Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ЕВРИСТИКА НИКОЛА ТЕСЛА (1) : Моите ранни години
0

НИКОЛА ТЕСЛА (1) : Моите ранни години

НИКОЛА ТЕСЛА (1) : Моите ранни години
0

For English original click  HERE
Първа част от “Моите изобретения: автобиографични бележки на Никола Тесла”
публикувана в сп. Ентусиаст 7/2012

Превод: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА

My Inventions: The Autobiography of Nikola Tesla (ISBN 0910077002) е книга, компилирана и редактирана от Бен Джонсън, разглеждаща детайлно работата на Никола Тесла. Съдържанието е извлечено от поредицата статии, които Тесла пише за списание Electrical Experimenter през 1919 г., когато ученият е на 63 годишна възраст.

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат:  НИКОЛА ТЕСЛА: Автобиография

ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ

__________________

I. Моите ранни години

Прогресът на човечеството е жизнено обусловен от неговия изобретателски дух. Иновациите са най-важният продукт на творческия ни ум. Крайната цел е пълното господство на ума над материалния свят – да се впрегнат природните сили в услуга на човешките нужди. Това е трудната задача на изобретателя, който често остава неразбран и непочетен. Но той намира предостатъчна компенсация в хубавото чувство да упражнява своите възможности и да знае, че е част от изключително привилегирования кръг хора, без които родът ни отдавна би отмрял в горчивата битка с безжалостните природни стихии.

Що се отнася до мен, аз отдавна съм преизпълнен с тази върховна радост – дотолкова, че години наред животът ми, би могло да се каже, е едва ли не едно непрестанно възторгване. Възприеман съм като изключителен работохолик и вероятно е така, ако мисловната дейност се счита за труд, тъй като й посвещавам почти цялото си съзнателно време. Но ако за работа се възприема извършването на определена дейност в определено време според определени правила, то тогава аз вероятно съм най-големият лентяй. Всяко усилие, вършено под натиск, изисква жертва на жизнена енергия. Аз никога не съм плащал такава дан. Напротив – отдавах енергията си за разгръщане на мисловния си свят.

В опита си да направя една последователна и правдива равносметка за дейността си чрез тази поредица от статии, които ще бъдат представени с помощта на редакторите от Electrical Experimenter и са насочени главно към младите читатели, съм длъжен, макар и с неохота, да се спра на впечатленията от своята младост, както и на обстоятелства и събития, които са изиграли роля в определянето на пътя ми.
Първите ни пориви са чисто инстинктивни, спонтанни прояви на въображение – живо и необуздано. С израстването ни, разумът взема постепенно връх и ние ставаме все по-организирани и планомерни. Но тези ранни импулси, въпреки че не са непосредствено продуктивни, са едно от най-важните неща в живота ни и могат да зададат посоката на целия ни живот. Нещо повече – сега имам чувството, че ако се бях опитвал да ги осъзная и култивирам вместо да ги подтискам, бих могъл да дам много повече от себе си на света. Но преди да достигна пълнолетие, аз нямах представа, че съм изобретател.

Причините са много. На първо място – имах по-голям брат, който бе изключително надарен. Той бе един от онеси редки феномени на гениалност, за които науката все още няма обяснение. Неговата преждевременна кончина остави родителите ми неутешими. Имахме кон, който ни бе подарен от близък семеен приятел. Това бе едно великолепно животно – арабска порода, с почти човешка интелигентност, за което цялото семейство се грижеше, а веднъж спаси баща ми при забележителни обстоятелства. Баща ми беше извикан една зимна нощ за спешна служба и докато прекосявал планината, подплашен от вълчи вой, конят го хвърлил със сила на земята и побягнал. Прибра се у дома продран и изтощен, но след като бе вдигнал тревогата, изчезна отново в нощта, връщайки се на злополучното място, и преди спасителният екип да се бе отдалечил особено от нас, баща ми ги пресрещнал – дошъл в съзнание и яхнал коня отново, без да осъзнава, че са минали часове, докато е лежал в снега. Същият кон бе причината за нараняванията на брат ми, от които почина. Бях свидетел на трагичната сцена и въпреки че оттогава са изминали петдесет и шест години, визуалният ми спомен от случката не е загубила нищо от силата си. Споменът за неговите постижения и възможности прави всяко мое усилие да изглежда жалко при сравнение.

Всичко похвално, което можех и успявах да направя, само засилваше чувството за неизмерима загуба у моите родители. Така израснах с неувереност в себе си и липса на самочувствие. Но все пак далеч не ме смятаха за глупак, ако съдя по един инцидент, който ми се е запечатал ярко в съзнанието. Един ден семейство Алдерман пресичаше улицата, където си играехме с няколко момчета. Най-възрастният от тези многоуважавани господа – заможни граждани – се поспря, за да дари на всеки от нас по сребърен петак. Когато дойде и моят ред, той изведнъж се спря и ми нареди: “Погледни ме в очите.” Срещнах погледа му, ръката ми се протегна, за да приеме ценната придобивка, когато – за моя изненада – той изрече: “Не, няма да стане. Ти няма да получиш нищо от мен – твърде си умен.” Разказваха се смешни истории за мен. Имах две възрастни лели, доста сбръчкани, а на едната от тях два зъба се показваха като слонски бивни и се забиваха всеки път в бузата ми, когато тръгваше да ме целува. Нищо не би могло да ме изплаши повече от перспективата да бъда хванат в прегръдката на тези колкото любящи толкова и непривлекателни роднини. Случи се веднъж, докато бях в скута на майка ми, да ме попитат коя от двете е по-хубава. След обстойно разглеждане на лицата им, отговорих дълбокомислено, посочвайки едната от двете: “Това тук е по-малко грозно от другото!”

И така, от малък бях определен за попрището на свещеник и мисълта за това много ме гнетеше. Исках да уча за инженер, но баща ми бе непреклонен. Той бе син на офицер, служил в армията на Наполеон, и подобно на своя брат, професор по математика в престижно учреждение, бе получил военно образование, но достатъчно показателно, по-късно се бе насочил към духовенството, където намира своята реализация и високо обществено положение. Той бе много ерудиран човек, истински самороден философ, поет и писател и за неговите проповеди се говореше, че са не по-малко белязани с красноречие от тези на Abraham a Sancta-Clara. Имаше феноменална памет и често рецитираше пасажи от произведения на различни езици. Понякога се шегуваше, че ако някои от световните класики бъдат изгубени, той ще може да ги върне към живот. Стилът му на писане бе забележителен. Нижеше изреченията си кратки и стегнати, пълни с духовитост и сатира. Шеговитите бележки, които правеше, бяха винаги много на място и точни като характеристики. Само за илюстрация мога да спомена някой-друг пример. Сред помощниците във фермата ни имаше един кривоглед мъж на име Майн. Един ден той сечеше дърва. При пореден замах с брадвата, баща ми, който бе застанал наблизо и бе сепнат, възкликна предупредително: “За Бога, Майн, не замахвай към каквото виждаш, а се цели в каквото имаш намерение да удариш!” В друг случай бе взел на разходка с файтон свой приятел, който безгрижно оставил скъпата си кожена дреха да се търка в колелата на возилото. Баща ми му обърнал внимание на това с думите: “Издърпай си дрехата вътре, съсипваш ми гумата!” Имаше също така странната привичка да си говори сам и често човек можеше да го види да си води оживен разговор и разгорещени спорове, преправяйки гласа си. Случаен слушател би могъл да се закълне, че е имало няколко човека на мястото.

Въпреки че, когато стане на въпрос за каквато и да е изобретателност от моя страна, трябва да я отдам на влиянието на моята майка, то обучението, на което той ме подлагаше, трябва да е дало своя положителен принос. То включваше всякакъв сорт упражнения като отгатване мислите на другия, откриване на недостатъците в някаква форма на изразяване, повтарянето на дълги изречения или правенето на изчисления на ум. Тези ежедневни уроци имаха за цел да подобрят паметта и мисленето и най-вече да развият критичен усет у мен и всичко това без съмнение ми бе от голяма полза.

Майка ми произхожда от една от най-старите фамилии в страната – род на изобретатели. Както дядо й, така и прадядо й са създали редица пособия за домакинството, селското стопанство и прочие. Тя бе наистина изключителна жена с редки умения, кураж и сила на духа, която безстрашно е посрещала бурите на живота и е преодоляла множество тежки изпитания на съдбата. Когато е била на 16 години смъртоносна епидемия връхлита страната. Баща й е призован да дава последно причастие на умиращите и докато него го няма, тя сама отива да помага на съседско семейство, поразено от злокобната болест. Всичките петима членове на семейството се споминават бързо един след друг. Тя ги изкъпва, облича и полага телата им да легнат, обграждайки ги с цветя, какъвто е бил обичаят. Когато баща й се прибира, заварва всичко готово за едно християнско погребение.

Майка ми бе изобретател от първа величина и вярвам, че би постигнала много, ако не бе се оставила така встрани от модерния живот и неговото изобилие от възможности. Тя измисляше и конструираше какви ли не пособия и джаджи и плетеше прекрасни неща от прежди, които сама си предеше. Тя дори си сееше и отглеждаше растения, от които после си нищеше сама влакната. Не се спираше от ранни зори до късна вечер и повечето от облеклото ни и мебелировката в къщи бе нейно дело. Когато преваляше шейсетте, пръстите й все още бяха така чевръсти, че можеше да въже три пъти на възел мигла, образно казано.

Има и друга, при това по-важна, причина за късното ми пробуждане. Като малък страдах от необичайно сетивно смущение, причинявано от появата на образи, често придружавани от силни блясъци светлина, които замъгляваха възприемането ми на реалните предмети и влияеха на мислите и действията ми. Това бяха картини или сцени, които съм виждал съвсем реално – никога измисляни от мен неща. Когато някой ми кажеше нещо, образът на предмета, който обрисуваше, се случваше да изниква живо пред взора ми и понякога ми бе трудно да преценя дали е пипаемо нещото или не. Това ми причиняваше серозен дискомфорт и чувство на тревожност. Никой от хората, занимаващи се с изучаването на психология или физиология, до които съм се допитвал, не е успявал досега да даде задоволително обяснение на този феномен. Изглеждаше да е като някакво рядко изключение, въпреки че аз най-вероятно бях предразположен, тъй като зная, че брат ми преживяваше подобни смущения. Теорията, която си изградих, е, че образите бяха резултат на рефлексия на мозъка върху очната ретина под влияние на силна възбуда. Това със сигурност не бяха халюцинации на болен и изтерзан ум, тъй като в други отношения си бях нормално и уравновесено дете. За да получите представа за състоянието ми, представите си, че съм присъствал на погребение или друго подобно стресиращо събитие. След това неизбежно, в покоя на нощта, жива картина от сцената се изпречва пред погледа ми и не иска да изчезне, въпреки усилията ми да я пропъдя. Понякога дори остава да виси неподвижно във въздуха, въпреки че прокарвам ръка през нея. Ако моето обяснение за това явление е точно, би трябвало да е принципно възможно да се прожектира върху екран образ на какъвто и да е предмет, който получим, и да го направим видим. Такъв напредък би революционализирал човешките взаимоотношения като цяло. Убеден съм, че това чудо може и ще бъде осъществено в идващите времена; мога до добавя, че съм посветил много мислене за намиране на решение по този въпрос.

За да се освободя от тези тормозещи ме визуализации, се опитвах да концентрирам мисълта си върху нещо друго, което съм виждал, и по този начин често успявах за известно време да туширам виденията, но за целта трябваше да призовавам непрекъснато нови образи. Не минаваше много време, докато установя, че съм изчерпал всичко, което имах към момента на разположение като натрупани впечатления; “кинолентата” ми се извъртяваше бързо, защото бях видял много малко от света – предметите в къщи и близката околност. Когато за втори или трети път превъртах даден ментален образ, за да прогоня виденията, силата на противодействието отслабваше. Тогава инстинктивно тръгнах на пътешествия извън пределите на своя малък свят и започнах да виждам нови картини. В началото бяха смътни и неясни и се разтапяха във въздуха при опит да се концентрирам върху тях, но с упражняването успях да ги фиксирам – започнаха да стават по-силни и определени, докато накрая придобиха конкретността на реални обекти. Скоро открих, че се чувствам най-добре, когато просто следвах картините – получавах нови впечатления през цялото време и така започнах да пътешествам, разбира се в ума си. Всяка нощ (а понякога и денем), когато бях сам, потеглях на моите пътешествия – виждах нови места, градове и държави, пълни с живот; срещах се с хора, създавах приятелства и познанства и, колкото и невероятно да звучи, факт е, че те ми ставаха толкова скъпи, колкото тези от реалния ми живот и не бяха нито на йота по-малко наситени в своята проява. Правех това постоянно докъм 17-тата си година, когато мисълта ми се насочи сериозно към изобретателството. Тогава за свое удоволствие открих, че мога да визуализирам желаното с изключителна лекота. Нямах нужда от модели, чертежи или експерименти. Можех да си представя в ума си всичко като че ли е истинско. По този начин несъзнателно съм развивал това, което мога да нарека нов метод за материализиране на нови концепции и идеи, който е напълно противоположен на чисто експерименталния и по мое мнение е далеч по-бърз и ефективен. В момента, в който някой създаде приспособление, за да провери в практиката някоя сурова идея, бива неизбежно поглъщан от детайлите и дефектите на устройството. Потапяйки се в процеса по усъвършенстване и реконструиране, силата на концентрацията намалява и се губи връзката с лежащия в основата главен принцип. Резултати може да се постигнат, но винаги за сметка на качеството.

Моят метод е различен. Не бързам да се впускам в реалната работа. Когато ме осени идея, започвам веднага да я разгръщам в съзнанието си. Променям конструкцията, правя подобрения и привеждам устройството в действие само в ума си. За мен е абсолютно без значение дали ще подкарам турбина във въображението си или ще я тествам в моята работилница. Мога да забележа дори когато леко й е нарушен баланса. Няма изобщо никаква разлика – резултатите са едни и същи. По този начин съм в състояние бързо да развия и усъвършенствам една концепция без да докосвам нищо. Когато стигна до там, че съм отметнал всяко възможно усъвършенстване и не виждам дефекти никъде, тогава пристъпвам към реализирането на този краен продукт на ума си. Устройството ми неизменно работи както съм си представял, че би трябвало, и експериментът протича точно както съм го планирал. За двайсет години практика не съм имал нито едно изключение. И защо да бъде другояче? Инженерството, било то в електричеството или механиката, дава недвусмислени резултати. Едва ли има предмет, който не може да бъде разглеждан математически и ефектите да не бъдат изчислени или резултатите определени предварително на базата на възможните теоретически и практически данни. Да се пристъпва към материализиране на сурова идея, както обичайно се прави, смея да твърдя, не е нищо повече от разхищаване на енергия, средства и време.

Моята злочестина от ранните ми години има обаче и една друга компенсация. Постоянното умствено напрягане разви възможностите ми за обективно изследване и ми помогна да открия една особено важна истина. Бях забелязал, че появата на образите бе винаги предшествано от действително наблюдаване на сцените при странни и като цяло твърде необичайни обстоятелства. Така че бях тласнат при всеки отделен случай да откривам първоначалния импулс. Не след дълго процесът се автоматизира и придобих изключителната способност да свързвам причина и следствие. Скоро, за своя изненада открих, че всяка пораждаща се у мен мисъл бе предизвикана от външно впечатление. Не стига това, но и всяко мое действие бе пораждано по подобен начин. С течение на времето стана напълно очевидно за мен, че съм просто един автомат, дарен с възможността да се движи, да реагира на сетивни стимули и да мисли и действа съобразно тях. Практическият израз на това мое осъзнаване бе изкуството на телеавтоматиката (роботиката), което дълго време си носех у мен в един незавършен вид. Скритите му възможности обаче ще се разкрият рано или късно, евентуално. От години обмислям създаването на самоконтролиращ се робот и вярвам, че подобен механизъм може да се произведе – ще се държи като че ли е разумно същество до известна степен и ще направи революция в множество комерсиални и индустриални сфери.

Бях около 12 годишен, когато за първи път успях да изгоня образ от полезрението си с волево усилие, но никога не съм имал какъвто и да е контрол над бликовете светлина, които споменах. Те бяха може би най-странното ми и необяснимо преживяване. Обикновено се явяваха, когато попадах в стресираща или плашеща ме ситуация или когато бях силно превъзбуден. В някои случаи виждах целия въздух наоколо изпълнен с езиците на жив пламък. Тяхната сила и яркост вместо да се стопява, с времето само нарастваше и като че ли чвлението достигна предела си, когато бях на около 25 години. През 1883 г., докато бях в Париж, важен френски фабрикант ми изпрати покана за ловна гонка, която аз приех. Дълго време не се бях откъсвал от фабриката и свежият въздух имаше прекрасен освежителен ефект. На връщане към града тази нощ ме връхлетя усещането, че главата ми е обхваната от пламъци. Видях светлина като от малко слънце, настанило се в нея, и нощта ми премина в налагане на студени компреси върху измъчената ми глава. Най-сетне пламъците намаляха като интензивност и честота, но отне повече от три седмици време, докато съвсем отшумят. Когато получих нова покана за лов, отговорът ми бе категорично НЕ!

3075-lightning-in-space

Това светлинно явление все още ме спохожда от време на време, когато някоя нова идея открие възможностите си пред мен, но това вече не е толкова вълнуващо, защото далеч не е така интензивно. Когато затворя очи, неизбежно съзирам най-напред един тъмно син еднороден фон – не особено различен от небето в ясна, но беззвездна нощ. В миг това небе се оживява от безчет бляскащи в зелено искрички, подредени в няколко пласта и устремили се към мен. След това се появява, в дясно, красив модел на две системи от паралелни и близки една до друга линии, под прав ъгъл една към друга, във всички видове цветове с преобладаване на жълто-зеленото и златното. Веднага след това линиите стават по-ярки и цялото се изпъстря от нагъсто разположени блещукащи точици светлина. Картината се мести бавно пред взора и след около десетина секунди изчезва наляво, оставяйки след себе си доста неприятна и инертна сивота, която бързо дава път на стелещо се на талази море от облаци, по подобен начин опитващи се да формират живи форми. Любопитното е, че не мога да проектирам форма в тази сивота, докато не бъде достигната втората фаза. Всеки път, преди да заспя, образ на човек или предмет прелита пред погледа ми. Когато видя това, знам че съм на път да изпадна в безсъзнателното. Ако отсъстват и откажат да се появят, това за мен означава безсънна нощ.

Как развитото ми въображение играеше роля в ранните ми дни мога да илюстрирам с друго чудато преживяване. Както повечето деца, обичах да подскачам и развих натрапчивото желание да се задържа някак си във въздуха. Веднъж силен вятър, добре обогатен с кислород, задуха от планините, подхващайки ме сякаш съм перце и в този момент можех да се отлепям от земята и да плувам във въздуха като че ли по цяла вечност. Усещането бе страхотно и разочарованието ми бе силно, когато разсеях по-късно заблудата си.

През този период успях да огранича множество странни харесвания, нехаресвания и навици, някои от които мога да проследя до външни влияния, докато за други нямам обяснение. Изпитвах силно отвращение към женските обици, но други украшения, като гривни например, ми харесваха повече или по-малко според вида си. При гледката на перли почти можех да припадна, но бивах очарован от блясъка на кристали или бижута с остри краища и равна повърхност. Не бих могъл да докосна косата на друг човек, освен може би при перспективата на насочен към мен пистолет. Можех да изпадна в делириум, гледайки праскова, а парченце камфор някъде в стаята да ми причини остър дискомфорт. Дори и днес не съм нечувствителен към някои от тези разстройващи импулси. Когато изпусна малки парченца хартия в съд, пълен с течност, винаги усещам особен и отблъскващ вкус в устата си. Броях си крачките докато се разхождах и изчислявах кубатурата на сапунерките, чашите за кафе или на храната си – в противен случай не можех да й се насладя. Всички повтарящи се действия или операции трябваше да се делят на три и ако изпуснех сметките им се чувствах длъжен да повтарям отново и отново действието, дори това да ми отнемаше часове.

До осем годишна възраст бях слаб и нерешителен по характер. Нямах нито куража, нито силата да формирам твърди убеждения. Чувствата ми се надигаха на вълни, които бушуваха и се мятаха непрестанно от една крайност в друга. Желанията ми бяха всепоглъщащи и се множаха като глави на хидра. Измъчвах се от мисли за болката в живота и смъртта и от религиозен страх. Бях закърмен със суеверия и живеех под постоянната угроза на зли духове, демони и други нечисти сили на тъмнината. И тогава изведнъж настъпи пълна промяна, която промени коренно цялото ми съществуване. От всичко най-много обичах книгите. Баща ми имаше богата библиотека и когато имах възможност, се опитвах да утоля жаждата си за четене. Той не ми разрешаваше и можеше да изпадне в ярост, когато се случеше да ме хване в действие. Изпокри всички свещи, когато откри, че чета нощем тайно. Не искаше да си развалям очите. Но аз се снабдявах с лой, правех си фитил и отливах пръчици в тенекиени формички, така че всяка нощ можех да надкрача пречки и забрани, четейки често до зори, докато всички спяха и майка ми не започнеше усилените си ежедневни занимания.

Веднъж попаднах на новелата “Абафи” (Синът на Аба) – сръбски превод на добре познатия унгарски писател Джосика. Тази творба някак отключи спящите в мен сили на волевото начало и започнах да се упражнявам в самоконтрол. Решителността ми първоначално се изпаряваше като априлски сняг, но скоро преодолях слабостта си и познах удоволствие, което никога не бях изпитвал до тогава – това да си в състояние да правиш нещата, както сам си си определил и наредил. С течение на времето това действено ментално занимание ми стана втора природа. В началото желанията ми трябваше да бъдат преборвани, но постепенно желание и воля започнаха да се сливат. След години на подобно самодисциплиниране до такава степен овладях себе си, че можех да си играя със страстите, които биха били разрушителни дори за много силни хора. По едно време бях обхванат от страстта по хазарта, което силно разтревожи родителите ми. Баща ми водеше живот за пример и не можеше да толерира безсмисленото пилеене на време и пари, на което се бях отдал. Имах твърда убеденост, но философията ми куцаше. Казвах му: “Мога да спра, когато си поискам, но струва ли си да се отказвам от това, което ще имам с райските наслади?” Той често намираше случаи да даде воля на гнева и презрението си, но майка ми реагираше различно. Тя добре разбираше човешката природа и знаеше, че нечие спасение може да дойде единствено чрез личните усилия на човека. Помня един следобед, когато бях проиграл всичко, което имах, и ме теглеше пак към играта – тя дойде при мен с навити на руло полици и ми каза: “Върви и се забавлявай. Колкото по-скоро проиграеш всичко, което имаме, толкова по-добре. Знам, че ще преодолееш това.” Бе права. Превъзмогнах тази си страст на момента и единственото, за което съжалявах, бе, че не е поне стотина пъти по-силна. Аз не само я покорих, а я изтръгнах от сърцето си, така че да не остане дори следа от желание. От този момент насам съм толкова незаинтересован от всякакъв вид хазартни игри, колкото от ваденето на зъб, примерно казано.

В друг един период започнах да пуша така интензивно, че здравето ми бе реално застрашено. Тогава вътрешната ми воля сама се прояви и не само спрях, но и всякаква склонност в тази посока бе напълно изкоренена. Назад в годините страдах от сърдечно-съдови смущения, докато не открих, че причината се крие в невинната чаша кафе, която пиех всяка сутрин. Преустанових този навик от раз, въпреки че, да си призная, не ми бе никак леко. По същия начин изследвах и обюздвах какви ли не свои навици и увлечения, като не само опазвах себе си по този начин, но и извличах огромно чувство на задоволство от нещата, които повечето хора биха определили като лишение и жертва.

След като приключих с учението в Политехническия институт и Университета, преживях пълен нервен срив и докато се възстановявах бях свидетел на най-разнообразни феномени – странни и невероятни.

(край на част първа)

НАПРЕД КЪМ ЧАСТ ВТОРА >>

ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)