Димитър Димитров 4/9: Добър или лош?
Реални истории на Димитър Димитров, подбрани
за “Цветове от аурата на България”
Фотография: Интернет
С Димитър се бе запознала сестра ми Александра още в зората на интернета в България – от форумните клубчета в Dir.bg Било е около 2000 година някъде. Оттам се познаваме с още няколко човека, с които не сме загубили дирите си през годините – до голяма степен именно благодарение на тази съвременна “вътрешна връзка”, както се превежда терминът от английски. Тя си спомня, че й е предoставил безплатен хостинг и домейн за една година, а с друг приятел от Dir.bg дори му бяха ходили на гости. И заеми им беше давал в онзи доста труден финансов период, но аз лично така и не съм се запознавала с него. Зная, че подобно на героя в “Силната До Бонг Сун” (виж темата за Корейската вълна и неочакваната (българска) езотерична нишка) къса връзките със семейната си среда и попадайки в Хонг Конг основава и развива успешно от нулата собствена хостинг компания – ICDSoft, разполагаща днес със сървъри в Хонг Конг, България и САЩ. Централният й офис е на пролетно звучащата улица “Цветна градина” в София. А неотдавна Димитър започна да споделя публично във фейсбук и извънредно интересни истории, в които прозира истинско дар слово (подобно на споделяните от маестро Найден Тодоров на неговата си стена). Подбрани по-долу следват някои от най-впечатлилите ме. Без заглавия са, така че се наложи допълнително да им формулирам такива. / От съставителя
~ ~ ~
Добър или лош?
Автор: Димитър Димитров
ФБ статус, 10.12.2018
Внимание: Текстът по-долу съдържа сцена на насилие над животни.
Наближаваше Бъдни вечер и в двора на баба и дядо настана суматоха. Бяха дошли майка ми и баща ми, стринка ми и чичо ми, много съседи. Бях на пет години и нормално за дете всичките ми сетива бяха заети в безкрайния процес по опознаване на света. Върху огнището на двора се грееше вода в голям казан, а мъжете се отправиха към двора на “стоката” – така наричаха домашните животни. Аз, разбира се, тръгнах с тях. Имаше нещо ритуално в походката и маниерите им, което обаче не можеше да скрие тяхната нервност. Дядо носеше връзка дебели въжета.
Отвориха широката метална врата и нагазиха в лепкавата смес от кал, слама и оборска тор. Кокошките се разбягаха, а овцете надничаха любопитно от кошарата. Групата спря след вратата, а дядо, с въже в едната ръка, продължи към дъното на двора, където беше кочината на прасетата. Кочината беше разделена на две части – в едната живееха по-дребни прасета, а в другата беше затворен огромен нерез, който не излизаше никога оттам, като вратата му беше здраво залостена.
С ловки движения дядо отвори вратата и освободи нереза. Той обаче не излезе и дори направи крачка назад. Дядо започна да го подканва. Ръката, която го беше хранила до вчера, сега го приканваше да излезе на разходка. Нерезът грухтеше учестено и не можеше да вземе решение. Дядо не показваше никакви признаци на припряност и търпеливо подмамваше огромното животно. Не знаех какво ще последва и цялото ми внимание беше съсредоточено в случващото се. Без да откъсвам поглед от сцената, опипах внимателно дървената ограда зад гърба си и заднешком се покатерих върху нея.
Отне цяла вечност и накрая нерезът излезе предпазливо. Никога не беше излизал от тясната си клетка и се боеше от неизвестното. В момента, в който излезе напълно, дядо направи някакъв фокус, който аз и нерезът не можахме да уловим, но в миг задният му крак беше вързан в примка, а вратата на кочината се оказа затворена. Групата мъже, които чакаха зад ъгъла, се втурна към клетото животно. Борба, викове, виждах само топка от пъшкащи нервни хора. В следващия момент нерезът беше прикован в желязна хватка към дървената колона на навеса. Какво ли ще последва? Нищо! След цялата тази динамика изведнъж всички замръзнаха. Дори нерезът вече не дишаше учестено, а лежеше кротко.
Загубил интерес, излязох на улицата. Тогава видях към мен да вървят прадядо Христо и брат му Стоймир. Прадядо! Това е най-добрият човек, когото съм срещал в живота си. Това мнение не е само мое: на село винаги първият въпрос е “Ти от кои си?”. Когато кажа, че съм от Симиджиите (поредната глупост на комунистите е, че всички в рода ми са носили фамилията Симиджийски, но баща ми е Христов – на прадядо Христо, а аз съм Димитров – на дядо Димитър…), старите хора реагират по един и същи начин: “Ти си правнук на дядо Христо? Това е толкова добър, свят човек! Когато бяхме деца и той минеше покрай нас, всички викаха, че Симиджията минава, спираха игрите, втурваха се към него, а той винаги имаше в торбата пресни колачета (питки), които ни раздаваше!”.
Когато дядо Христо минаваше, всички спираха работа, поздравяваха го и му се усмихваха, като усмивките им оставаха на лицата им още дълго след това. Такъв всеобщ респект към жив човек не съм виждал през целия си живот. Прадядо приближи и всички погледи бяха вперени в него, а тълпата му направи път така, както се прави път на преминаващ експрес. Той носеше нещо, увито в плат. То не изглеждаше тежко, но той го държеше с двете си ръце пред гърдите си, пръстите му бяха изпънати в шпиц и се усещаше, че носи нещо изключително ценно и важно.
Двамата спряха пред нереза. С маниери на гвардейци те се обърнаха един срещу друг – дядо Стоймир протегна двете си ръце към прадядо, който пък положи нещото върху дланите му. След това дядо Христо се прекръсти, пак посегна към нещото и размота навития плат върху китките на брат си. В следващия момент в ръцете му, с цялото си величие и грациозни извивки, блесна сабя! Докато успея да осъзная какво се случва, той замахна и видях как главата на огромния нерез се изтърколи. Ахнах!
Сигурно съм останал с отворена уста. Детският ми разум не можеше да приеме толкова разнопосочна информация за толкова кратко време. Сабята беше церемониално измита, след което прадядо я избърса изключително акуратно. В обратна последователност неговият ординарец протегна ръце, сабята беше положена върху плата, увита прилежно и видях как двамата старци се оттеглиха с достолепие към задния двор, където по цял ден режеха дърва с голям ръчен трион.
Групата мъже започна да се суети около мъртвото животно, а аз имах милион въпроси. Най-важният: кой всъщност е прадядо? Това същият прадядо ли е? Онзи толкова благ човек? Възрастните бяха толкова заети, а аз исках отговори. Да призная честно – в този момент ме беше страх от прадядо. Видях как отряза главата на клетия нерез без ръката му да трепне. Любопитството ми беше по-силно от страха и изприпках в посоката, в която се отдалечиха двамата старци.
Когато го открих, сабята я нямаше. Прямо, по детски, попитах къде е сабята. “Каква сабя, нямам сабя! Но пък имам ябълка за теб!” Той винаги имаше нещо за мен. Погледнах го в очите, исках да го попитам директно дали той е добър или лош, но в тези очи беше написано всичко и нямаше нужда да питам. Участвал в две войни като кавалерист и се наложило да отреже много глави, за “да може час по-скоро да приключи проклетата война, защото жената, стоката и нивата не бива да чакат”.
Българинът е непоколебим войн не защото е жаден за кръв, а защото жената, стоката и нивата имат нужда от него. Когато новата власт му взела нивите и животните, той вече е имал деца и внуци и в името на децата си е преглътнал това, за да не останат сираци. Когато обаче видял, че не се полагат добри грижи за кравите и коня, той не издържал, отишъл в стопанския двор и подкарал животинките си към къщи. Комунистите арестували прадядо, обявили го за враг на народа и го вкарали в затвора. След време го освободили, за да се прибере вкъщи и да гледа как децата му живеят в мизерия.
Късно е да се дават съвети на сегашните управници на България, но се надявам бъдещите да са разбрали, че за да могат да разчитат на българския войник, те трябва да направят така, щото той да има какво да защитава.
