ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ: “Емоционалният фактор при мисленето”
ПРЕДГОВОР
от проф. Спиридон Казанджиев към труда на Цветан Радославов
“ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ФАКТОР ПРИ МИСЛЕНЕТО”
публикуван посмъртно
(София, Придворна печатница, 1932)
с добавки от възпоминание във в. “Съвременник”, г. II, бр. 7, 04.11.1931 г.
www.literaturensviat.com
Изтегли пдф на книгата
“Емоционалният фактор при мисленето” ТУК.
Авторът на тоя труд, Цветан Радославов–Хаджи-Денков, е роден на 20 април 1863 в Свищов. Баща му Георги Хаджи-Денков е син на любородния Христаки Хаджи-Денков, участвувал в съставянето на “Всеобщiй кондик славено-болгарскаго училища Божественаго преображенiя” (1824), а майка му Пауника е дъщеря на известния по Възраждането ни учител Христаки Павлович. След смъртта на Христаки Павлович неговите осем деца останали на ръцете на жена му, която от скръб и грижи се поминала една година след смъртта на мъжа си. Другите деца били прибрани от роднини, а Пауника, майката на Цветана, тогава четири годишна, била осиновена от видния свищовски търговец Цвятко Радославов. Още малък, в 1871, Цветан бил осиновен от дяда си, френски поданик, чрез френското консулство в Русе, и станал негов наследник. От тогава той носи и името му.
Като дете Цветан не бил палав, не обичал да дружи и да играе с момчета, прекарвал повече в средата на своите сестри и братовчедки и бил много набожен. Още малък четял често “апостола” в черква, в празничен ден, и пеял в черковния хор. Той знаел цялото богослужение наизуст и когато някога в игрите на децата е имало сватба, кръщение или погребение на някоя кукла, той е изпълнявал ролята на свещеник и цялата служба за случая е била извършвана от него. На тавана в къщата му в Свищов още стоят останки от малка черквица, която той сам си бил стъкмил: дървената резба на темплото и свещниците, иконите и всичко друго. Пред тази черквица той често е повтарял тайно цялата литургия в празничен ден след богослужението в черква. Тази религиозност той запази до края на живота си. Тя определя и основното настроение на предлаганото тук негово съчинение.[1]
Според една бележка на дяда му, Цветан е почнал да учи редовно в къщи от пролетта на 1869 с учителя Янко Мустаков. Частни учители той имал и по-късно, когато постъпил в Свищовското класно училище. През май 1878 баща му го завел във Виена, дето постъпил ученик в класическата гимназия. По-късно той следва история в Прага и философия в Лайпциг, дето полага и докторския си изпит при известния психолог и философ Вилхелм Вунд! След това Радославов става учител, отначало в Габрово, а после, в продължение на дълги години, в София.
След петдесет годишно отсъствие от родния си град, дето през това време се е връщал при домашните си само като гост, през декемврий 1928 той се прибра в дома си на почивка. Тая почивка, обаче, не трая дълго: на 27 октомврий 1931, след кратко боледуване, Радославов се помина в София, отдето биде пренесен в Свищов и погребан при родителите си.
* * *
Радославов беше идеален учител. Ако е вярно, че ученикът никога не забравя учителя – за Радославов може да се каже, че беше не само помнен, но и обичан. Много бяха качествата, чрез които той печелеше душите и сърцата на младите: обширните познания, които поразяваха; живото преподаване, което се позоваваше на цялата личност; високият, идеалистично настроен хуманитарен дух, който отключваше душите и ги водеше в нови светове; неизменната обич към учениците, която парализираше техните лоши побуждения. Като духовен баща – мъдър и справедлив – той съдеше, но неговите укори не дразнеха и не предизвикваха; те правеха учениците замислени, държаха съвестта им права и ги предразполагаха към изповед. Учениците чувстваха, че той живее за тях и че не търси друг смисъл в живота, освен радостта – да ги учи на добро, да ги наставя и да ги устремява към добро. И те не се лъжеха.
Въпреки многобройните си таланти и високи лични качества, Радославов не подири друга цел в живота. За него нямаше друга по-благородна работа от работата на учителя – като живо общуване и непосредно въздействие. Не книгата, не института, а ученикът, подрастващият човек, съзнанието с неговия божествен огън – това беше най-скъпият му обект.
Неговият авторитет не владееше само учениците му; той подчиняваше и колегите му. За тях Радославов беше винаги добър, шеговит другар и полезен събеседник. Който е познавал Радославов като приятел и човек – не може да не е изпитвал обаянието на неговия характер. Посвещавайки му един от очерките на “Бай Ганю” Алеко го нарече “неоценим приятел”. И наистина той беше “неоценим”.
Тих и примирителен, той не обичаше да се налага със средства, които стоят извън неговото достойнство и достойнството на другите. Въпреки дарбите си, с които би могъл да завоюва по-високо положение, той остана до края на живота си скромен. Но тъкмо тая скромност издаваше силата на духа му и висотата на морала му. В нея той беше победил себе си – най-мъчната победа. Затуй му беше така лесно да побеждава другите. Класик по образование, Радославов беше класик и по дух. В неговото отношение към живота и към хората имаше нещо от простотата, равновесието, силата и мъдростта на старите елини. Той напомняше в това отношение Сократа и това тъкмо го чуждееше от нашето време.
В чувството си за народа той беше демократ. “Народът”, обаче, за него бяха не само поколенията, които сега живеят, но и поколенията, погребани в историята, както и ония, на които принадлежи бъдещето. Затова, респектирайки изискванията на настоящето, той тачеше традицията на миналото и държеше будно чувството си на отговорност пред бъдещето. Така в чувството му за народа имаше нещо свято, което опираше в неговото религиозно чувство.
* * *
Много и твърде разнообразни бяха талантите на Радославова.
Той имаше постоянен интерес към литературния живот у нас и в чужбина. Основното познаване на почти всички – живи и мъртви – европейски езици му даваше възможност да чете големите писатели в оригинал. Това личеше на вкуса и разбиранията, които проявяваше: те издаваха едно съзнание, което черпи направо от изворите и изпитва непосредно внушението на великите духове.
Радославов се интересуваше живо и от историята, особено от българската. Из тая област е неговата монография върху титлите на българските владетели.
Той беше драматург; през 1927 година публикува историческата драма “Яничарин”, която обаче не представи в Народния театър за одобрение.
Той беше и музикант, познаваше добре теорията и историята на музиката и сам свиреше на пиано. Редица години беше член на оперния комитет. От това време е и неговият превод на “Аида”. Той сам е композирал песента в поменатата по-горе драма. А малцина може би знаят, че химнът “Мила Родино”, който днес се пее наред с “Шуми Марица”, е негова композиция още от студентските години.[2]
Най-сетне Радославов беше и живописец. Който е влизал в стаята му, е виждал неговите картини, най-вече с исторически сюжети, които, макар и дилетантски, правеха силно впечатление.
Високо над тия таланти стоеше, обаче, научният интерес на Радославова. Той имаше богата и добре школувана научна и философска мисъл. Вунд, при когото се е учил, цитуваше в всички издания на своята “Физиологична психология” дисертацията на Радославов върху паметта[3], и винаги си спомняше за него пред студентите-българи. Желателно е тази дисертация да бъде преведена и издадена на български. Тук на един частен случай – запаметяването на малки зрителни разстояния – е разгледана целокупната проблема за паметта. В основата на работата стоят около 17000 единични опити, правени в института за експериментална психология при Лайпцигския университет в продължение на три полугодия. Между опитните лица, с които е работил Радославов, е бил и Мойман, големият представител на експерименталната психология, по-късно основател на опитната педагогия.
Радославов преследва проблемата си съгласно с принципа за хетерогенията на целта – като изчерпва докрай всeки въпрос, на който се натъква в процеса на работата си. И човек не знае на кое по-рано да се чуди: на тънката му интуиция за експериментални изследвания ли, на методичността и дълбочината на проникването му ли, или на способността му да формулира точно теоретичните проблеми. Напразно бихме търсили в тоя труд някакво произволно утвърдено положение. Зад всяко такова положение стои обилен и убедителен, методически безукорно събиран и теоретически правилно тълкуван опитен материал. И в домогването да се дойде до истината не е оставен нито един обективен или субективен фактор неустановен и – като условие на общата проблема за паметта – неизучен. Рядко е да се посочи и днес такава експериментална работа, в която да е тъй добре овладян опитно обекта, в която да се работи с такъв сложен аналитичен апарат, с такова познаване на материята, като условие за едно задълбочено тълкуване на резултатите, с такава зрялост в формулирането на проблемите и – най-накрай – с такава мярка в изложението. Поради тия си качества работата на Радославова не е загубила и днес нищо от цената си. На много места Радославов потвърждава или основателно критикува поддържани по-рано схващания, а за опитния читател не може да остане скрито, че заключителните бележки върху сигурността, с която опитните лица са правили преценките си, ще са дали повод на друг ученик на Вунд – Щьоринг – за неговите опитни изследвания върху умозаключението и специално върху съзнанието за валидност.
Друга не по-малко ценна научна работа на Радославов, която показва колко специални бяха неговите научни интереси и в областта на историята, е изследването му върху титлите на българските владетели.[4] Наред с широките исторически познания, Радославов проявява тук и ценни филологически задълбочавания, за да докаже, че днешната владетелска титла “царь” е българска дума, произлязла не от латинското caesar или гръцкото καισαρ, а от готското kaisar, като е минала през цьсарь в царь при условия, които дава само българският, не и другите славянски езици.
Най-значителна, обаче, и най-интересна като чисто философска работа е предлаганата тук монография на Радославова за влиянието на чувствата върху мисленето, като психологическа основа на всяко дуалистическо схващане в областта на етиката, религията и метафизиката.
Чувствата са за Радославова сърцевината на душевния живот. Човекът гледа през тях на всичко, поради което той е в едно непрекъснато оценъчно отношение към света. Макар да са само субективна реакция спроти нещата от външния свят, чувствата биват пренасяни върху тия неща и стават мярка за тях. И понеже те се движат в противоположности, то тия противоположности биват привнесени и в нещата, респ. в мислите ни за тях. По този начин, в основата на всеки дуализъм тук стои едно чисто емоционално противоположение. Противополагането в дуалистичните системи почива не върху логично-интелектуална основа, дадена чрез и в обективните свойства на членовете на противоположението, а се дължи на един субективно-емоционален елемент и е израз на тоя елемент. Този елемент е положително-отрицателната противоположност на чувствата, изразена в общите категории наслада и мъка. Не че обективните свойства на членовете в противоположението не стоят в никакво отношение към дуалистическата противоположност – те са нейната първична основа, но те сами по себе си нямат характер на положителни и отрицателни и не могат независимо от чувствата да накарат мисленето да ги постави в такава противоположност (на положително и отрицателно). Тепърва чрез участието на чувствата логичната контрадикторност на членовете в една дуалистична система се превръща в положително-отрицателна противоположност, характерна за всяка такава система.
Поради това влияние на чувствата върху мисленето, последното – доколкото се стреми към обективна истина – е в непрестанна борба с тях. Най-добре се наблюдава това в критичната работа на науката. Но тъй като чувствата са постоянна съставна част на нашето съзнание, то пълното освобождение от тях е почти невъзможно. С изключение на формалните науки – математика, логика, граматика – навсякъде другаде обектите на нашето познание се свързват с чувства, които влияят върху мисленето.
Влиянието на чувствата върху мисленето е значителна и интересна проблема с оглед не само на теорията, но и на практиката. С оглед на теорията – науки като етиката, естетиката, религията и пр. трябва да имат постоянно пред очи това влияние, за да не търсят, по примера на другите положителни науки, една обективност, която ги туря в противоречие с емпирията и ги оставя да потънат в един краен ригоризъм и рационализъм. С оглед на практиката – за да бъде влиянието на чувствата върху мисленето целесходно и ценно, да означава движение напред и усъвършенствуване – трябва да се търси чрез всички средства едно целесъобразно и непрестанно култивиране на чувствата.
За да покаже колко голямо е теоретическото значение на влиянието на чувствата върху мисленето и в каква степен се извършва то подсъзнателно, Радославов прави един доста обстоен исторически преглед на философските учения, който в много отношения е твърде интересен и оригинален. А за да покаже още по-голямото практическо значение на същото влияние, той се спира – в заключителната част на своята работа – върху суверенността на сърцето спроти разума и върху изводите от тая суверенност. Поради изповедния характер на тая заключителна част[5], в която е отразена най-непосредно житейската мъдрост на автора, неговото отношение към света и живота, нека се спрем с няколко думи върху нея. Тук на обективната интелектуална истина на разума Радославов противопоставя субективната истина на сърцето, истината на емоционалното състояние, непосредната увереност, че качествата на преживените чувства са такива, каквито ги преживяваме. Тази увереност не допуща никакво съмнение и никакво оборване, защото принадлежи на субекта и се отнася до него самия, до неговото емоционално (морално, религиозно, естетическо) съзнание, а не до свойства и неща вън от него, както е при интелектуалната истина, която е изложена на измамата на сетивата и паралогизмите на мисленето. Чувството не може нито да се убеждава, нито да се заблуждава; само разумът е изложен на заблуждаване. По тази причина, диктуваните от чувства религиозни вярвания е безсмислено да се наричат заблуждения, безсмислено е да се дири в тях обективната истинност на една действителност, познаваема с разума.
Колкото и различни да са, тия истини не могат да останат чужди една на друга. Животът иска те да се примирят. Според Радославов те могат да се примирят, но не и да се съгласуват. Това примирение може да стане само като се запази суверенността на разума и на сърцето. То не може да стане с компромиси и концесии от коя да е страна. Науката не може да прави теоретично отстъпки на религията, нито последната на първата. Те нямат общ принцип, обща основа и не могат да се заместят една друга, макар взаимно да си влияят. Те могат да съществуват заедно само като самостойни; не като зависими една от друга, а като координирани – не една чрез друга, а една до друга.
На почвата на тая суверенност на сърцето и неговата истина Радославов доказва неуязвимостта на религията от науката и погрешността на схващането, че чрез умозрително богословие може да се култивира религиозно съзнание. Наопаки, умозрителното богословие уврежда религиозното чувство, когато последното е слабо. И Радославов ни сочи примера на Щраус, Браун и Фойербах, протестантски богослови, които чрез критика на Християнството и религията изобщо станаха най-после атеисти.
Рационализирането на религията чрез умозрителното богословие убива емоционалния характер на религията, пресушава нейния мистичен характер и я превръща в обикновено мнение. А няма религия без мистика. И религия, която иска да пребъде, требва да запази мистичната си дълбочина в съзнанието на своите последователи. Рационалистичните религии не са трайни, те се лесно влияят; а емоционалните са трайни и в стълкновенията си не си влияят, а се взаимно изместват.
Но Радославов не застъпва само суверенността на сърцето – той го поставя, по-нататък, и над разума. Ноолатрията, велеречивото превъзнасяне на разума, колениченето пред него като пред божество предизвиква у Радославова съжалителна усмивка. То говори за една полусъзнавана самоизмама, която гали самолюбието и суетливостта на човека, толкова по-странни колкото самоизмамата е по-неоправдана. Така и възвеличаването на учеността за сметка на емоционалната страна на душевния живот – на нравствения характер, на религиозното съзнание и естетическата култура – говори, според него, за едно по-низко ценене, за едно по-долно разбиране стойността на човешката личност, на човещината изобщо. Истината не е и не може да бъде самоцел. Тя е средство за живота. И макар науката да е необходима за живота, неговият двигател е чувството. Затова животът зависи от моралното, религиозното и естетическото съзнание и преди всичко от моралното чувство. Как бихме могли да си мислим възможността и сериозността на живота без това чувство?
Разбира се, Радославов има наум не етическия песимизъм, а етическият оптимизъм и дори героизъм. Песимизмът е егоистичен, асоциален и противосоциален. Невъзможно е психологически да се гради върху него задружният живот. Здрав и социално творчески е етическият оптимизъм. Наистина, и за него животът е пълен със злини. За тия злини са отворени и неговите очи. Но наред с тях стоят радостите, които се раждат от природата и научните интереси, от изкуството, творчеството, полезния и успешен труд, от вярата в идеали, живота за тия идеали и блаженствата на неговите очаквания и сбъдвания. Трябва недостатъците на живота да се гледат през разсъдливостта на мъдреца, който знае какво може да очаква и да иска от живота; трябва да се борим срещу тия недостатъци с пълна вяра в по-светли идеали, опрени о чиста съвест и героична воля, готова винаги на умереност и самообладание пред силни страсти и афекти. В тоя живот за нравствен идеал, какъвто е животът на етичните герои – дори отричането на живота е едно висше негово утвърждение, а не потъване в небитието, както у Шопенхауер, пред страх от смъртта.
В тоя етически оптимизъм е изпозедта на Радославов и неговото чувство за живота. Той е най-добрият завет, който учителят оставя на учениците си. Да приемем тоя завет с благодарност и да го присадим на волята си.
София 1932
___________________
[1] Изтегли скенирано изданието от 1932 г. в пдф файл от www.fvision.eu – секция Издания. – Б.ред.
[2] Завръщайки се в България, за да вземе участие в Сръбско-българската война, той е композирал “Мила Родино” в трена, дето песента е била пята най-напред от другарите му – студенти. – Б.а. / Както, обаче, видяхме в предходния биографичен материал за Радославов, това е само една от версиите. – Б.ред.
[3] Zwetan Radoslavov – Hadji Denkow – Untersuchungen über das Gedächniss für räumliche Distanzen des Gesichtssinnes. Mit 2 Tafeln ind 6 Figuren im Text. Leipzig, W. Engelmann, 1899 (Sonderdruck aus: Wundts Philosoph Studien XV Bd.). – Б.а.
[4] Цветан Радославов. Титлите на българските владетели. (Известия на българския археологически институт, Т. V, 1928/29, стр, 159–186). – Б.а.
[5] В един разговор Радославов казваше, че е написал цялата работа зарад заключителната й част. На тая част той отдаваше най-голямо значение. – Б.а.
