For English original click HERE
Трета част от “Моите изобретения: автобиографични бележки на Никола Тесла”
Превод: КАМЕН БАНКОВ
My Inventions: The Autobiography of Nikola Tesla (ISBN 0910077002) е книга, компилирана и редактирана от Бен Джонсън, разглеждаща детайлно работата на Никола Тесла. Съдържанието е извлечено от поредицата статии, които Тесла пише за списание Electrical Experimenter през 1919 г., когато ученият е на 63 годишна възраст.
ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат: НИКОЛА ТЕСЛА: Автобиография
ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ
__________________
III. По-късните ми начинания. Откритието на въртящото се магнитно поле
На десет години влязох в реалната гимназия, която се оказа нова и доста добре оборудвана институция. Във физичния отдел имаше различни модели на традиционна научна апаратура, електрически и механични уреди. Демонстрациите и експериментите, извършвани от време на време от нашите ръководители, ме очароваха и несъмнено бяха мощен подтик към изобретателска дейност. Бях също така страстен любител на математическите дисциплини и често печелех похвалата на преподавателя за бързото си смятане. Това се дължеше на вродената ми дарба за визуализиране на обектите и извършване на операциите – не по обичайния интуитивен начин, а все едно реално се случват. До известна степен на сложност за мен бе едно и също дали изписвам символите върху дъската или ги генерирам на ментално ниво. Чертането на ръка обаче, на което бяха посветени голям брой учебни занятия, бе досада, каквато не можех да изтърпя. Забележително, като се има впредвид, че повечето членове на моето семейство го владееха отлично. Вероятно антипатията ми бе породена чисто и просто от склонността към необезпокоената мисъл. Ако не бяха няколко изключително глупави момчета, които не можеха да свършат дори едно нещо както трябва, оценките ми по този предмет щяха да се класират на дъното. Беше сериозна спънка, понеже, според тогавашната образователна система, чертането се считаше за задължително и имаше морална тежест. Подобен недостатък застрашаваше цялото ми бъдеще и баща ми влагаше упорити увещания, за да ме избутва към следващия клас.
През втората ми година в тази институция бях обсебен от идеята да създам продължително движение посредством стабилно въздушно налягане. Инцидентът с помпата, за който споменах, вече бе разпалил младежкото ми въображение и ме бе поразил с безграничните възможности на вакуума. Желанието да впрегна тази неизчерпаема енергия стана неистово, но дълго опипвах слепешком в мрака. Накрая усилията ми все пак изкристализираха в изобретение, даващо ми възможност да постигна онова, което никой друг смъртен не е опитвал.
Представете си цилиндър, въртящ се свободно на два лагера и частично обграден от правоъгълен улей, прилягащ му идеално. Отворената част на улея е закрита от преграда, така че цилиндричният сегмент във вътрешността на заграденото място разделя последното на две отделения, напълно изолирани едно от друго посредством херметически затворени плъзгащи се плоскости. Ако едно от отделенията бъде запечатано и веднъж изпомпено, а другото остане открито, то цилиндърът ще се върти до безкрай… или поне така си мислех. Конструирах дървен модел и го напаснах с огромна прецизност. А когато поставих помпата от едната страна и видях, че реално има тенденция към въртеливо движение, изпаднах в екстаз от радост. Механичният полет бе нещото, което копнеех да осъществя, макар и още под влиянието на обезсърчителните спомени от лошия опит, когато скочих с чадър от покрива. Всеки ден се придвижвах по въздуха към далечни райони, но не можех да проумея как точно го правя. Сега имах нещо черно на бяло – летяща машина, с нищо друго освен въртелива ос, пляскащи криле и… вакуум с неограничена мощност! От този момент нататък ежедневните ми въздухоплавателни екскурзии се извършваха на борда на комфортно, луксозно превозно средство – каквото би подобавало дори на самия цар Соломон. Отне ми години докато разбера, че атмосферното налягане, действащо под правилен ъгъл върху повърхността на цилиндъра, и слабото ротационно напрежение, които наблюдавах, всъщност се дължат на пролука. Макар, че това разбиране дойде постепенно, то ми докара болезнен шок.
Едва бях завършил гимназиалния си курс, когато бях повален от коварна болест, или по-скоро цял набор такива болести. Състоянието ми се влоши дотолкова, че бях отписан от лекарите. През това време ми се позволяваше да чета постоянно, затова използвах случая да се сдобия с книги от градската библиотека, чието съдържание бе пренебрегнато до момента. На мен се възлагаше задачата да ги класифицирам и подготвя за каталозите. Един ден ми връчиха няколко тома нова литература, различни от всичко, което бях изчел до момента и завладяващи дотолкова, че да ме накарат напълно да забравя безнадеждното си състояние. Това бяха ранните творби на Марк Твен и може би на тях се дължи последвалото чудодейно оздравяване. Двадесет и пет години по-късно, когато срещнах г-н Клемънс[1] и между нас се заформи приятелство, му разказах за това преживяване и с удивление видях как този непоправим веселяк избухва в сълзи.
Учението ми продължи в по-горния етап на реалната гимназия в Карлщад, Хърватия, където живееше една от лелите ми. Тя бе видна дама, съпруга на полковник-ветеран, участвал в множество сражения. Няма как да забравя трите години, прекарани под техния покрив. Едва ли имаше укрепление във военно време, където да цари по-сурова дисциплина. Хранеха ме като канарче. Всички ястия бяха от най-високо качество и приготвени майсторски, но в твърде оскъдно количество. Парчетата шунка, отрязани от леля ми, бяха като салфетки. Когато полковникът благоволеше да сложи нещо по-солидно в чинията ми, тя моментално го грабваше с думите: “Внимавай, Нико е много деликатен.” А аз имах ненаситен апетит и страдах подобно на Тантал. За сметка на това пък живеех в среда на изтънченост и богат артистичен вкус, доста необичаен за онези времена и условия. Теренът бе нисък и блатист и маларията никога не ме подминаваше, въпреки значителните дози хинин. Понякога нивото на реката се покачваше и докарваше армия от плъхове към постройките, поглъщащи всичко чак до връзките лютив червен пипер. Тези вредители бяха добре дошли за мен, с тях си отвличах вниманието. Отслабвах редиците им с всички налични средства, което ми спечели незавидната слава на ловец на плъхове из околността. Ето, че най-накрая обучителният курс завърши, страданието приключи, а аз се сдобих със зрелостно удостоверение, което ме изведе до нов житейски кръстопът.
През всичките тези години родителите ми нито веднъж не се поколебаха в желанието да се отдам на църквата. Самата мисъл ме изпълваше с ужас. Интересът ми към електричеството бе нараснал неимоверно под вещото ръководство на моя преподавател по физика, който бе гениален човек и често демонстрираше фундаменталните принципи с помощта на създадени лично от него устройства. Измежду тях се сещам за механизъм във формата на свободно въртяща се крушка, с покритие от метално фолио, която започваше да се върти бързо щом бъде прикачена към статичен апарат. Не съм в състояние да изразя по адекватен начин дълбочината на чувството, обземащо ме когато ставах свидетел как той разкрива тези мистериозни феномени. Всяко впечатление предизвикваше хиляди отзвуци в ума ми. Исках да науча повече за удивителната сила; копнеех за експерименти и изследвания, но трябваше да се предам пред неизбежното с голяма болка в сърцето.
Тъкмо се приготвях за дългия път към дома, когато получих известие, че баща ми иска от мен да отида на ловна експедиция. Доста странна молба, при положение че той винаги е бил твърд опонент на този спорт. Няколко дни по-късно обаче научих, че холерата е започнала да върлува в областта и, възползвайки се от появилата се възможност, потеглих за Госпик, пренебрегвайки желанията на моите родители. Невероятно е колко невежи бяха хората що се отнася до причините за епидемията, която връхлиташе страната на интервали между петнадесет-двадесет години. Те мислеха, че смъртоносните преносители се разпространяват по въздуха, изпълвайки го с остри миризми и пушек. В същото време пиеха от заразената вода и умираха с купища. Прихванах страшната болест в самия ден на завръщането си и въпреки че преодолях кризисния период, бях прикован към леглото в продължение на девет месеца, без почти да мога да се движа. Жизнената ми енергия бе напълно изчерпана и за втори път се озовах пред дверите на смъртта. През едно от отнесените ми бълнувания, може би дори едно от последните, баща ми се втурна в стаята. Все още помня бледото му лице, докато се опитваше да ме развесели, макар да му липсваше увереност. “Може би, – казах аз – ще се оправя, ако ми позволиш да следвам инженерство.”… “Ще отидеш в най-доброто техническо заведение в света!” – отвърна тържествено той. Знаех, че говори сериозно. Съзнанието ми се освободи от тежък товар, но облекчението щеше да дойде твърде късно, ако не беше един чудодеен лек под формата на горчива отвара от специфично бобово растение. Върнах се към живота подобно на втори Лазар, за всеобщо изумление.
Баща ми настояваше да отделя година, практикувайки укрепващи здравето упражнения на чист въздух, на което неохотно се съгласих. През по-голямата част от този период скитах из планините, снаряжен с комплект ловджийски принадлежности и вързоп книги. Контактът с природата ме направи по-силен, както телесно, така и психически. Разсъждавах и правех планове, умът ми раждаше много идеи, по правило почти илюзорни. Визията бе достатъчно ясна, но познанието за ръководните принципи бе твърде ограничено. В едно от моите творения симулирах възможността да се пренасят писма и колети през морето, посредством подводна тръба – като бъдат натоварени в сферични контейнери, достатъчно здрави за да устоят на хидравличното налягане. Изпомпващото съоръжение, предназначено да форсира водата през тесния тунел, бе прецизно замислено и проектирано, а всички съпътстващи детайли отработени поетапно. Само една маловажна подробност, без опасност да създаде последици, бе леко пренебрегната. Допуснах, че водата се движи с произволна скорост, дори нещо повече – реших да я сметна за висока и така достигнах забележителни експлоатационни качества, подкрепени от безупречни изчисления. Последвалите отражения върху съпротивлението на тръбите спрямо флуидния поток ме убедиха да направя това изобретение публично достояние.
Друг мой проект бе конструирането на пръстен около Екватора, който да плава свободно и въртеливото му движение да бъде уловено от реакционните сили, позволявайки по този начин пътешествия с близо 1000 мили в час, неосъществими чрез железница. Читателят вероятно се усмихва. Планът бе труден за изпълнение, признавам, но не чак толкова лош, колкото този на един известен нюйоркски професор. Той искаше да изпомпи въздуха от горещите до умерените зони, изцяло забравяйки факта, че Създателят вече е предоставил гигантска машина за целта.
Друг проект, далеч по-важен и атрактивен, бе извличането на енергия от ротационното движение на земните тела. Открих, че обектите по повърхността на Земята, поради денонощното ѝ въртене, биват крепени по еднакъв начин, независимо дали към или срещу посоката на приплъзващото движение. От това произтича голяма промяна в импулса, която може да бъде оползотворена по най-елементарния възможен начин, снабдявайки с двигателна искра всеки обитаем район по света. Не мога да намеря думи, за да опиша разочарованието си, когато по-късно осъзнах, че съм се озовал в положението на Архимед, напразно търсил фиксирана точка във Всемира.
В края на ваканцията ми бях изпратен във висшето политехническо училище в Грац, Щирия[2], на което баща ми се бе спрял като едно от учебните заведения с най-стари традиции и най-добра репутация. Именно този момент очаквах така пламенно, затова започнах обучението си по вода, твърдо решен да постигна максимума. Предходната ми подготовка надвишаваше средното ниво, благодарение на бащините наставления и предоставените възможности. Бях усвоил няколко езика и преровил книгите в няколко библиотеки, попивайки повече или по-малко полезна информация. А ето, че за пръв път можех да избирам предметите по собствено желание, следователно чертането нямаше да ме безпокои отново.
Бях решил да изненадам родителите си и през цялата първа година редовно залягах над задачите си в 3 сутринта, продължавайки чак до 11 нощем, без да правя изключение дори за неделните дни и празниците. И докато повечето ми състуденти се справяха с материала без особени усилия, то аз напълно безпроблемно засенчих всички отбелязани до момента най-добри резултати. За текущия годишен курс взех девет изпита и професорите считаха, че заслужавам повече от най-високите възможни квалификации. Въоръжен с хвалебствените им свидетелства отпътувах към дома за кратка почивка. Очаквах триумф, но бях покрусен, когато баща ми ревизира тези трудно спечелени почести. Това едва не срина амбицията ми – впоследствие обаче, след неговата кончина, с болка открих пакет писма, изпратени му от професорите. Те пишеха, че ако не ме отведе принудително от институцията, ще се погубя от преумора.
Оттогава нататък се посветих предимно на физика, механика и математически изследвания, прекарвайки свободните часове в библиотеката. Имах същинска мания да завършвам всичко, което започна, а това често ми докарваше неприятности. При един случай например започнах да чета трудовете на Волтер, когато за свой ужас разбрах, че въпросните възлизат на около стотина обемисти тома, напечатани със ситен шрифт, които чудовището е изписвало с помощта на 72 чаши черно кафе дневно. Нямаше как, трябваше да бъде изпълнено. Щом обаче оставих настрана и последния том, отбелязах с възторг: ”Никога повече!”
Прилежността през първата година ми бе спечелило адмирациите и приятелството на неколцина преподаватели. Измежду тях бяха проф. Рогнер, който преподаваше изчислителни дисциплини и геометрия; проф. Поешл, който водеше катедрата по теоретична и експериментална физика; както и д-р Але, отговарящ за занятията по интегрално смятане и специализиран в диференциалните уравнения. Този учен бе най-брилянтният лектор, когото някога съм имал честта да слушам. Той проявяваше извънреден интерес към моето развитие и често оставаше за час-два след края на лекцията с мен. Възлагаше ми различни задачи, което беше голямо удоволствие за мен. Обясних му идеята за летяща машина – не някое илюзорно творение, а базирано на познания върху звука, върху научни принципи, станали изпълними благодарение на моята турбина – те скоро щяха да бъдат споделени със света. Рогнер и Поешл бяха любознателни люде. Първият имаше особени начини да изрази себе си и при всеки подобен случай наставаше размирица, последвана от дълга и неловка пауза. Проф. Поешл от своя страна бе методичен, здраво стъпил на земята германец. Имаше огромни стъпала и ръце, като мечешки лапи, но всичките му експерименти бяха умело проведени, с часовникарска прецизност и без нито един пропуснат детайл.
През втората година от обучението ми получихме динамо на Грам, внесено от Париж. С пластинчат магнит, оформен като подкова, и бобина с жични намотки, обединени чрез комутатор. Компонентите му бяха съединени и различни ефекти на тоците можеха да бъдат показвани. Докато проф. Поешл извършваше демонстрации, експлоатирайки машината като двигател, четките дадоха неизправност – започнаха да хвърлят силни искри. Тогава забелязах, че е възможно моторът да функционира и без тези приспособления. Професорът обаче възрази, че няма как да стане и ми направи честта да изнесе лекция по въпроса, в чиито край добави: “Г-н Тесла има потенциал за велики дела, но по всяка вероятност няма да ги реализира. Това е все едно да преобразуваш константна притегателна сила, като гравитацията, в ротационна динамика. Това е план за вечен двигател, невъзможна концепция.” Но интуицията е нещо отвъд обичайното знание. Ние без съмнение разполагаме с по-фини нервни влакна, позволяващи ни да възприемем обективната истина, когато логическата дедукция или което и да е друго волево усилие на мозъка се окажат напразни. Поколебах се известно време, респектиран от професорския авторитет, но скоро се убедих, че правдата е на моя страна, затова предприех начинанието с целия плам и безпределна самоувереност на младостта.
Започнах с менталната визуализация на машина за постоянен ток, изпробвах я и следвах променливото електрическо течение в бобината. После си представях генератор за променлив ток и изследвах сходните процеси. След това – системи, съставени от мотори и генератори и ги привеждах в действие по различни начини. Създадените от мен образи изглеждаха съвършено реални и осезаеми. Целият ми остатък от престоя в Грац премина в интензивни, но безплодни усилия от този тип, а аз почти стигнах до заключението, че проблемът е нерешим.
През 1880 година заминах за Прага, Бохемия, изпълнявайки бащиното желание да завърша обучението си в тамошния университет. В този град постигнах решителен напредък, състоящ се в отделянето на комутатора от устройството и изучаване на феномена в нова светлина, но отново без успех. През идната година претърпях внезапна промяна в своите житейски възгледи. Осъзнах, че родителите ми са направили твърде големи саможертви заради моето добруване и реших да ги освободя от товара. Вълната на американския телефон току-що бе достигнала Европа и системата щеше да бъде инсталирана в Будапеща, Унгария. Появяваше се идеална възможност, още повече при факта, че семеен приятел оглавяваше инициативата. Именно тук претърпях пълния нервен колапс, за който споменах по-рано.
Изпитаното по време на болестта надминава всяко убеждение. Зрението и слухът ми винаги са били необичайно силни. Ясно можех да различа обекти в далечината, където останалите не виждаха и помен от тях. На няколко пъти през детството си спасих къщите на съседите ни от изгаряне в огън, долавяйки слабото му пращене, което не успяваше да ги разбуди.
През 1899, вече прехвърлил 40-те и работещ върху експериментите си в Колорадо, можех да чуя доста отчетливо гръмотевиците на разстояние от 550 мили. Лимитът на чуваемост за младите ми асистенти бе малко повече от 150 мили. Ухото ми бе над 13 пъти по-чувствително от техните! И все пак, по това време бях тотално глух в сравнение с остротата, която придобих под нервното пренапрежение. В Будапеща можех да чуя тиктакането на часовник, разположен през три стаи. Муха, кацаща върху масата в същата стая, предизвикваше тътен в ухото ми. Карета, минаваща на няколко мили оттам, разтърсваше цялото ми тяло. Свирката на локомотив, разнасяща се от 20-30 мили, караше скамейката или стола, на които седях, да вибрират така силно, че изпитвах непоносима болка. Земята под стъпалата ми се тресеше непрекъснато. Бях принуден да укрепвам леглото си с гумени подпори, за да отпочина поне мъничко. Ревящите шумове от близо и далеч често възпроизвеждаха ефекта на изговорени думи, които биха ме уплашили, ако не бях в състояние да ги дисектирам на разнородни звуци. Слънчевите лъчи, особено при внезапното излагане на тях, причиняваха такива сътресения на мозъка ми, че едва не ме зашеметяваха. Трябваше да призова цялата си воля, за да мина под мост или друга бетонна конструкция, понеже усещах смазващ натиск върху черепа. В тъмното имах сетивото на прилеп – можех да установя наличието на даден обект на дистанция от 12 фута чрез странно, дори зловещо чувство в областта на челото. Пулсът ми варираше от няколко до 260 удара и всички тъкани в тялото се тресяха от конвулсии, което беше може би най-трудно поносимото. Един изтъкнат лекар, който ежедневно ме тъпчеше със солидни дози калиев бромид, обяви болестта ми за уникална и неизлечима.
Винаги ще съжалявам за това, че не бях поставен под наблюдението на експерти по физиология и психология през този период. Бях се вкопчил отчаяно в живота, но не очаквах да оздравея. Може ли някой да повярва, че такава безнадеждна развалина има шанса да се превърне в индивид с удивителна сила и издръжливост, способен да работи 38 години почти без почивен ден и все пак да се чувства пълен с физическа и умствена енергия? Такъв е моят случай. Неистовото желание да живея и работя отново, както и помощта на верен приятел и посветен атлет извършиха чудото. Здравето ми се възвърна, а с него и яркостта на мисълта. При разглеждането на проблема от друг ъгъл почти съжалявах, че борбата с него щеше скоро да свърши. Имах толкова енергия за изразходване. Когато подхванах задачата, за мен не бе просто тривиално решение. При мен бе свещен обет, въпрос на живот и смърт. Знаех, че ме очаква гибел, ако се проваля. Сега усещах, че битката вече е спечелена. Нейде из потайнствените кътчета на мозъка се намираше решението, но все още не можех да му дам външен израз. Един следобед, който винаги присъства ясно в спомените ми, се наслаждавах на разходка с мой другар в градския парк и рецитирах поезия. На тази възраст знаех цели книги наизуст, дума по дума. Една от тях бе “Фауст” на Гьоте. Слънцето тъкмо залязваше и ме подсети за великолепния пасаж:
Светлината отстъпва, приключи за днес тежкият тръс;
Напред все бърза, нови сфери на живота да изследва;
Ах, защо чифт криле не ме издигнат над черната пръст,
стремително аз дирята ѝ да последвам!
Славна мечта! Макар, че славата сега залязва.
Уви! Крилете на ума ми казват,
от криле за тялото да се откажа.
Докато изричах тези вдъхновяващи слова, идеята ме осени като светкавица и в един единствен миг истината се разкри. Изчертах с пръчка в пясъка диаграмите, показани шест години по-късно по време на моята реч пред Американския институт на електроинженерите. Събеседникът ми ги разбра отлично. Образите, които видях, бяха учудващо ярки и отчетливи и притежаваха масивността на камък и метал. Казах му: “Погледни моя двигател тук; гледай как го включвам на заден ход.” Не мога да опиша емоциите си. Пигмалион, наблюдавайки как статуята му оживява, едва ли е бил по-дълбоко развълнуван. Заменях хиляда тайни на природата, на които бих могъл случайно да попадна, за тази едничката. Бях я изтръгнал от нея – противно на всички очаквания и с опасност за собственото си съществуване.
________________
[1] Истинското име на прочутия америански писател, журналист и хуморист Марк Твен е Самюъл Лангхорн Клемънс (Samuel Langhorne Clemens). – Б. прев.
[2] Федерална провинция в състава на Австрия. – Б. прев.
(край на част трета, следва продължение)
ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ