ВАСИЛ ЛЕВСКИ – евентуалното предателство, нереализираното спасяване и липсващите тленни останки
For English version click HERE.
Материалът е част от изданието “Цветове от аурата на България”
Баща ми неведнъж казваше: “Народ, който е родил Левски, е велик народ!”
~ Иван Унджиев
Вероятно сте попадали в интернет-пространството на едно любителско видео с майка и дъщеричка, което показва как малкото (под 3-годишно) момиченце посочва с пръстче портретите на именити наши възрожденски личности в дебела книга и ги назовава с още бебешкия си изговор почти безпогрешно поименно. Запомнило е десетки лица с имената им – истински затрогваща гледка, но още по-впечатляващ е спонтанният възглас на детето при два от многобройните иначе портрети. При два от тях момиченцето възкликва сладко, изразявайки специалното си отношение към конкретното лице: “Много е хубав!” При образите на Раковски и Левски, по-точно – именно колосите в революционно-освободителната ни дейност. Каква “случайност” само, нали! Сякаш детето е уловило интуитивно духа им, за да се възхити точно на тях. Защото ако лика на Левски грее със светостта на саможертвения му огън за реализиране на национална свобода, то при Раковски е видна изключителната му начетеност и размах на действеност с дълбочина на вникването. “Житието” на Раковски е слисващо изпъстрено с височайши приятелства (включително сръбски, турски, руски, гръцки), покровителства на всяка крачка (сякаш ръката на Провидението го следва неотменно навсякъде) и професионална реализация с финансови успехи в едно съчетание с нестихваща културно-просветна и организационна дейност, имащи изключително значими отзвуци.
И все пак, ако трябва да откроя само един сред българските революционери – признавам, че (както е сигурно за повечето от нас) на най-безспорен пиедестал в сърцето ми открай време стои Левски – Апостола на Свободата, дякон Игнатий. При него не знанието, а деятелността е доминанта и все пак върви пътя си с повече проницателност, чистота и реална духовност от всеки. Самите му прозвища дори са достатъчни за нагледност. Както и твърдите му позиции да даде равни граждански права на всеки в освободената си вече Родина – в това число на бившите оробители.
Извън патоса, който личността на Левски обичайно извиква, има няколко неща, които са предизвиквали у мен размисли. Темата за евентуалното предателство, темата за нереализираното му спасяване и темата за липсващите му тленни останки…
Когато стигнем до периода от жизнения път на Апостола, в който Димитър Общи се появява на сцената, ни обхваща усещането за съдбовна неизбежност. В прецизните организационни дела на Дякона влиза един силен и борбен, но неовладян и себичен характер, рисуван с изрази като амбициозен, недисциплиниран, с огромно самомнение… Левски не го иска – преценката му за хората е безпогрешна, но Централният революционен комитет му го натрапва. И интересното е, че нерядко се прехвърля паралел между Общи и Ботев като подход, характер, действия и по отношение търсенето на външна политическа намеса. Едва ли е случайно, макар че поетът-революционер носи ореол, какъвто трудно ще се намери някой да сложи на Димитър Общи. Но действително прави впечатление едно – не остава заобикаляна или подминавана от повечето изследователи съдбовната причина Левски да се окаже в положението да спасява делото на живота си от пълен погром. Сочи се именно злощастния обир на турската поща в Арабаконак (извършен на своя глава от Димитър Общи), с последвалите събития, за истинското и най-голямо предателство, довело до залавянето на Апостола. Действително – за едно народно (тоест надлично) дело има ли нужда от други предатели, когато нечия лична неизработеност и ненадмогнато в показността му его са вече с пълна сила в действие? Димитър Общи, след като бива заловен, е увлечен от желанието си разгръщаната у нас революционна дейност да гръмне в световен политически проблем и буквално се хвали с всичко каквото се сети, издавайки хора и комитети наред. Можем дори да се запитаме какъв друг избор е имал Левски, освен сам да се предаде в опит да разсее впечатлението, че се готви у Българско нещо голямо. Да, битуват и такива хипотези – че не е предаден, а сам се оставя да го заловят, за да спаси Организацията от по-нататъшно разнищване; че дори се е надявал тайничко много скоро да е пак на свобода и някакси да продължи делата си… Но той отдавна всъщност сам е очертал в писмата си – нееднократно, каква е съдбата, която най-много му приляга.
“Велико качество на народния деец, според Левски, е жертвоготовността в името на свободата” – вкратце обобщава Николай Генчев в своя труд (стр.49) и цитира по-натам Апостола: “С безукорно усещане за историческа вечност той пише, че който се жертва за свободата, ‘неговото име навек остава живо’. За решителния, постоянния и благороден деец на революцията и свободата ‘няма страх, няма извинения никакви, а смъртта му е самата утеха и душеспасение, която смърт заслужава горепосочената ни слава от българския народ и венец от Бога’.” В същия дух са и разтърсващите откровения на Дякона в известното писмо до Филип Тотю (по Генчев, стр.109): “Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво искам повече, като гледам отечеството, че ми е свободно, такова нали ми е предназначението ни днес за него – не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко. Това трябва на всеки работник български да даваме таквоз предначертание. И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.” Мдам... Ето как ще “гърми” всъщност, вместо с тупане в гърдите…
Можем да се запитаме тогава каква друга кончина би прилягала на Левски във вървяния път, ако е била така властна в душата описваната вътрешна повеля, с която е дошъл? И има ли нужда да говорим за предатели в такъв случай? За мен съдбовността на пътя му, в съчетание с “градуса на вътрешно му горене” го отвеждат на бесилото – не за да си отиде, а за да остане навеки като идеал и светъл пример, при което Димитър Общи е просто оръдието на обстоятелствения свят. Паралелът с грандиозния общочовешки пример на Христос е повече от очевиден, както е очевиден и другият елемент – липсата на гроб. “В песенното творчество липсват също мотивите за предателите и за гроба на Васил Левски. Те са заменени от величествения силует на софийското бесило. ‘Светецът’ – герой и мъченик на българската история – няма гроб. Той като че ли е възкръснал” – заключава Николай Генчев (стр. 211, 206).
И за да е пълна картината, в която реално живеят големите личности, още един ярък щрих от книгата на Генчев бих искала да вметна, защото винаги ми въздейства покъртително (стр. 145): “Мнението на тези, които ненавиждат Дякона приживе (тук не става въпрос за турските управници и за българските предатели, а за тези, които са участници в движението или са български патриоти от другите политически лагери), най-ярко е изразил Атанас поп Хинов. Едно свое писмо до Апостола, в което се възмущава от укорите, които Левски е отправил по негов адрес, Хинов завършва така: ‘Но моля ти се, недей ми току стъпа на краката, че ща са изправа един път и ща та клъцна в челото и няма да ма забравиш за сякоги.’ Само каква злоба е стаена в дребната Попхинова душа, щом може пред лицето на Апостола да изсъска пепелянското си желание да го клъцне по челото. Така разприте за големство, стигнали у един Атанас поп Хинов до завист, която ражда смъртна омраза, съпътстват последните дни на Левски, за да осветлят откъм друга страна историческото му безстрашие, което го отвежда до бесилото.
Софийското бесило през 1873 г. озарява с нетленна светлина живота на българския Апостол. Бунтът на страхливите души срещу него, съмненията на богатите, дори и на самите му съратници, секват завинаги. Никой не би се осмелил повече да си помисли, че може да клъцне като пепелянка по челото този великан, защото за това е нужно да се изкачи до бесилото. Никой не ще се осмели вече да разправя насам и натам, че това карловче ще продаде и баща си за пари, защото той е дал живота си за България.”
Поклон! И тук е моментът за вмъкване на следващата тема – защо няма категорични и значими опити Левски да бъде освободен, а каквото и да е имало, е приключило безуспешно? Струва ми се обаче, че отговорът е повече от очевиден и само бихме се повторили. Защото точно по примера на Христос, и Левски не е трябвало да бъде спасен от личната му Голгота… Докато Раковски е спасяван по най-странни начини от смъртна присъда – два пъти. Следователно има как! А от друга страна, Димитър Общи също увисва на бесилото. Но не със същата “страшна сила”… Ясно е…
И стигаме до любимата ми тема – за религиозния дух и пословичния аскетизъм на Апостола, на дякон Игнатий, сочени сред най-значимите му и вътрешно присъщи белези. Като особен нюанс на правдива иносказателност в този контекст идва фактът, че монашеското му име забележително се превежда от латински като “огнен”, а една от най-удовлетворяващо проникновените и категорично истинна за мен характеристика на Левски в тази връзка съм открила в труда на Иван Унджиев (стр. 88): “Идеята за Бога, както правдиво бележи М.И.Кирчев ‘лежи дълбоко в природата на Левски. Вярата при него не е научена, придобита, но изхожда от дълбините на неговия дух, проникната от всички елементи на евангелската проповед.’ Религиозен дух ще открием в цялата послешна дейност на Апостола, която за него е била всякога едно обществено богослужение. Безукорната нравствена чистота, мистиката на неговото себеотричане, както и пуританската строгост на живота му имат именно това нещо в своята основа.”
Темата продължава в “дебата” защо тогава той напуска монашеската обител и угаснал ли е религиозният пламък в душата му, или е тъкмо обратно – по думите на Деян Енев (www.kultura.bg): “Левски не загърбва монашеското служение, а просто избира една от най-трудните му форми – да бъде монах в света.” Мисля че няма сериозен изследовател, който да не подчертава тази линия в приложността на Апостола (и как иначе!), но в заключение бих привела два последни кратки откъса, които поставят въпроса и дават отговора в пълен синхрон.
“Искрено религиозен за него актът на разкалугеряването не е акт на ликвидация с вярата. И скътването на косата има своето дълбоко значение. В разстригването на Левски има още една подробност, която прави впечатление. Защо все пак той избира именно Великден, най-големият християнски празник, и в тоя тържествен ден захвърля расото?” – пита Унджиев (стр. 136). А в своеобразен ответ Генчев ще обобщи (стр. 194): “Захвърлянето на расото, и то не кога да е, а на връх Великден, не е преценено от народната памет като кощунство, а като знак, че героят тръгва по път, който по-сигурно ще го сроди с небесата. И може би не случайно през целия си живот Левски неизменно ще продължава да бъде назоваван дякон Игнатий, дякон Левски или просто Дякона.”
И все пак ми се иска серията от докоснали ме цитати да затвори кръга си с любими ми думи на Левски (до брата на Атанас поп Хинов), в които съм видяла примера как се работи за другите, въпреки това кой колко поотделно си заслужава: “От тогава и досеги, малко много в това съм се занимавал, и работата ма е срящала със сякаква тюрлия, и не можя ме отвърне да работа за други или да ма отчяе да гледам своят си интерес. Ако ни знайте! питайте и научети са добре, чи ако ма земите за вярване пълно, тогава знам чи и думите ми ще бъдат истинни във вас.”[1]
Автор: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
Фотографии: Александра Вали
_________________
[1] Виж “Васил Левски” на Иван Унджиев, стр. 920.
КЪМ ЦВЕТОВЕ ОТ АУРАТА НА БЪЛГАРИЯ
