Димитър Димитров 6/9: “Фаталното” число 13
Реални истории на Димитър Димитров, подбрани
за “Цветове от аурата на България”
Фотография: От поста
С Димитър се бе запознала сестра ми Александра още в зората на интернета в България – от форумните клубчета в Dir.bg Било е около 2000 година някъде. Оттам се познаваме с още няколко човека, с които не сме загубили дирите си през годините – до голяма степен именно благодарение на тази съвременна “вътрешна връзка”, както се превежда терминът от английски. Тя си спомня, че й е предoставил безплатен хостинг и домейн за една година, а с друг приятел от Dir.bg дори му бяха ходили на гости. И заеми им беше давал в онзи доста труден финансов период, но аз лично така и не съм се запознавала с него. Зная, че подобно на героя в “Силната До Бонг Сун” (виж темата за Корейската вълна и неочакваната (българска) езотерична нишка) къса връзките със семейната си среда и попадайки в Хонг Конг основава и развива успешно от нулата собствена хостинг компания – ICDSoft, разполагаща днес със сървъри в Хонг Конг, България и САЩ. Централният й офис е на пролетно звучащата улица “Цветна градина” в София. А неотдавна Димитър започна да споделя публично във фейсбук и извънредно интересни истории, в които прозира истинско дар слово (подобно на споделяните от маестро Найден Тодоров на неговата си стена). Подбрани по-долу следват някои от най-впечатлилите ме. Без заглавия са, така че се наложи допълнително да им формулирам такива. / От съставителя
~ ~ ~
“Фаталното” число 13
Автор: Димитър Димитров
ФБ статус, 15.01.2019
Август 1986 г., училищна бригада в консервен комбинат. Режехме ябълки: плодът се разрязва на две половини, след което се изрязва сърцевината. Нормата беше 184 килограма почистени ябълки. В едната част на халето имаше кантар и бюро, където седеше кантарджийката, която измерваше и записваше кой колко ябълки е предал. Зад нея се редяха стотици касетки с почистени ябълки, които след това поемаха към поточна линия, където се измиваха и мариноваха. В Съветския съюз това било добро мезе за водката…
Освен ученици там работеха и работници, повечето от които бяха цигани. Кантарджийката отиде някъде и една циганка реши да се възползва, като започна трескаво да пренася вече премерени касетки с почистен плод към работното си място, за да може да ги предаде още веднъж. Това беше нагла кражба и аз скочих, отидох при нея и я спрях. В това време пристигнаха кантарджийката и началничката на цеха, които станаха свидетели на случката. Циганката Мара беше принудена да върне откраднатото, но започна да ме кълне: “Да умреш даано! Кууршуум в чееелото да те удари!”. Бях на 16 и това ми се видя много смешно.
Юли 1987 г., Кюстендил е домакин на национално първенство по парашутизъм. Тогава парашутите тип “летящо крило” бяха екзотика и много състезатели ползваха кръгли куполи. При тях отклонение от 2-3 метра се смяташе за добър резултат, затова и пясъчният кръг трябваше да се прекопава редовно с цел улеснение на съдиите и омекотяване на приземяванията. Точно по пладне на мен и Радослав се падна “честта” да прекопаем този кръг. Работейки с правата лопата, в един момент изкопах някакъв упорит корен на пирей. Когато се наведох, за да го взема, над главата ми нещо изсвистя и тупна зад мен. Беше направило трапчинка в пясъка. Оставих лопатата, обърнах се, коленичих и изрових куршума. Съвестното изпълнение на задълженията се отплаща винаги – можех да закопая онзи пирей и да не си правя труда да се навеждам… Случаят беше докладван в милицията и на следващия ден ни информираха, че е разплетен: полски пазач е прогонил крадци, като е възпроизвел предупредителен изстрел във въздуха с карабина в землището на съседното село Жабокрът. Тогава изобщо не се сетих за клетвата на Мара от цеха в Копиловци, но скоро щях да бъда подсетен…
13 месеца по-късно, междувременно съм постъпил в казармата и дори имам 11 месеца военна служба зад гърба си, съм часови на пост пред караулното помещение на Армейски полигон “Сливница”. Двучасовата ми смяна вече беше приключила, но тези, които трябваше да поемат дежурството след нас, пристигнаха с още два часа закъснение. На всичкото отгоре се заяждаха с моите другари и не искаха да подпишат дневника, докато нашите не почистят по-добре и т.н. Беше жега, тъмнозелената ми стоманена каска се беше нагряла до 50 градуса, а времето ми на този пост вече клонеше към четири часа.
Най-накрая онези подписаха. Танкисти някакви, не ги познавахме. Един от тях тръгна към мен, за да ме смени. Бях се облегнал на варосаната стена, а автоматът със сгъваем приклад висеше на рамото ми, подпрян върху брезентовата сумка с резервния пълнител, висяща на колана ми. Гледах приближаването на “смяната” с натежали клепачи. Най-после! Още 20 негови крачки и можех да се отлепя от проклетата стена.
Той приближаваше, а аз гледах много добронамерено на това. 15 крачки – той извади пълнител от сумката си и го постави на автомата. Дотук добре – никой не очаква да спазва протокола и да провери оръжието. Протоколът е за пред началниците, аз също не го спазвах в тяхно отсъствие. 10 крачки – той спусна предпазителя и зареди. Слънцето ме беше напекло до степен, че на този етап само “регистрирах” неадекватните му действия. 8 крачки и той насочи оръжието си към мен – за момент можех да надникна в цевта. Изведнъж тишината беше раздрана от стрелба. Рикошети, хвърчаща мазилка, прах. Плъзнах гръб надолу по стената и едновременно успях да насоча оръжието си към него, да заредя и да обера мекия спусък. Не бързах да натисна докрай, защото оръжието му вече сочеше високо над главата ми и бях в безопасност, особено ако се абстрахираме от рикошетите и хвърчащата мазилка.
Пълнителят му свърши за 3 секунди. Точно толкова време му беше нужно, за да осъзнае какво става. Той изглеждаше не по-малко изненадан от мен. Когато забеляза, че е на мушка, той хвърли автомата си на земята така, сякаш беше хванал нещо горещо. Оръжието изтрака на голия бетон, а той събра длани пред гърдите си, строполи се на колене и започна да крещи: “Чакай, чакай, не исках! Чакай да ти обясня!”. С рязко движение постави дясната си ръка върху сумката си, а моето оръжие следваше дланта му. Бях любопитен, но му извиках заповеднически “По-бавно!” и той бавно и внимателно отвори капака на сумката, в която вместо един резервен пълнител, имаше и още един – с халосни патрони. Той бил решил да си направи шега! Но объркал пълнителите и вместо очаквания един изстрел с халосен патрон (нямаше муфа на цевта), изстрелял цял пълнител с 30 патрона. Това обясняваше и факта, че той държеше много вяло оръжието си, преди да открие огън. Затова и откосът беше започнал от малко над главата ми и беше завършил в тавана.
Моите и неговите другари дойдоха веднага. Онзи още стоеше на колене и бавно осъзнаваше какво е направил и какво можеше да стане. Аз вече се бях изправил пак, бях изпразнил оръжието си и докато чистех врата си от мазилката, им обясних с две изречения какво е станало. Тогава моите другари ме накараха да застана там, където стоях допреди минута.
Първият куршум беше облизал леко каската ми и се беше забил в стената над мен. Помолиха ме да се изправя по-добре. Много учители и началници в казармата са ми правили забележка за неправилната стойка и е добре, че не съм ги слушал: ако съм бил изправен добре, първият проектил е щял да ме порази в челото. Тези каски не предпазват от изстрел от упор: веднъж скучаехме на един полигон и тествахме една каска – куршумът влезе от едната страна и излезе от другата…
Тогава се сетих за клетвата на онази циганка. Добър опит, Мара! Изчегъртах онзи проектил от стената и го запазих за спомен. Само 8 куршума се бяха забили в стената и тавана, а останалите 22 бяха рикоширали: кой от стената, кой от тавана, а някои бяха направили двойни и тройни рикошети – бях застанал на половин метър от ъгъла между две стени, а над мен имаше бетонна козирка. Траекториите на тези рикошети бяха най-разнообразни и беше чудо, че никой не ме беше закачил. Приличах на мелничар – покрит с мазилка и вар от главата до петите, но без поражения.
Минути по-късно вече пътувахме в каросерията на камиона от Сливница към поделението в София, а аз се наслаждавах на залеза и се бях замислил над непредсказуемостта на живота: само преди две години пожеланието “куршум в челото да те удари” ми звучеше като събитие с нулева вероятност, но в последните 13 месеца покрай челото ми просвистяха не един и два, а цели 31 куршума![1] Това ме накара да се замисля много сериозно за съотношението между Доброто и Злото:
Всички сме много чувствителни към Злото около нас: лоши постъпки, зли думи, клетви, злини, лоши хора, лоши новини, лоши прогнози, лошо стечение на обстоятелства, но не се замисляме, че Доброто, което ние рядко забелязваме и обикновено наричаме “късмет”, е много повече! Напук на всичко лошо, нас ни има. Огледайте се – милиарди светлинни години Космос, който е много неприветлива среда, и насред това, в някаква нищожно малка прашинка от Пространството, в точно и само един миг от Вечността, има условия за живот, и то какви, в които живеем точно ние.
___________
[1] Тук можем да обърнем внимание на числата в споделения житейски разказ – светостта на 13 и огледалният му образ, толкова нагледно илюстрирано! Както знаем от Теософията, изпращаните в пространството мисъл-форми могат да досегнат някого, само ако има в себе си трептения, за които те да се закачат, тоест ако има нещо в човека, което да им резонира… На този принцип всъщност действат т.нар. “черни магии”, но и добрите мисъл-форми също. В тази връзка може да цитираме нещо, което се подчертава в биографията на родителя на теософията като термин – основателят на неоплатоническата философска школа в 3-ти век след Христос, а именно Плотин. Из “История на западната философия” на Бъртранд Ръсел: “Освен несъвършенството, което светът неизбежно притежава, бидейки копие, за Плотин, както и за християните, съществува по-категорично зло, произтичащо от греха. Грехът е следствие от свободната воля, която Плотин противопоставя на детерминистите и на астролозите. Той не отрича напълно валидността на астрологията, но я ограничава така, че в крайна сметка да бъде съвместима със свободната воля. Постъпва по същия начин и по отношение на магията; мъдрецът, казва той, е неподвластен на силата на магьосника. Порфирий разказва, че някакъв философ, съперник на Плотин, се опитал да му направи черна магия, но поради светостта и мъдростта на последния, заклинанията се обърнали срещу съперника.” – Б.ред.
