Представяме на вниманието ви едно обстойно интервю с интересни детайли около това как започва пътят към успеха за Дейвид Гарет след като прекъсва съзнателно кариерата си на класически музикан и дете-чудо, за да учи, да се усъвършенства и да намери себе си в свой личен почерк. Интервюто е на австрийската телевизия ORF 2 от 7-ми ноември 2015 г., на журналистката Vera Russwurm (видео виж най-долу). Предадено със съкращения.
Превод от английски: Ралица Благоветова
Коректура: Нели Велева
Фотографии: Александра Вали (април 2017, Виена – виж целия албум ТУК)
Вера: Благодаря за поканата да гостувам в дома Ви в Берлин, в кръга на близки Ваши приятели. Въпреки че всички вие работите заедно, двамата с Йорг Коленбройх сте и близки приятели, нали така?
Дейвид: Да, пътуваме вече 7 години заедно, а освен това се познавахме лично и от преди това. По времето, когато имах договор с DEAG и те го бяха наели за турнето, първото нещо, което ми направи чудесно впечатление… защото преди това имах друг мениджър и той категорично отказваше да ми влачи куфара – имам малко проблеми с гърба, въпреки че съм здраво момче иначе (смее се)… но той беше страхотен просто – веднага се втурна да вземе куфара ми!
Вера: По свое хрумване ли го направихте или така бяхте инструктиран?
Йорг: Просто го направих. Помагам на всички възрастни жени в метрото. Така съм възпитан.
Дейвид: Наистина много ми хареса това. Той споделя отговорностите и не се мили за нещо повече в подобни ситуации…
Вера: И така, връзката ви е била изкована, а след това сте установили, че всъщност пътищата ви са се пресекли за първи път много години по-рано.
Йорг: Бяхме на път вече около две седмици, в една кола пътувахме заедно. Той се обърна към мен: “Кажи, Йорг – не се ли познаваме вече с тебе отнякъде?”
Дейвид: Изглеждаше ми познат по физиономия. Нека разкажа историята, а ти ме поправяй, ако греша. Израсъл съм в Аахен и там имаше един клуб Starfish…
Йорг: … и аз работех там като охрана в студентските си години. Бяхме екип и отговаряхме за това кой да влезе и кой не.
Дейвид: Аз бях още ученик по това време и… ти все пак ме пусна да вляза (смее се)… но носех баскетболна шапка и помня, че ми каза да я сваля на влизане…
Йорг: … и ти отвърна, че няма проблем, сваляш я…
Дейвид: Добре, ама съм си доста твърдоглав, а тази шапка ми ходеше на облеклото. Вече вътре, много скоро си я сложих обратно на главата. След няколко минути той ме потупва по рамото с молба да го последвам. Помислих си, че ще ме представи на някое момиче…
Йорг: … или да дава автограф…
Дейвид: Глупости! По това време още никой не ме познаваше, така че не съм мислил за такива неща, но си помислих…
Йорг: Каква само мисъл! – че охраната ще те представи на някого…
Дейвид: Ами виж сега, по онова време си бях много наивен… така се получава, когато не си ходил на училище и си бил на домашно обучение само. И така, излизаме навън, а то е почти зима и аз съм само по тениска. И той ми казва: “До тука беше, повече вътре няма да влезеш.” – “Какво?! Ама всичките ми неща са вътре!” И единствената причина бе, че съм си сложил шапката обратно на главата, ах ти свиньо (смее се).
Вера: Много стриктен! Но е чудно, че вие (Йорг) не помните случката?
Йорг: Е, спомних си наистина чак след като той ми разказа. Но това е бил само един от многото инциденти, и то без някакви драми.
Дейвид: Хей, аз никога не съм бил пращан да си ходя! Това бе първият и последен подобен случай!
Йорг: Много е странно в един момент да се окажа в точно обратната ситуация – в ролята на негов служител.
Вера: Но не сте разпознал Дейвид…
Дейвид: Аз още не бях познат по онова време! Може би в класическите среди някои хора да са били чували за мен, но колко CD-та съм продал тогава? Сигурно 1000 или 1500…
Вера: Но в класическите среди сте бил детето-чудо…
Дейвид: Да, но Йорг Коленбройх не е от хората, които имат на рафта си моите ранни CD-та.
Вера: А при Вас как беше, Анди? Знаехте ли за Дейвид като детето-чудо?
Анди: Абсолютно не, абсолютно не. Сблъсках се изневиделица с абсолютно непознато за мен име и лице.
Вера (към Дейвид): И все пак вече сте бил определен като “най-великият цигулар на съвремието” от Йехуди Менухин (Yehudi Menuhin).
Дейвид: Това е защото много бързо растях в онези години (смее се).
Вера: И на 13 вече сте свирили на Страдивариус …
Дейвид: Всъщност по-рано даже. Първият Страдивариус получих, когато бях на 11. Случи се наистина доста рано, все още бях много млад, когато започнах да се занимавам професионално. Със сигурност благодарение на това, че родителите ми са забелязали таланта и са го подкрепили, понякога дори с доста натиск. Признавам, че без този натиск много неща вероятно не биха се случили. И така, имах концерт, бях на 11, във Villa Hammerschmidt, и разбира се президентът на Република Германия Рихард фон Вайцзекер (Richard von Weizsäcker) присъстваше. Той ме снабди с инструмент чрез своите контакти, изказвайки се ласкаво за мен. По това време бе като някаква сензация за мен… да се сдобия със Страдивариус на 11-годишна възраст!
Вера: Обучаван сте бил като частен ученик – извън училище, нали така?
Дейвид: Да, за времето на цялото ми средно образование, докато не се завърнах като редовен ученик в колежа. Но междувременно… (смее се) … На каква възраст започва средното образование? Десет, единадесет? Там някъде, решението бе взето след четвърти клас (въпреки че можех да си продължа, оценките ми бяха добри), родителите ми бяха видели потенциала ми. Не бих имал против да ходя на училище, честно казано. Тези 5-6 години ми липсваше социалната среда… (смее се) … Но от друга страна се упражнявах много в този период. Това е добрата страна.
Вера: Това е добре, но не сте имали много приятели.
Дейвид: Всъщност нямах никакви приятели. Нямах съученици. Започвах в 9 сутринта… Извинете ме, че се смея, но сега ми изглежда смешно. Всяка сутрин в 9 часа сутринта, ако не пътувах с баща си и нямах концерти, бях на крак. Родителите ми бяха великодушни, така че ако се връщах от концерт късно вечерта, частните ми учители трябваше да чакат около час, докато се събудя. Това бе истински лукс, но в голяма изолация. Имахме отделна стая за частните ми уроци, които бяха изключително интензивни. Нямах обичайния брой училищни часове, а само четири до четири и половина максимум. Но нямаше никой освен мен и когато учителят зададеше въпрос, нямаше възможност да се оглеждаш за друг да отговори на него.
Вера: Но не Ви ли харесваха ръкоплясканията, славата и овациите? Или просто Ви се искаше да сте като всички други деца, с по-малко упражнения и повече приятели?
Дейвид: И до днес не харесвам славата, това да те разпознават. Имам усещането… Всъщност реално ми е ужасно неудобно. Нито веднъж не ми е минавала през ума мисълта “Искам да бъда известен”… Никога не съм се виждал в мечтите си на сцена, радващ се на успехи. Ако се виждам насън на сцена, то това обикновено ще е кошмар… защото наистина не ми харесва излизането на сцена. За мен единствената причина да съм на сцената е, за да правя музика.
Вера: Това е забележително признание… Искам да кажа, вие (Йорг и Анди) със сигурност сте чували Дейвид да си свири сам много пъти, но аз… (към Дейвид) Вие тъкмо издадохте нов албум, Explosive – бихте ли изпълнил нещо от него?
Дейвид: Разбира се.
Вера: А това е друг Стадивариус?
Дейвид: Да, но този е… Наистина не искам да звучи сякаш първият ми е бил лош, но ще кажа, че да получиш Страдивариус на такава възраст създава трудности. Първо, един инструмент в реален размер все още бе голям за мен на тази възраст. Второ – цигулката, която ми бе предоставена, не бе идеална. Всеки си мисли, че Страдивариусите са като Ферарито – всичките фантастични, но звученията им са много-много различни. Страдиварий… как да го обясня – правил е много експерименти и опити. И този инструмент, за съжаление, не бе от успешните. Когато си само на 11 и се опитваш да обясниш на родителите си защо тази именно цигулка не работи за теб, излиза все едно много се превъзнасяш – това е проблемът.
Вера: Хората искат да се отдава заслуженото уважение на тези скъпи инструменти. На този Страдивариус например, може ли да ни кажете приблизителната му стойност?
Дейвид: Всъщност това, което исках да акцентирам – и след това ще се върнем към темата за стойността – е, че човек обикновено ще каже: “Ах ти, малък неблагодарнико! Само на 11 и ето ти Страдивариус, а ти не го харесваш?!” Тук бих вметнал, че ако същият този Страдивариус ми бъде предложен днес, изобщо за без пари, не бих го взел… защото звукът му няма нищо общо с това, което бих искал. В един момент аз върнах тази цигулка и избрах да свиря на по-евтина, защото ми даваше повече… и по-точно ми даваше нюанси, от които можех да формирам това, което желая. Докато онзи Страдивариус имаше едно определено звучене, с което нищо не можех да направя – не можех да модулирам. Настоящият Страдивариус обаче не е неуспешен опит. Истински добър е.”
Вера: Но нека се върнем към стойността на инструмента, за да могат зрителите да оценят…
Дейвид: Цената изобщо няма значение, освен ако не ти се налага да купуваш.
Вера: Добре, а ако ти се наложи? В случая е назаем, така ли?
Дейвид: Не, тази цигулка е моя. Ако не беше така, щях да съм по-благосклонен да обсъждаме каква е цената… но в случая е трудно.
Вера: Във всеки случай – някъде над един милион евро?
Дейвид: Шест пъти по един милион евро е.
Вера: Шест пъти по един милион! Ето че вече имаме представа…
Дейвид: (свири произведение от албума)
Вера: Това е някоя от Вашите собствени композиции ли?
Дейвид: Да, това е едно от няколкото неща, които имах куража, ако мога така да се изразя, да създам за този албум. В миналото винаги включвах по някоя собствена композиция в кросовър албумите, но този път исках да отворя вратите още малко към себе си като композитор. Това е, което съм учил (в Juilliard, USA) и тъй като толкова много хора ме виждат само като изпълнител, правещ кавъри, за мен бе важно да покажа, че композирането на музика е нещо важно за мен, че е част от мен като личност. Не е никак лесно да намериш правилното звучене за произведения на Майкъл Джексън или Металика, например… да намериш правилния баланс между оркестъра и групата, да пишеш нови преходи. Да правиш аранжименти – когато ги правиш първокласно – е извънредно трудно занятие, така че ако се справяш добре в това отношение, то със сигурност можеш да композираш и собствена музика. И да покажа това с този албум бе много важно за мен.
Вера: Във всеки случай, огромен успех е… (към Анди) Колко билети продадохте тази година?
Анди: Дейвид свири на стадиони и арени, така че привлича аудитория от 20 000 души средно. Това е неговата лига и мисля, че тази цифра казва повече отколкото това да се обяви, че продава 200 хиляди билета на турне.
Вера: Във всеки случай се е развило до нещо грандиозно. И междувременно се превръщате в супер звезда, посрещана от огромна маса хора. Дейвид Гарет оставя зад себе си тесния сектор на класическата музика. Беше ли това Ваша цел?
Дейвид: Не. Никога не е било моя цел да ставам известен или да се харесвам на масите.
Вера: Сега бих попитала Йорг – дори и изгледът (на Дейвид) да е бил хубав от самото начало… защото седем години назад образът, който се е рекламирал, е бил различен, не е ли така… с други думи, ако кажем “най-красивият цигулар на света”, “бунтовникът на цигулката”… не е ли това един добре обмислен начин да се каже, че ето – идва някой, който е различен, който прави нещата различно”?
Йорг: Не бих казал такова нещо изобщо! Когато срещнах Дейвид, той изглеждаше точно така, както и сега. Винаги се е носил така и си има свой собствен стил. Никога не е имало стилист, който да му казва да носи тези ботуши, тези дънки или тази шапка… или каквото и да е изобщо. Винаги си е било личният стил на Дейвид, вероятно оформен в нюйоркските му години – в контакта с готини хора, и вярвам, че това е тайната на успеха му: това, че той винаги е непосредствен в онова, което прави. Никога не е правил измислени представления на сцената, но отвори вратите към света на класическата музика за младежката аудитория – свят, който изглежда на пръв поглед доста демоде за мнозина, включително за мен самия. Едва познавах имената на някои от класическите композитори и нито едно тяхно произведение, но в работата ми с Дейвид този свят се отвори за мен. И когато видиш колко младежка е аудиторията, колко ентусиазирани са всички възрастови групи… можем да кажем от 8 до 80-годишните, всичките са представени. Процентът на младите хора – между двадесет и четиридесет години, е значителен при това.
Вера: И във всички тези възрастови групи преобладават жените.
Дейвид: Не мисля, че някой може да каже това.
Йорк: Това е често повтаряно предубеждение. Дейвид е готин на вид, разбирам защо девойките мислят, че е страхотен. Той е висок, привлекателен…
Дейвид (широко усмихнат): Видно е, че добре му плащам 
Йорг: Но това са фактите! Той е харесван и акламиран от мъжката аудитория също така. Младежите казват за него, че е много готин пич.
Вера: Значи, да си тур мениджър е нещо като да бъдеш бавачка, така ли? Ако Дейвид има нужда от нещо, вие сте там, за да асистирате… дори и да не бяхте приятели.
Йорг: Думата “бавачка” има малко негативно звучене в случая. Разбира се, че сме на разположение да помагаме. Мисля, че традиционната роля на тур мениджъра е да следи за всичко като гид на пътуването. Той е първият, към когото всеки се обръща, когато възникне проблем, и е нужно да се знаят на всеки силните и слаби страни, за да се помагат хората взаимно. Ако това се прави в духа на приятелството, наистина е чудесно.
Вера: Чудесно наистина.
Дейвид: Също всеки научава много от другия. В тази професия научаваш много за бизнес страната. (към Йорг) Научил си извънредно много за тези седем години, включително за човешките взаимоотношения – какво работи и какво не.
Йорг: Всеки ден научаваш по нещо и ако можеш свободно да споделяш… а ние го правим, говорим си открито за всичко… винаги имаш и на другия гледната точка в подкрепа на своята или за да я промениш. Можеш да кажеш: човече, прав си – моят подход щеше да изглежда абсолютно глупаво, така че ще постъпим ето така по еди какви си причини. И е истинско усъвършенстване, когато можем да се учим един от друг.
Вера: В течение на едни седем години всеки се променя малко или много. Вие също, както и Дейвид. Дали успехът го е променил по някакъв начин, според Вас, и дали е само по отношение на добитата по-голяма увереност в себе си?
Дейвид (към Йорг): Спомняш ли си Рим, хотела?
Йорг: Да, нека поставим нещата така – нещо, което е наистина важно за него в момента, което не винаги среща моето одобрение, е това, че настоява да отсядаме в много добри хотели. Разбирам основанията му. Пътуваме адски много, така че той настоява да отсядаме в добри хотели.
Дейвид: Това е от първостепенна важност за мен. Хотелът е моят дом. Ако стаята е лоша, сменям хотела с основание – имам нужда от добра атмосфера за работата си. Става въпрос за моя живот, качество на живот. Не си лягам в лошо легло с лошо осветление и т.н. Прибираш се по нощите в своя дом, който е какъвто на теб ти харесва и където ти е комфортно. За мен лошият хотел е просто най-лошият ми кошмар.
Вера: Колко дни в годината прекарвате на път?
Дейвид: Между 300 и 320. И нощувам по хотели, поради което имам нужда да се чувствам комфортно и като у дома си доколкото е възможно.
Вера: Но за локациите на представленията ви… (към Анди) – би трябвало да е Ваша отговорност планът на турнето?
Анди: Трябва да кажа напълно откровено, че не мога да се включа по темата с турнетата наравно с тези двамата тук, които са по пътищата… Моята роля бе в DEAG – имахме малка звукозаписна компания, която издаде първия албум на Дейвид в Германия и Дейвид направи турне в същото това време.
Вера: И просто казахте: “Искаме го този изпълнител!”
Анди: “Искаме го този изпълнител!”
Дейвид: Всъщност бе малко по-сложно. Ако мога да обясня по-детайлно: Universal тогава каза… всъщност техният мениджър тогава, а именно Кристиан Келерсман (Christian Kellersmann), бе който можеше да се заеме с моя проект тогава. Той чу албума, който току-що бях записал, и ми каза, че за нищо не става, че никой не би искал да го слуша и няма къде да бъде поставен на лавиците. Има поп, рок, джаз, класика и това не се вписва никъде. Това ми заяви той. Аз му отговорих: “Кристиан, уважавам Вашето мнение, обаче трябва да се намери някакъв начин.” И той отвърна, че не му изглеждало добра идея… По това време имах вече договор с Universal. След това участвах в телевизионна програма – мисля “Titel, Thesen, Temperamente”, която някой от вас, момчета, бе хванал. Струва ми се Питър Швенков (Peter Schwenkow) е бил, който ме покани за разговор.
Вера: Тъй като Ви е видял да свирите по телевизията?
Анди: Дейвид бе подписал с лондонска компания през 2007-ма…
Вера: И по това време е бил непознат в Германия?
Дейвид: Напълно непознат.
Вера: И следва стремителен възход насетне… Дори в класическите среди не сте бил вече име. В началото се появявате като детето-чудо и след това край.
Дейвид: Точно така. Не бях изнасял концерти в продължение на пет години.
Вера: Дори и в Ню Йорк?
Дейвид: Съвсем съзнателно не изнасях никакви концерти по време на следването ми в Juilliard, тоест за период от пет години. И ако не сте се появявали на сцената толкова време, хората започват да се чудят дали все още сте в състояние.
Вера: Тези от тях, които си спомнят, за да се запитат… защото пазарната стойност пада много бързо.
Дейвид: Отнема много време да си изградиш репутация, особено на тази възраст. Изнасях доста концерти, когато бях на 17-18. След това дойде прекъсването и се завърнах на 22-23 със заявката да бъда канен отново… Трябва да минеш през етапа на прослушванията съвсем отначало.
Вера: Това е било много трудно. И това е именно периодът, за който говорим. На мен ми е интересно – за това прекъсване, което споменахте – дали напрежението стана непоносимо или просто искахте да сте повече себе си и да избягате от опекунството на родителите?
Дейвид: На първо място, не се чувствах вече комфортно. И второ, не бях вече достатъчно добър. На тази възраст забелязах, че не се развивам както ви трябвало и търсех начини да се усъвършенствам. Поне няколко неща не бяха наред: работата с лъка, вибратото и постановката… Така че в свиренето ми имаше редица неща, които се нуждаеха от подобрение и аз дълго време съм обмислял как бих могъл да ги променя. Разбира се, винаги можеш да направиш малки корекции и да продължиш да изнасяш концерти, но имаше толкова много проблемни неща и такива за изграждане, че си казах да спра и да започна от нулата.
Вера: Не бе ли това трудно за родителите Ви, които са имали толкова високи очаквания за Вас?
Дейвид: Бе напълно неразбираемо.
Вера: Тоест било е и като скъсване със семейната среда по това време?
Дейвид: Да. Баща ми работеше с мен в течение на много години и би могло да се каже, че ме намираше за изключително талантлив. За него аз винаги бях най-добрият сред най-добрите. Проблемът е, че когато си толкова близо, преценката ти е субективна. Приятно е, че ме е виждал по такъв начин, но при тези обстоятелства нямаше как да разбере, че имам по-различно виждане за нещата. Когато казвах, че искам да уча, че имам грешки, които искам да коригирам… на него му бе непонятно. Защото той виждаше само колко съм добър, но не и в какво греша.
Вера: Ок… и в този момент Анди влиза в играта, след като те вижда по телевизията?
Анди: Това бяха вълшебни моменти, каквито рядко виждаме в бизнеса. Всичко се подреждаше. Питър бе на командировка в Лондон и бе посетил компанията, която имаше договор с Дейвид. Те бяха издали неговия албум и искаха да го предложат на германската компания за дистрибуция в Германия, Австрия и Швейцария. Разговорът е завършил с нещо от рода, че “Ние не вярваме това да проработи”. И Питър се завърна от Лондон, където кросовърите бяха доста успешни по това време. Той ми сподели за предложението и ми връчи купчина CD-та, с които да си намеря занимавка. И след това дойде това ключово обаждане от Пеги Смит, която работеше в лондонската компания. Тя се обади и каза: “Имаме един артист, казва се Дейвид Гарет, опитахме се да убедим една германска компания, но те са недоверчиви… Бихте ли се заели Вие?” Това бе наистина странно, защото когато вземаш подобно решение, обикновено отнема известно време. Преценяват се инвестициите, работата и всичко останало; обсъжда се от екипа… Забавното в случая бе, че докато бях на телефона с Пеги, проверих в Гугъл за Дейвид – това чудесно нещо в нашето съвремие – и докато тя все още говореше, аз й казах: “Ще се заемем!” Пеги продължи да говори, мислейки си, че все още има нужда да ме убеждава. Това беше наистина магичен момент! И когато Дейвид дойде в Берлин, седнахме всички на масата и изчистихме всичко необходимо за около два часа. Имахме пълната концепция.
Вера: Кога стана това? Струва ми се, че бях чула…. как Дейвид е свирел някъде и реакцията на женската аудитория при това частно събитие е наклонило везните за решението, защото са били толкова ентусиазирани?
(Вера визира ‘Porträt’ на Spiegel TV от 21 декември 2014, където Питър Швенков разказва: “Преди да потеглим на турне за първи път, аз го поканих на частно парти в моя дом. Около 80-90 мои приятели бях събрал. Дейвид дойде и свири на това частно събитие и аз видях поне 50 чифта женски очи да засияват – тогава се уверих, че това ще проработи.”)
Дейвид: И как така аз не знам за това?
Анди: Всъщност, има и още едно име, свързано в цялата история около това как се започна, и то е Елке Крюгър (Elke Krüger), която следва кариерата на Дейвид и до днес и се занимава с мениджмънта на медиите. След това обаждане от Пеги, аз позвъних на Елке, която знаех, че заминава за Лайпциг, където търсеха нещо специално и й изпратих снимки, музика, а също и промо-видео на Дейвид. С Елке работехме заедно вече 20 години и имахме опит в изграждането на нови артисти. Как да привлечем вниманието на медиите – това винаги е трудно, тъй като хората реагират с нежелание и предпочитат Франк Синатра, Бийтълс или други имена, които вече знаят. И тогава се случи нещо изключително – Елке се върна от нейното пътуване до Лайпциг и каза: “Анди, няма да повярваш това. Всички жени в програмния център и цялата редакция си наслагаха снимки на Дейвид по стените в офисните помещения! Те обичат Дейвид Гарет, говорят си за него…” И така…
Дейвид: А аз си мислех, че са харесали музиката! … След всички тези години ми казваш това… (преструва се на възмутен) Ама че безсрамие! (смее се)
Йорг: Винаги е било всичко заедно, пълен пакет.
Вера: По темата за жените – бих искала да спомена – не зная чели ли сте го това, че Дейвид е имал връзка за известно време, но в момента сякаш е приключила.
Дейвид: Понастоящем съм твърде зает с промотиране, асистиран от Елке, която винаги се грижи да съм постоянно развличан с участия в шоу-програми и интервюта. Това е нещо много важно за момента и го оценявам. За мен най-важното нещо е работата ми, така че намирам себе си в някаква преходна междинна зона в момента.
Вера: Междинна зона… Чела съм нещо, казано то Вас. Мога ли да цитирам?
Дейвид: Разбира се, макар че може и да не е точно.
Вера: Точно това искам да разбера! (чете) “Аз съм от хората, които могат да се чувстват дяволски добре дори когато са си съвсем самички.” – Така ли е?
Дейвид: Дали съм казал “дяволски”? Може би…
Вера (продължава): “Това се превърна в мой начин на живот в течение на времето.” – Точно ли е? (Дейвид кима) – “По пътищата съм в продължение на вече 12 години и съм фокусиран изключително върху себе си. На мен – (ето го моментът) – не ми пречи липсата на сериозна връзка.”
Дейвид: Никога не ми е липсвало това, действително. Също толкова доволен и щастлив съм и когато нямам връзка. Не мисля, че има разлика. (обръща се към Йорг) Виждал си ме, когато имам връзка и когато нямам. Има ли разлика?
Йорг: Е, телефонната сметка изглежда да е малко различна… Но ти просто нямаш нужното време, за да се посветиш. Дори да срещаш девойка – и това важи за мен също – която казва, че може да приеме това приятелят й да е далеч толкова много време, в крайна сметка се оказва, че имаш момиче, което в някакъв момент разбира, че не иска рок звезда до себе си и предпочита Джо Блогс, който има нормална работа и се прибира в пет вечерта всеки ден. И това е напълно разбираемо.
Вера: Повечето вероятно си представят, че ще е по-лесно отколкото е реално.
Дейвид: По мое убеждение връзките поначало са нещо фундаментално трудно, без значение какви са конкретните обстоятелства.
Анди: Винаги съм се възхищавал на ясния ти поглед в това отношение – колко добре преценяваш живота си и това как се вписват връзките в него.
Дейвид: Винаги заявявам кои са ми приоритетите още в самото начало. Ако не ми вярват, много скоро го разбират сами. Музиката е на първо място за мен, моята работа и изпълнение. Това е най-важното нещо – подготовката ми за сцената.
Йорг: Но ми се струва, че им е трудно да разберат това в началото.
Дейвид: В началото си мислят, че не говоря сериозно. Впоследствие обаче, ако зная, че е нужно да се упражнявам, а приятелката ми иска романтична вечеря, се налага да й кажа, че няма да стане, защото трябва да репетирам.
Вера: Много сурово.
Дейвид: И защо? Защото хората, които идват на концертите ми, очакват първокласно изпълнение. Те не биха дошли отново в противен случай и с това компромис не мога да правя… заради жена!
Вера (мило): Е, в такъв случай значи правилната все още не се е появила.
Дейвид: Всички така си казват в началото. Но това са моите приоритети и те никога няма да се променят– никога!
Вера: Никога не казвай “никога”, Дейвид!
Дейвид: Ако съм намерил правилната жена, само да забележа, че работата ми страда, ще скъсам с нея.
Йорг: Това звучи доста сурово, но всъщност не е. Ако работиш в банка, ще трябва да започваш в осем и да си тръгваш в шест – или седем, ако си мениджър – и не водиш съпругата или приятелката си с теб на работа. Тази работа е важна за съществуването ти, за възможността да преживяваш. Същото е и с нас. Проблемът е, че не се прибираме вечер в къщи, но в крайна сметка е необходимо да се фокусираме върху своите задания. И това не може да се случи, ако си кажем: о, тази вечер ще я прекарам с любимата си.
Вера (към Дейвид): Слушайки Ви, някой може да предположи, че ние в Австрия имаме шанса да Ви виждаме повече, имайки предвид, че сте все на път… но всъщност давате само по един концерт на година в Австрия. И един въпрос във връзка с тазгодишното ви изпълнение – то бе точно в деня на този ужасен пътен инцидент. Как се справихте с това? Дочух, че концертът е бил пред отмяна, но все пак се е състоял и е имало голяма тревога сред хората…
Дейвид: Трудно беше. Не бе мое решението да го направим. Не съм казвал, че ще свирим каквото и ще да става. Местните организатори решиха да не го отменят. Бих казал, че подобни инциденти са непредвидими и много трагични – и преди да започнем аз излязох на сцената и говорих в тази връзка. Това бе важно за мен, за да знае аудиторията, че не сме безучастни към случая. Шоуто имаше за задача да забавлява и исках хората да знаят, че тази трагедия рефлектира и върху мен, че и на мен ми е трудно… В крайна сметка музиката лекува. Самият аз, ако не се чувствам добре или имам проблеми, слушам музика.
Вера: Слушате музика, а не си свирите?
Дейвид: Не. Бих могъл, но слушането не изисква старание. Вярвам, че музиката има важна функция не само, когато си щастлив, но особено когато не си. Затова нямах вътрешен проблем с това да направим този концерт. В крайна сметка няма нещо по-важно в такъв момент от утешението. Затова и ние свирихме.
Вера: Твоите родители посещават ли концертите ти? Харесва ли им това, което сега правиш?
Дейвид: Те са големи почитатели на всичко, което правя. Има разлика във вкусовете, което е нормално, но се радват да присъстват и смятат, че за прекрасни… всички неща, случващи се в двете сфери – било то класически или кросовър. Но нека кажа така – особено, когато баща ми присъства, който е работил толкова много с мен в детството ми, ставам малко нервен. Дори уверявайки ме, че няма нужда… че според него съм по-добър от всеки друг… Просто не можеш да го извадиш от себе си това чувство. Нужно ми е да си поема наистина дълбок дъх, качвайки се на сцената.
Вера: Така е, защото той е бил и най-строгият Ви критик. Бил е доста суров с Вас, нали така?
Дейвид: Много суров. От четвъртата до осемнайстата ми година той бе мой учител.
Вера: Вярно ли е, че понякога Ви е удрял с лъка или цигулката?
Дейвид: С цигулката би излязло доста скъпо.
Вера: Но е бил груб във взискателността си?
Дейвид: Доста. Не бе никак мил.
Вера: И в този период, преди да напуснете дома си, минавала ли Ви е понякога мисълта, че не искате да се занимавате с това? Просто “не искам цялото това напрежение”… да се развикате, разкрещите и въобще да избухнете?
Дейвид: Абсолютно.
Вера: И кой надделява? В дългосрочен план очевидно баща Ви…
Дейвид: Очевидно… (смее се) … в противен случай не бих седял сега тук.
Вера: Но днес сте доволен. Или понякога имате чувството, че Ви е ограбил донякъде детството?
Дейвид: Разбира се, че е. Наясно съм с това и няма защо да се преструвам, че не е така. И съм сигурен, че ако той бе тук днес, щеше сам да го потвърди. Не е някакъв луд – напротив, много ясна мисъл има. Проблемът е, че ситуацията бе необичайна и за двама ни. За мен, тъй като исках да се занимавам с това, макар и не винаги, но бях установил, че е нещо, което ми се удава. Относно баща ми, той е бил толкова близо до мен, че е било трудно да остане обективен. На теория са били прави, тъй като са били наложили програма с увеличаващо се ниво на упражняване. Но поглеждайки назад, имам съмнения, че би направил същите неща отново. В края на краищата всичко днес е добре, но не бих искал да минавам през същото нещо отново. Бе твърде… твърде…
Вера: Напрегнато…
Дейвид: Добра дума.
Вера: Дали укора или благодарността надделяват сега? Не бихте бил там, където сте сега без него.
Дейвид: Не съм религиозен, но вярвам, че човек трябва да остави някои неща да си отидат. Не живея с миналото. Да, обвинявал съм го известно време, след като напуснах дома си, но вярвам, че ако таиш укори и съжаления, това ограбва много от енергията и силата ти, така че в някакъв момент загърбих тези неща. В противен случай не можеш да се фокусираш върху днешния и утрешния ден, което е много по-важно. Не зная дали не заметох всичко под килима, така да се изразя… В някакъв момент просто не бе вече важно за мен. Не ме докосваше повече. Освен това имах респект към свършената от него работа и разпознаването на неща, които самият аз сигурно трудно бих забелязал у един млад музикант. Той ги е видял – без значение как, така че има моите уважения със сигурност.
Вера: Вие също имате моите уважения за всичко, което сте постигнал, частичка от което много бих се радвала да чуя.
Дейвид: Разбира се. (свири част от the Devil’s Trill Sonata)
КОМЕНТАРИ
СВЪРЗАНИ СТАТИИ:
Първата спирка на звездния цигулар Дейвид Гарет след оздравяването му ще бъде България!
Дейвид Гарет и Герхард Шуман – какво е общото?
Звездният цигулар Дейвид Гарет с награда за цялостен принос към световната музикална сцена
Най-красивото нещо в живота е да бъдеш отдаден на това, с което се занимаваш
