Отбуленият Смисъл в поезията на Близкия Изток
Материалът е публикуван в сп. “Ентусиаст” 4/2010
(тоест далеч преди назрелите днес напрежения на бежанската криза и надвисналата
угроза от вълна на излямизация и тероризъм в европейските държави)
В последните години представата за Близкия Изток се свързва с едно единствено понятие – тероризъм. То стана устойчива асоциация, всяваща ужас в съзнанието на западния човек, който обсебен от страха, при спомена за някои наистина трагични събития, поставя клеймото на негативизма върху цялата същност и култура на арабския свят.
Истината е, че съвременното общество твърде малко познава културата и философията, изградена и битуваща в това културно пространство, което допълнително увеличава неприязънта и страха към нея, защото както е известно от психологията – за човека всичко, което е непознато и чуждо, е потенциална заплаха. Причините за това културно не-познание са много и от различен характер. Една от главните несъмнено е трудността на арабския език (той е на първо място по сложност в света!), а и в съвременното общество има твърде малко специалисти, които да се занимават с превод на поетични и философски текстове. Самият превод също се оказва проблематичен, поради различните образни и символни системи в рационалната западна и изначално интуитивната източна култури. Много от метафорите и образите-символи се оказват непонятни за рационално-приложно ориентираното съзнание на западния човек, което не може да прозре същността им. Но тази изключителна образна дистанция успява и да очарова читателя със своята оригиналност и изящност, обагряйки арабската поезия с непознати сравнения, разгръщащи пред въображението му географски и духовни пейзажи от думи.
СИМВОЛЪТ НА БУЛОТО В ИСЛЯМА
Един от първите устойчиви асоциативни образи, които възникват в съзнанието на западния човек, при споменаването на Близкия Изток, е образът на забулената в черно жена, символизиращ за него безправието, унижението и овеществяването на жената – превръщането й от личност в безлична, прагматична притурка в мъжкия свят на това общество.
Но забулването има и един непознат, далечен и тайнствен смисъл, убягващ от нашето западно полезрение (а вероятно и от това на всекидневното арабско – б.ред.). То носи дълбок философски дискурс, напълно различен от схематичната ни, повърхностна интерпретация. Основата на този философски смисъл се корени в ислямското осмисляне на света като “изначално повит”. Като не само света, но и Творецът сам за себе си е скрит и непознаваем, което се подчертава от съществуването на неговите 99 “най-прекрасни” имена, като нито едно от тях не го назовава пряко. От тази непознаваемост, забуленост на Бога, следва и покриването, забулването на всичко свещено в ислямската култура. Така забулването на жената придобива нов, различен и дълбоко философски смисъл. То не е отнемане на личностното, поругаване на нейната природа, а точно обратното – символизира преклонението пред свещеността на нейната същност, нейното остойноствяване чрез измеренията на сакралното и божественото.
За съжаление, в ежедневния живот философските смисли се просмукват и изчезват в битовото така бързо, както редките капки дъжд се поглъщат от пясъците на пустинята.
РЕИНКАРНАЦИЯ НА ЖЕНСКАТА СТОЙНОСТ В ПОЕЗИЯТА
За ислямската култура словото е издигнато в култ, защото то пряко кореспондира със същността на Твореца. По подобие на Християнството и в Исляма словото е проекция на божествеността – то сътворява, изпълва и съхранява битието. А поезията, като едно от неговите естетически и философски превъплъщения, се схваща като венец на изкуствата, начин за приближаване до надбитийното. От тук се ражда и изключителната образност в поезията, стремежът към съвършенство на изказа, на което се дължи честото натрупване на синоними за едно и също нещо или търсенето на асоциативни образи, чрез които да се “забули”, да се подскаже реалният образ, за който се говори.
Интересно е да се проследи проекцията на жената в тази сакрална област – поезията. Всъщност тук е мястото, където философското осмисляне на женската природа получава своята реинкарнация, завръща се към пиедестала на свещеността, отреден й в древните корени на тази култура и отнет й от суровото битие на пустинята. В поезията жената се реализира и реинкарнира чрез въплъщаването си в два основни образа – жената-вдъхновение и жената-творец.
Универсална проекция на жената-вдъхновение в арабската литература е митът за Лейла и Маджнун, развил се в цяла естетическа концепция, чиято основа е идеята за изпепеляващата платонична любов, която носи за влюбения лудост (в буквалния смисъл), саморазрушение, но и възможност за духовно прераждане в кръговете на мъдростта. Концепцията и сюжетът на този мит са познати и почти универсални – невъзможността на поета Маджнун да се ожени за своята любима – Лейла, го довежда до лудост, от която той се опомня след дълго време и открива смисъла на божествената, вселенската същност на любовта, която вече не се побира само в образа на любимата, а е всеобхватна като самото битие. Лейла загубва личностните си характеристики и се превръща в образ, побиращ цялостната любов към света.[1]
Интересни тук са имената на героите – Маджнун, което в превод означава “луд, обезумял” и Лейла – “нощ”. Името на жената отново ни отвежда към философската идея за “забулването” на смисъла – както нощта забулва, потъмнява града, така и Лейла забулва разума на поета. Но в този мит основна е идеята за необходимостта от това любовно забулване, без което не би могло да се постигне разкриването на висшия смисъл на любовта. Тук жената не е въплъщение на злото, на обречеността, която убива разсъдъка на любимия, а е проводникът, медиаторът към божествения смисъл. Тя е свързващото звено между две различни реалности – тази на ежедневието, на битуването и другата – на мъдростта, на надбитийното – творческата реалност на “отвъд”.
Загубвайки конкретните си личностни черти, в края на мита Лейла и значимостта й за духовното израстване на поета стават образ на всички жени, на цялата женска природа и същност. Така жената става образ-метафора на духовното прераждане, на пътя към усъвършенстването – реинкарнира се нейната изначална сакралност.
Навлизайки в света на поезията, вече не като неин обект, а като творец, жената сама тръгва към правото си на надбитийни параметри, защото поетът, творецът, в арабската и изобщо изчточната култура се схваща като личност, способна да се докосне до божественото. Пътят на жената-творец не е лесен. В чисто прагматичен план тя се сблъсква с недоверието на социума и трябва да отговори на неговите завишени критерии. Това прави арабската поезия, сътворена от жени, свръхобразна и свръхсетивна. За нея е характерна една открита, искрена интимност, която е твърде рядко срещана в западната литература. Пример за това е поетесата Гада Ас-Самман. Изразителността на нейното творчество поразява чрез рисуването на живи, реални картини на емоционални състояния, чрез способността да се представи интимният свят чрез образи:
Щом ме споходи лицето ти
ставам остра
като крайбрежен пясък, чийто зрънца туптят
под снагата на бляскава лятна нощ
в ритъм с тъпаните на вълните
и приглушената звездна музика…
Подобна яркост и образност на стиховете е несъмнено изненадваща и очароваща. Рядко арабските поети назовават нещата с реалните им имена – при тях ключови изразни средства са метафорите и сравненията. Едни от най-характерните метафори са нощните пеперуди, които изгарят крилете си на пламъка на свещ, както и тръстиковата флейта. Образът на пеперудите символизира самите поети, въплъщава техният стремеж към съвършенство и божествено познание, който реалността изгаря със своята опустошаваща несъвършеност, като в крайна сметка творческият импулс в този самосътворен образ се оказва страданието на поета. Нощните пеперуди носят още усещането за мистика и тайнство у читателя, те са създанията, които живеят на границата на реалното и трансцедентното, поради което се явяват и образ на фината нишка, наречена Смисъл. Другият устойчив образ, свързан основно със суфизма и неговите поетични образци, е образът на тръстиковата флейта, който символизира душата на човека – топос и проводник на божествената енергия и единствената връзка на човека с надбитийното.
Интересно е да се наблюдава изразната система при жените поети. При тях експресивността на стиха е изключително характерна, усещанията и емоционалните състояния се материализират изцяло чрез образи. Така е и в поезията на кувейтската поетеса Суад Ас-Сабах:
Изненадах те…
Да отпиваш черно кафе
От реката в очите ми
И в тях да четеш своя сутрешен вестник.
Захванах кафенетата да обикалям –
За да ме изпиваш;
Захванах да купувам сутрешни вестници –
За да ме четеш…
Изненадах те…
Арабската поезия, особено при жените-поети, е поезия на прякото не-назоваване, на уловените като дихание мигове, на емоцията, която сякаш се стреми да избяга от субективната, интимна емоционалност и да се облече в яснотата и конкретиката на реалните, ежедневни образи.
Робовладелецо,
Който препускаш на кон върху вените на ръцете ми,
И държиш в ръце ключовете на живота ми,
И запечатваш устните ми с червения восък,
Умолявам те за хиляден път,
Дай ми свободата да викам
И не заставай между мене и облака,
Когато вали от небето.
~ Суад Ас-Сабах
За красотата и множеството измерения на арабската поезия може да се говори много. Това е тема, неизчерпаема в скромните редове на подобна статия. Но по-важно е усещането за опияняващата й красота, реинкарнацията в собственото ни съзнание за стойността на жената (независимо къде – в арабския или в останалия свят!), както и желанието да погледнем от другата страна на нещата и да прозрем под булото на чисто битовото красотата на напъпилите нарови дървета на Смисъла.
Автор: РЕНИ ЯНКОВА
_____________________
[1] Този универсален образ можем да съзрем и в по-близкия до нас образец на легендата за поета, музиканта, учителя Орфей и неговата любима Евридика, обобщен в достигналите до нас слова на Орфей: “Живата Евридика ме дари с блаженство, мъртвата ми посочи пътя на Истината.” И за да се убедим в действителната универсалност на въплътения в тези образци принцип – ако обърнем поглед към митовете на индуизма, ще го открием и в легендата за бог Шива и божествената му съпруга Парвати. Парвати се самоизгаря в жертвена клада, а преизпълненият със скръб Шива открива път в аскезата и медитацията. “Парвати трябвало да умре като девица, за да се прероди по-късно в осмисления образ на Ума – Майката. Нещо трябва да умре, преди да стане възможно нашето Раждане; ние не бихме могли да се Родим без жертвоприношение” – ще заключи в своя енциклопедичен речник Джан Напърт. – Б. ред.
