Димитър Димитров 1/9: Запряният от законите на Правдата Дух чака…
Реални истории на Димитър Димитров, подбрани
за “Цветове от аурата на България”
Фотографии: От поста
С Димитър се бе запознала сестра ми Александра още в зората на интернета в България – от форумните клубчета в Dir.bg Било е около 2000 година някъде. Оттам се познаваме с още няколко човека, с които не сме загубили дирите си през годините – до голяма степен именно благодарение на тази съвременна “вътрешна връзка”, както се превежда терминът от английски. Тя си спомня, че й е предoставил безплатен хостинг и домейн за една година, а с друг приятел от Dir.bg дори му бяха ходили на гости. И заеми им беше давал в онзи доста труден финансов период, но аз лично така и не съм се запознавала с него. Зная, че подобно на героя в “Силната До Бонг Сун” (виж темата за Корейската вълна и неочакваната (българска) езотерична нишка) къса връзките със семейната си среда и попадайки в Хонг Конг основава и развива успешно от нулата собствена хостинг компания – ICDSoft, разполагаща днес със сървъри в Хонг Конг, България и САЩ. Централният й офис е на пролетно звучащата улица “Цветна градина” в София. А неотдавна Димитър започна да споделя публично във фейсбук и извънредно интересни истории, в които прозира истинско дар слово (подобно на споделяните от маестро Найден Тодоров на неговата си стена). Подбрани по-долу следват някои от най-впечатлилите ме. Без заглавия са, така че се наложи допълнително да им формулирам такива. / От съставителя
~ ~ ~
Запряният от законите на Правдата Дух чака…
Автор: Димитър Димитров
ФБ статус, 07.12.2018
Голяма част от детството ми премина при баба и дядо на село. В един зимен ден помагах на дядо да вадим сено от плевнята и когато приключихме, дядо ме изпрати да намеря баба и да ѝ предам да издои овцете.
Влязох в къщата, но тя не беше в кухнята, където очаквах да я намеря. Не беше и в студената стая с пръстен под, където зрееше домашното сирене и съхнеше луканката. Чух странен тракащ звук от стая, където не бях влизал никога. Вратата беше открехната и аз надникнах внимателно. Баба седеше пред странна машина и цялото й внимание беше концентрирано върху някаква дреха, която беше разпъната върху машината. Тази чудата машина изглеждаше много неестествено на фона на примитивния бит на тяхната къща. За разлика от всичко останало, машината изглеждаше като произведение на изкуството, а от нея се носеха непознати за мен ухания на дърво и още нещо.
Продължавах да съзерцавам фините извивки на металното шаси, когато машината спря и баба забеляза присъствието ми. Усмихна се и понеже беше усетила, че съм впечатлен, ми каза, че това е шевна машина, с която тя прекроява някаква дреха.
Попитах как тази шевна машина е попаднала там. Отговорът ме шокира: “Пра-пра-дядо ти я е купил от Виена.” – От къде? Бях на шест и вече знаех къде е Виена, но как? Баба не беше пътувала по-далеч от София, а дядо беше служил в Русе и Скопие като войник, но сами биха се загубили още на Централна гара. Баба взе две калайдисани котлета и се отправи към кошарата да дои овцете, а моите въпроси я следваха заедно с мен: Защо пра-пра-дядо Велин е ходил във Виена? Колкото повече въпроси задавах, толкова по-неочаквани отговори получавах: “Имало е някакво световно техническо изложение и той е отишъл да разгледа, харесал е тази шевна машина и е купил три еднакви, за трите си снахи.” Опитвах се да си представя какъв човек е бил този мой пра-пра-дядо, какъв е бил животът му, какъв е бил битът му, колко широк е бил мирогледът му и не успявах да разбера как това би се доближило дори на светлинна година до битието на баба и дядо.
Припомних си и разказа на баба за нейния баща, който се интересувал от електротехника във времето, когато на село не е имало електричество, как си набавил книги и части и сглобил радио. Явно е бил чудак, защото взел странното решение да сглоби радиоапарата си в намерена на полето празна черупка от костенурка. През 1976-та радиоапаратът на баба и дядо трудно би се вместил в багажника на лек автомобил, но радиото на прадядо от 1924-та се събрало в черупката на средноголяма костенурка, а след това чакало в продължение на пет години първата емисия на радио София през 1929-та…
Какво се беше случило? Защо баба и дядо живееха така, след като техните родители и предци са били в крак със световните постижения за времето си? Кой им беше причинил това? Дядо се опитваше да ми спести подробностите, но нямаше как да скрие своята неприязън към комунистите. Те му бяха отнели всичко – земята, добитъка, мечтите… Стоп… не съвсем: не разбирах защо, но когато пасяхме добитъка или отивахме някъде, той неуморно повтаряше “Запомни, от този синор до онова дърво е наше. Онази гора е наша. Тази градина е наша. Сега са на ТКЗС-то, но един ден ще ни ги върнат, помни кое е нашето.”
Влюбих се в гледката от онази камениста нива на хълма, за която дядо също твърдеше, че е наша. Когато бях на десет, заявих пред баща ми и чичо ми, че съм решил да си построя къща точно там. Те казаха, че е невъзможно, защото тази нива е на ТКЗС-то. Нямаше нужда да изтъкват и другата причина: те бяха бедни, не само финансово. Аз отговорих, че дядо ми е казал, че нивата е наша и че ще ни я върнат един ден. Те се спогледаха и ми казаха да не слушам дядо, но започнаха с подигравките: бях на 11, 12, 13, а те често ме питаха: “Хайде, няма ли да строиш вече?” Не им отговарях, но последните страници в училищните ми тетрадки бяха запълнени със скици на моята бъдеща къща. Тя се издигаше като кораб над есенните мъгли, напук на сивата им действителност.
Дядо беше разочарован не само от комунистите, но и от роднините си: беше разглезил синовете си и те очакваха всичко наготово. В рода не цареше разбирателство и останалите роднини не идваха на село, а другите къщи (пра-пра-дядо е имал трима сина и всичко било разделено на три) пустееха. Един ден той прецени, че съм достатъчно голям, бях на 12, когато посочи към другите къщи и ми каза: “Тези няма да се върнат тук, помни ми думата. Когато пораснеш, не позволявай земите ни да попаднат в чужди ръце, купи ги!” След което поиска мъжката ми дума и я получи.
Той беше осъзнал грешката си по отношение на възпитанието на синовете си и не ме щадеше изобщо: от тъмно до тъмно работех на равна нога с него, от петгодишен. Прекарвах всички ваканции и уикенди там, синовете му продължиха да идват само за да напълнят багажниците на автомобилите, които им беше купил, за внучките му “село” беше унизително понятие, но той вече беше спокоен.
Дядо почина през юни 1989-та. Не дочака промяната, но умря спокоен, защото имаше мъжката ми дума. И до ден днешен не успяваме да се отървем от комунистите и техните производни, но това не ме спъна: основах успешна технологична компания, от нищото. Стоп… не съвсем: упоритостта и характера си ги имам от дядо и от неговия дядо, а те се оказаха предостатъчен начален капитал.
Днес на село всичко е спокойно. Изпълних дословно волята на дядо: изкупих всичките имоти и къщи на фамилията и не оставих камък върху камък, за да започне всичко начисто, както искаше той – сега там кипи терасиране, изграждане на модерни иригационни системи и оранжерии, засаждане на хиляди плодни дръвчета, а къщата на върха на хълма прилича на кораб, достигнал тих пристан след като е преборил всички стихии по дългия си път.
