На снимката: Кръг Хиперион (Теодор Траянов долу вдясно)
Траянов често е провъзгласявал, че поетът е
вещател и предсказател, прорицател в бъдещето.
~ Любомир Георгиев
ЧОВЕКЪТ
Като натура Траянов беше едно странно смешение на жизнерадост и оптимизъм и на мистика. Първото се проявяваше във всекидневния живот и в общуването с хората, а второто – в тишината на самотата и творческото самочувствие.
– Иван Радостлавов в “Теодор Траянов – литературни анкети” на В. Балабанова, с. 117
*
Преди да познавам лично Траянов аз вече го знаех като поет. В 1912 г. излезе неговият сборник “Химни и балади”. Това беше литературно събитие. На следната година във вестник “Нова балканска трибуна” аз написах литературния си файлетон “Теодор Траянов” за неговите “Химни и балади”. С въодушевление аз поисках да очертая творческата същност и литертурното ново, което той представляваше за нашата литература и поезия…
Един летен ден отворих на едно позвъняване. Насреща ми беше един непознат: среден на ръст, спретнато облечен, живо и симпатично лице. Въпреки моята резервираност гостът без церемонии, с държание като на отдавнашен познат, дори приятел, не аз него, а той мен ме поведе към стаята ми, дето ми се обади, че е Траянов и използувал случая да ме види, да види автора на файлетона, който беше така възторжено се отзовал за сборника му. И това – естествено, непринудено, искрено, с една едва доловима стеснителност. Той ме подкупи веднага със своята естественост в това първо запознаване, с жизнерадостта и поривитостта на натурата. Аз го почувствах веднага близък и приятелски настроен. Затова с готовност се отзовах на желанието му да се срещнем вечерта, за да говорим. Вечеряхме в известната тогава гостилница на бай Георги “Средна гора”, където се заседяхме късно до полунощ в непринудени разговори за литература, главно, и се разделихме като стари приятели и съмишленици. Още тук той се изяви такъв, какъвто остана в моето съзнание през цялото време на с нищо незасенчената ни дружба повече от тридесет години – жив и подвижен, с цветистия си хумор, с цялата си сърдечност и откровеност. Това, което винаги е подкупвало най-много у него. Това, което вън от всичко друго, ме привърза завинаги към него.
За нашата среща той говори после едва ли не същото. В спомените си В.Балабанова предава следното – Траянов й казал: “Бях във Виена. Знаех за него. Бяха ми изпратили една негова рецензия за мене, но не се познавахме. Щом се върнах в България – право при него. Сварих го в къщи. Той ме посрещна добре. Говорихме цяла нощ и се разбрахме за цял живот.”
– Иван Радостлавов, “Спомени, дневници, писма”, стр. 139/41
*
Още през първите дни на първите ми срещи с Теодор Траянов аз почувствах искрения и благороден човек. Той нямаше нужда да се представя външно с нещо повече от това, каквото си беше като личност и поет. Заучената маниерност, присъща на някои “специалисти” в това отношение, му беше чужда. Неговата вътрешна сдържаност, която идеше от углъбеност и състояние на самоанализ, от усамотяване в себе си дори на обществени места със събеседници, можеше да измами страничния случаен наблюдател. Тази му сдържаност и пестеливост на думи не бяха присъщи на неговата личност. Той беше дълбоко сърдечен човек, който обичаше да разговаря откровено и задушевно с тия, които беше приел за свои приятели, без оглед на външност и специалност в техния живот. Тъкмо тази сърдечност и проявявана обич към тях поддържаше и чувството им на преданост към него…
При всички неволи в личния си живот той не беше лишен от чувството за хумор. И често обичаше да се шегува със своите събеседници, като запазваше мярка във взаимната ни привързаност и границата между искрения безобиден смях и присмеха. Нищо чудно – неговият смях значеше обич и още едно уверение за безусловна близост и чиста приятелска преданост на въодушевен романтик. Въобще той обичаше народа и аз никога не го видях да унижи с държанието си негови синове.
– Вичо Иванов, “С мисъл и порив”, стр. 68
*
Когато влязохме в двора, слънцето клонеше да зайде, но, за щастие Траянов не беше още излязъл. Той седеше под едно дърво, облегнат на пейката и не правеше нищо. Хубавият млад мъж с меланхоличните очи и дългите коси се усмихна ласкаво и ми подаде ръка, но продължи да седи, облегнат на пейката – царствено облегнат. Аз бях пленен от него. Само неговият недостатък да заеква внасяше дисхармония в съзвучието на моите впечатления. Има мълчание и мълчание! Един мълчи срамежливо, друг – виновно, трети – злобно. Траянов мълчеше мечтателно, но понякога и стеснително. Този облик на стеснение идеше от неговия недъг да заеква. Понеже заекваше, имаше привичката да млъква неочаквано и да се усмихва виновно.
– Константин Гълъбов, “Спомени весели и невесели за български писатели”, с. 160/1
*
Майката на Теодор Траянов живееше след смъртта му близо до нас…
Първото й дете било момиче, умряло преди раждането на Теодора. А малко преди да се роди първородният й син, тя сънувала канарче с едно око. Плакала и се страхувала да не роди дете с едно око. Раждането било трудно. Детето било едро и се родило в “ризница”. Като бебе било много тихо дете.
До три-четири годишна възраст Теодор говорел много добре. После отишъл с баба си в Плевен на гости. Когато се върнал, майка му с ужас забелязала, че детето заеква. Казали й, че там бил паднал на цимента в кухнята. Питала съм го самия Теодор. Според него там умряло малко момиченце на неговата възраст, с което постоянно играел. Момиченцето се разболяло и починало. Тъй като постоянно питал за него, завели го да види мъртвото си другарче. Момиченцето лежало като малко ангелче и се усмихвало, но не му отговаряло. Теодор преживял това много тежко и не искал да се отдели от ковчега. Той цяла нощ молил Бога да я съживи и на сутринта го намерили премръзнал на пода.
– Вера Балабанова, “Теодор Траянов – литературни анкети”, стр. 24
*
Смрачи се. Настъпи тиха, безлунна вечер. Над главите ни се опъна модросиньо небе, осеяно с безброй звезди. Той погледна нагоре и посочи белеещия се на югоизток Млечен път. И без всякаква връзка с предходния разговор започна да ми обяснява каква форма има Млечния път. Понеже някога се бях занимавал с астрономия и не ми липсваха основни познания в тази област, скоро ми стана ясно докъде се простират познанията му и откъде започват поетическите му “приумици”. Така от гигантската лещовидна форма на Млечния път скоро той стигна до концентрично разположените една в друга кристални небесни сфери, отвъд които бил светът на идеите…
– Иван Богданов, “Неизбледняващи спомени”, стр. 210/11
*
Оптимистични бяха срещите ни с Теодор Траянов през топлите летни нощи… През тия незабравими летни софийски нощи поетът Теодор Траянов беседваше с нас за звездното небе като астроном. Ние, неговите слушатели, обаяни от астрономическите му познания, изглеждахме като студенти, а Градската градина сякаш да беше неговата обсерватория. Тия познания Теодор Траянов бе получил отчасти в Софийския физико-математически факултет, а после, като студент по архитектура във Виена, цели шест години поддържал научните си интереси и към тая небесна дисциплина. След завръщането си в България той не преставаше да се интересува от астрономия и беше в приятелски връзки с бележития наш математик и астроном проф. Любен Попов, член на няколко чужди академии… При мои всекидневни срещи с професор Попов през 1950 година в двореца в Балчик, където и той беше там на почивка, често ми говореше с възхищение за своя покоен приятел Теодор Траянов, за неговите познания по математика, астрономия и литература.
— Теодор беше едно рядко явление не само в българската литература, а въобще в нашата култура – казваше той. – Какви познания по музика, театър, литература, изобразителни изкуства, философия, по история на човешките цивилизации и култури! Познания не самоцелни, бих казал – не манифестиране на ерудиция, която у някои хора е поза, а по-скоро духовно богатство.
– Вичо Иванов, “С мисъл и порив”, стр. 67
*
— Тогава четях много и много празнини запълних. Само едно пропуснах: окултното образование. После Дора ме поведе към Християнството и тази празнота остана.
— Но Вие чудесно и сам я запълвате – казах аз.
– Вера Балабанова, “Теодор Траянов – литературни анкети”, стр. 51
*
Индийската култура му е чужда… Египетската му импонира… Особено го занимава Християнството и той се опитва да го съпостави с Юдейството. Непрестанно повтаря, че той е старозаветен и ми отправя въпроси от различен характер…
–Моис в “Теодор Траянов – литературни анкети” на В. Балабанова, с. 143
ПОЕТЪТ
1
Увлечени във въртежа на делничния живот ние не можем да го познаем. А с нашата обикновена мисъл – не можем да го постигнем, нито с построенията на логиката можем да го излекуваме. Защото в него говори духът, самият дух, който отсича с острието на своя меч творчеството му.
4
А кой ще ни въведе в тъмната забрава на неговата символика? А кой ще ни изведе оттам? – Интуицията. Тя е като слънце, което свети над двойнствено небе: над нашето сърце и над неговото.
17
В стиховете му често говори гласът на заклинател. Цял цикъл негови песни може да се нареди, в които звучи пръвната сила на магическото пение на древния човек. Това показва, че той се е докоснал до тайната на Мировата душа, чиято огнена музика пее със съкровените гласове на Природата.
19
Чрез пеещите звуци на неговия стих ние ставаме причастни с магията на нощната тишина и блуждаещите сенки, с кадифената мекота на лунните лъчи, с кипежа на неспирния ручей, със съзвучната песен на съзвездията… Той е вълшебникът на българското слово.
21
Той е поетът на българската скръб и възвишен пророк на освобождението от нея.
24
Жената на Траянов не е жена на земните предели. За поет, който се е гмурнал в метафизичните гълбини на пола жената може да бъде само същество на серафичните сфери – далечен символ на същество, в което поетът иска да прелее импулса си към непостижимото.
25
Всички обожатели на жените от горните сфери са мистици.
Чрез еротизма се изживява постижимото в любовта, чрез мистиката – непостижимото.
Траянов е разбрал това.
26
Основата на всеки поет е религиозна.
В основата на Траяновото светоразбиране лежи религията. Не религията – мъртвата догма, а екстазния устрем на човека към постигане тайната на Бога.
Константин Стефанов, “Теодор Траянов” – статия
*
Всяка дума в неговите стихове, всяка рима и алитерация е поставена точно на мястото си, разпоредена е с математическа строгост… Това може да създаде впечатление за изкуствена нагласа, ако не беше буйното чувство, което често преминава в огнен и неудържим патос, не познава меката приливност, а вибрира с резки скокове, с контрастна категоричност. От тихите полупрошепнати романтични песни до барабанните ритми на българските балади – такъв е диапазонът на Траяновата поезия, която съдържа ценности, непознати на новия читател. Траянов често е провъзгласявал, че поетът е вещател и предсказател, прорицател в бъдещето.
– Любомир Георгиев, “Литературна класика”, стр 54
*
Поезията се превръща в нещо като ясновидство и кабалистика, в тайнство и свещенодействие…
На същата задача служи езикът – единствен в българската литература. В лексиката на Теодор Траянов преобладават думи от старобългарските ръкописи, от църковно-славянските текстове, от езическата и християнската митология, от далечната история на Сирия и Вавилон. Ето някои от тях: балдахин, капище, ясмин, извиви (завои), низпадат, богомолен, прорицател, херувими, жрец, бард, имортели и т.н.
Особено обича Траянов двусловните определения и той съчетава по свой начин думи, които придобиват нови нюанси: златноткан пурпур, знойнодишаща рана, слънцелик народ, вдъхновена звездопис, нектар златопенест, златоцветно лято, огнелик витяз, огън златоструен и т.н.
Теодор Траянов е един от най-добрите майстори на алитерацията в българската поезия… Дори изтръгнати от контескта отделни негови редове правят впечатление със съзвучията си: “отблясъци от бърза бран”, “с неуловим огледан лик”, “над нас отронват странни небосклони”, “заблещукал бащин бряг”, “разискрен сетен лъч изгасна”, “отблясък – песен сякаш скръб неясна”, “мълнията – огнен бързей”, “спокойно-сънен блясък”, “затихва звезден звън” и т.н. Няма съгласна, която да не е превърната в съзвучие, дори дразнещите слуха “ж”, “ч”, “ш”, “щ”:
Отдавна съдбата аз дебна
всеведущ, всегрешен, всевещ…
Със силно развития си музикален слух Теодор Траянов създаде една традиция, която не можеше повече да пренебрегва полифоничната страна на поетичното творчество.
– Любомир Георгиев, “Литературна класика”, стр 42-44
*
Поезията на Т. Траянов ни го представя като изключително културна личност, побрал в себе си и усвоил художествения опит на най-различни изкуства, националности и епохи. Може без колебание да се каже, че творчеството му не се индуктира от живота, а от книгите, картините, музикалните пиеси, музеите, затова то носи неизбежен, зачатъчно заложен белег на интелектуалност. И дори когато в “Български балади” стиховете са предизвикани от външни поводи, не ни напуща впечатлението за литературна асимилация, за свръхкултурна натовареност и обремененост.
– Любомир Георгиев, “Литературна класика”, стр 39
*
— Пътят на моето творчество е съдба. Ето защо никакво друго развитие не е мислимо. “Български балади” и “Песен на песните”, например, съвсем не са продукт на националните катастрофи, а са въплъщение на българската историческа съдба от 13 века насам. Националните ни катастрофи и българската твърда вяра в бъдещето дават само особения колорит на тези творения. Държа фанатично на цялото си творчество. Мога ли да се разкайвам, например, че съм създал и “Романтични песни”, в които съм се стремял да пресъздам в художествена форма българския мит и българско поверие.
– Интервю в “Теодор Траянов – литературни анкети” на В. Балабанова, с. 155
*
Сам авторът по-късно казва следното за ранните си творби:
— Това творчество, избухнало в юношеска самонадеяност с неудържим напор, носи в началото си, в голяма степен, фрагментарен характер. Липсата на опита в познанието на света и недостатъчното още съвладяване на великите и вечни тайни в изкуството са били изкупвани не само от оная непорочност, при която погледът гледа безстрашното звездно небе, а и от огъня на бунтарското състояние на духа, без което истинското творчество е немислимо.
– Любомир Георгиев, “Литературна класика”, стр 44
*
Споменах му изказването на известна немска поетеса, че тя не би пожертвала съдържанието заради формата. Траянов ме поучи, че големият поет никога не жертва формата, защото я владее съвършено и органически я слива със замисъла и съдържанието.
– Вера Балабанова, “Теодор Траянов – литературни анкети”, с. 66
*
Просто е странно, че докато всички по-крупни символисти изживяват някаква еволюция на наша почва, то почти само Теодор Траянов стои невъзмутим, вкаменен в своето романтично и индивидуалистично царство. Като се изключи войната, нищо друго не го стряска от неговия средновековен сън, в който има много русалки, феи, умиращи войни, баладичен шепот. Траянов остава самотен и неподвижен в нашата поезия като някаква готическа кула, заобиколен от дълбоки ровове на отчуждение. Той с някаква незавидна упоритост носи върху себе си тежките доспехи на средновековен рицар, прав и невъзмутим, както в гравюрите на Дюрер. Него сякаш го интересуват само “вечни въпроси”, той презрително гледа на съвременността, но тя от своя страна също му отмъщава. Разбира се, всичко това като феномен е много интересно, просто любопитството ни се засилва към този поет, който живее в дълбоките въздишки на немското средновековие, изпитва сладостта на старинната романтика на готическите катедрали, пленителните звуци на средновековния рабсод.
Траянов при всички обстоятелства си остава една самотна и горда личност, изпълнена с метафизическо презрение към действителността. Той толкова много живее с проблемите на изкуството и духа, че е безпомощен в сферата на практическия живот. Такъв човек не живее в мира “сего”, той не принадлежи към царството на грешните кесари. Явно, че пред нас се намира един аристократ на духа, принадлежащ към висш духовен “цех”, който няма нищо общо с нашите земни работи. Той се движи като някаква безшумна комета в нашата поезия все по една и съща духовна траектория.
– Здравко Петров, “Личности и съдби”, стр. 153/4
*
К. Величков пише: “Малцина от нашите млади поети, които се отличават с талант, са спечелили така силно моите симпатии още с първите си опити, както авторът на тая стихосбирка (“Venus primitiva”). Той ме порази от самото начало с един извънреден изблик на сила, каквато не се среща у никой почти друг млад поет и която завладява и увлича мимо темите, до които се докосва, и мимо начините, по които ги развива.
– Здравко Петров, “Личности и съдби”, стр. 167/8
______________________
Интересува ви какво мисля честно за еврейската интелигенция? Ще бъда откровен: не особено ласкаво. Защото грубият материализъм, в който тя се самоволно заточва, а и пагубният ограничен дух на ветото, й пречат да разкрие скритите и напластени енергии и залежи на богоизбран народ… Питате ме още какво мисля за развитието на българската културна проява? Вярвам фанатично в културната мисия на българина въпреки временното забавяне на героичния темп в развитието, чиито обективни и субективни причини са известни.
*
Животът е стълбата, която води към Божеството. Това е смисълът на живота.
*
Верността за мен не е дълг, а обич.
*
Един народ трябва да даде форма на своя вътрешен живот.
Гласът на това, което живее в него трябва да бъде чут.
~ Теодор Траянов
Подбор на текстовете от Ралица Благовестова
Виж и материала
ТЕОДОР ТРАЯНОВ: “БЪЛГАРСКИ БАЛАДИ”
