Димитър Димитров 5/9: Не всеки под робство е роб
Реални истории на Димитър Димитров, подбрани
за “Цветове от аурата на България”
Фотография: от поста
С Димитър се бе запознала сестра ми Александра още в зората на интернета в България – от форумните клубчета в Dir.bg Било е около 2000 година някъде. Оттам се познаваме с още няколко човека, с които не сме загубили дирите си през годините – до голяма степен именно благодарение на тази съвременна “вътрешна връзка”, както се превежда терминът от английски. Тя си спомня, че й е предoставил безплатен хостинг и домейн за една година, а с друг приятел от Dir.bg дори му бяха ходили на гости. И заеми им беше давал в онзи доста труден финансов период, но аз лично така и не съм се запознавала с него. Зная, че подобно на героя в “Силната До Бонг Сун” (виж темата за Корейската вълна и неочакваната (българска) езотерична нишка) къса връзките със семейната си среда и попадайки в Хонг Конг основава и развива успешно от нулата собствена хостинг компания – ICDSoft, разполагаща днес със сървъри в Хонг Конг, България и САЩ. Централният й офис е на пролетно звучащата улица “Цветна градина” в София. А неотдавна Димитър започна да споделя публично във фейсбук и извънредно интересни истории, в които прозира истинско дар слово (подобно на споделяните от маестро Найден Тодоров на неговата си стена). Подбрани по-долу следват някои от най-впечатлилите ме. Без заглавия са, така че се наложи допълнително да им формулирам такива. / От съставителя
~ ~ ~
Не всеки под робство е роб
Автор: Димитър Димитров
ФБ статус, 07.01.2019
Когато тръгнах на училище през 1976-та, периодът от 14 до 19 век в българската история се описваше като робство. Бях чавдарче и ме учеха, че сме били поробени от турците, а само шепа смелчаци са се опълчвали на това, но така, щото са се криели в гората и са нападали само от засада, а зимите са прекарвали скрити вкъщи – ни свинско яли, ни барут помирисвали.
В една есенна съботна вечер на 1978-ма наш роднина беше приготвил магнетофон, с който да запише разказите на възрастен съсед. Дядо Ладе беше на преклонна възраст и помнеше безброй истории. Седнахме в двора на дядо Ладе, под старата лозница, включиха магнетофона и помолиха възрастния мъж да разказва истории. Разказът ни върна 150 години назад, по времето на дядо Яно (роден през 1800 г.), който е основал нашата махала, която пък носи неговото име – Яновци. Дядо Яно е прапрадядо на моята баба. Дошли един ден бирници да събират данък и стигнали и до къщата на Яно. Отворил той портата и ги попитал за какво са дошли. Казали му, че дължи 60 акчета (сребърни монети, 120 акчета се равняват на 1 куруш/грош) изпенже (данък). Яно казал, че няма пари за данък. Бях на осем, но на база наученото в училище усещах, че “нямам пари за данък” не е правилен отговор, и наострих уши как е продължила историята. Тогава бирникът казал:
– Добре, можете да дадете крава вместо пари. Имате ли ялова крава?
– Аз ялова крава за данък нямам!
Това вече беше съвсем неочаквано.
– Добре, можете да дадете овце. Имате ли ялови овце?
– Аз ялови овце за данък нямам!
Ядосал се бирникът, защото очевидно Яно се подигравал с него, и попитал: “А ялови жени имате ли?” Тогава Яно скочил на бой, а бирникът и пазвантите му избягали. Не вярвах на ушите си, а дядо Ладе продължи. Съседите станали свидетели на разпрата и Яно им предложил да свидетелстват на негова страна относно недопустимата обида, която му отправил турският бирник. Впрегнал каруцата и завел свидетелите право в Цариград, като поел разноските им по време на пътуването. По това време дело срещу държавен служител можело да се заведе само във Върховния съд там. Наел Яно мастит турски адвокат и спечелил делото за обида. Турската държава била осъдена да заплати обезщетение за това, че неин държавен служител е накърнил достойнството на Яно от Еремия, изричайки непристойни думи по адрес на фамилията му.
Това изобщо не се връзваше с моята представа за “турското робство”. Често се сещах за тази история през годините и не знаех на кое да вярвам – на историята за дядо Яно или на тази, че нашите предци са били роби и са се крили в миши дупки всеки път, щом зърнат турци.
През лятото прокарвахме водопровод в Яновска махала и когато стигнахме до къщата на чичо Васил, който е прапраправнук на дядо Яно, се заприказвахме и му споменах тази история. Той я беше чувал от дядо си и ми разказа повече за дядо Яно. Оказа се, че дядо Яно е бил образован и е говорел свободно турски и гръцки. За още по-голяма моя изненада се оказа, че често го канели на дела в Джумая, Сяр и Солун като съдебен заседател. Това обясняваше много неща – дядо Яно е познавал законите и е знаел правата си. Освен че е знаел правата си, той ги е отстоявал.
Ако възкресим дядо Яно и някой го попита как е било под турско робство, той най-вероятно би му казал, че всичко е много субективно: ако човек е с робско самосъзнание, ще се чувства поробен навсякъде, без значение в кое време се е пръкнал. Евентуално би се съгласил, че държавността ни е била в криза през фаталния 14 век и това ни е докарало чак до там, че турски бирници да му искат данък. Мисля, че той би ни посъветвал да правим така, щото днешната българска държава да е силна и независима, за да не се налага на децата ни да имат вземане-даване с чужди бирници след време. Яно, който е имал петима сина и четири дъщери, не би останал очарован, ако можеше да види какво е състоянието на армията ни днес, какви са демографските ни показатели, какво се случва с парите от данъците ни и как управниците на уж независима България се кланят на Брюксел, Вашингтон, Москва и на кого ли не, вместо да служат само и изключително на интересите на народа си.
