Home РЕАЛНИ ИСТОРИИ РАЗНИ ИСТОРИИ Енигмата Клуб 27, синхронности и “случайности”

Енигмата Клуб 27, синхронности и “случайности”

Енигмата Клуб 27, синхронности и “случайности”
0

For English version click HERE.
Материалът е вклчюен (със съкращения) в изданието
Цветове от аурата на България” 

“Клуб 27”… бях чувал за него. Няколко познати ми разказаха как Джими Хендрикс заявил, че ще го основе. Но явно не е имал впредвид стандартната концепция за клуб. Смъртта му поставя началото на мистериозно явление, в което личи нещо повече от обикновени случайности или умишлена човешка намеса. И то сякаш не касае само музикалната индустрия. Кое беше последното попълнение на клуба – Ейми Уайнхаус? Не, сякаш бе онзи забавен актьор от Стар Трек, с източно-европейския акцент – Антон Йелчин. Много са така или иначе. Цяла плеяда от знаменити персони (в това число непрежалимият Кърт Кобейн – б.ред.), чиито живот бива прекършен в разцвета на младостта им и по доста несправедлив начин лишава екзалтираната им публика от тяхното артистично присъствие. Може би има нещо твърде зловещо в тази история. Или просто не сме разбрали вложения смисъл добре? А дали енигмата на числото 27 е адресирана само към известните личности или може да бъде принципен знак в чието и да било битие?

Да, числото 27 се оказа пътеводно и в нашия живот, като под “нас” имам предвид себе си и най-близките ми двама приятели: Живко и Васил, триото от гимназията. Добре е да отбележа, че нашата дружинка принципно е белязана от редица знаци, започвайки с рождените ни дати. И тримата сме артистични натури, насочени към различни сфери на изкуството; моята насока е литература/хуманитаризъм + изобразително изкуство; Васко е музикант и художник; Живко от своя страна пък има афинитет и към словото, и към музиката. Забележете как особено се групират насоките ни, две по две.

И така, Живко ми говореше за това число от известно време. Твърдеше, че го преследва навсякъде, че го намира по всевъзможни поводи. “Сигурен ли си, че просто не си повлиян от Джими Хендрикс и Джим Морисън?” Отначало не ми се вярваше много, макар да знаех, че той е не само фен на Джим Морисън, а и чувства една особена духовна връзка с него. При това доста преди да разбере за въпросния Клуб 27. През 2015 все пак и тримата навършвахме благополучно “съдбовната” за този клуб възраст.
Един септемврийски ден Надя – рускиня, наша позната, която подобно на доста хора от приятелския ни кръг храни особен интерес към сферата на езотеричното – имаше път към Бургас и се уговорихме да отидем на сладкарница, хем да ми гледа на кафе (просто така, без надвиснала житейска несгода като повод). Принципно не си падам по кафето, но в случаи като този все пак се подлагам на мъчителната процедура. Възникна малък проблем обаче – в сладкарницата кафето беше от машина, тоест, нямаше утайка. Находчива както обикновено, Надя разреши ситуацията. Отиде до бара и поиска да ѝ в една малка чинийка утайката, насъбрала се във филтъра на машината. После ми сипа няколко лъжички в чашата, заедно със захарта, разбърка и отново ме подкани с усмивка. Глътка по глътка, абстрахирайки се от горчивия вкус и частиците утайка, полепващи по зъбите, успях да смъкна нивото на напитката почти до дъно. Обърнахме наобратно и изчакахме малко. Утайката, заедно с останалата течност, се беше разстлала върху повърхността на чинийката. В самата чаша също се бяха образували петна, чертаещи определени фигури. Но преди да огледам каквото и да е, вниманието ми моментално се прикова върху една форма до самия ръб. Това не бе просто размито петно с всевъзможни тълкувания спрямо нагласата, а съвсем ясен символ. “Виж ти, латинско V!” Но не беше просто буква, а и още нещо – досущ като герб, по-точно като старинен имперски герб, изобразяващ разперените криле на граблива птица. Този мотив е вплетен в държавните емблеми на имперските народи, в един или друг вид. Крилатата твар лети високо, над всички останали – нейната обител се явява върхът на мирозданието, следователно на нея се пада върховната власт. Очите ѝ съзират всичко, което става по широкия свят, за нея няма прегради и недостъпни места. Дойде ми твърде изненадващо. Даже нямаше нужда от тълкуване на образите, та те бяха съвсем видни.

Буквата/птицата/ангелът, не знам как точно да го нарека, сякаш и трите думи пасват – кръжеше над страховито бойно поле. Сред хаоса от взривове и пушилка ясно се открояваха две военни машини. Танк и хеликоптер. От дулото на танка, през огнени езици, излиташе снаряд. Дори се виждаше профучаването му, бе обгърнат от светъл “ореол” (цвета на чашата) на фона на утайката. Перката на хеликоптера, както и корпусът му също не бяха нещо, което може да се тикне в графата на размазаните петна. Няколко елипсовидни линии обрисуваха движението ѝ. А малко по-встрани зловещо се издигаше голяма експлозия, с типичните “стълб” и гъба”.

Интересното не свършваше дотук. Погледнах какво има и в чинийката. Скупчената утайка и остатъчната течност образуваха някакво хармонично съотношение, почти като символа ин-ян. По линията на съприкосновение между “светлото” и “тъмното” имаше три-четири пласта утайка, съумели да се подредят така, че да формират стъпаловидна пирамида с правоъгълна основа. Да, именно – пирамида насред своеобразна дзен-градина. Естествено, подобна комбинация бе в пълен разрез със “стенописите” из вътрешността на чашата. Какво ли можеше да означава? Хармонията и войната като две страни на една и съща монета? Наблюдавах картината почти като омагьосан. Не мога и да предам дословно как моята събеседничка я разбра, но определено у мен се оформи лична концепция, изпълваща ме с енергия. За пръв път обаче съжалих, че нямам модерния навик да правя снимки. Сетих се за пропуснатия шанс едва пред прага на дома. Телефонът ми е от по-старите така или иначе (използвам го само за разговори), не знам и доколко сполучлива щеше да бъде снимката при дадените обстоятелства, но все пак би било по-добре ако можех да покажа нещо.

KamenРеших да се реванширам заради липсата на снимков материал
и да представя на вашето внимание моя илюстрация.

Какво общо има този случай ли? Ами на практика след него (това стана септември, малко преди рождения ми ден) числото 27 нахлу и в моя живот. Искам да отбележа, че преди това бях следил умишлено за появата му, но без успех. Сега ме дебнеше на всеки ъгъл из града. Пресичайки се разминавах с различни вариации на автомобилни номера, съдържащи 27. Улавях фрагменти от разговори, касаещи 27. Виждах го и на всевъзможни хартиени носители. Ситуацията във виртуалното пространство бе същата. Редовно например бях 27-ят, харесал дадена публикация.

Между другото, нека спомена и Деян. От интервюто с него, което организирах под егидата на БВО, може да се запознаете със случая му. Тук накратко ще припомня само, че с Деян се познаваме от 2009 – още една странна птица, която превратностите на съдбата затвориха в кафез, в буквалния смисъл на думата. Да, жертва на любовен триъгълник с фатален край, понастоящем той излежава присъда за убийство в бургаския затвор, но, за щастие, до ден днешен не се е превърнал в типичния закоравял престъпник. Този лиричен каторжник претворява вътрешния си свят в стихове и повествование, а през есента на 2016 издаде първата си стихосбирка “Маскарад на сенките”. Интервюто с него публикувахме онлайн на официалния сайт на БВО. Нали знаете как почти навсякъде публикациите имат вече прикачени отпратки към социалните мрежи плюс индикатор, показващ броя на харесалите или споделилите. Когато реших да проверя интереса към материала, пред очите ми изскочи едра 27-ца – бяла, на червен фон, затворена в кръгче. “Хах, и таз добра!” Проверих отново след няколко часа, но тя не помръдваше. Така и на следващия ден, и след седмица, месец. Броячът закова на 27. Явно този знак свисше е и негов “кръст”, защото оттам-насетне мистериозното число започна да се появява в пряка връзка и с Деян.

Миналото лято например най-сетне се наканих да му отида на свиждане. Свижданията там са приблизително на две седмици, та се падна една събота в края на август – 27-ми август. Не съм го целял по никакъв начин, просто така се случи. На влизане с майка му се наредихме на гишето до портата, където проверяват всички предмети и хранителни продукти преди да достигнат килиите. Преди нас имаше още едно момиче, което принуди надзирателя да претърси цял куп храна и дрехи. Междувременно остави наръч салами и луканки в теглилката. Екранът на електронната везна бе точно пред очите ми: 2.027 кг.

През лятото също така имах задачата да направя няколко илюстрации за стихосбирката. Изготвих пет, които предоставих на издателя с пълната свобода да ги разпредели както сметне за най-удачно. И незнайно как, въпросният реши да помести на 27-ма страница именно онази илюстрация, която най-силно бе допаднала на Деян, при това в цял размер (а тогава все още не му бях обелвал и дума относно магията на числата). Камбанария, изгубена в море от свещи…

Kamen-church

Ясно е, че явлението бе ново и твърде натрапчиво. Оставаше открит въпросът какво точно означава. От самото начало бях някак убеден, че за никой от нас не вещае фаталния изход на световния Клуб 27. Може би е именно това – различни кодове и всеки код е актуален за определена група хора или конкретен индивид. Моя позната например попада на 13-ки, за други са 11-ки и т.н. При нужда цифрите се превръщат в послание и те насочват по абсолютно същия начин както пътните знаци. “60 км до община Резово”… “30 км до община Резово”… “Добре дошли в община Резово!” Ако ги няма, ще започнеш да изпитваш безпокойство за правилната посока. Ще се съмняваш дали не си объркал завоя нейде назад или пък, още по-лошо, дали не си излязъл на черен път. Затова числата идват като гарант. Силите от по-високите йерархии деликатно ти нашепват: “Давай, само напред! На прав път си, няма от какво да се притесняваш!

Честно казано, всички ние – визирам моята група – имахме нужда от подобно нахъсване. Сякаш бяхме поизгубили нишката и не виждахме как точно ще действаме занапред като изява. Мислим ги на теория нещата, но практиката ни куца. За всеки от нас 27 бе съдбовна възраст. Дадохме си оценка на миналото, за да прекрачим успешно в бъдещето и да вложим жизнената си енергия по най-целесъобразния начин.

Разбира се, винаги има място за скептицизъм. Немалко хора биха заявили, че ние просто се “вкарваме във филма”, както се казва. Да, ако започнеш да търсиш нещо определено, има голям шанс да го откриваш навсякъде, а въпросът за личната обективност е доста субективен. Веднъж споменах на една моя позната как съм хванал такси и ме е возило точно за 5 лева и 27 стотинки, а тя веднага опонира: “Ами защо гледаш 27-цата, а не гледаш 5-цата в случая?” Добър въпрос, но нека разсъждаваме. Първо, работата не е само в числата, а във вероятността дадено число да се появи или не. 5 е едноцифрено число, при това представлява графата на левовете и съответно е нужно доста повече време докато устройството превърти. От своя страна обаче, 27 е много фина променлива. Ако таксито беше изминало няколко метра повече или съответно по-малко, нямаше да се изпише точно тази сума. Или тоест, трябвало е да го хвана от определено място, да се забави точно определено време на светофарите, шофьорът да реши да спре на определено място и т.н. Също така, първата цифра се явяваше константа, тъй като и друг път бях изминавал същия маршрут и знаех, че трябва да платя приблизително 5 лева. Най-накрая идва и повторяемостта на събитието – ако взема под внимание всички останали случаи, когато съм се сблъсквал с числото, то определено звучи като нещо повече от обикновено съвпадение.

Един ден реших да си направя малък експеримент; умишлено да търся някакво произволно число навсякъде – да видим дали ще успея да го открия ако “вляза във филма”. Тръгвайки от нас към Българската кухня – популярната закусвалня, си казах: “Окей, днес ще търсим… 29.” Получи се нещо много интересно, което не бях очаквал. Оглеждах всяка възможна кола, но никъде не можех да открия 29. Попаднах два пъти на 27 за сметка на това. Свих нагоре по улица Фердинанд и го открих още два пъти. Пресякох и точно преди да прекрача прага на заведението, нацелих още една 27-ца. Цели пет пъти, но нито веднъж умишлено търсеното число. Напазарувах и поех по посока Общината – щях да мина покрай Военния клуб и да сменя леко маршрута, за да бъдат максимално коректни наблюденията. На пресечката с булевард Христо Ботев попаднах на още един автомобил с номер 27. Завих и продължих нагоре. Минах спирката на Операта и вестникарските будки. Стараех се да следя всеки автомобил, очите ми непрекъснато шареха по движещите се регистрации. “27, 27… 27. Хах, не е истина.” Три поредни, точно една след друга.

Внезапно забелязах пред себе си позната фигура. Доближаваше ме с бавна, но сигурна крачка, с цигара в ръка. Вече знаех как точно ще ме заговори. “Младеж, огънче имаш ли?”… “Не, не пуша.”… “Голяма радост те чака!” Една циганка на средна възраст, симпатична, виждал съм я на няколко места из града. От онези, които уж гледат, ама мислят и разни схеми да ти вземат пари. Аз само махнах с ръка в опит да откажа любезно и отново ускорих крачка. “Поспри се, чакай да ти кажа. Ще съжаляваш.” За няколкото секунди сякаш не беше минала нова кола. Зададе се една. “Е, най-после – 29. Но почакай. 29, 29… Чудна работа.” Да, минаха точно три една след друга. Всъщност, едното превозно средство беше градски автобус. Ето, че стигнах до Военния клуб и щях да свивам нагоре, когато допълнителна 29-ца прекоси булеварда. Дотук станаха четири, но основното бе другаде – заформяше се особено интригуващо явление. Сега вървях по Александър Стамболийски и докато наближа Младежкия дом попаднах на още два номера с 29. С още една кола се засякохме докато пресичах, четвъртата бе спряна до баскетболното игрище в Борисовата градинка. Дали ще има пета обаче? През останалия път до нас не видях никъде. Но на самия вход се натъкнах на последния резултат от експеримента. Просто не бях погледнал паркирания до нас автомобил – на излизане съм бил с гръб към него, иначе щях да открия търсеното число още тогава. Виж ти! В крайна сметка се формира прецизен, многопластов числов модел. Реално изминатият път се раздели на две части – преди и след срещата с циганката. През първата половина попаднах на девет 27-ци, през втората попаднах на девет 29-ци. И осемнадесетте числа се групираха по равно в различните зони от маршрута; пет преди да стигна до булеварда, едно в самото начало на отсечката от булеварда, три едно след друго, следва контрапунктът и веднага след него другата поредица започва да се проявява – по същия начин, но огледално, в обърнат ред. Замислих се, че всъщност ние сме непрекъснато обградени от скрити кодове, но или не им обръщаме внимание, или ги възприемаме на неосъзнато ниво едва едва. Ето, че опитах да търся произволно число, но вместо разнобой получих напълно кохерентен резултат. Сякаш бе предварително проектирано събитие. Може ли обаче моят своеобразен експеримент да се приеме за валиден? Струва ми се, че дори самата лаборатория, в която се провежда, е твърде мащабна за нашите възможности…

За момента едва ли може да се определи и докаже на 100% какво всъщност представляват подобни явления. Проблемът обаче е в несъвършенството на познанията ни – науката понастоящем не разполага с инструмент, който да разграничи ясно целенасочено събитие от т.нар. случайност. Личното си възприятие за света и интуиция са това, чрез което разбираме, че в живота ни действа нещо повече от случайност и хаотично движение на обектите. Има някакъв план, някакъв замисъл, който винаги се разкрива завоалирано и сякаш цели да продължава да провокира нашето въображение. Днес стана популярно названието синхронност. То като че ли най-точно отразява същността му. Именно, говорим за онова почти чудодейно напасване на лица, събития и обстоятелства, което всеки от нас е преживявал под някаква форма. Мислим за даден човек и той се появи като по поръчка; тананикаме си песен, включваме радиото (ех, добрите стари времена без youtube) и чуем същата песен, дори от същото място, докъдето сме стигнали; поглеждаме часовника си в критичен миг и той показва 11:11.

Мога да дам един доста интересен пример. Моя приятелка се подготвя за изпит (завърши право). На масата стои лист с темите за изпита. Повдига чашата кафе, вследствие на което две капки изхвърчат и падат върху листа, маркирайки две от темите. Именно тези две теми ѝ се паднаха после. И един забавен пример. Веднъж Живко си пожела да намери биберон. Ей така, просто да си върви по улицата и да види биберон. Не един, а цели три се изпречиха последователно на пътя му. При това чисти, лъскави, сякаш току-що изтървани от някой невнимателен малчуган. Ето, това е Синхронността. Изглежда тя е двигателят и на енигмата 27. Във всеки случай връзката между двете е неразривна.

За финал искам да кажа няколко думи от Живко, които той ми заръча да напиша. За него 27 е възрастта, след която идва духовното озарение. Човек се изкачва на върха, приключва един зрялостен цикъл и достига ново равнище на осъзнаване, но поема и мощен емоционален заряд, с който невинаги успява да се справи и да използва по предназначение. Точно това се е случило с представителите на Клуб 27. Те са имали възможността да продължават да творят, но не са успели да реализират правилно заложения потенциал – при всички има известна доза неовладяност и емоционална разрушителност в живота им. И може би, ако бяха останали на този свят, щяха да започнат революцията на Новото време още тогава, но тежестта на старото ги е надвило… А може би тя принципно не е била узряла да се случи по-рано и затова идва днес…

Струва ми се, че казах всичко по-важно дотук. Одисеята продължава, а виждам как покрай нас и други хора се въвличат. Колкото до мен, мистиката все пак не ме оставя. Когато навърших 28 години през октомври 2016 г., 27-цата като че ли изчезна за месец-два. Но ето, че на 6-ти декември, Никулден (интересно съвпадение, като се има предвид, че името на светията идва от гръцката дума за “победа” – б.ред.), внезапно се появи отново. Беше хубав, слънчев следобед, а аз си се разхождах из града. На една пешеходна пътека ми спря кола с регистрация 2727. Точно в този момент погледнах и часа – 14:27. (Тук се вижда, че крайното число при сбор и редуциранe е 5-ца, както е и по-горе при таксито, а 5 се тълкува нумерологично като “приятелство, надмогнало радялата”, “свобода, разширение” и може би указва за победа над разделението, с което се бележи краят на стария еволюционен етап, т.е. победа над егото, когато дойде зрелостта на Петата коренна раса, за да се премине към Шестата? – б. ред.)

Постоянно се сещам за онези образи в чашата кафе. Събеседничката ми ги разтълкува в по-романтична насока, но шепотът на интуицията ми реди друго. Тези знаци вещаят нещо с общочовешко значение. Картината на моята житейска мисия и на много други хора покрай мен. Страховито бойно поле, където се води войната на Новото време. Танковете и хеликоптерите са само метафора на по-висши сили. Тук не става въпрос за физическо стълкновение. Това е битка от съвсем различно ниво. Битката за съзнанието. Новата цивилизация се задава в мъгляв силует на хоризонта и опитва да си проправи път през умишлено подкладено варварство, крупни финансови интереси и политически машинации. Бавно, но сигурно, противоборството се пренася в нова сфера, където огнестрелното оръжие загубва своята мощ. И като ангел-вестител, това “V” кръжи над бойното поле, за да отбележи победата и основаването на новата империя. Империя вече не е дума, натоварена с епохален негативизъм. Империята на Духа… тя ще властва над света без насилие и разруха и ще го превърне в райска градина. Мисълта за нея ме изпълва с енергия. Всички мои предчувствия се потвърждават. Вселената резонира с мен и ми говори. А битката – вътре в нас – зове!

Автор: КАМЕН БАНКОВ

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)