For English original click HERE
Втора част от “Моите изобретения: автобиографични бележки на Никола Тесла”
Превод: КАМЕН БАНКОВ
My Inventions: The Autobiography of Nikola Tesla (ISBN 0910077002) е книга, компилирана и редактирана от Бен Джонсън, разглеждаща детайлно работата на Никола Тесла. Съдържанието е извлечено от поредицата статии, които Тесла пише за списание Electrical Experimenter през 1919 г., когато ученият е на 63 годишна възраст.
ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат: НИКОЛА ТЕСЛА: Автобиография
ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ
__________________
II. Първите ми стъпки като изобретател
Ще се спра кратко на тези необичайни преживявания, с оглед на евентуалния интерес, който биха събудили у студентите по психология и физиология, също както и поради факта, че този период на агония имаше силно отражение върху менталното ми развитие и последващи начинания. Но е крайно належащо първо да съотнеса предшестващите ги обстоятелства и условия, където би могло да бъде открито и частичното им обяснение.
Още от детството бях принуден да фокусирам внимание върху себе си. Това ми причини голямо страдание, но, от позицията на текущия ми светоглед, осъзнавам, че е било прикрита благословия – то ме научи да оценям неоценимата стойност на самоанализа в надграждането на жизнения цикъл и като инструмент на успеха.
Натискът на подетото занимание и непрекъснатият поток от впечатления, вливащ се в ума ни през всичките врати на познанието, правят модерното съществуване рисковано по редица начини. Повечето хора са толкова погълнати от съзерцанието на заобикалящия ги свят, че напълно забравят процесите, които протичат в самите тях. Именно това е основната причина, в която се корени преждевременната смърт на милиони. Дори онези, които упражняват бдителността си, допускат честата грешка да избягват въображаемите и да пренебрегват реалните заплахи. А отнасящото се до конкретен индивид важи, в по-голяма или по-малка степен, за хората като цяло. Нека го илюстрираме със сухия режим в САЩ например. Драстична, ако не и противоконституционна мярка в момента се въвежда из цялата страна с цел ограничаване на консумацията на алкохол, докато в същото време е всеизвестен факт, че кафето, чаят, тютюнът, дъвката и ред други стимуланти, разпространявани свободно дори сред подрастващите, нанасят далеч по-значими щети върху нацията, ако се съди по броя на поддаващите се.
През студентските си години във Виена, царството на любителите на кафе, преглеждах публикуваните некролози и установих, че смъртта, предизвикана от сърдечни проблеми, понякога достига 60-70% от общия брой. Сходни наблюдения вероятно могат да бъдат проведени в градовете, където консумацията на (черен) чай е прекомерна. Тези вкусни напитки отключват свръх-възбуда и постепенно изтощават деликатните влакна на мозъка. Те също така нарушават сериозно артериалната циркулация, затова трябва да им се наслаждаваме още по-пестеливо, тъй като вредните им влияния се проявяват бавно и неуловимо. Тютюнът, от друга страна, благоприятства лекото и приятно мислене и редуцира необходимото ниво на енергия и концентрация, което интелектът по начало изисква. Дъвката помага за кратко, но скоро изцежда жлезистата система и нанася непоправима щета, да не говорим за погнусата, която създава. Алкохолът в малки количества е отличен тоник, но става токсичен в по-големи, без значение дали се приема под формата на уиски или се генерира от захарта в стомаха. Не бива обаче да се пренебрегва, че всичко, което посочихме, подпомага природата в нейната елиминационна дейност чрез суровия ѝ, но справедлив закон за оцеляване на най-приспособените. Пламенните реформатори не бива да забравят и безкрайната перверзия на човешкия род, което прави безразличната политика в стил “лесе-фер” далеч по-предпочитана от силово наложените ограничения.
Истината е, че имаме нужда от стимуланти, за да се представим възможно най-пълноценно при съвременните условия на живот и че трябва да следваме принцип на умереност и контрол върху нашите апетити и влечения във всеки един аспект. Именно това правя аз в продължение на много години, поддържайки по този начин тялото младо и разсъдъкът бистър. Въздържанието не винаги ми се е нравило, но намирам предостатъчна награда в приятните изживявания, които сега ми се случват. С надеждата, че ще убедя някого в моите ръководни принципи и убеждения, ще припомня едно-две.
Наскоро се прибирах към хотела си. Бе ледено студена нощ, повърхността бе хлъзгава, а нито едно такси не се мяркаше. На половин пресечка зад мен вървеше друг човек, очевидно също толкова устремен да намери подслон. Внезапно краката ми се оказаха във въздуха. В същия миг през ума ми премина светкавица, нервроните откликнаха, мускулите се изопнаха, завъртях се на 180 градуса и се приземих на ръце. Продължих да вървя сякаш нищо не се е случило, тогава непознатият ме настигна. ”На колко години сте?” – попита, докато внимателно ме изучаваше с поглед. “О, на около 59” – отвърнах аз. “Защо питате?”… “Ами, – поде той – виждал съм котка да прави това, но никога човек.”
Беше изминал месец откакто исках да си поръчам нови очила и отидох при един очен лекар, който ме подложи на стандартните тестове. Той ме погледна недоверчиво, докато прочитах с лекота дори най-миниатюрния шрифт от значително разстояние. Но щом му съобщих, че съм прехвърлил 60-те той ахна от почуда. Мои приятели често отбелязват, че костюмите ми пасват като ръкавица, но не знаят, че всичките ми дрехи са скроени спрямо мерки, взети преди близо 35 години и никога не са били коригирвани. През целия този период телесното ми тегло не е мръднало дори с паунд.
В тази връзка мога да разкажа забавна история. Една вечер през зимата на 1885-та г-н Едисон, Едуард Х. Джонсън – президентът на осветителната компания Едисон, г-н Батчелър – мениджър по строителните работи, и моя милост посетихме уютно местенце срещу Пето авеню №65, където бяха разположени офисите на компанията. Някой предложи да играем на отгатване на тегло и ме предумаха да стъпя на кантара. Едисон ме опипа от глава до пети и заяви: “Тесла тежи 152 паунда (прибл. 69 кг), плюс-минус унция (прибл. 28 гр).” Отгатна съвсем точно. Без дрехи тежах 142 паунда (прибл. 64,5 кг) и все още съм толкова. Прошепнах на г-н Джонсън: “Как е възможно Едисон да познае теглото ми с такава прецизност?”… “Ще ви кажа, – той сниши гласа си – но нека си остане между нас. Работил е доста време в чикагска кланица, където ежедневно му се е налагало да претегля хиляди шопари! Ето как.” Моят приятел, почетният Чонси М. Депю, беше разказал един от своите оригинални анекдоти на англичанин, който слушал с недоумяващо изражение, но година по-късно се засмял на глас. Ще си призная, на мен в случая ми отне повече да разпозная шегата на Джонсън.
Благосъстоянието ми днес е просто резултат от предпазлив и премерен начин на живот, а може би най-изумителното е, че на три пъти през младостта си бях сполетяван от болести, превърнали ме в безнадеждна развалина, за която лекарите не даваха никаква надежда. Нещо повече, поради невежество и нехайство си навлякох куп неприятности и авантюри, от които се спасих като на магия. Почти се удавях дузина пъти; едвам не бях сварен жив и за малко пропуснах собствената си кремация. Бях погребан, изгубен и замразен. Измъквал съм се на косъм от бесни кучета, глигани и други диви животни. Преминах през страховити болести и срещнах всякакви странни премеждия. Това, че днес съм здрав и читав изглежда като чудо. Но докато си припомням тези инциденти чувствам убеждението, че оцеляването ми не бе изцяло плод на случайността.
Усилията на изобретателя са от животоспасяващо значение. Независимо дали впряга природни сили, подобрява устройства или осигурява нови удобства и облаги, той дава своя принос в обезпечаването на нашето съществуване. Той също така притежава по-висока квалификация при екстремни условия спрямо средностатистическия индивид, благодарение на своята наблюдателност и креативност. Ако не разполагах с друго свидетелство, че съм, в определена степен, обладан от подобни способности, щях да го открия в тези лични преживявания. Нека читателят сам прецени дали му предлагам един или два примера. Веднъж, бях на около 14, исках да уплаша едни приятели, с които се къпехме заедно. Планът бе да се гмурна под една продълговата плаваща конструкция и тихо да се изплъзна щом изплувам на другия ѝ край. Плуването и гмуркането ми идваха тъй естествено, както идват на патица, затова бях уверен, че мога да се справя с подвига. Потопих се във водата и щом излязох от полезрение се завъртях и бързо потеглих към срещуположната страна. Мислейки, че съм се отдалечил на безопасно разстояние отвъд конструкцията, излязох на повърхността, но за моя изненада опрях в греда. Естествено, бързо се гмурнах пак, стрелвайки се напред с динамични махове, като постепенно усещах как оставам без въздух. Когато изплувах за втори път, главата ми отново удари греда. Започвах да се отчайвам. Въпреки всичко успях да призова цялата си жизнена енергия и направих трети неистов опит, който обаче също се оказа неуспешен. Мъчението от подтиснатото дишане ставаше непоносимо, главата ми се замайваше – усещах как потъвам. В този момент, когато ситуацията изглеждаше напълно безнадеждна, ме озари един от тези проблясъци светлина и конструкцията над мен се появи пред погледа ми. Съзрях или предположих, не съм сигурен, че между водната повърхност и прикачените към гредите дъски има малко пространство. Почти изпаднал в безсъзнание изплувах нагоре, долепих уста до дъските и успях да поема мъничко въздух, за жалост примесен с пръски вода, което едва не ме задуши. Повторих процедурата няколко пъти, като в сън, докато бясно препускащото ми сърце не се успокои и не възвърнах самообладание. След това извърших редица неуспешни потапяния, тотално изгубил усещането за посока, но накрая все пак съумях да се измъкна от капана. Приятелите ми вече ме бяха отписали и претърсваха за трупа ми. Този плувен сезон се провали поради собственото ми безразсъдство, но скоро забравих научения урок и само две години по-късно попаднах в още по-неприятно премеждие.
Имаше една голяма мелница с речен бент в близост до града, където учех за момента. По правило водното ниво бе не повече от два или три инча над бента и нямаше нищо опасно в това да плувам до него, та затова често се отдавах на този спорт. Веднъж отидох сам на реката, да се позабавлявам както обикновено. Когато обаче доближих зидарията, с ужас видях, че водата се бе покачила и ме повличаше устремно. Опитах да се измъкна, но беше прекалено късно. За щастие успях да се хвана за върха на стената с две ръце и да се задържа. Натискът върху гърдите ми бе силен и едвам съумявах да си задържа главата над повърхността. Наоколо нямаше жива душа, а викът ми се губеше в рева на водопада. Постепенно се изтощих и започнах да отстъпвам пред течението. Точно преди да се пусна и да бъда запратен към скалите по-долу, видях светлинен проблясък. В него се очерта позната диаграма, илюстрираща известния хидравличен принцип – натискът на течност в движение е пропорционален на изложената площ. Машинално се извъртях на лявата си страна. Като че ли с магия натискът намаля – установих, че тази позиция е относително изгодна за борба със силата на потока. Но опасността все още не бе отминала. Знаех, че е въпрос на време да претърпя неизбежното поражение, тъй като всяка евентуална помощ би пристигнала късно. Сега си служа еднакво добре и с двете ръце, но тогава бях левичар и дясната ми ръка беше по-слаба. Поради това не смеех да се извъртя на другата страна и следователно не ми оставаше избор, освен да бъда подмятан до пълно отмаляване. Трябваше да се отдалеча от мелницата, към която бях обърнал лице, понеже течението там бе много по-скоростно и проникваше в дълбочина. Дълго и болезнено изпитание – едва не се провалих в самия му край, сблъсквайки се със снижение в зида. Успях да го прехвърля с последни остатъци сила. Припаднах щом стъпих на брега, където ме намериха. Кожата на цялата ми лява страна буквално бе одрана. Отне няколко седмици докато треската утихне и се възстановя… Това са само два от многото примери, но може би са достатъчни, за да покажат, че ако не бе изобретателската интуиция, то днес нямаше да съм тук, за да разкажа тази история.
Заинтересовани хора често са ме питали как и кога започнах да изобретявам. Мога да отговоря единствено на базата на текущите ми спомени, в светлината на които първият ми опит бе твърде амбициозен, тъй като включваше създаването както на устройство, така и на метод. По отношение на първото бях изпреварен, но методът наистина бе автентичен. Ето какво стана. Едно от моите другарчета в игрите се беше сдобило с кука и рибарски принадлежности, които предизвикаха голямо вълнение в селото. На следващата сутрин всички започнаха да ловят жаби. Аз бях оставен да скучая сам, защото се скарах с това момче. Дотогава не бях виждал истинска кука и си я представях като нещо чудно, притежаващо особени качества. Мисълта, че не съм част от компанията ме съсипваше. Принуден от необходимостта, някак докопах парче мека желязна жица, заострих крайчето ѝ, удряйки го с два камъка, огънах го в нужната форма и го прикрепих към здрава връв. После отрязах една пръчка, събрах малко стръв и се запътих към ручея, където имаше жаби в изобилие. Не успях обаче да уловя нито една и почти се бях обезкуражил, когато ми дойде наум, че трябва да провеся празната кука пред жаба, стояща на някой пън. Първоначално една такава жаба замря, но след малко очите ѝ изскочиха навън и се напълниха с кръв, изду се два пъти над нормалния си размер и се стрелна коварно към куката. Незабавно я издърпах. Изпробвах метода отново и отново и той се оказа безотказен. Когато другарите ми ме приближиха, позеленяха от завист – въпреки отличната си екипировка, не бяха хванали нищо. Дълго време след това пазех тайната си и се наслаждавах на монопола, но накрая се огънах на фона на коледната атмосфера. Всяко момче в селото вече можеше да приложи метода и следващото лято докара същинско бедствие за жабите.
При следващия си опит изглежда действах под командата на първия инстиктивен импулс, който впоследствие ме завладя изцяло – да впрегна природните стихии в служба на човека. Направих това посредством майски бръмбари, или юнски, както се наричат в Америка. Те бяха истинска напаст в тази страна и понякога дори чупеха клоните на дърветата чрез самото си колективно тегло. Храстите чернееха от тях. Прикачвах до четири от тези гадинки към кръстов детайл, въртящ се около тънко вретено, което предаваше движението на голям диск. Така се извличаше значителна “мощ”. Тези създания бяха забележително ефикасни – веднъж активирали се, те нямат усета кога да спрат и продължаваха да се въртят часове наред, а колкото по-горещо ставаше, толкова по-усилено работеха. Всичко вървеше добре, докато не дойде едно странно момче. Той бе син на пенсиониран офицер от австрийската армия. Хлапакът ядеше майските бръмбари живи и им се наслаждаваше така, сякаш бяха най-превъзходните сини стриди. Тази отвратителна гледка прекрати усилията ми в обещаващото поле на приложност. Никога повече не можах да докосна майски бръмбар или каквото и да е друго насекомо.
След това, струва ми се, се заех да разглобя и сглобя наново часовниците на дядо ми. В първата операция винаги постигах успех, но често се провалях в следващия етап. Случи се така, че това доведе работата ми до внезапен застой, по един не особено деликатен начин, и изминаха тридесет години преди да разчовъркам часовников механизъм отново. Скоро след това се залових с изработването на вид пистолет-играчка, който се състоеше от куха тръба, бутало и две тапи от коноп. За да се задейства оръжието, притисках буталото към корема, а тръбата се избутваше бързо назад с две ръце. Въздухът между тапите се сгъстяваше, загряваше се, докато едната от тях не изскочеше с мощен залп. Тънкостта бе в подбора на кухо стъбло с подходяща степен на изтъненост за изработването на тръба. Станах много сръчен с това оръжие, но това започна да се отразява зле на прозорците в нашата къща и ентусиазмът ми бе рязко охладен. Ако си спомням правилно, после преминах към дялането на мечове от парчета стара мебелировка, с каквито лесно можех да се сдобия. По онова време бях под влиянието на сръбската патриотична поезия и благоговеех пред подвизите на националните герои. Прекарвах цели часове в посичане на въображаеми врагове, появяващи се под формата на царевични стъбла, което повреждаше реколтата и ми докара няколко наплясквания от майка ми. При това не бяха от формален тип, а съвсем сериозни наплясквания.
Бях преживял всичко това и още много, преди да навърша 6 години и да започна начално училище в Смилян – селото, където съм роден. След като завърших първо отделение обстоятелствата се стекоха така, че трябваше да се преместим в малкото съседно градче Госпик. Тази смяна на обстановката бе голямо сътресение за мен. Сърцето ми се късаше при мисълта, че се разделям с нашите гълъби, пилета, овце, нашето великолепно ято гъски, които имаха навика да се издигат чак до облаците рано сутрин и да се завръщат едва по залез, строени в бойна формация – толкова безупречна, че би засрамила ескадрон от най-добрите летци днес. В новия ни дом бях затворник, наблюдаващ иззад щорите особените хора, които се нижеха пред погледа ми. Свенливостта ме бе завладяла до такава степен, че предпочитах да се изправя срещу ревящ лъв вместо пред някоя от градските персони, сновящи наоколо. Най-голямото ми изпитание обаче дойде през една неделя, когато трябваше да посещавам службата. Там се случи нещо, самата мисъл за което караше кръвта ми да застива години наред. Беше второто ми премеждие в църква. Не много преди това бях погребан в продължение на нощ в един стар параклис, разположен на недостъпно планинско възвишение, което се посещаваше само веднъж годишно. Ужасно преживяване, но това бе още по-лошо. Имаше една заможна дама в града – добра, но твърде помпозна жена, която обичаше да идва на църква с пищен грим и огромна рокля с шлейф, плюс цяло шествие придружители след себе си. Та, през въпросната неделя тъкмо бях спрял да бия камбаната и се втурнах надолу по стълбите, когато тази достолепна госпожа влезе тържествено и неволно се хвърлих на шлейфа ѝ. Дрехата се разкъса с пронизителен шум, наподобяващ отборен мускетен залп, произведен от неопитни новобранци. Баща ми бе почервенял от гняв. Удари ми лек шамар по бузата – единственото телесно наказание, което някога е прилагал върху мен, но сега ми се стори почти болезнено. Последвалите унижение и объркване бяха неописуеми. На практика бях отлъчен, докато не се случи нещо, което възвърна обществения ми статут.
Предприемчив млад търговец беше организирал противопожарна служба. Бе закупена нова пожарна кола, доставени бяха униформи, а наетите мъже тренираха за спешни случаи и паради. Всъщност, колата представляваше помпа, задвижвана от 16 човека, боядисана естетически в червено и черно. През един следобед бе проведена официална демонстрация – закараха машината край реката. Целият град дойде да гледа спектакъла. Щом всички речи и церемонии приключиха, последва команда за изпомпване, но нито капчица вода не потече от накрайника. Гимназиалните учители и вещите в техниката напразно опитваха да установят проблема. Фиаското бе пълно, когато пристъпих към мястото на инцидента. Нямах си ни най-малка представа как работи механизмът и не знаех почти нищо за въздушното налягане, но инстинктивно опипах потопения смукателен маркуч и установих, че се е сплескал. Щом нагазих в реката и го отпуших, водата нахлу и тогава… не една и две неделни одежди бяха съсипани. Архимед, бягайки гол по улиците на Сиракуза и крещейки Еврика! с пълно гърло, едва ли е направил по-силно впечатление от моя милост. Секунди по-късно ме разнасяха на рамене. Станах героят на деня.
След като се устроихме в града започнах четиригодишен курс в т. нар. основно училище, предшестващо занятията ми в колеж или реална гимназия. През този период хлапашките ми начинания и подвизи, също както и неприятности, не спираха. Измежду редица други неща придобих уникалната титла “шампион по лов на гарвани” за страната. Методиката ми бе изключително проста. Отивах в гората, скривах се в храстите и започвах да имитирам зова на птицата. Обикновено получавах няколко отговора и след малко някой гарван се стрелваше с пърхане на криле към храсталака до мен. Всичко, което трябваше да сторя оттам-нататък бе да метна парче картон за отвличане на вниманието му, да скоча и да го сграбча преди да успее да се измъкне от шубраците. Така можех да хвана толкова, колкото си поисках. При един случай обаче стана нещо, което ме накара да уважавам тези птици. Тъкмо бях уловил чудесна двойка и се връщах у дома с мой приятел. Извън гората видяхме струпани хиляди гарвани, вдигащи страхотна врява. След няколко минути се издигнаха и устремиха към нас. Обвиха ни подобно на фуния. Беше забавно до момента, в който внезапно получих удар в задната част на главата – толкова силен, че ме събори. Последва яростна атака. Принудиха ме да освободя двете птици. Сетне с радост се присъединих към другаря си, който бе намерил убежище в пещера наблизо.
В класната стая имаше няколко механични модела, които ме заинтригуваха и насочиха фокуса ми върху водните турбини. Конструирах много от тях и открих голямо удоволствие в експлоатацията им. Следната случка може да илюстрира колко необичаен бе животът ми. Чичо ми не виждаше полза от подобен тип игра и неведнъж ме порицаваше. По онова време бях запленен от описанието на Ниагарския водопад, което жадно попивах от различни четива и си представях голямо колело, движено от силата на водата. Казах на чичо си, че ще замина за Америка и ще реализирам този си план. Тридесет години по-късно видях реализираните си идеи и изпитах възхита пред необхватните мистерии на ума.
Правех всякакви други джаджи и приспособления, но измежду всички тях най-добри бяха арбалетите. Стрелите им изчезваха от полезрението, а от близка дистанция пробиваха чамова дъска с дебелина 1 инч. Поради непрекъснатото опъване на лъковете кожата на стомаха ми доби вида на крокодилска. Често се чудя дали именно това упражнение е причината да мога да храносмеля твърди като камъни буци дори днес!
Не мога да премълча и моите представления с прашката, особено едно зашеметяващо такова на хиподрума. Нека разкажа за един от моите подвизи с това древно сечиво на войната, който ще обтегне до краен предел доверчивостта на читателя. Практикувах ловкостта си докато се разхождах с чичо ми край реката. Слънцето залязваше, а пъстървите бяха станали игриви и от време на време някоя от тях се изстрелваше във въздуха – блестящото ѝ тяло контрастираше ярко на фона на издадената скала зад нея. Разбира се, всяко момче би могло да уцели рибата при тези благоприятни условия, само че аз предприех далеч по-трудоемка задача и описах на чичо ми до най-дребния детайл какъв ще е резултатът. Възнамерявах да запратя камъка така, че да притисне рибата към скалата и да я разполови. Едвам го изрекох и вече бе сторено. Чичо ми ме погледна почти с ужасено изражение и възкликна: “Vade retro Satana”[1] Минаха няколко дни преди да ми проговори отново. Други истории от архивите, колкото и да са славни, ще бъдат засенчени. Струва ми се обаче, че мога спокойно да се осланям на лаврите си поне хиляда години.
________________
[1] Махни се, Сатана – средновековна католическа формула, използвана за екзорсизъм. Открита е в ръкопис от 1415 год., съхраняван в бенедиктинското абатство в Меттен, Бавария. Произходът ѝ се свързва с ордена на Св. Бенедикт. – Б. прев.
(край на част втора)
<< НАЗАД, част 1 | НАПРЕД, част 3 >>
ПОТЪРСИ ПЕЧАТНОТО ИЗДАНИЕ В ОНЛАЙН МАГАЗИНА НИ