вър­шен­с­т­во­то; съ­щес­т­ву­ва път, по кой­то та­зи цел мо­же да се пос­тиг­не и ви­на­ги е има­ло хо­ра, ко­и­то да указ­ват на тър­се­щи­те то­зи път – Съ­вър­ше­ни хо­ра, ко­и­то са­ми ве­че са го из­ми­на­ли. Те но­сят име­то Учи­те­ли на Мъд­рост­та. Пъ­тят е те­жък и тру­ден, про­це­сът – дъ­лъг и ба­вен, най-ве­че за­що­то хо­ра­та, ко­и­то го след­ват, пра­вят опит да ус­ко­рят раз­ви­ти­е­то си, да пре­ми­нат за ед­но срав­ни­тел­но крат­ко вре­ме ево­лю­ци­я­та, ко­я­то нор­мал­но от­не­ма ве­ко­ве; вто­ро, за­що­то та­ко­ва уси­лие вли­за в кон­ф­ликт с ле­ност­та и стре­ме­жът към нас­ла­ди, ха­рак­тер­ни за окол­ния свят, и сле­до­ва­тел­но да вър­виш, то­ва оз­на­ча­ва да вър­виш сам и да ра­бо­тиш сре­щу те­че­ни­е­то на об­щия по­ток.

Пред­по­ла­гам, че всич­ки же­ла­ем да се усъ­вър­шен­с­т­ва­ме, но труд­нос­ти­те ни из­мъч­ват и усе­ща­ме не­об­хо­ди­мост от по­мощ. Вре­ме­то се­га е та­ко­ва, че тък­мо днес ед­на спе­ци­ал­на по­мощ е дос­тъп­на за всич­ки – ед­на бла­гоп­ри­ят­на въз­мож­ност за те­зи, ко­и­то имат про­зор­ли­вост­та да я съз­рат и ку­ра­жът да я из­пол­з­ват. Не­ка ни­кой не си по­мис­ля до­ри за миг, че изис­к­ва­ни­я­та към кан­ди­дат-уче­ни­ци­те на Учи­те­ли­те са сни­же­ни; та­ко­ва не­що е не­въз­мож­но, но в на­ше вре­ме дейс­т­ват мощ­ни си­ли, ко­и­то об­лек­ча­ват нап­ре­дъ­ка.

Наб­ли­жа­ва вре­ме­то на Зе­мя­та от­но­во да сле­зе Ве­ли­ки­ят мъж, Учи­тел на све­та и ос­но­ва­тел на све­тов­ни ре­ли­гии, на­ри­чан на Из­ток Бо­ди­сат­ва, а на За­пад – Хрис­тос, за да раз­к­рие на чо­ве­чес­т­во­то под но­ва фор­ма веч­ни­те ис­ти­ни; да съ­бе­ре в ед­но всич­ки пос­ле­до­ва­те­ли на съ­щес­т­ву­ва­щи­те ре­ли­гии, ко­и­то са го­то­ви да при­е­мат и да изу­ча­ват Мъд­рост­та, сто­я­ща в ос­но­ва­та на всич­ки ре­ли­гии. Все­ки, го­тов да от­х­вър­ли вън­ш­но­то пок­ри­ва­ло и да от­п­ра­ви взор към сър­це­ви­на­та на ис­ти­на­та, ще от­к­рие, че всич­ки те­зи уж раз­лич­ни те­ла имат в дейс­т­ви­тел­ност са­мо ед­на ду­ша – Веч­на­та Ис­ти­на, към ко­я­то чо­ве­чес­т­во­то веч­но се е стре­мя­ло, но до го­ля­ма сте­пен заб­ра­вя, зат­руп­вай­ки я под теж­ки­те дре­хи на ри­ту­а­ли и це­ре­мо­нии. Та­ка че Ве­ли­ки­ят Ми­ров Учи­тел тряб­ва да дой­де от­но­во, за да вдиг­не бу­ло­то й и пак да я от­к­рие на хо­ра­та. Све­тът не е ос­та­вен сам в пъ­тя на сво­е­то раз­ви­тие, как­то мно­зи­на от хо­ра­та днес пред­по­ла­гат. Та­ка мо­же да ни се стру­ва са­мо ако соб­с­т­ве­ни­те си ог­ра­ни­че­ни поз­на­ния при­е­мем за ме­ро­дав­ни и та­ка, виж­дай­ки са­мо ед­на­та стра­на на жи­вота, без да мо­жем да проз­рем ця­лос­т­ния му план, да стиг­нем до без­поч­ве­но­то зак­лю­че­ние, че та­къв план ня­ма.

Нап­ро­тив, ве­ли­чес­т­вен план има, но за да го съз­рем, тряб­ва да се из­диг­нем над жи­тейс­ки­те тре­во­ги и да наб­лю­да­ва­ме Бо­жес­т­ве­на­та си­ла в ней­на­та твор­чес­ка дей­ност. То­га­ва ще зна­ем, че “тя гра­ди, ру­ши и от­но­во из­г­раж­да Все­ле­на­та; че как­во­то е съз­да­ла, нап­ра­ви­ла го е по-доб­ро от пред­ход­но­то; че бав­но се офор­мя ве­ли­чес­т­ве­ния об­раз, кой­то Той вае със сво­и­те из­кус­ни ръ­це.”[2]

Све­тът ви­на­ги е бил во­ден и уп­рав­ля­ван с все­мо­гъ­ща мъд­рост, кол­ко­то и мал­ко да ула­вя­ме от бо­жес­т­ве­ния план, за да сме си­гур­ни, че е та­ка; он­зи, кой­то се е на­пъ­тил към зна­ни­е­то, не­из­беж­но сти­га до осъз­на­ва­не­то на то­зи факт.

Днес, ко­га­то е вре­ме­то за по­ред­ния го­лям тла­сък в ево­лю­ци­он­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то, всич­ки си­ли на ръ­ко­во­де­щи­те све­та от­де­ли[3] се със­ре­до­то­ча­ват в та­зи на­со­ка. Та­ка се об­ра­зу­ва мо­щен енер­ги­ен по­ток и ако чо­век се хвър­ли сме­ло в не­го, ще бъ­де под­по­мог­нат от нас­тъ­па­тел­но­то му дви­же­ние, ще по­лу­чи тла­сък да по­е­ме по пра­вил­ния път, кой­то ина­че мно­го по-труд­но се на­ми­ра.

Как­во тряб­ва да нап­ра­вим, за да дос­тиг­нем то­ва бла­го? Тряб­ва ре­ши­тел­но да зас­та­нем на стра­на­та на Учи­те­ля, кой­то ид­ва, на стра­на­та на доб­ро­то сре­щу не­доб­ро­то, на ал­т­ру­из­ма сре­щу его­из­ма. Ра­бо­та­та във връз­ка с ид­ва­не­то на Хрис­тос се под­раз­де­ля на три ета­па:

 1) Под­гот­вя­не на ус­ло­вия за ид­ва­не­то му;

2) Слу­же­не и по­ма­га­не на Учи­те­ля, до­ка­то е на Зе­мя­та;

3) Про­дъл­жа­ва­не на не­го­во­то де­ло след ка­то той си оти­де.

За­се­га тряб­ва всич­ки да със­ре­до­то­чим уси­ли­я­та си вър­ху пър­вия етап, тъй ка­то той е не са­мо не­об­хо­ди­мост в то­зи мо­мент, но и въз­мож­но най-доб­ра­та пред­пос­тав­ка за из­пъл­не­ние на след­ва­щи­те два. Ра­бо­та­та ни в то­ва от­но­ше­ние е двой­на – да под­гот­вим се­бе си и да под­гот­вим дру­ги­те, за да ви­дят и те Свет­ли­на­та, ко­га­то проб­лес­не; Свет­ли­на­та, ко­я­то прос­вет­ля­ва все­ки чо­век, ид­ващ в све­та; Свет­ли­на­та, ко­я­то пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни дой­де да све­ти в тъм­ни­на­та, но тъм­ни­на­та не я поз­на.[4]

За да бъ­де в по­мощ на сво­и­те чле­но­ве при под­гот­вя­не­то на пъ­тя на Си­на Бо­жий, Те­о­соф­с­ко­то об­щес­т­во ос­но­ва в своя кръг ор­де­на “Звез­да­та на Из­то­ка”. Що се от­на­ся до на­ша­та лич­на под­го­тов­ка, ня­ма ни­що по-доб­ро от то­ва да за­жи­ве­ем ис­тин­с­ки ве­ли­ко­то уче­ние, да­де­но ни от во­да­ча на ор­де­на с без­цен­на­та не­го­ва кни­га “При но­зе­те на Учи­те­ля”[5]. Не­ка от нея се по­у­чим как да ра­бо­тим още от­се­га в име­то и в ду­ха на Учи­те­ля, кой­то ско­ро ще дой­де, та­ка че да бъ­дем сред те­зи, ко­и­то са в очак­ва­не на не­го­во­то ид­ва­не.

Не­ка не про­пус­нем та­зи ве­ли­ка въз­мож­ност; да­но ус­пе­ем да се под­гот­вим, за да иг­ра­ем по­не мал­ка ро­ля в чу­до­то и сла­ва­та на де­ня, кой­то още от­се­га за­поч­ва да се за­зо­ря­ва. За нас, как­то и за хо­ра­та в древ­ност­та, мо­же да се ка­же:

Бла­же­ни са очи­те, ко­и­то виж­дат то­ва,
що вие виж­да­те; за­що­то, каз­вам ви,
мно­го про­ро­ци и ца­ре же­ла­е­ха да ви­дят,
що вие виж­да­те, и не ви­дя­ха, и да чу­ят,
що вие чу­ва­те, и не чу­ха.[6]

Не­ка не бъ­дем сред хо­ра­та, ко­и­то от глъч­ка­та на све­та не мо­гат да чу­ят гла­са на Пред­вес­т­ни­ка, въз­вес­тя­ващ ид­ва­не­то на но­вия ден; не­ка не бъ­дем сле­пи за свет­ли­на­та на то­ва за­зо­ря­ва­не, как­то ня­ко­га, ко­га­то Той дой­де в Па­лес­ти­на; да­ли ще сме мно­го или мал­ко, не­ка по­не сме го­то­ви да Го поз­на­ем, ко­га­то ни по­се­ти и да­ри свет­ли­на на сто­я­щи­те в тъм­ни­на­та и сян­ка­та на смърт­та, за да на­со­чи на­ши­те стъп­ки по пъ­тя към Ми­ра.

Чарлз Лед­би­тер, Ед­на бла­гоп­ри­ят­на въз­мож­ност, стр.43-46

_____________________________

[1] Свръхчовекът, сборник, изд. 1919 г.
[2] В ползваното издание не е посочен източникът на цитата. – Б. ред.
[3] Имат се предвид седемте Лъча, в които се осъществява понастоящем човешката еволюция: на администрацията (жизнелюбието), религията (молението), философията (проницанието), изкуството (предсказанието), науката (доктрината), предаността (целостта) и делотворството, ръководени съответно от Учителите Мория, Кутхуми, Венецианеца, Серапис, Иларион, Иисус и Ракоци, които съставляват международното надземно правителство. За подробности вж сп. “Нур” 5/95 или книгата “Седемте Лъча на еволюцията” от Ваклуш Толев. – Б. ред.
[4] Парафраза от ев. на Йоан, 1: 5-10. – Б. ред.
[5] “При нозете на Учителя” от Кришнамурти. – Б. ред.
[6] Ев. от Лука, 10: 23-24

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ и исихазмът Теософското общество (2) – учение, възгледи, идеи ВЕЛИКИТЕ ЙЕРАРХИИ (3) Теософското общество (1) – възникване и повели