ЧОВЕШКИТЕ РАСИ – атлантска, арийска… (10)

Из книгата “Родословието на човека“ от Ани Безант.
Фотография: NASA

Ви­дях­ме, че раз­де­ля­не­то на по­ло­ве­те ста­ва в сре­да­та на Тре­та­та ра­са пре­ди око­ло 6 и по­ло­ви­на ми­ли­о­на го­ди­ни. До­ка­то гъс­та­та ма­те­рия не зак­ри­ва съв­сем тре­то­то око, мо­на­да­та про­дъл­жа­ва да уп­раж­ня­ва из­вес­т­но вли­я­ние вър­ху тя­ло­то на чове­ка. Със сгъс­тя­ва­не­то на ма­те­ри­я­та обаче, то­ва вли­я­ние за­почва все по­вече и по­вече да от­с­лаб­ва и гос­­по­дар на по­ло­же­ни­е­то ста­ва рас­тя­щи­ят нисш ум, кой­то из­бут­вай­ки мо­на­да­та на за­ден план, нак­рая зас­та­вя всички вли­я­ния да ми­на­ват през не­го. Ко­га­то нас­та­ва вре­ме за раж­да­не­то на Чет­вър­та­та ра­са, по-нап­ред­на­ла­та част от човечес­т­во­то е дос­тиг­на­ла то­ва по­ло­же­ние и за­то­ва се каз­ва, че ат­лан­ти­те са “пър­ва­та чис­то човеш­ка и зем­на ра­са.”[1]

Зараждането на Четвъртата раса

В то­ва вре­ме, ко­га­то ле­му­рийс­ки­ят ма­те­рик е раз­къс­ван от вул­ка­нични из­риг­ва­ния и зе­мет­ре­се­ния и по­тъ­ва в мор­с­ки­те дъл­би­ни, Ат­лан­ти­да за­почва бав­но да се по­да­ва над во­ди­те. Ма­ну на Чет­вър­та­та ра­са из­би­ра из­меж­ду Тре­та­та най-под­хо­дя­щи­те за но­ва­та ра­са ин­ди­ви­ди – те­зи, ко­и­то са най-раз­ви­ти ум­с­т­ве­но и чието тя­ло е най-плът­но и здра­во. Той ги от­веж­да на се­вер към Не­изчез­ва­ща­та свя­та зе­мя, къ­де­то тряб­ва да пре­би­ва­ват изо­ли­ра­ни и да се усъ­вър­шен­с­т­ват. След то­ва, ка­то на­пус­кат та­зи люл­ка на човеш­ки­те ра­си, те­зи из­б­ра­ни чеда се ус­та­но­вя­ват в оне­зи об­лас­ти на се­вер­на Азия, ко­и­то не са за­сег­на­ти от го­ле­ми­те ле­му­рийс­ки ка­тас­т­ро­фи. Та­ка ста­ва, че пър­ви­те две ат­лан­т­с­ки под­ра­си съ­щес­т­ву­ват ед­нов­ре­мен­но с 6-та и 7-та ле­му­рийс­ки под­ра­си – през пос­лед­на­та част от вто­ричния пе­ри­од, пре­ди го­ля­ма­та ле­му­рийс­ка ка­тас­т­ро­фа, т.е. 700 хи­ля­ди го­ди­ни пре­ди края на спо­ме­на­тия пе­ри­од. Най-слав­на­та в ду­хов­но от­но­ше­ние епо­ха на Чет­вър­та­та ра­са – та­зи под уп­рав­ле­ни­е­то на Бо­жес­т­ве­на­та ди­нас­тия – съв­па­да с еоце­но­вия пе­ри­од, а пър­ви­ят от го­лемите по­то­пи, ко­и­то по­губ­ват та­зи ра­са ста­ва в сре­да­та на ми­о­це­но­вия пе­ри­од пре­ди око­ло 4 ми­ли­о­на го­ди­ни. Дру­га­та ве­ли­ко­леп­на ци­ви­ли­за­ция – тол­тек­с­ка­та – раз­цъф­тя­ва след то­зи пър­ви по­топ и за­ги­ва при ка­тас­т­ро­фа­та ста­на­ла пре­ди 850 хи­ля­ди го­ди­ни. Тя е пос­лед­ва­на от дру­ги ци­ви­ли­за­ции, но не та­ка бляс­ка­ви ка­то нея, за ко­и­то ще го­во­рим по-на­та­тък. Пос­лед­ни­ят ос­та­тък от Ат­лан­ти­да – ос­т­ро­вът, на­речен от Пла­тон По­сей­дон – по­тъ­ва пре­ди око­ло 11 хи­ля­ди го­ди­ни, в 9564 г. пр. Хр.[2]
Ог­ром­ни­ят ма­те­рик, кой­то на­ричаме Ат­лан­ти­да, ма­те­ри­кът на Чет­вър­та­та ра­са, Ку­ша в окул­т­ни­те пи­са­ния, е об­г­ръ­щал се­вер­на Азия и се е прос­ти­рал мно­го на се­вер от го­ля­мо­то мо­ре – се­га пус­ти­ня­та Го­би; прос­ти­рал се е на из­ток, об­г­ръ­щай­ки Ки­тай и Япо­ния без пре­къс­ва­не и ми­на­вай­ки още по на из­ток, е за­е­мал ця­ло­то юж­но про­те­же­ние на се­гаш­ния Ти­хи оке­ан, почти дос­ти­гай­ки за­пад­ни­те бре­го­ве на Се­вер­на Аме­ри­ка. На юг той об­х­ва­щал Ин­дия, Цей­лон, Бир­ма и Ма­лайс­кия по­лу­ос­т­ров, а на за­пад – Пер­сия, Ара­бия, Си­рия, Чер­ве­но­то мо­ре, Аби­си­ния, ко­ри­то­то на Сре­ди­зем­но мо­ре, юж­на Ита­лия и Ис­па­ния; от­там, ка­то се въз­качвал се­вер­­­но до Шот­лан­дия и Ир­лан­дия, прос­ти­рал се на за­пад през днеш­ния Ат­лан­тичес­ки оке­ан и об­х­ва­щал по-го­ля­ма­та част от две­те Аме­ри­ки.
Ка­тас­т­ро­фа­та, ко­я­то в сре­да­та на Ми­о­це­но­вия пе­ри­од, пре­ди 4 ми­ли­о­на го­ди­ни, раз­къс­ва то­зи ма­те­рик на се­дем ос­т­ро­ва с раз­лични раз­ме­ри, из­веж­да над во­ди­те Шве­ция и Нор­ве­гия, го­ля­ма част от Юж­на Ев­ро­па, Еги­пет, почти ця­ла Аф­ри­ка и го­ля­ма част от Се­вер­на Аме­ри­ка ка­то по­та­пя се­вер­на Азия и от­къс­ва Ат­лан­ти­да от Не­изчез­ва­ща­та свя­та зе­мя. Зе­ми­те, на­речени впос­лед­с­т­вие Ру­та и Да­и­тия (се­га под Ат­лан­тичес­кия оке­ан) са от­къс­на­ти от Аме­ри­ка, но ос­та­ват за из­вес­т­но вре­ме все още свър­за­ни чрез пров­лак, кой­то съ­що изчез­ва при ка­тас­т­ро­фа­та в края на пли­о­це­но­вия пе­ри­од пре­ди 850 хи­ля­ди го­ди­ни и та­ка те­зи зе­ми ста­ват два от­дел­ни ос­т­ро­ва. Те­зи ос­т­ро­ви съ­що изчез­ват пре­ди око­ло 200 хи­ля­ди го­ди­ни и ос­та­ва са­мо ос­т­ров По­сей­дон сред Ат­лан­тичес­кия оке­ан. Ко­га­то го­во­рим за те­зи ка­тас­т­ро­фи и раз­п­ре­де­ле­ния на зе­ми и мо­ре­та тряб­ва да има­ме пред вид, че да­ти­те ва­ри­рат спо­ред ка­тас­т­ро­фа­та, за ко­я­то ста­ва въп­рос и спо­ред мо­мен­та из­б­ран меж­ду два пе­ри­о­да, раз­де­ле­ни с го­ле­ми ин­тер­ва­ли, за ко­и­то е със­та­ве­на кар­та. Све­де­ни­я­та са твър­де от­къслечни и е труд­но да се свър­жат в един­но ця­ло, ето за­що очер­та­ни­е­то на да­де­но ге­ог­раф­с­ко по­ло­же­ние тряб­ва ви­на­ги да се при­е­ма за вре­мен­но, т.е. взе­то са­мо към да­де­на да­та.
Ле­му­рий­ци­те, из­б­ра­ни да пос­лу­жат ка­то ро­ди­те­ли на Ат­лан­т­с­ка­та ра­са и от­ве­де­ни от своя Ма­ну в Не­изчез­ва­ща­та свя­та зе­мя, се раз­де­лят на гру­пи и за­е­мат се­дем­те зо­ни, или но­со­ве, на та­зи зе­мя. “Та­ка, две по две, в се­дем­те зо­ни”, каз­ва Кни­га­та на Дзи­ян, “Тре­та ра­са ро­ди Чет­вър­та” пре­ди око­ло 4 ми­ли­о­на го­ди­ни, към края на вто­рична­та ера. Но­ва­та ра­са се раж­да под вли­я­ни­е­то на Лу­на­та и Са­турн – Со­ма и Ша­ни – и ши­ро­ко­то прак­ти­ку­ва­не на чер­на­та ма­гия, осо­бе­но при тол­те­ки­те, е ста­на­ло пос­ред­с­т­вом уме­ло­то из­пол­з­ва­не на “тъм­ни­те лъчи” на Лу­на­та, т.е. ема­на­ци­и­те от тъм­на­та част на Лу­на­та. На Са­турн се дъл­жи отчас­ти из­к­лючител­но­то раз­ви­тие на кон­к­рет­ния ум, кой­то ха­рак­те­ри­зи­ра та­зи (тол­тек­с­ка­та) под­ра­са, как­то и го­ля­ма част от еги­пет­с­ка­та на­у­ка. Ат­лан­ти­те се на­ричат още и “чада на Пад­ма­па­ни”, за­що­то ло­ту­со­ви­ят цвят е ем­б­ле­ма на раж­да­не­то, ко­я­то по­каз­ва, че Чет­вър­та­та ра­са е ро­де­на чрез съ­е­ди­ня­ва­не­то на по­ло­ве­те. Го­ля­ма­та плът­ност, дос­тиг­на­та то­га­ва от човеш­ко­то тя­ло, го пра­ви спо­соб­но да въз­п­ри­е­ма въз­дейс­т­вия от твър­ди те­ла, на ко­и­то пре­диш­ни­те по-фи­ни фор­ми са оказ­ва­ли по-мал­ко съп­ро­тив­ле­ние.

Първа подраса

В 1-ва под­ра­са от Чет­вър­та­та ра­са (рмо­а­ха­ли­те, със свет­ла ко­жа) се въп­лъ­ща­ват Асу­ри­те, а след тях и мно­жес­т­во­то Слънчеви пра­от­ци от пър­вия клас, как­то и Лун­ни­те мо­на­ди. Ко­га­то ат­лан­т­с­ки­ят тип е окончател­но офор­мен след дъл­ги сто­ле­тия, те се пре­сел­ват на юг и под ръ­ко­вод­с­т­во­то на сво­и­те Бо­жес­т­ве­ни ца­ре, Аг­ниш­ва­та-пра­от­ци­те, ле­ка-по­ле­ка съз­да­ват ед­на мощ­на ци­ви­ли­за­ция. Те из­мес­т­ват ле­му­рий­ци­те, ко­и­то оби­та­ват Аф­ри­ка и близ­ки­те зе­ми, по­да­ва­щи се над во­ди­те на Ат­лан­тичес­кия оке­ан, из­ди­гай­ки масивни гра­до­ве с доб­ре ор­га­ни­зи­ра­ни на­ро­ди. Те все още си слу­жат с тре­то­то око, но две­те фи­зичес­ки очи са вече раз­ви­ти и за­почват да го из­мес­т­ват. Асу­ри­те не са още пъл­ни гос­по­да­ри на соб­с­т­ве­ни­те си те­ла, за да мо­гат да за­по­вяд­ват и на чуж­ди­те и та­ка мла­да­та ци­ви­ли­за­ция спо­кой­но нап­ред­ва­ла.

Втора подраса

Вто­ра­та под­ра­са (тла­ват­лий­ци­те, с жъл­та ко­жа) оби­та­ва зе­мя­та, ко­я­то се­га ле­жи на дъ­но­то на Ат­лан­тичес­кия оке­ан; те съ­що са уп­рав­ля­ва­ни свис­ше от Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре. Асу­ри­те бър­зо зас­та­ват начело на човеш­ка­та ево­лю­ция в по­ре­ди­ца­та епо­хи, но все още се подчиня­ват на власт­та на Вла­ди­ци­те на свет­ли­на­та, ко­и­то уп­рав­ля­ват го­ле­ми про­вин­ции и под чието ръ­ко­вод­с­т­во зе­ме­де­ли­е­то и ар­хи­тек­ту­ра­та бе­ле­жат значите­лен нап­ре­дък. Ня­ма ни­що по-спо­кой­но и ве­личаво в ця­ла­та ат­лан­т­с­ка ци­ви­ли­за­ция от то­зи пе­ри­од под уп­рав­ле­ни­е­то на Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре. В то­ва вре­ме на за­пад за­почва да се раз­ви­ва за­ро­ди­шът на но­ва под­ра­са, с по-си­лен ин­те­лект, но и фи­зичес­ки по-плът­на. То­ва е тол­тек­с­ка­та под­ра­са, пред­наз­начена да из­диг­не ци­ви­ли­за­ци­я­та на Чет­вър­та­та ра­са до най-ви­со­ка­та ма­те­ри­ал­на точка, но пък и да из­пи­та ней­но­то гроз­но па­де­ние. В нея се въп­лъ­тя­ват най-сил­ни­те от Асу­ри­те и най-доб­ри­те от Слънчеви­те пра­от­ци и се ус­та­но­вя­ват в зе­ми, които не са в сферата на силните кон­вул­сии, раз­къ­са­ли Ат­лан­ти­да на се­дем го­ле­ми ос­т­ро­ва. Те­зи кон­вул­сии уни­що­жа­ват по-го­ля­ма­та част от 1-та и 2-та под­ра­си, ка­то ос­та­ват от тях са­мо мал­ки час­ти. Пър­ва­та се от­д­ръп­ва на се­вер, сма­ля­ва се по ръст и из­па­да във вар­вар­с­т­во. Вто­ра­та се от­к­ло­ня­ва на юг и из­ток, къ­де­то се смес­ва кръв­но с ле­му­рий­ци­те, пре­би­ва­ва­щи още там и та­ка сла­га начало­то на дра­вид­с­ки­те на­ро­ди.

Трета подраса

По то­зи начин се прочис­т­ва почва­та за ве­ли­ка­та под­ра­са на тол­те­ки­те – ра­са с кра­си­во и доб­ре сло­же­но тя­ло на все още ис­по­ли­ни, ви­со­ки око­ло 9 мет­ра, с цвят меж­ду чер­вен и чер­ве­но-ка­фяв. Ма­те­ри­я­та на те­ла­та им, как­то и на хо­ра­та от 4-та и 5-та под­ра­си, е по-плът­на от всички дру­ги те­ла пре­ди и след тях – тол­ко­ва плът­на, че един наш прът же­ля­зо би се пре­гъ­нал, ако се хвър­ли сре­щу тях, а един прът на­ша сто­ма­на би се пречупил, ако по-сил­но се уда­рят с та­къв. Един наш се­га­шен нож не би мо­гъл да ре­же тях­но­то ме­со, точно как­то не мо­же да ре­же ка­мък. Из­лиш­но е да до­ба­вя­ме, че ми­не­ра­ли­те то­га­ва са би­ли тол­ко­ва по-плът­ни от се­гаш­ни­те, кол­ко­то тях­на­та от­но­си­тел­на плът­ност спря­мо то­га­ваш­ни­те човеш­ки те­ла е та­ка­ва, как­то та­зи на на­ши­те ми­не­ра­ли към на­ши­те те­ла днес. Те имат и дру­га­та осо­бе­ност, че мно­го бър­зо въз­с­та­но­вя­ват здра­ве­то си и до­ри най-го­ле­ми­те ра­ни, по­лучени в сра­же­ния или при ин­ци­ден­ти, заз­д­ра­вя­ват и то с уди­ви­тел­на бър­зи­на. Те не стра­дат от нер­вен удар в след­с­т­вие на го­ле­ми раз­къс­ва­ния на тя­ло­то, ни­то из­пит­ват ос­т­ри стра­да­ния при из­мъчва­не, да­же та­ко­ва, причиня­ва­но от съз­на­тел­на човеш­ка жес­то­кост. Нер­в­на­та сис­те­ма е сил­на, но не и де­ли­кат­на; ней­но­то не осо­бе­но фи­но ус­т­ройс­т­во мо­же да по­на­ся без осо­бе­на труд­ност сът­ре­се­ния, ко­и­то би­ха сло­ми­ли един човек от Пе­та­та ра­са. Плът по­доб­на на ска­ла, нер­ви ка­то сто­ма­не­ни жи­ци – та­ки­ва са те­ла­та на те­зи под­ра­си. Раз­ви­ва­щи­ят се усет за вкус въз­п­ри­е­ма са­мо най-ос­т­ри драз­не­ния и не мо­же да усе­ти по-де­ли­кат­ни­те. Най-де­ли­ка­тес­ни хра­ни за тях са: гни­ло ме­со, сил­но вкис­на­та ри­ба, чесън и всички тре­ви с пар­лив вкус – най-ос­т­ри и па­ре­щи твър­ди и течни не­ща за яде­не. Всичко ос­та­на­ло е без­в­кус­но за тях. Тъй ка­то ня­мат обо­ня­ние, мо­гат да жи­ве­ят без ни­как­ви при­тес­не­ния сред най-влу­дя­ва­щи ми­риз­ми и ма­кар вис­ши­те класове да са из­вън­ред­но чис­ти по от­но­ше­ние се­бе си и жи­ли­ща­та си, ни най-мал­ко не се сму­ща­ват от най-во­ня­щи нечис­то­тии в съ­сед­с­т­во, сти­га са­мо да не ги виж­дат. Ня­кои сле­ди от те­зи фи­зичес­ки осо­бе­нос­ти още мо­гат да се прос­ле­дят у мно­зи­на от тех­ни­те по­том­ци. Се­ве­ро­а­ме­ри­кан­с­ки­те чер­ве­но­ко­жи оз­д­ра­вя­ват от ра­ни, ко­и­то би­ха уби­ли чове­ка от Пе­та­та ра­са. Те мо­гат да по­на­сят ле­ко мъчения, при ко­и­то чове­кът на Пе­та­та ра­са бър­зо би за­гу­бил съз­на­ние. Бир­ман­ци­те за­ко­па­ват ри­ба и ме­со и ги смя­тат за де­ли­ка­те­си, ко­га­то са вече уг­ни­ли. Всички те­зи хо­ра мо­гат да жи­ве­ят сред та­ки­ва ми­риз­ми, ко­и­то би­ха раз­бо­ля­ли чове­ка от Пе­та­та ра­са.
Тре­то­то око, ко­е­то как­то ви­дях­ме, се от­д­ръп­ва на­вът­ре в гла­ва­та и все по­вече и по­вече се зам­реж­ва от уве­личава­ща­та се гъс­то­та на ма­те­ри­я­та, от­па­да съв­сем ка­то фи­зичес­ки ор­ган у тол­тек­с­ка­та под­ра­са, но ос­та­ва да ра­бо­ти ак­тив­но за дъл­ги епо­хи при след­ва­щи­те под­ра­си. Да­же и след окончател­но­то за­кър­ня­ва­не на тре­то­то око ка­то фи­зичес­ки ор­ган, тол­те­ки­те про­дъл­жа­ват да бъ­дат чув­с­т­ви­тел­ни за ас­т­рал­ни вну­ше­ния и от­въд­фи­зичес­ки вли­я­ния. В дни­те на тол­тек­с­ка­та пок­ва­ра, вис­ши­те кла­со­ве при­бяг­ват до чер­на ма­гия, за да ли­шат от та­зи чув­с­т­ви­тел­ност оне­зи ли­ца, ко­и­то ис­кат да за­ро­бят и ек­с­п­ло­а­ти­рат. Те не са­мо прес­та­ват да я раз­ви­ват, как­то се прак­ти­ку­ва­ло в ста­ри­те дни, но и се ста­ра­ят съз­на­тел­но да я пре­мах­нат. Въп­ре­ки всичко обаче тя съ­щес­т­ву­ва и до днес в из­вес­т­на сте­пен у мно­го на­ро­ди и пле­ме­на от Чет­вър­та­та ра­са.
По то­ва вре­ме, как­то меж­ду тол­те­ки­те, та­ка и меж­ду 4-та и 5-та под­ра­си – ту­ран­с­ка и се­мит­с­ка – го­во­рът е слян (нечле­но­раз­де­лен) и то­ва е най-ста­ра­та фор­ма на го­вор – то­зи на рак­ша­си­те, ту­ран­с­ки­те ги­ган­ти. С течение на вре­ме­то ези­кът ста­ва чле­но­раз­де­лен и та­къв пре­ми­на­ва в Пе­та­та ра­са.
Как­то спо­ме­нах­ме, ръс­тът е ги­ган­т­с­ки – ти­тан­с­ки, как­то чес­то се каз­ва – но пос­те­пен­но, ра­са след ра­са, той на­ма­ля­ва. Ста­ту­и­те, ко­и­то днес виж­да­ме да стърчат из Из­точни­те ос­т­ро­ви, сти­гат пре­дим­но до 9 мет­ра ви­сочина и пред­с­та­вят ръс­та на Чет­вър­та­та ра­са от сред­ния пе­ри­од. За Ба­ми­ан­с­ки­те ста­туи, пет на брой, Еле­на Бла­ват­с­ка каз­ва, че са де­ло на Пос­ве­те­ни­те от Чет­вър­та­та ра­са и пред­с­та­вят пос­те­пен­но на­ма­ля­ва­щия ръст на пет­те ра­си. Пър­ва­та ста­туя, оли­цет­во­ря­ва­ща Пър­ва­та ра­са е 58 мет­ра ви­со­ка; вто­ра­та ста­туя, оли­цет­во­ря­ва­ща Втората раса, или родените като пот, е 40 мет­ра ви­со­ка; тре­та­та – 20 мет­ра; чет­вър­та­та и пе­та­та – още по-нис­ки, ка­то пос­лед­на­та е мал­ко по-ви­со­ка от един едър човек на Пе­та­та ра­са. В но­во вре­ме ста­ту­и­те са пок­ри­ти със слой от гипс и мо­де­ли­ра­ни та­ка, че да изоб­ра­зя­ват Бу­да, но фи­гу­ри­те из­сечени в ска­ли­те по­каз­ват про­из­хо­да на всички те­зи ос­тан­ки от вре­ме­на мно­го по-ран­ни от то­ва на Бу­да.
В та­зи 3-та под­ра­са, тол­тек­с­ка­та, се въп­лъ­ща­ват ня­кои от най-ве­ли­ки­те Асу­ри, съ­щес­т­ва ви­со­ко раз­ви­ти по от­но­ше­ние на на­у­ка и мо­гъ­щес­т­во, ко­и­то на­ми­рат във ве­ли­ко­леп­ни­те те­ла на тол­те­ки­те то­зи тип, кой­то е при­го­ден за по-на­та­тъш­на­та им ево­лю­ция – те­ла, ко­и­то бър­зо се раз­ви­ват още по­вече, под въз­дейс­т­ва­щия на­тиск от­вът­ре. След тях при­иж­дат Асу­ри­те, ко­и­то са се въп­лъ­тя­ва­ли по-ра­но в 1-та и 2-та под­ра­си, а съ­що и Слънчеви­те пра­от­ци, ко­и­то там пре­ми­на­ват сво­и­те пър­ви зем­ни въп­лъ­ще­ния. Та­ки­ва са вис­ши­те кла­со­ве на ран­на­та тол­тек­с­ка под­ра­са, а след тях се на­реж­да мно­жес­т­во от по-мал­ко раз­ви­ти хо­ра, но хо­ра крот­ки, по­дат­ли­ви, го­то­ви за въз­пи­та­ние и ръ­ко­вод­с­т­во. При тях се явя­ват Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре, за да им по­ма­гат при из­г­раж­да­не­то на тях­на­та ве­ли­ка ци­ви­ли­за­ция, а Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та наг­леж­дат то­ва но­во раз­ви­тие на човеш­ка­та ра­са, та­ка мно­го­о­бе­ща­ва­ща в сво­я­та сил­на и рев­нос­т­на мла­дост. За­то­ва се каз­ва, че та­зи под­ра­са, на­ричана в Пу­ра­ни­те Да­и­тия, има за Учител Шук­ра (Ве­не­ра), тъй ка­то Аг­ниш­ва­та-ца­ре­те я уп­рав­ля­ват под ръ­ко­вод­с­т­во­то и зак­ри­ла­та на Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та от Ве­не­ра. Ето за­що се каз­ва, че Шук­ра е нас­тав­ник на Асу­ри­те.
При те­зи бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия с Бо­жес­т­ве­ни учите­ли и ца­ре и спо­соб­ни учени­ци, тол­тек­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция рас­те и се раз­ви­ва. В нея се явя­ва Асу­ра­мая – най-ве­ли­ки­ят меж­ду ас­т­ро­но­ми­те, кой­то за­почва ас­т­ро­но­мичес­ки­те наб­лю­де­ния, па­зе­ни и до днес от Бя­ла­та ло­жа; той със­та­вя Зо­ди­а­ка, кой­то пре­да­ва на ат­лан­ти­те от Ру­та, от ко­и­то пре­ми­на­ва у егип­тя­ни­те след ве­ко­ве. Сред тях от вре­ме на вре­ме се явя­ва и тайн­с­т­ве­ни­ят На­ра­да, рож­ба на во­ля и йо­га, кой­то научава тай­на­та да се явя­ва на Зе­мя­та през без­б­рой ве­ко­ве, ми­на­вай­ки от ед­но тя­ло в дру­го и ид­вай­ки сред хо­ра­та ка­то ар­би­тър на съд­би­ни­те на на­ро­ди­те, ръ­ко­во­ди­тел на пре­пус­ка­що­то ко­ле­ло на про­мя­на­та, ис­к­ри от ко­е­то са вой­ни­те и на­род­ни­те раз­ми­ри­ци. Изучава­не­то на при­род­ни­те си­ли се во­ди от те­зи въз­п­ри­емчиви учени ци на Мъд­­­ре­­ци­­те та­­ка, как­­­то ни­­ко­­га до мо­мен­та. Те си слу­жат в то­ва начина­ние с фи­ни­те енер­гии, ко­и­то имат за сти­хия ете­ра; те ле­тят във въз­ду­ха с въз­душ­ни ко­ра­би, как­то па­ра­хо­ди­те по­рят днес оке­а­ни­те и те­зи въз­душ­ни ко­ра­би им слу­жат в го­ле­ми­те вой­ни, оз­на­ме­ну­ва­щи пос­лед­ни­те сто­ле­тия на тол­тек­с­ко­то вла­дичес­т­во. В древ­ни­те кни­ги се сре­щат мно­го пре­да­ния за вре­ме­на, ко­га­то вой­ни се во­дят във въз­ду­ха меж­ду сра­жа­ва­щи се ар­мии. В те­зи пос­лед­ни вре­ме­на те си слу­жат и с поз­на­ни­я­та си в об­ласт­та на хи­ми­я­та за съз­да­ва­не­то на оръ­жия, чиято ог­не­ва мощ но­си го­ле­ми раз­ру­ше­ния. Бо­ен въз­ду­шен ко­раб, ле­тящ над гла­ви­те на сра­жа­ва­щи­те се, пус­ка вне­зап­но об­лак от теж­ки от­ров­ни га­зо­ве, ко­и­то упой­ват и из­т­ра­вят хи­ля­ди без­по­мощ­ни бой­ци. Или пък пус­кат го­ле­ми бом­би, ко­и­то при удар в зе­мя­та ек­с­п­ло­а­ди­рат и раз­п­ра­щат по всички нап­рав­ле­ния сто­ти­ци хи­ля­ди ог­не­ни топ­ки, или ог­не­ни стре­ли, пок­ри­вай­ки по­лес­ра­же­ни­е­то с ръз­по­къ­са­ни тру­по­ве.
В пър­ви­те дни теж­ки­те научни из­с­лед­ва­ния са пра­ве­ни с бла­го­род­ни це­ли ка­то нап­ри­мер за по­доб­ря­ва­не на зе­ме­де­ли­е­то, от­г­леж­да­не­то на по­доб­ре­ни ти­по­ве жи­вот­ни, про­из­веж­да­не­то на раз­но­вид­нос­ти хра­ни, кул­ти­ви­ра­не на плод­ни дръвчета, за­сил­ва­не на почва­та, упот­ре­ба на цвет­на свет­ли­на за ус­ко­ря­ва­не раз­ви­ти­е­то на жи­вот­ни и рас­те­ния и из­ко­ре­ня­ва­не на по­я­вя­ва­щи се бо­лес­ти.
Не би­ва да заб­ра­вя­ме съ­що и ши­ро­ко­то раз­п­рос­т­ра­не­ние на ал­хи­ми­я­та – май­ка на хи­ми­я­та – за про­из­веж­да­не­то на ме­та­ли, на­ричани се­га бла­го­род­ни, но то­га­ва це­не­ни са­мо за­ра­ди тях­на­та де­ко­ра­тив­на кра­со­та[3]. Зла­то­то се упот­ре­бя­ва сво­бод­но в къ­щи­те и хра­мо­ве­те, поз­ла­те­ни стъл­бо­ве чес­то се сре­щат в жи­ли­ща­та на за­мож­ни хо­ра, в двор­ци­те на кня­зе­те и в ре­ли­ги­оз­ни­те хра­мо­ве­те. Упот­ре­бя­ват се за ук­ра­са­та на гра­до­ве­те и мно­го сме­си по­ра­ди тех­ния ме­та­лен от­б­ля­сък.
Тол­те­ки­те раз­ви­ват ар­хи­тек­ту­ра­та до го­ля­мо съ­вър­шен­с­т­во и тех­ни­те гра­до­ве са мо­де­ли на здра­вост и кра­со­та. Най-вис­шес­то­ящ меж­ду всички е прочути­ят “Град на Злат­ни­те пор­ти”, пос­т­ро­ен вър­ху един хълм, на вър­ха на кой­то се из­ди­га ве­ли­ко­ле­пен зла­тен храм, кой­то е съ­щев­ре­мен­но и дво­рец и храм, за­що­то не­го­ви­те га­ле­рии с мно­гоб­рой­ни ко­ло­ни и бо­га­то ук­ра­се­ни­те дво­ро­ве, са жи­ли­ща на Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре, при ца­ру­ва­не­то на ко­и­то тол­тек­с­ко­то цар­с­т­во дос­ти­га ве­личес­т­вен разцвет. Ри­су­ва­не­то и поз­ла­тя­ва­не­то фа­са­ди­те на къ­щи­те се прак­ти­ку­ва мно­го чес­то; ста­туи, ба­ре­ле­фи, фи­гу­ри от вся­ка­къв вид слу­жат съ­що за ук­ра­са.
Об­щес­т­ве­на­та уред­ба, съз­да­де­на от Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре е ос­но­ва­на вър­ху иде­я­та, че зна­ни­е­то и си­ла­та са ко­и­то тряб­ва да но­сят бре­ме­то и от­го­вор­ност­та, и че сла­бост­та има пра­во на пок­ро­ви­тел­с­т­во, а не е по­вод за уг­не­тя­ва­не. Об­ра­зо­ва­ни­е­то е все­об­що, но раз­но­об­раз­но, спо­ред жиз­не­ния път, кой­то се от­к­ри­ва пред учени­ка. В дни­те на раз­ц­вет на тол­тек­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция вся­ка про­вин­ци­ал­на сто­ли­ца има свой цен­т­ра­лен уни­вер­си­тет с фа­кул­те­ти за вся­ко из­кус­т­во и на­у­ка, с гим­на­зии към не­го из ця­ла­та про­вин­ция, пос­ред­с­т­вом ко­и­то са раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни нав­ред всички от­к­ри­тия от прак­тичес­ки ха­рак­тер. Дър­жа­ва­та по­ощ­ря­ва раз­ви­ти­е­то на на­у­ки­те, ка­то ос­во­бож­да­ва хо­ра­та от ак­тив­на служ­ба, ко­га­то дос­ти­гат зе­ни­та на фи­зичес­ки­те си си­ли и ги пос­та­вя в ла­бо­ра­то­ри­и­те, за да пра­вят из­с­лед­ва­ния там, ако не са не­об­хо­ди­ми да ръ­ко­во­дят ня­кое про­миш­ле­но пред­п­ри­я­тие, да из­пъл­ня­ват съ­деб­ни фун­к­ции или да учас­т­ват в уп­рав­ле­ни­е­то на дър­жа­ва­та. По-мал­ко раз­ви­ти­те кла­со­ве се за­ни­ма­ват със зе­ме­де­лие, про­из­вод­с­т­во и вся­ка­къв вид ръчен труд, а дър­жа­ва­та счита за свой най-висш дълг да се гри­жи за тях­но­то доб­ру­ва­не и удоб­с­т­ва, ка­то ги оси­гу­ря­ва с изо­би­лие от хра­на и дре­хи. Уп­ра­ви­тел, чиито подчине­ни са не­до­вол­ни, не­ор­га­ни­зи­ра­ни, зле снаб­дя­ва­ни с про­до­вол­с­т­вия и об­лек­ла, гу­би сво­я­та длъж­ност, за­що­то се счита или за нес­по­со­бен или за неб­ре­жен, а за по-значител­ни раз­ми­ри­ци е до­ри гло­бя­ван или зат­ва­рян.
Сле­ди от те­зи ме­то­ди и идеи се сре­щат в от­къ­си от твър­де ста­ри пи­са­ния на на­ро­ди с да­лечно ми­на­ло. Та­ки­ва сре­ща­ме в ня­кои ки­тайс­ки кни­ги и в от­к­ри­ти све­де­ния от срав­ни­тел­но по-къс­ни ци­ви­ли­за­ции. Те по­каз­ват с как­ва ба­щин­с­ка гри­жа ца­ре­те са се от­на­ся­ли към сво­и­те на­ро­ди. Пе­ру­ан­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция – та­ка ху­ба­ва, ма­кар и от­м­ря­ла – ко­я­то Пи­са­ро и не­го­ви­те ис­пан­ци уни­що­жа­ват, па­зи ня­кои сла­би чер­ти от по-ста­ри­те вре­ме­на, на ко­и­то е нас­лед­ник.
Тол­тек­с­ко­то цар­с­т­во се прос­ти­ра от своя цен­тър в Ат­лан­ти­да на за­пад над две­те Аме­ри­ки, на из­ток над се­вер­на Аф­ри­ка и Еги­пет, об­г­ръ­щай­ки в свое вла­де­ние мно­го на­род­нос­ти, сме­си­ца от 2-та ле­му­рийс­ка под­ра­са и по-мла­ди­те 4-та и 5-та подраси от същата раса, всяка от които е в своя собствен център.
Ко­га­то Тол­тек­с­ка­та им­пе­рия дос­ти­га та­зи връх­на точка, Бо­жес­т­ве­на­та ди­нас­тия би­ва пре­къс­на­та, за­що­то мъд­рост­та на Ве­ли­ка­та йе­рар­хия счита, че е нас­тъ­пи­ло вре­ме­то, ко­га­то човечес­т­во­то тряб­ва да се опи­та да вър­ви са­мо, за да се поучи от своя опит и при­до­бие си­ла от соб­с­т­ве­ни­те си па­де­ния. След­ва дъл­га по­ре­ди­ца от адеп­ти ца­ре, ко­и­то са учени­ци на Ве­ли­ки­те бо­го­ве, но ахам­ка­ра­та на въп­лъ­те­ни­те Асу­ри, ук­реп­на­ла от власт и уп­рав­ле­ние, за­почва да взе­ма опас­ни раз­ме­ри, па­ра­лел­но с на­рас­т­ва­не­то на тях­на­та си­ла и влас­т­ничес­т­во и с от­тег­ля­не­то на Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре, ко­га­то уп­рав­ле­ни­е­то на стра­на­та ми­на­ва в по-сла­би ръ­це. Сти­хо­ве­те на Дзи­ян из­каз­ват то­ва с ня­кол­ко сил­ни ду­ми: “То­га­ва тре­та­та и чет­вър­та­та (под­ра­си) се въз­гор­дя­ха: Ние сме ца­ре­те, ние сме бо­го­ве­те. Те взе­ха же­ни, кра­си­ви наг­лед, же­ни из­меж­ду без-ум­ни­те, от тес­ног­ла­ви­те. Те ро­ди­ха чудо­ви­ща, злоб­ни де­мо­ни, мъж­ки и жен­с­ки, съ­що и Кха­до[4] със слаб ум. Те из­диг­на­ха в култ човеш­ко­то тя­ло. Пок­ла­ня­ха се на мъж­ко­то и на жен­с­ко­то. То­га­ва тре­то­то око съв­сем прес­та­на да дейс­т­ва. Те из­диг­на­ха ог­ром­ни гра­до­ве, ко­и­то из­г­ра­ди­ха от ред­ки почви и ме­та­ли. Из­дя­ла­ха сво­и­те об­ра­зи от бял и от чер ка­мък, из­дя­ла­ха ги в ес­тес­т­вен ръст и им се пок­ла­ня­ха. Те из­диг­на­ха го­ле­ми ста­туи – де­вет яти ви­со­ки – спо­ред раз­ме­ра на те­ла­та си. Вът­реш­ни ог­ньо­ве бя­ха раз­ру­ши­ли зе­мя­та на тех­ни­те пра­от­ци. Во­да­та зап­лаш­ва­ше Чет­вър­та­та.”[5]
В та­зи епо­ха, ко­га­то е във вла­де­ние тол­тек­с­ка­та под­ра­са, ту­ран­с­ка­та под­ра­са – чет­вър­та­та – се за­сел­ва на из­ток, ма­кар да е все още ва­сал­на на Бе­лия им­пе­ра­тор в Гра­да на Злат­ни­те пор­ти. В пос­лед­ва­ли­те вой­ни те­зи ту­ран­ци се съ­ю­зя­ват с юж­ни­те бун­тов­ни­ци и то­га­ва ста­ват “Тре­та­та и Чет­вър­та­та, ко­и­то се въз­гор­дя­ха”. Пе­та­та под­ра­са съ­що е вече обо­со­бе­на и се бо­ри отчаяно да заг­ра­би власт­та на се­вер. Но за­се­га ня­ма за­що да се за­ни­ма­ва­ме с нея.
Пос­те­пен­но въп­лъ­те­ни­те Асу­ри се раз­бу­нят про­тив Бе­лия им­пе­ра­тор – пър­во­начал­но тай­но, ка­то от­каз­ват да из­пъл­ня­ват из­да­ва­ни­те от сто­ли­ца­та за­по­ве­ди, раз­п­рос­т­ра­ня­вай­ки иде­я­та, че на­ро­дът има мно­го по-го­ля­ма нуж­да от ви­цек­ра­ле­те, ко­и­то сто­ят бли­зо до не­го, от­кол­ко­то от Им­пе­ра­то­ра, кой­то е да­леч. Тях­но­то вли­я­ние пос­те­пен­но на­рас­т­ва и те все по­вече урон­ват ав­то­ри­те­та на Им­пе­ра­то­ра. Зада оба­ят на­ро­да те го омай­ва­ли с ма­гичес­ки­те си си­ли, из­пол­з­вай­ки свръ­хес­тес­т­ве­ни­те си зна­ния и уме­ния, за да въз­ве­личат се­бе си и да се об­ви­ят с тайн­с­т­ве­ност, на­вя­вай­ки ужас в умо­ве­те на не­ве­жи­те. За да от­къс­нат още по-си­гур­но сър­це­то на на­ро­да от Бе­лия им­пе­ра­тор, те въ­веж­дат пос­те­пен­но из­ме­не­ния в ре­ли­ги­оз­ни­те об­ря­ди ка­то за­ме­нят стро­гия и тър­жес­т­вен ри­ту­ал, ус­та­но­вен от Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре, с шум­ни праз­нен­с­т­ва и ос­ле­пи­тел­ни зре­ли­ща, в ко­и­то чув­с­т­ве­ност­та иг­рае го­ля­ма ро­ля.
Пър­ви­те хра­мо­ве са гра­мад­ни и ма­сив­ни, ук­ра­се­ни със зла­то и скъ­по­цен­нос­ти, но всичко в тях е прос­то, не­вин­но и ве­личес­т­ве­но. Цен­т­ра­лен обект в хра­ма е ед­но блес­тя­що злат­но слън­це – об­раз и сим­вол на не­бес­но­то Слън­це, ко­е­то пък е сим­вол и бляс­ка­ва одеж­да на Вла­ди­ка­та на Лю­бов­та и Свет­ли­на­та, Уп­ра­ви­те­лят на слънчева­та сис­те­ма, и с ко­е­то Той прик­ри­ва сво­я­та вечна не­из­ка­за­на свет­ли­на. Кул­тът се със­тои от ме­ло­дични пес­ни и ве­ли­ко­леп­ни пле­те­ни­ци от рит­мични тан­ци, с гир­лян­ди от цве­тя и об­ла­ци от при­ят­но ка­де­не; всичко на­ис­ти­на е ве­ли­ко­леп­но и пищ­но, но съ­щев­ре­мен­но и с бла­го­род­на чис­то­та и тър­жес­т­ве­ност. Във връз­ка със Злат­ния храм на цен­т­рал­на­та сто­ли­ца се на­ми­ра и Бя­ла­та за­ла, или Пе­ще­ра на пос­ве­ще­ние, къ­де­то учени­ци­те на Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та по­лучават сво­е­то по­маз­ва­не, къ­де­то Звез­да­та на пос­ве­ще­ни­е­то све­ти над гла­ва­та на Йе­ро­фан­та и къ­де­то от вре­ме на вре­ме се явя­ват лъчезар­ни­те фор­ми на Си­но­ве­те на огъ­ня. Та­зи имен­но Пе­ще­ра пра­ви хра­ма тол­ко­ва све­щен и е причина­та той да е фо­кус на ду­хов­на си­ла. Към не­го са обър­на­ти сър­ца­та на хо­ра­та; око­ло не­го све­ти аура­та, об­ра­зу­ва­на от на­род­на­та пре­да­ност; тя е ви­ди­ми­ят сим­вол на пок­ро­ви­тел­с­т­ве­на­та гри­жа на Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та.
Чес­то­лю­би­ви­те Асу­ри зна­ят мно­го доб­ре, че до­ка­то Злат­ни­ят храм и Бя­ла­та за­ла сто­ят ка­то при­те­га­те­лен цен­тър за всички пог­ле­ди и се въз­п­ри­е­мат ка­то сър­це­то на Тол­тек­с­ка­та им­пе­рия, на­род­но­то сър­це все към тях ще се об­ръ­ща. За­то­ва ре­ша­ват да ос­но­ват но­ва сто­ли­ца и да пос­та­вят там един им­пе­ра­тор съ­пер­ник – Тхе­ва­тат – ка­то из­диг­нат в не­го­вия па­лат нов храм и но­ва за­ла за пос­ве­ще­ние. За да да­дат свръ­хес­тес­т­ве­но ос­но­ва­ние на но­вия цен­тър те из­вик­ват на по­мощ мощ­ни­те еле­мен­та­ли на нис­шия ас­т­ра­лен свят да се явя­ват на спо­ме­на­ти­те празници в ослепителни форми, за да приемат даровете и поклонението на народите. Не след дъл­го, за да при­вър­жат още по­вече те­зи страш­ни съ­щес­т­ва в тях­на служ­ба, за­почват да им при­на­сят в жер­т­ва зак­ла­ни жи­вот­ни, а при го­ле­ми тър­жес­т­ва – и човеш­ки жер­т­ви. Сет­не за­почват и прак­ти­ки на по­хот, тъй ка­то жес­то­кост­та и раз­ва­ла­та са срод­ни по­меж­ду си – стру­па­ни­ят на­род пре­кар­ва це­ли но­щи в най-гру­би ор­гии, след ка­то през де­ня е бил зри­тел на бор­би и кръв­ни жер­т­воп­ри­но­ше­ния.
След­ва­ща­та крачка на­до­лу е нап­ра­ве­на, ко­га­то Асу­ри­те обя­вя­ват се­бе си за пред­мет на бо­жес­т­вен култ: “Ние сме ца­ре­те, ние сме бо­го­ве­те!” и вна­сят свои ис­по­лин­с­ки ста­туи в хра­мо­ве­те ка­то пред­ме­ти на пок­ло­не­ние, а вмес­то бо­жес­т­ве­на­та ду­хов­на енер­гия из­ди­гат на почит човеш­ка­та творчес­ка си­ла, ко­я­то всъщ­ност е са­мо от­ра­же­ние на пър­ва­та, и на ко­я­то тя съ­от­вет­с­т­ва във фи­зичес­кия свят. Та­ка из­ли­за на сце­на­та фал­ша с всички не­го­ви мер­зос­ти.
Го­ля­ма­та свръ­хес­тес­т­ве­на си­ла на Асу­ри­те, ста­на­ли се­га ма­гьос­ни­ци от най-черен и ужа­сен вид, съз­да­ва ед­но цар­с­т­во на ужа­са в та­зи част на зе­мя­та, ко­я­то те вла­де­ят. Те при­бяг­ват до най-нис­ши прак­ти­ки на чер­на ма­гия, за да те­ро­ри­зи­рат и смаз­ват. С по­мо­ща на по­лу-жи­вот­ни­те же­ни от ти­па на “тес­ног­ла­ви­те” от Тре­та ра­са и на ма­гичес­ки дейс­т­вия от най-мръс­но ес­тес­т­во, те съз­да­ват мощ­ни чудо­ви­ща, съ­е­ди­ня­ва­щи си­ла­та на звя­ра и хит­рост­та на ди­ва­ка и те­зи фор­ми из­пъл­ват с най-нис­ши еле­мен­та­ли. Те­зи чудо­ви­ща ста­ват тех­ни те­лох­ра­ни­те­ли и слу­жи­те­ли – ужа­ся­ва­щи сим­во­ли на тях­на­та си­ла и та­ка “Вла­ди­ци­те на мрачно­то ли­це” се из­ди­гат до вър­ха на си­ла­та, въп­лъ­ще­ние на ахам­ка­ра, и ста­ват ис­тин­с­ки ца­ре на мра­ка.
В то­ва вре­ме, ко­га­то всички си­ли на ма­те­ри­я­та се кон­цен­т­ри­рат око­ло един общ цен­тър, Бе­ли­ят им­пе­ра­тор стя­га сво­и­те ре­ди­ци за от­пор. При­го­тов­ле­ния за бъ­де­ще­то се пра­вят и във вис­ши­те сфе­ри. Меж­ду Си­но­ве­те на свет­ли­на­та не­кол­ци­на са дос­тиг­на­ли вис­ше прос­вет­ле­ние и са ста­на­ли Бу­ди – об­ши­рен ре­зер­во­ар от ду­хов­ни си­ли, го­тов за из­ди­га­не­то на све­та след по­тъ­ва­не­то му в ма­те­ри­я­та. Тряб­ва да ми­нат още 200 хи­ля­ди го­ди­ни, за да из­бух­не Ве­ли­ка­та вой­на, ко­га­то Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та из­п­ра­щат един от тях, Вай­вас­ва­та, да из­бе­ре из­меж­ду свад­ли­ва­та пе­та под­ра­са, Се­мит­с­ка­та, се­ме­то за Пе­та­та ко­рен­на ра­са и да го от­ве­де в Не­изчез­ва­ща­та зе­мя – люл­ка­та, как­то вече се спо­ме­на, на всички пред­ход­ни ко­рен­ни ра­си. Из­б­ра­на­та ра­са на ня­кол­ко пос­ле­до­ва­тел­ни гру­пи е от­ве­де­на в да­лечния край, за да бъ­де опа­зе­на от приб­ли­жа­ва­щи­те се бу­ри, да­леч от аре­ни­те на бор­ба­та. В та­зи зас­мя­на под лъчите на слън­це­то зе­мя виж­да­ме Вай­вас­ва­та, за­о­би­ко­лен от сво­и­те учени­ци, да бди над сво­я­та ра­са в дет­с­ка, не – в за­ро­диш­на въз­раст. Там са бъ­де­щи­ят Зо­ро­ас­тър, бъ­де­щи­ят Ор­фей, бъ­де­щи­ят Хер­мес, бъ­де­щи­ят Га­у­та­ма, бъ­де­щи­ят Майт­рея и мно­го дру­ги, бдя­щи над къл­ня­що­то се­ме. Но не­ка да ос­та­вим та­зи мир­на сце­на и се вър­нем пак към бур­на­та Чет­вър­та ра­са.
Войс­ки­те на Вла­ди­ци­те на мрачно­то ли­це за­почват да нас­тъп­ват на се­вер и ед­на дъл­га по­ре­ди­ца от бо­е­ве се за­вър­з­ва меж­ду тях и войс­ки­те на Бе­лия им­пе­ра­тор. Ус­пе­хът е про­мен­лив, но все пак чер­на­та въл­на по­бе­до­нос­но нас­тъп­ва на се­вер, за­що­то още не е дош­ло вре­ме­то за тър­жес­т­во­то на Ду­ха, а за то­ва на ма­те­ри­я­та. От всички стра­ни при­иж­дат мно­гочис­ле­ни пълчища под зна­ме­на­та на Мрачни­те ца­ре, за­що­то те се по­зо­ва­ват на жи­во­тин­с­ки­те страс­ти в чове­ка, над ко­и­то той не е все още в се­бе си гос­по­дар. Чис­ти­ят жи­вот на ос­та­на­ли­те вер­ни на Доб­рия за­кон съ­буж­да ожес­точена не­на­вист – не­на­вист, ко­я­то бо­га­тия ви­на­ги из­пит­ва към “бед­ния” ас­кет, не­на­вист на нечис­тия към те­зи, чиято чис­то­та е един мълчалив укор за тях.
Бав­но и с про­мен­лив ус­пех въл­на­та все пак нап­ред­ва. Ста­ват кър­ва­ви схват­ки и ужас­ни кла­не­та и вед­но с то­ва тъм­ни­те си­ли вър­вят към сво­е­то тър­жес­т­во. Най-сет­не Бе­ли­ят им­пе­ра­тор е про­го­нен от сво­я­та сто­ли­ца. Гра­дът на Злат­ни­те пор­ти, къ­де­то са ца­ру­ва­ли Бо­жес­т­ве­ни­те ца­ре, и кой­то е бил ос­ве­тя­ван от по­се­ще­ни­я­та на Све­ти Си­ли, ста­ва плячка на Вла­ди­ци­те на мрачно­то ли­це и Чер­ни­ят им­пе­ра­тор, прос­ло­ву­ти­ят Хи­ра­ни­ак­ша, се въз­качва на тро­на, от­къ­де­то е бил опо­вес­тен ня­ко­га Доб­ри­ят за­кон. За­ла­та за пос­ве­ще­ние е раз­ру­ше­на, го­ле­ми­те стъл­бо­ве при вхо­да – раз­би­ти на две и пок­ри­вът – раз­д­ро­бен на къ­со­ве. Злат­ни­ят храм, къ­де­то ня­ко­га ед­но бо­жес­т­ве­но све­щен­с­т­во е слу­жи­ло, е омър­сен с кръв на не­вин­ни жи­вот­ни, а гра­мад­ни ста­туи на мрачни­те ма­гьос­ни­ци гле­дат злоб­но от мяс­то­то, къ­де­то пре­ди е све­тил дис­кът на Слън­це­то.
Най-сет­не чаша­та на зло­то е пре­пъл­не­на. Ми­на­ват 50 хи­ля­ди го­ди­ни след омър­ся­ва­не­то на Злат­ния храм; ма­гьос­ничес­т­во­то се раз­п­рос­ти­ра по всички нап­рав­ле­ния и ма­те­ри­ал­ност­та дос­ти­га сво­я­та най-нис­ка точка. Нас­та­ва вре­ме Зе­мя­та да се очис­ти от бре­ме­то на жес­то­кост­та, по­хот­та и под­тис­ничес­т­во­то, под ко­е­то е огъ­ва­ла гръб.
Дра­ко­ни­те на мъд­рост­та виж­дат, че ид­ва вре­ме­то, ко­га­то при­род­ни­те си­ли тряб­ва да се на­сочат сре­щу “чер­на­та кръв на ма­гьос­ни­ци­те”. За­по­вед се да­ва от Шам­ба­ла – сиг­нал за по­то­пя­ва­не­то на стра­на­та, ко­я­то вече не мо­же да бъ­де очис­те­на, и сиг­нал за спа­ся­ва­не­то на те­зи, ко­и­то ще пос­лу­шат зо­ва, за да на­пус­нат вече осъ­де­на­та стра­на. Ето как­во каз­ва ко­мен­та­рът: “Ве­ли­ки­ят цар на ос­ле­пи­тел­но­то слън­це, пър­ве­не­цът на жъл­то­ли­ки­те, бе­ше опечален ка­то гле­да­ше гре­хо­ве­те на чер­но­ли­ки­те. На въз­душ­ни ко­ра­би Той из­п­ра­ти до всички свои бра­тя пър­вен­ци, бла­гочес­ти­ви мъ­же, да им се ка­же: При­гот­ве­те се! Ста­не­те вие, лю­де на Доб­рия за­кон, и ми­не­те стра­на­та до­ка­то е су­ха! Вла­ди­ци­те на бу­ря­та са бли­зо. Тех­ни­те ко­лес­ни­ци наб­ли­жа­ват зе­мя­та. Са­мо още ед­на нощ и два дни Вла­ди­ци­те на тъм­ния лик имат да жи­ве­ят вър­ху та­зи тър­пе­ли­ва зе­мя. Тя е осъ­де­на и те тряб­ва да по­тъ­нат за­ед­но с нея. Под­зем­ни­те вла­ди­ци на огъ­ня при­го­тов­ля­ват сво­и­те ма­гичес­ки ог­не­ни оръ­жия. Но Вла­ди­ци­те на мрачно­то око са по-сил­ни от тях, ко­и­то са им рож­би. Те зна­ят как да си слу­жат с ма­гичес­ки оръ­жия. Ела­те и упот­ре­бе­те ва­ши­те! Не­ка все­ки Вла­ди­ка на ос­ле­пи­тел­ния лик взе­ме мер­ки, та­ка че въз­душ­ни­ят ко­раб на все­ки Вла­ди­ка на мрачния лик да пад­не в не­го­ви ръ­це, за да не би ня­кой от тях да из­бя­га от во­ди­те, да из­бег­не бича на Чети­ри­те [кар­мични бо­жес­т­ва] и та­ка да спа­си зли­те си гос­по­да­ри. Не­ка все­ки Жъл­то­лик пра­ти от се­бе си дрям­ка вър­ху все­ки Чер­но­лик. Не­ка до­ри те бъ­дат по­ща­де­ни от мъ­ки и стра­да­ния. Не­ка все­ки човек, ве­рен на Слънчеви­те бо­го­ве, свър­же [па­ра­ли­зи­ра] човек, ве­рен на Лун­ни­те бо­го­ве, за да не стра­да, ни­то да из­бег­не участта си. И не­ка все­ки Жъл­то­лик да­де от сво­я­та жиз­не­на во­да на го­во­ря­що­то жи­вот­но при вся­ко Тъ­мен лик, за да не съ­бу­ди то своя гос­по­дар. Часът е уда­рил, чер­на­та нощ е го­то­ва… Не­ка тях­на­та съд­ба се из­пъл­ни. Ние сме слу­ги­те на ве­ли­ки­те Чети­ри. Не­ка се вър­нат Ца­ре­те на свет­ли­на­та … То­га­ва звез­ди се из­си­па­ха ка­то дъжд вър­ху зе­ми­те на Мрачни­те ли­ца, но те спя­ха… Во­ди­те се вдиг­на­ха и пок­ри­ха до­ли­ни­те от еди­ния край на зе­мя­та до дру­гия. Ви­со­ки­те зе­ми ос­та­на­ха, дъ­но­то на зе­мя­та (т.е.под­вод­на­та част) ста­на су­хо. Там жи­ве­е­ха те­зи, ко­и­то се спа­си­ха: хо­ра­та на Жъл­тия лик и Око­то на прав­да­та. Ко­га­то Вла­ди­ци­те на мрачно­то ли­це се съ­бу­ди­ха и по­тър­си­ха сво­и­те въз­душ­ни ко­ра­би, за да се спа­сят от на­ди­га­щи­те се во­ди, ви­дя­ха че са изчез­на­ли.”
Та­ка раз­каз­ва от­къ­сът от ко­мен­та­ра. “Го­во­ре­щи­те жи­вот­ни” са чудо­ви­ща­та, ко­и­то спо­ме­нах­ме, а “жиз­не­на­та во­да” е кръв­та. “Хо­ра­та на Доб­рия за­кон” се спа­ся­ват от не­ми­ну­е­ма­та ка­тас­т­ро­фа, из­бяг­вай­ки пре­ди да се раз­ра­зи бу­ря­та. Бес­ни вих­ри вди­гат въл­ни кол­ко­то пла­ни­ни­те; под­зем­ни тру­со­ве хвър­лят ги­ган­т­с­ки въл­ни вър­ху тре­ся­щи­те се зе­ми; по­топ от дъж­до­ве за­ли­ва до­ли­ни­те и прев­ръ­ща ре­ки­те във во­до­па­ди; хъл­мо­ве, из­т­ръг­на­ти от мес­та­та си, ле­тят във въз­ду­ха и над­ро­бе­ни па­дат ка­то ла­ви­ни от къ­со­ве на­до­лу по скло­но­ве­те на до­ли­ни­те; ся­каш са­ма­та зе­мя се раз­па­да под уда­ри­те на буй­ни­те во­до­вър­те­жи и бес­ни ре­ки. Гър­мът на бучащи­те во­ди се смес­ва и заг­лу­ша­ва ви­ко­ве­те на да­ве­щи­те се хо­ра и ре­ва на пов­личани­те жи­вот­ни… Сла­ва­та на Ат­лан­ти­да по­тъ­ва под во­ди­те, ка­то ос­та­вя след се­бе си пре­да­ни­е­то за по­топ, от­ра­зе­но в ле­ген­ди­те на на­ро­ди­те и пос­лу­жи­ло впос­лед­с­т­вие ка­то ма­те­ри­ал за ху­до­жес­т­ве­ни твор­би в по-къс­ни­те вре­ме­на.
Та­ка Зе­мя­та се ос­во­бож­да­ва от теж­ко­то бре­ме и чер­но­то из­кус­т­во по­лучава та­къв удар, от кой­то вече не мо­же да се съв­зе­ме. Са­ми­те Асу­ри по­лучават до­бър урок, кой­то им слу­жи за из­куп­ле­ние и ги на­сочва към си­гур­ния път на ево­лю­ци­я­та.

Четвърта и останалите подраси

На чет­вър­та­та под­ра­са, ту­ран­с­ка­та, не си зас­лу­жа­ва да се спи­ра­ме мно­го. То­ва са глав­но рак­ша­си­те – ги­ган­ти, бру­тал­ни и жес­то­ки. Ис­то­ри­я­та на древ­на Ин­дия е пъл­на с раз­ка­зи за тех­ни­те бо­е­ве с мла­да­та Пе­та ра­са.
Как­то ви­дях­ме, от пе­та­та под­ра­са, се­мит­с­ка­та, е взет за­ро­ди­ша на Пе­та­та ко­рен­на ра­са. То­ва е един свад­лив и войн­с­т­вен на­род. Клон от то­зи на­род, из­б­ран от Ма­ну Вай­вас­ва­та за съз­да­ва­не на Пе­та­та ра­са, но впос­лед­с­т­вие изос­та­вен от Не­го по­ра­ди лип­са на по­дат­ли­вост, са да­лечни­те пра­ро­ди­те­ли на днеш­ния ев­рейс­ки на­род.
Шес­та­та под­ра­са, ака­дийс­ка­та, се раж­да след ка­тас­т­ро­фа­та, ко­я­то уни­що­жа­ва 2/3 от тол­тек­с­ка­та под­ра­са (ос­та­на­ла­та 1/3 се из­сел­ва на се­вер и по-къс­но се смес­ва с офор­мя­ща­та се Пе­та ра­са). Пе­лас­ги­те[6] са ней­ни по­том­ци с ле­ко сме­ше­ние на кръв от 7-та под­ра­са. Ет­рус­ци­те и кар­та­ген­ци­те, как­то и ски­ти­те[7], имат съ­щия про­из­ход.
Сед­­­ма­­та под­­­ра­­са, мон­­­гол­­с­­­ка­­та, се раз­­­ви­­ва от ту­­ран­­с­­­ка­­та и от нея про­­из­­­ли­­зат ки­­тай­­ци­­те от вът­­­реш­­­ност­­­та (не крайб­­­реж­­­ни­­те), как­­­то и ма­­лай­­ци­­те, ти­­бе­­тя­­ни­­те, ун­­­гар­­­ци­­те, фи­­ни­­те и ес­­­ки­­мо­­си­­те. Ня­­кои от тех­­­ни­­те раз­­к­­­ло­­не­­ния се смес­­­ват със се­­ве­­ро­­а­­ме­­ри­­кан­­с­­­ки­­те тол­­­те­­ки и за­­то­­ва се­­ве­­ро­­а­­ме­­ри­­кан­­с­­­ки­­те ин­­­ди­­ан­­­ци имат мал­­­ко мон­­­гол­­с­­­ка кръв в жи­­ли­­те си. Япон­­­ци­­те са ед­­­но от най-пос­­­лед­­­ни­­те раз­­к­­­ло­­не­­ния на мон­­­гол­­с­­­ка­­та под­­­ра­­са. Мно­­го пле­­ме­­на от та­­зи под­­­ра­­са емиг­­­рат на за­­пад, ка­­то се ус­­­та­­но­­вя­­ват в Ма­­ла Азия, Гър­­­ция и съ­­сед­­­ни­­те стра­­ни, къ­­де­­то по­­доб­­­ря­­ват своя тип ка­­то се смес­­­ват с Пе­­та­­та ра­­са, а имен­­­но с 2-та под­­­ра­­са, и та­­ка пос­­­та­­вят начало­­то ста­­ри­­те гър­­­ци и фи­­ни­­кий­­ци­­те.
След изчез­­­ва­­не­­то на По­­сей­­дон за­­почва бър­­­зи­­ят упа­­дък на раз­­п­­­ръс­­­на­­ти­­те ат­­­лан­­т­­с­­­ки пле­­ме­­на; опаз­­­ват се по-доб­­­ре са­­мо ат­­­лан­­­ти­­те в из­­­точна Азия. По­­ли­­не­­зий­­ци­­те, са­­мо­­аз­­­ци­­те и тон­­­ги­­те са тех­­­ни по­­том­­­ци. Ня­­кои от тех­­­ни­­те пле­­ме­­на па­­дат да­­же та­­ка нис­­­ко, че се съ­­е­­ди­­ня­­ват със съ­­щес­­т­­­ва­­та, ко­­и­­то са “плод на гре­­ха” на “ли­­ше­­ни­­те от ра­зум”, а ня­кои се съ­е­ди­ня­ват със за­пад­на­ли­те ос­та­тъ­ци от 7-та ле­му­рийс­ка под­ра­са, плод от ко­е­то са ди­ва­ци­те на Цей­лон, Бор­нео, ту­зем­ци­те на Ан­да­ман­с­ки­те ос­т­ро­ви[8], буш­ме­ни­те и ня­кои ав­с­т­ра­лийс­ки ту­зем­ци. Мно­зин­с­т­во­то от днеш­но­то на­се­ле­ние на на­ша­та зе­мя е все още от Чет­вър­та­та ра­са, но един­с­т­ве­ни­те, ко­и­то из­г­леж­да имат още ня­как­во бъ­де­ще са япон­ци­те и мо­же би ки­тай­ци­те.

Пета раса

Не­ка оти­дем се­га на се­вер към Свя­та­та зе­мя и ви­дим на­шия Ма­ну, све­тия Вай­вас­ва­та, кой­то под­гот­вя с без­к­рай­но тър­пе­ние сво­я­та из­б­ра­на ра­са. В про­дъл­же­ние на це­ли сто­ле­тия Той ра­бо­ти с гру­па­та свои по­мощ­ни­ци вър­ху съз­да­ва­не­то на ед­на яд­ка за бъ­де­що­то човечес­т­во ка­то на­каз­ва не­мир­ни­те, по­ощ­ря­ва пос­луш­ни­те, на­сърчава, пре­дуп­реж­да­ва, уве­ща­ва и мъм­ри. То­га­ва се при­ба­вя пе­то­то се­ти­во към дру­ги­те чети­ри и чове­кът ста­ва та­къв, ка­къв­то го зна­ем днес. Там Ма­ну во­ди да се ро­дят от­но­во Ве­ли­ки­те асу­ри, за да обър­нат сво­и­те си­ли към доб­ри це­ли. Там Той при­вик­ва най-свет­ли­те умо­ве, най-чис­ти­те ха­рак­те­ри – да се ро­дят във фор­ми­те, раз­ви­ва­ни от Не­го. И там те жи­ве­ят под зак­ри­ла­та на По­ляр­на­та звез­да, да­леч от бу­ри­те на зе­мя­та, бав­но от­ра­бот­вай­ки но­вия и по-чист тип на чове­ка.
В то­ва вре­ме зем­на­та по­вър­нох­ност пре­тър­пя­ва мно­го из­ме­не­ния в раз­п­ре­де­ле­ни­е­то на су­ша и во­да. Но­ви­ят ма­те­рик Кра­ун­ха – т.е Ев­ро­па, Азия, Аф­ри­ка, Аме­ри­ка и Ав­с­т­ра­лия, как­то са офор­ме­ни днес – още не се е по­ка­зал. Всред сил­ни тру­со­ве ня­кои час­ти се по­да­ват ед­на след дру­га над во­ди­те, дру­ги пък по­тъ­ват, до­ка­то нас­та­ва го­ле­ми­ят по­топ пре­ди 200 хи­ля­ди го­ди­ни, кой­то ос­та­вя са­мо ос­т­ров По­сей­дон в сре­да­та на Ат­лан­тичес­кия оке­ан и да­ва на на­ши­те пет ма­те­ри­ка приб­ли­зи­тел­но днеш­но­то им очер­та­ние. То­зи “пе­ти” ма­те­рик (т.е. всички­те зе­ми, на ко­и­то ще жи­вее ед­на ко­рен­на ра­са) съ­що ще за­ги­не, ко­га­то му дой­де вре­ме­то, но то­зи път от вул­ка­ничес­ки из­риг­ва­ния и зе­мет­ре­се­ния – съ­що как­то ня­ко­га Ле­му­рия. За­що­то от огън и во­да, ре­ду­ва­щи се, за­ги­ват ма­те­ри­ци­те един след друг, за да да­дат мяс­то на ид­ва­щи­те.
Петата раса се развива под влиянието на Буда, т.е. Меркурий, защото нейното главно предназначение е развиването на ума и планетата на знанието осветява с благотворните си лъчи часа на нейното раждане. Ето защо Пураните наричат Буда син на Инду, като Инду, т.е. Луната, е владика на Четвъртата раса, която пък е родител на Петата раса, тази на Буда.
Ко­га­то Ма­ну за­вър­ш­ва офор­мя­не­то на но­ва­та ра­са, Той я по­веж­да на юг към цен­т­рал­на Азия, къ­де­то пра­ви ед­но­ве­ков­на почив­ка; от то­ва мяс­то тя раз­п­ра­ща в пос­лед­с­т­вие сво­и­те раз­к­ло­не­ния.
То­га­ва нас­тъп­ва пър­во­то Ве­ли­ко пре­се­ле­ние. Пър­ва­та под­ра­са (чес­то на­ричана арийс­ка, но то­ва име е за ця­ла­та Пе­та ра­са) е от­ве­де­на на юг, през мощ­на­та Хи­ма­лайс­ка ве­ри­га, и се ус­та­но­вя­ва в се­вер­на Ин­дия, на­ричана то­га­ва Ари­я­вар­та. Начело на то­ва пре­се­ле­ние сто­ят Се­дем­те ри­ши: Ма­ри­ши, Ат­ри, Пу­лас­тия, Пу­ла­ха (Ка­ви), Ан­д­жи­рас, Кра­ту (Кар­да­ма) и Дак­ша (име­на­та са раз­лични спо­ред пи­са­ни­я­та), ко­и­то дъл­го вре­ме ръ­ко­во­дят ней­на­та ево­лю­ция. Те­зи име­на са да­де­ни в за­ко­ни­те на Ма­ну в го­ре­по­сочения ред, с из­к­лючение на то­ва, че Дак­ша е на­речен Пра­ше­тас. Ос­вен тях, за зак­ръг­ля­не на броя до де­сет, с тях са и три­ма­та ри­ши Ва­шиш­та, Бри­гу и На­ра­да.
И та­ка, те за­веж­дат в Ин­дия под­ра­са­та, ко­я­то Ма­ну вече е раз­де­лил на чети­ри кас­ти. Тук Бар­хи­шад-пра­от­ци­те по­ма­гат, как­то вече ви­дях­ме, ка­то об­ра­зу­ват ти­по­ве­те тън­ки те­ла на вся­ка кас­та. Ня­ма­ме въз­мож­ност да прос­ле­дим дъл­га­та ис­то­рия на та­зи ве­ли­ка под­ра­са. Во­де­на от сво­и­те Бо­жес­т­ве­ни ца­ре тя се бо­ри про­тив на­ро­ди­те, ко­и­то за­е­мат стра­на­та – хо­ра ти­та­ни, ос­та­на­ли от да­и­ти­и­те и рак­ша­си­те на Чет­вър­та­та ра­са. Кой не знае ис­то­ри­я­та за Ра­мачан­д­ра, кой­то во­дил вой­на с рак­ша­си­те с тех­ния мо­щен цар Ра­ва­на и по то­зи начин раз­ши­рил гра­ни­ци­те на сво­е­то цар­с­т­во от Хи­ма­ла­и­те до Юж­но­то мо­ре? Не­ка се за­до­во­лим да ка­жем са­мо, че арий­ци­те по­лучават Зо­ди­а­ка нап­ра­во от Си­но­ве­те на во­ля­та на йо­га, ко­и­то ид­ват меж­ду тях ка­то Учите­ли, – как­то се го­во­ри за “Дра­ко­ни­те, ко­и­то от­но­во сля­зо­ха, ус­та­но­ви­ха мир с Пе­та­та ра­са и й да­до­ха прос­ве­та”[9], и ко­и­то до­на­сят със се­бе си от цен­т­рал­на Азия све­ще­ния език Сен­зар – “тай­ни­ят све­щен език на ду­хо­вен­с­т­во­то”, ис­тин­с­ки­ят “език на бо­го­ве­те”, от кой­то про­из­ли­за пос­ле сан­с­к­рит­с­ки­ят, и кой­то и до днес ос­та­ва т.нар. “тайнствен език на Пос­ве­те­ни­те”, меж­ду ко­и­то са и оне­зи 24 Бу­ди, все още почита­ни от джай­нис­ти­те под име­то Тит­рам­ка­ри.
Вто­ра­та под­ра­са, ари­о­се­мит­с­ка­та, емиг­ри­ра на за­пад от цен­т­рал­на Азия и ко­ло­ни­зи­ра Аф­га­нис­тан; сли­за по течени­е­то на р. Ок­сус и ка­то ми­на­ва на дру­гия бряг на р. Еф­рат, се ус­та­но­вя­ва в Ара­бия и Си­рия. Тя да­ва мно­го арийс­ка кръв на ака­дийс­ки­те и ту­ран­с­ки­те пле­ме­на, нас­та­не­ни по про­те­же­ни­е­то на то­зи път, и ве­ли­ка­та Арийс­ка и Ва­ви­лон­с­ка им­пе­рии са ре­зул­тат от им­пул­са, кой­то тя да­ва на тия на­ро­ди. Фи­ни­кий­ци­те, по-къс­ни­те егип­тя­ни и ста­ри­те ели­ни, как­то вече ка­зах­ме, про­из­ли­зат от кръс­тос­ва­не­то на та­зи 2-а под­ра­са с мо­гол­с­ка­та под­ра­са. “Пос­лед­ни­те 7 ди­нас­тии, за ко­и­то се го­во­ри в еги­пет­с­ки­те и хал­дейс­ки­те пи­са­ния”, каз­ва Еле­на Бла­ват­с­ка, “са от Пе­та­та ра­са”[10]. Ня­кои раз­к­ло­не­ния на та­зи под­ра­са емиг­ри­рат на из­ток, кръс­тос­ват се с мон­гол­с­ка­та под­ра­са и съз­да­ват крайб­реж­ни­те ки­тай­ци и ди­нас­ти­я­та, ко­я­то днес за­е­ма ки­тайс­кия трон.
Тре­та­та под­ра­са, иран­с­ка­та, во­де­на от Зо­ро­ас­тър, се от­п­ра­вя по сле­ди­те на 2-та, но спи­ра глав­но в Аф­га­нис­тан и Пер­сия, ко­и­то ве­ли­ки­ят про­рок из­би­ра за се­да­ли­ще­то си. Ня­кои пле­ме­на оти­ват чак до Ара­бия и от­там – в Еги­пет, къ­де­то се смес­ват с ат­лан­т­с­ки­те егип­тя­ни.
Те­зи две под­ра­си се сре­щат с на­ро­ди от Чет­вър­та­та ра­са, ко­и­то са пок­лон­ни­ци на Су­рия (Слън­це­то), чиито жре­ци се на­ричат ма­ги. Те­зи ма­ги пре­тен­ди­рат за про­из­ход от Ша­куд­ви­па, или Шве­тад­ви­па – Бе­ли­ят ос­т­ров. Та­зи тях­на пре­тен­ция е в значител­на сте­пен прав­ди­ва по от­но­ше­ние на пър­во­начал­ния им про­из­ход, за­що­то вся­ко ис­тин­с­ко учение про­из­хож­да от оби­та­те­ли­те на Све­та­та зе­мя, не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли под то­ва се раз­би­ра Не­раз­ру­ши­ма­та све­та зе­мя, или све­ще­ния град Шам­ба­ла в пус­ти­ня­та Го­би. Учите­ли­те на 2-та под­ра­са научават то­зи на­род на са­бе­из­ма – пок­ло­не­ние на съ­щес­т­ва­та, ко­и­то уп­рав­ля­ват не­бес­ни­те те­ла, Ан­ге­ли­те-Звез­ди. Хал­дейс­ки­ят култ дос­ти­га ви­со­ка сте­пен на мъд­рост и чис­то­та, тъй ка­то хал­дейс­ки­те ма­ги са ас­т­ро­но­ми и ас­т­ро­ло­зи с дъл­бо­ки поз­на­ния в на­у­ка­та за не­бес­ни­те те­ла и уп­рав­ля­ват дър­жа­ва­та във връз­ка с наб­лю­да­ва­не­то на звез­ди­те.
Вслед­с­т­вие на зло­у­пот­ре­ба­та с кул­та към Ан­ге­ли­те-Звез­ди, пър­ви­ят За­ра­тус­т­ра (пър­ви­ят из­меж­ду чети­ри­на­де­сет­те Учите­ли, но­се­щи съ­що­то име), начело на Учите­ли­те на 3-та под­ра­са, заб­ра­ня­ва на сво­и­те де­ца да след­ват то­зи култ ка­то вмес­то то­ва им да­ва огъ­ня за сим­вол на Бо­жес­т­во­то. Пер­сийс­ки­те мъд­ре­ци, съ­що чес­то на­ричани ма­ги, се за­ни­ма­ват по­вече с хи­ми­я­та от­кол­ко­то с ас­т­ро­но­ми­я­та, отчас­ти по­ра­ди то­ва, че тя се явя­ва ка­то важ­на на­у­ка за зе­ме­де­ли­е­то, на ко­е­то 3-та (иран­с­ка­та) под­ра­са е спе­ци­ал­но от­да­де­на. То­ва во­ди до ви­со­ко раз­ви­тие на ал­хи­ми­я­та, от ко­я­то мно­го сле­ди на­ми­ра­ме и в Еги­пет, кой­то бил твър­де пов­ли­ян от та­зи под­ра­са.
Чет­вър­та­та под­ра­са, кел­т­с­ка­та, во­де­на от Ор­фей, се от­п­ра­вя на за­пад, по-да­леч от сво­и­те пред­шес­т­ве­ни­ци, ко­ло­ни­зи­ра Ела­да с по-къс­ни­те гър­ци и от­там ми­на­ва в Ита­лия, Га­лия и още по на се­вер в Ир­лан­дия и Шот­лан­дия, а съ­що и в но­ва­та зе­мя Ан­г­лия. Ин­те­рес­но е да се от­бе­ле­жи как у те­зи род­нин­с­ки на­ро­ди дра­ко­нът е общ сим­вол на Ве­ли­ки­те пос­ве­те­ни. Йе­ро­фан­ти­те на Ва­ви­лон и Еги­пет, на дру­и­ди­те и фи­ни­кий­ци­те – всички са си­но­ве на Дра­ко­на, всички са “змии”. Сим­во­лът е до­шъл от Ат­лан­ти­да, да­же от Ле­му­рия, и е за­па­зен до­ри в Пе­та­та ра­са. Той се сре­ща в Мек­си­ко и почти нав­ся­къ­де из Аме­ри­ка, ка­то един от ми­ро­ви­те сим­во­ли, да­ва­ни на Учите­ли­те на човечес­т­во­то.
Пе­та­та под­ра­са, тев­тон­с­ка­та, съ­що емиг­ри­ра на за­пад, за­е­ма цен­т­рал­на Ев­ро­па и се­га се е раз­п­рос­т­ра­ни­ла по це­лия свят. Днес тя за­е­ма по-го­ля­ма­та част от Се­вер­на Аме­ри­ка, по­ми­тай­ки пред се­бе си ос­та­тъ­ци­те от ат­лан­ти­те; ко­ло­ни­зи­ра Ав­с­т­ра­лия и Но­ва Зе­лан­дия – ос­та­тъ­ци от Ле­му­рия. Ви­со­ко вди­га гла­ва тя днес нав­ред по ця­ла­та зе­мя, пре­доп­ре­де­ле­на да ос­но­ве ед­на все­мир­на им­пе­рия и да ръ­ко­во­ди съд­би­ни­те на ци­ви­ли­за­ци­я­та.
Но и тя на свой ред ще от­ми­не след из­тичане­то на оп­ре­де­ле­но­то вре­ме. Кра­ун­ха ще пос­лед­ва сво­и­те по-ста­ри сес­т­ри Плак­ша, Шал­ма­ли и Ку­ша. То­га­ва от дъл­бо­ки­те во­ди ще се по­ка­же Ша­ка, за да бъ­де ма­те­рик на Шес­та­та ра­са – там, къ­де­то днес е Се­вер­на Аме­ри­ка, ка­то пре­ди то­ва го­ля­ма част от та­зи стра­на бъ­де раз­по­къ­са­на от зе­мет­ре­се­ния и вул­ка­нични из­риг­ва­ния. Ша­ка от своя стра­на съ­що ще си оти­де в оп­ре­де­ле­но­то й вре­ме, по­гъл­на­та от въл­ни­те по­доб­но на Ку­ша, за да ос­во­бо­ди мяс­то на сед­мия ма­те­рик – Пуш­ка­ра, чий­то цен­тър ще бъ­де ня­къ­де око­ло Юж­на Аме­ри­ка. И то­га­ва ще нас­тъ­пи кра­ят на на­ша­та Зе­мя – край на ней­на­та дъл­га и пъл­на с бу­ри ис­то­рия, ко­га­то тя ще из­пад­не в спо­ко­ен сън, след своя дъ­лъг ден на буд­ност. За­що­то пла­не­ти от­ми­на­ват, кръ­го­ве след­ват кръ­го­ве и ве­ри­ги за­мес­т­ват ве­ри­ги, но са­мо вез­де­съ­щи­ят Дух, кой­то се­га е об­лечен в човеш­ки те­ла, ос­та­ва вечен.

<< НАЗАД  |  към съдържанието на книгата >>

________________________

[1] Тайната доктрина, II, 1, стр. 30
[2] Тайната доктрина, II, 2, 145-147
[3] Благородните метали имат по-особено, високочестотно вибрационно излъчване, което ги прави ценни. Така наречените днес украшения, първоначално не са били използвани просто като естетика, а с функцията да предпазват центровете (чакрите) от нежелани външни влияния, и най-вероятно масовото производство и употреба на благородни метали в онези времена, както описва Безант, е свързано именно с тези техни специфики – а те са били много по-знайни за тогавашния човек, отколкото за нас днес. – Б. ред.
[4] Еврейските liliths – същества в женска форма, красиви на глед, но без ум – само с животински инстинкт.
[5] Тайната доктрина, II, 2, стр. 258-260
[6] Древно племе, което около 3 000 г. пр. Хр. се заселва по Беломорските земи, главно Цикладските острови (около о.Делос, Гр.), средна Гърция и Пелопонез. Древните траки, фригийци, меди и дори днешните албанци се смятат за техни потомци. – Б. ред.
[7] Древно племе с арийско-алтийско потекло, което населявало сев.-зап. Азия и сев.-изт. Европа. – Б. ред.
[8] Архипелаг в Бенгалския залив. – Б. ред.
[9] Тайната доктрина, II, 1, стр. 31
[10] Тайната доктрина, II, 2, стр. 261

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

ШАМБАЛА – АКАДЕМИЯ на посвещението и знанието Знанието не бива да идва единствено отвън и да се приема дословно, цяло и наготово РОЛЯТА НА МАНАСАПУТРИТЕ (9) ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДУМАТА “ЧОВЕК” (5)