ВЕЛИКОТО СРАЖЕНИЕ в 3D измерението за одухотворяване на съзнанието

Подготвил: Ралица Благовестова
Снимка из Зелени Акценти, бр. 16/2014

~ ~ ~

Тези дни се зачетох, с подновен интерес към темата, в многобройните истории от поучителни регресии или прогресии, водени от Петър Петров и споделени на сайта му. В тези разкази има изобилие от ценни зърна за уроците ни в живота, които макар и индивидуални, могат да помогнат на всеки с примера си на извеждана сърцевина. И тъй като съвремието ни е раздирано от противоречия и противоборства, четенето на такива разкази ми действа като мехлем за душата, защото в разнообразието от уроци, като една постоянна водеща нишка стои осъзнаването, че “няма зло, има нееволюирало добро”, както Учителят на Мъдростта Ваклуш есенциално е формулирал за устой на един по-одухотворен мироглед.

И за да не звуча голословно, подбрах някои изразителни в този аспект образци. След тях следва откъс от “Родословието на човека” на Ани Безант, из главата за Синовете на Ума, които от Атлантида до днес са основните носители във висшите си йерархии (Асурите, Вла­ди­ците на тъм­ния об­раз в Ат­лан­ти­да) на войните, дисхармониите и разделенията, тъй като са пълно и мощно олицетворение именно на принципа на Ума, на отделността, мисълта. И все пак ако погледнем примера от филма по истински събития “Всички пари на света”, където петролният магнат Гети се разкъсва между това да опази всичко материално натрупано като гаранция за собственото си съществуване,

И все пак, ако погледнем примера от филма по истински събития “Всички пари на света”, където петролният магнат Гети се разкъсва между това да опази всичко материално, натрупано като гаранция за собственото му съществуване, и това да даде откуп за отвлечения си внук, можем да видим как любовта е силата, с която страховете на егото се надкрачват. Още по-интересно е признанието на самия Гети, че вижда себе си като император Адриан в минало прераждане, а Адриан е известен с установяване на дългогодишен мир и той е, който избира великия Марк Аврелий за свой наследник. Дали обаче заради високите си идеали Марк Аврелий е изглеждал за околните по-слаб властник не зная, но неговото управление от своя страна е белязано с изтощителни отбранителни войни по границите и множество вътрешни сътресения, като дори талантливият пълководец Авидий Касий се самообявява за император, докато Аврелий воюва. Много подобен е случаят и с кралица Сондок на корейското кралство Сила, останала в историята с прозвища като “свята и отдадена кралица” или “щедра, човеколюбива, мъдра и прозорлива”. Макар външната й политика да е била много добра и се счита, че полага основите за обединението на трите корейски царства много скоро след нея, все пак един от най-добрите й пълководци вдига бунт, за да я свали от трона. В нейния случай обаче, макар бунтът да е бил потушен, тя все пак издъхва от шок, подобно на цар Самуил при вида на обезобразените си войници.

Нека обаче се върнем към избраните откъси от регресиите.

~ ~ ~

Из история 16: Както каза една моя клиентка в регресия: “Добро и зло не съществуват – всички хора сме добри изначално, но някои от нас избират да станат ‘лоши’ за малко. Това е част от техния път.”

~ ~ ~

Из история 1:

Аз съм много силен човек, раздавам се с пълна сила, днес в това пътуване за първи път разбрах какво е да си слаб и какво е да си егоист, какво е да се отмяташ от отговорности и да се примиряваш заради сигурност. В моя живот никога не е имало сигурност, винаги съм живяла на ръба, винаги съм рискувала. Имам чувството, че съм най-отговорния човек на този свят. Моите обещания са закон, дори това да лиши мен самата от нещо впоследствие.

Нямам хубави ръце, нямам тази финост, която имаше тази жена, точно обратното съм на всичко, което е била тя или аз, вече не знам. Но знам, че това бях аз и никой на този свят не може да ме убеди в противното. Въпреки очакването ми за огромни зелени планини, за тежки шотландски гайди и уиски, за препускаща карета и бързащи коне не видях нищо такова, а ако това е просто плод на подсъзнанието ми, то трябваше да видя точно тези неща. Мисията на това първо пътуване бе да видя най-важния за мен живот преди, спрямо сегашния. И го видях. И вярвам. * [от разказа по време на самата регресия] После Петър ме попита: “Какво е посланието на тази жена към теб.” Хора, тогава изригна такава светлина, че свят ми се изви, не мога да ви опиша, развиках се, че свети твърде много, исках да си вдигна ръката да си направя сянка, но не можех да мръдна. Тогава я видях много отблизо, беше вече хубава зряла жена, беше пак с чадърчето, каза ми: “Затова си силна, защото аз бях слабата. Бъди силна, ти можеш!”

~ ~ ~

Из история 23:

С.: Първо трябва да се научи човек да прощава. Защото жена ми не ми е простила, не съм бил близко до нея и съм смятал, че да я подкрепям не е редно. В такова семейство съм израснал.

Петър: Кой е най-добрият начин С. да промени това си отношение към близките си в сегашния живот?

С.: Първо да показва чувствата си, за да прости на най-близките си, които са го наранили.

Петър: Кой е най-подходящият начин за С. да се научи да прощава в сегашния си живот?

С.:  Първо да приемаш хората такива каквито са със своите минуси и плюсове и да разбере човек, че първо хората са добри и след това са лоши. И че човек за да бъде лош има причини и да не ги съдим, че са такива. Оттам е най-лесно да простим на съответния човек – техните души са като в затвор. Те слушат егото си, слушат тялото си, слушат всичко, но не и душата си. Те затова са такива хората. Но те са направили своя избор… няма нищо лошо…

Петър: Ако имаше послание от този минал живот към настоящия живот на С. как би звучало то?

С.: Прощавайте, за да освободите душите си, за да не ги държите в плен. Когато човек се научи да прощава, освобождава душата да се развива и да го води. Оттам егото минава на съвсем различен план и става само защита на организма, нищо повече. Прошката е ключа, който да освободи душата да се развива, но това е най-трудното нещо, но и най-лесното, когато човек осъзнае за какво става въпрос.

~ ~ ~

Из история 6:

Африка, възрастен мъж с тъмна кожа. Имаме връзка с други същества, те ми дават информация, знам, усещам я. Мисля, че са високи и бели, почти прозрачни, много добронамерени. Имаме общо място, в което прекарваме повечето време, където всеки прави нещо, което е полезно за другите… Хармонично, спокойно е… Събираме се под дървета, готвим, правим инструменти… Говорим си с други същества и помежду си телепатично. Показват ни неща, за които сами не се сещаме. Казват, че са ни братя. Просто са от друго място, не е физическо, или поне не толкова плътно физическо. Просто ги усещаме. Те ни учат как да говорим със Земята. Тя е живо същество, което диша и съществува заедно с нас. Ние сме едно същество с хората от племето.

Става нещо странно с планетата, променя се климата… Може би това е нещо като рана в тази област, ние сме искали да я излекуваме. И реките намаляват, и водата влиза навътре е земята. Други същества, неканени… такива, които искат да живеят с нас на Земята… искат да вземат нещо от нея… кръвта й… искаме да ги спрем… не успяваме… Имат в себе си недобронамерено усещане, което ние нямаме. Искаме помощ, но идва само информация. Казват, че това е пътят който трябва да извървим заедно със Земята. Това ме успокоява. Приемам, че трябва да се случи. Ядосана съм… за първи път изпитвам това усещане… Осъзнавам, че не мога да променя нещо, което е лошо… трябва да го оставя да се случи… не мога да разбера защо трябва да приема положителното в отрицателната ситуация… искам да се боря с това, но не ми е дадено.

~ ~ ~

Из “Родословието на човека”:

Те­зи, ко­и­то тряб­ва да сля­зат на Зе­мя­та се на­ричат Ма­на­са­пут­ри, ко­е­то оз­начава Си­но­ве на Ума. [корен в английското man, човек] Са­мо­то наз­ва­ние не раз­к­ри­ва мно­го, ос­вен мо­же би то­ва, че са на­да­ре­ни с ум. Тук обаче се на­тък­ва­ме на но­ва пречка, а имен­но фак­та, че на ня­кои от те­зи Ма­на­са­пут­ри се да­ват вну­ши­тел­ни епи­те­ти, под ко­и­то се раз­би­ра най-ви­сок ра­зум, а в съ­що­то вре­ме то­ва име се да­ва и на съ­щес­т­ва, сто­я­щи значител­но по-нис­ко и има­щи ра­зум значител­но по-ог­ра­ничен. Не би­ва да заб­ра­вя­ме, че наз­ва­ни­е­то Ма­на­са­пут­ра не оз­начава ни­що по­вече от то­ва, ко­е­то бук­вал­но оз­начава, а имен­но Син на ума, т.е. ед­но съ­щес­т­во на­да­ре­но с ум и ра­зум. И по съ­щия начин как­то ду­ма­та “човек” е елас­тична и при­ло­жи­ма по от­но­ше­ние на мно­го сте­пе­ни на раз­ви­тие на хо­ра, без да оз­начава ста­дия, до кой­то то­ва съ­щес­т­во е дос­тиг­на­ло по от­но­ше­ние на ево­лю­ци­я­та, та­ка и из­ра­зът “Ма­на­са­пут­ра” е общ и при­ло­жим към раз­лични сте­пе­ни на ра­зу­ма.

Първи клас – Асури

Пър­ви­ят клас се на­рича Си­но­ве на нощ­та, Си­но­ве на тъм­на­та мъд­рост, Вла­ди­ци на тъм­на­та мъд­рост и епи­те­ти ка­то те­зи – “тъ­мен”, “нощ” – им се при­качват пос­то­ян­но. Но ка­за­но по-точно те­зи епи­те­ти слу­жат най-вече, за да се от­личат те от Аг­ниш­ва­та-пит­ри­те, или вто­рия клас от Ма­на­са­пут­ри­те, ко­и­то се на­ричат Си­но­ве на пла­мъ­ка или Си­но­ве на мъд­рост­та.

В ин­дийс­ки­те пи­са­ния се спо­ме­на­ват съ­щес­т­ва, на­ричани Асу­ри, ко­и­то иг­ра­ят мно­го важ­на ро­ля в древ­ни­те ле­ген­ди, ка­то под то­ва име се раз­би­ра един мно­го по-об­ши­рен клас от то­зи, за кой­то го­во­рим се­га. Стру­ва си да се спрем за мал­ко вър­ху то­зи въп­рос, за­що­то съв­ре­мен­на­та ре­ли­ги­оз­на ми­съл е хвър­ли­ла из­вес­т­на сян­ка вър­ху то­ва наз­ва­ние и е нап­ра­ви­ла от не­го не­що по­доб­но на хрис­ти­ян­с­кия “дя­вол”, кой­то ня­ма свой ек­ви­ва­лент в ин­ду­из­ма.

Ду­ма­та Асу­ра про­из­ли­за от “асу” – ди­ха­ние или жи­вот, а “асу­мат” оз­начава прос­то “живо съ­щес­т­во”. В Риг­ве­да, как­то Ва­ру­на, та­ка и Ин­д­ра и Аг­ни са на­ричани Асу­ри, т.е. жи­ви, кое­то оз­начава, че те­зи съ­щес­т­ва са ви­со­ко ду­хов­ни, а не зли. Вяр­но е, че по-къс­но Су­ра и Асу­ра ста­ват про­тив­ни­ци, за­що­то тех­ни­те фун­к­ции по от­но­ше­ние на ево­лю­ци­я­та са раз­лични. Впрочем Су­ри­те са по-па­сив­ни от Асу­ри­те, по-сил­но про­ник­на­ти от чув­с­т­во на един­ст­во и об­ща цел и сле­до­ва­тел­но по-го­то­ви да из­пъл­ня­ват точно за­ко­ни­те на сис­те­ма­та и да зачитат statuquo’-то. Асу­ри­те, нап­ро­тив, са буй­ни и аг­ре­сив­ни, не­за­ви­си­ми, раз­кол­ни­ци, ви­на­ги не­до­вол­ни и жад­ни за про­ме­ни. Су­ри­те пред­с­тав­ля­ват ре­да, а Асу­ри­те – прог­ре­са; по та­зи причина те са във вечна опо­зи­ция, ма­кар че всъщ­ност са ед­нак­во не­об­хо­ди­ми. Не­ка си при­пом­ним, че при “би­е­не­то на оке­а­на от мля­ко, за да пус­не мас­ло” Асу­ри­те се на­ми­рат на еди­ния край на Ше­ша (Shesha – Змията на Пространството), а Су­ри­те – на дру­гия; че ед­ни­те и дру­ги­те са ед­нак­во пот­реб­ни за “би­е­не­то” и че има бор­ба за в­ла­деене­то на Ам­ри­та – нек­та­ра на без­с­мър­ти­е­то, кой­то е от­ка­зан на Асу­ри­те, въп­ре­ки го­ля­мо­то им же­ла­ние да пи­ят от не­го.

Не­ка ви­дим причини­те за то­зи от­каз. Прин­ци­път на Асу­ри­те, ис­тин­с­ка­та тях­на есен­ция, глав­на­та им ха­рак­те­рис­ти­ка, е ахам­ка­ра, прин­ци­път на Аза – же­ла­ни­е­то да бъ­дем от­дел­ни. То­ва е тях­на­та пре­об­ла­да­ва­ща си­ла, ха­рак­тер­на­та чер­та, по ко­я­то мо­жем да ги раз­личим. Те са бун­тов­ни­ци и къ­де­то и да оти­дат из­бух­ва вой­на. Ахам­ка­ра се раз­ви­ва чрез бор­ба, чрез от­де­ля­не, чрез въс­та­ва­не и не­подчине­ние и та­ка име­нно се про­я­вя­ва Азът. Но ид­ва вре­ме, ко­га­то Азът научава, че най-вер­ни­ят не­гов из­раз е в бо­жес­т­ве­на­та во­ля, във вис­ше­то Аз на Все­ле­на­та и то­га­ва Асу­ри­те, скъс­вай­ки ве­ри­ги­те на ма­те­ри­я­та, се съз­на­ват ка­то ед­но с Вър­хов­ния, про­тив ко­го­то са се бо­ри­ли. То­га­ва те мо­гат да пи­ят от нек­та­ра на без­с­мър­ти­е­то, кой­то не се да­ва по друг начин, ос­вен от чаша­та на еди­не­ни­е­то и мо­же да се пие са­мо от он­зи, у ко­го­то ми­съл­та за от­дел­ност или не се е за­раж­да­ла, или е над­рас­на­та и по ни­ка­къв начин не мо­же да се пие от он­зи, у когото тържествува отделността и който въплъщава самата същност на тази отделност.

В на­ша­та планетна верига те сли­зат ка­то Си­но­ве на тъм­на­та мъд­рост за ве­ли­ко­то сра­же­ние, ко­е­то тряб­ва да ста­не на чет­вър­та­та пла­не­та по вре­ме на Чет­вър­тия кръг на Чет­вър­та­та пла­нет­на ве­ри­га, мяс­то­то с най-го­ля­ма плът­ност на ма­те­ри­я­та и тър­жес­т­во на ахам­ка­ра. Ко­га­то “Си­но­ве­те” по­лучават от Пла­нет­ния Ло­гос за­по­вед­та да “съз­да­дат сво­и­те об­ра­зи”, те за­почват сво­я­та пос­лед­на бор­ба за от­дел­на не­за­ви­си­мост, бор­ба, от чий­то из­ход те ще осъз­на­ят ес­тес­т­во­то на Аза. Те не ис­кат да из­вър­шат то­ва съз­да­ва­не. “Ед­на тре­та от­ка­за, две тре­ти се подчини­ха. Прок­ля­ти­е­то бе из­речено: те ще се ро­дят в Чет­вър­та­та, ще стра­дат и ще причинят стра­да­ние.” То­ва са бъ­де­щи­те Вла­ди­ци на тъм­ния об­раз в Ат­лан­ти­да, в бор­ба с Вла­ди­ци­те на ос­ле­пи­тел­ния об­раз, ко­и­то в сво­е­то страш­но по­ра­же­ние научават край­ния си урок и тър­сят един­с­т­во чрез нап­ред­на­ли­те човеш­ки ра­си.

~ ~ ~

Из “Престъпление и наказание”, Достоевски:

Той лежа в болницата до края на постите и целия Великден. Вече на оздравяване си спомни сънищата, когато още лежеше с температура и бълнуваше. Присънваше му се през време на болестта, че целият свят е осъден да бъде принесен в жертва на някаква странна, нечувана и невиждана смъртоносна епидемия, идваща от вътрешността на Азия към Европа. Всички са обречени на гибел, с изключение на някои, твърде малобройни, избраници. Бяха се появили някакви нови трихини – микроскопични същества, които се вселяваха в телата на хората. Но тези същества бяха духове, надарени с ум и воля. Хората, приели ги в себе си, веднага побесняваха и полудяваха. Но никога, никога хората не бяха се смятали за толкова умни и непоколебими в правотата си, както се смятаха заразените. Никога не бяха смятали за по-непоклатимо правдиви своите присъди, своите научни изводи, своите нравствени убеждения и вярвания. Цели селища, цели градове и народи се заразяваха и лудееха. Всички бяха в тревога и не се разбираха, всеки мислеше, че той единствен е носител на истината и се измъчваше като виждаше другите… Не можеха да се споразумеят какво да смятат за зло, какво – за добро. Не знаеха кого да обвиняват, кого да оправдават. Хората се убиваха взаимно в някаква безсмислена злоба… изоставиха най-обикновените занятия, защото всеки предлагаше свои мисли, свои поправки и не можеха да се споразумеят; земеделието замря. Тук-там хората се стичаха на групи, споразумяваха се за нещо, кълняха се да не се разделят, но тутакси започваха нещо съвсем различно от това, което току-що бяха проектирали, започваха да се обвиняват взаимно, биеха се и се колеха. Започнаха пожари, започна глад. Всички и всичко загиваше. Епидемията се разрастваше и се придвижваше все по-надалеч и по-надалеч. В целия свят можеха да се спасят само неколцина души, това бяха чистите и избраните, предназначени да сложат начало на новия човешки род и на новия живот, да обновят и очистят Земята, но никой и никъде не беше виждал тези хора, никой не беше чувал тяхното слово и техния глас.

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

С откъса от Достоевки можем да си пожелаем чистите и избраните да стават все повече и по-видими, което да изведе човечество ни към Новата бяла ера в развитието му 😉

В заключение бих добавила и нещо от епизода по-долу на Мелън-Томас Бенедикт, който в забавния си стил разказва: “Следващата стъпка е нещо, което само самите вие може да направите. Никой друг не може да направи това вместо вас. Нарича се самопосвещение. Опитах се да преподавам идеята за самопосвещаването. Бях наел известен промоутър. Щях да имам първия си семинар за самопосвещаването и си мислех как ще е най-добрият в живота ми. Наехме една голяма зала, аз обичайно събирам доста хора, знаете, и отивам в уречения ден, но никой не се появи. Дори и промоутърът! Ясно, предполагам, че получих урок, че самопосвещаването става по малко по-друг начин Не е да събереш голяма тълпа хора. Така че посветих самия себе си, семинарът си беше за мен Единственият семинар, на който никой не се появи, дори промоутърът не се появи! Така че самопосвещението е интересно нещо ”

И не мога да пропусна за завършек на темата един от най-любимите ми афоризми на Ваклуш:

“Битката за човека свърши,
започна битката за извеждане на Бога,
вложен в човека.”

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

ИСТОРИЯТА на АТЛАНТИДА (9, 10): Градът на златните порти; Нрави и обичаи ИСТОРИЯТА на АТЛАНТИДА (7, 8): Науки и изкуства ИСТОРИЯТА на АТЛАНТИДА (6): Преселения ЧОВЕШКИТЕ РАСИ – атлантска, арийска… (10)