Home FREE VISION МЕДИЯ ВИДЕОБОКС РАЗГОВОРИ Джоджо и най-усмихващото Близко до Смъртта Преживяване, на което съм попадала

Джоджо и най-усмихващото Близко до Смъртта Преживяване, на което съм попадала

Джоджо и най-усмихващото Близко до Смъртта Преживяване, на което съм попадала
0

Подготвил: Ралица Благовестова

Има хора, които по природа са по-позитивни и слънчеви, независимо от обстоятелствения свят. Такъв е случаят и с разказвача на настоящото Близко до Смъртта Преживяване и точно затова ми се иска да обърна специално внимание на неговата история. Наистина не съм срещала друг случай, разказан с толкова ведрина и бликащ ентусиазъм и докато слушах, с усмивка си отбелязвах съществени епизоди, които мисля, че си заслужава да бъдат подчертани.

Знаем, че извън общите елементи с излизането извън тялото, прегледа на живота, тунела и светлината, образите в преживяванията на отделните хора могат да са много разнообразни според личното им съзнание, културни обусловености, вярвания. И в самата поточност на разказа си това момче, Джо Морис, или Джоджо, изключително добре формулира този детайл, обяснявайки усещанията си за образа, в който му се представя на него Върховния. Собствената му харизматична и ентусиазирана същност, с очевиден интерес към техническите иновации и любов към музиката, се отразява в същностното възприемане на Висшата разумна сила. Цитирам пасаж от минута 51:13 на видеото: “Беше некомфортно радостен, всезнаещ, смирен, великодушен… Изглеждаше така, сякаш Бог имаше хиляди персоналности, но е събрал всичко по такъв начин, че да направи контакт с мен. Сякаш знаех, че е намерил начин да слезе на моето ниво и в същото време разбиваше всяка кутия, в която Го поставях. Буквално всяка кутия, в която слагах Бог, просто се уверяваше, че е намерил начин да я разбие. И започна да ми показва изобретения. Бог започна да се фука пред мен!”

“Буквално всяка кутия” – не е ли това идеалната метафора за всяка мисловна конструкция, нямаща отношение към вложената у нас божественост. Точно такава една ментална конструкция се вижда в началото на преживяването му, когато описва ниските слоеве около Земята с присъствието на всякакви на вид демони. Буквална картина на постоянната ни социална реалност, от която на много хора вече до гуша им е дошло. Едни постоянни караници, спорове, делби и надприказване с език на омраза. И където се появи някаква светлинка, дайте бързо да я задушим, за да не ни отнеме ‘титлите, троновете, наградите’ с яркия си блясък.

Тъй като разказът на Джоджо е близо час и половина, ще преразкажа накратко по-същественото от него, а който желае и знае английски, може да изгледа цялото видео:

Интересното е, че в някои моменти историята на Джоджо изключително ми напомня за преживяванията, изстраданото преобразяване и достигнатите представи за Висшата сила в съществуването ни, описвани от автора на книгата, по която има и филм: “Колибата”. Наистина много допирни точки имат съдбите им, както и достигнатите представи, с тази разлика, че при Джоджо се усеща един вроден оптимизъм, веселост и любвеобвилност, които надделяват въпреки околните обстоятелства и очевидно са му помогнали да мине през всичко по-леко и да се излекува в дълбочина много по-бързо и пряко – чрез изключително интензивното си, Близко до Смъртта Преживяване.

Към края на видеото Джоджо споменава за срещата си с един пастор, страдащ от алкохолна зависимост, който за да се излекува от това, преминава през същото разбиване на мисловни модели, което той преживява с освобождаването си от закостенялото религиозно изповедание, в което израства. По този повод обръща внимание, че когато си преживял травма, не можеш да се излекуваш като просто се откъснеш от травмиращите обстоятелства. Нужно е да препрограмираш ума си. Допълвайки: “Не може да напуснеш ситуация на насилие и да си добре, трябва да обновиш ума си.”

Друг ключов момент в освобождаващото му преживяване за мен бе, когато най-неочаквано получава уверението, че съкровените стремежи на сърцето му, в това число и музиката (която е заклеймявана преди това в обкръжението му като дело на дявола) са всъщност Боговдъхновени, за да споделя висшата енергия на любов с другите Божии деца по Земята. В този аспект виждаме как работят пресиращите теократични структури, вменяващи изначална греховност, отнемайки творческата воля и изява на индивидите, за да са послушни.

И така, Джоджо се ражда в дома – съвсем буквално, на обикновено американско семейство през 1995 г. и до 5-годишна възраст нещата в живота му вървят много добре. Помни например как от съвсем малък се е радвал всяка седмица на петъчна филмова вечер у тях и как основен приоритет на семейството му е било да бъде сплотено, като постоянно са им гостували роднини, майка му е носела панталони!!! и т.н. Родителите решават обаче да дадат домашно образование на децата си и на един панаир на книгата попадат на секта (menonnites, с корени в средновековна Англия), която предлага своя литература по темата, заедно с живот, откъснат от системата – уж – където си произвеждат своя храна, свои облекла, без излишните изгоди на цивилизацията, в това число без телевизия, кино, техника, без накити и каквото и да е подобно… До 6 месеца семейството му е вече в новото общество и се започват 15 години от живота му ходене по мъките. Тотален преобрат. Забрани за каквото се сетиш на всяка крачка, камшик за абсолютно всичко, дори само ако попиташ по някакъв повод “защо”… Постоянни караници между родителите му, пълно обезправяване на жените – майка му и четирите му сестри, подобно на останалите жени в общността, нямат право да споделят публично никакво собствено мнение, нямат право да учат, да се развиват… – длъжни са само да домакинстват… Споменава, че е разбрал по-късно как малкият му брат освен това е бил и сексуално насилен… Живее година след година в постоянен страх и вътрешен гняв от безсилие, при едно нескончаемо насаждане на старозаветния страх от Бога и вменяване на грях с пълна сила. Отбелязва, че до около 20-тата си година дори е подмокрял леглото си.

Изобщо, до такава степен е бил ужасен от насажданите представи и рестриктивно-насилствения начин на живот, че при една проповед за Ада, когато е на 14 години, взема решение на всяка цена да бъде с Христос, за да се спаси… И започва да заляга над Библията и да се старае по всякакъв начин да бъде праведен и да поучава другите, при това с вътрешен жар и харизма – сякаш нещо се е отключило тогава в него, изграждайки му репутацията на бъдещ пастор. Но с нерешения проблем на натрупалия се у него гняв и стрес, става изключително СТУДЕН и осъдителен в подхода си към подрастващите, които го слушат. Когато е на 15, голямата му сестра напуска, за да учи, и е напълно низвергната от семейството му и общността. Тя е, която му дава тайно книгата No Compromise на музиканта Кийт Грийн, оживила очевидно любовта му към музиката. На около 17-18 години една нощ се събужда с пареща енергия в гърдите, сяда на пианото, което има в стаята си, и започва да свири някакви акорди. Така за 15 минути написва песен, заедно с брат си. Песента сякаш се излива от него, както когато имаш нужда да се “облекчиш”, понеже ти се е насъбрало. Записва я, дава я на църковния хор да я разучи…

На около 19, в един много СТУДЕН ден, играят на самоделно тяхно игрище хокей и някакъв новак от общността без да иска запраща една шайба право в лицето му и му разбива устата така, че всичко наоколо става в кръв. Избити са му зъби, правят му операция, възстановява се дълго… И тогава изпада в дълбока депресия за около година, защото решава, че Господ му е разгневен за нещо, макар да не разбира защо и за какво. Въпреки това през цялото време се преструва, че нищо му няма и не споделя абсолютно с никого, че е в депресия, за да не загуби позициите си и да бъде низвергнат. Държи се и върши всичко както преди, но вече нищо не е същото – живее в постоянна вътрешна тъмнина и съмнение. (Тук споменава Хитлер, който говорел за това състояние в “Моята борба” – вътрешната нощ, тъмният час на душата; споменава и пастор Дитрих Бонхьофер, от опозицията на Хитлер, че говорел за същото състояние и така правеи извода, че това е нещо, което множество хора преживяват.) Веднага след инцидента, възрастните наоколо му казват, че музиката му е от дявола, родителите му казват, че ако не се откаже от тази демонична форма на възхвала отива право в Ада… Всички му се нахвърлят да му обясняват, че един вид дарбата, която има, е греховна. Идват му мисли за самоубийство и т.н. Стига до момент, когато състоянието му става нетърпимо, не можейки да разбере защо Господ го е създал с дарба и след това така брутално му затваря устата.

Един ден се хвърля на леглото си върху възглавницата си с лице настрани и усеща, че врата му изпуква. Не може повече да помръдне, нито да диша… Тогава излиза от тялото си… Паникьосва се, казва си, че не може да е мъртъв, че не е готов да умре, въпреки че седмица преди това си го е пожелавал, когато буквално е поискал или да му се покаже защо живее на тая Земя, или ще приключи с живота си сам. Минава свободно през стени, хора и предмети, крещейки за помощ, докато изведнъж му се явява много добре сложен и висок ангел, отвеждайки го към Небесата за съд над делата му. И така, започва разказа му какво преживява Отвъд, с някои изключително добри елементи като характеристики.

Вижда преминаване през различни нива, издигайки се все по-нагоре и отдалечавайки се постепенно от Земята: първо ниво, второ ниво, трето ниво… Картината на всякаквите видове демони, които вижда сновящи плътно около Земята, преди да се издигне нагоре, е наистина като метафорично описание на ограничителните ни, задушаващи мисловни конструкции и безконечния ни социален и междуличностен хейт. Вижда ги как постоянно се карат помежду си, крещят си един на друг за това, което трябва да правят, или посоката, в която да вървят… Имало сякаш награда за постиженията им, точно като метафора за титли и постове в идеята за подхранване на егото. И когато изведнъж бликнел в някоя точка от недрата на Земята лъч светлина, всички се спускали да го покрият като с пелена от мрак, задушавайки го. Наблюдавайки това осъзнава, че светлината са добрите неща на Земята, за които се води война. И всички “демони” изглеждали различно, но отвратително, изкривено. Едни били добре охранени, но с изкривени лица, с вдлъбнато или изпъкнало чело… други направо аскетични, слаботелесни и сакати… Зовяли го точно като зомбитата по филмите да не отива с ангела, да остане при тях и усещал, че е поставен пред избора дали да остане с тях или да срещне неизвестността на предстоящия съд Горе. Ангелът не му казвал какво да прави, нито го съветвал нещо – само го водел, и той просто се държал здраво за него, избирайки неизвестното.

В целия разказ чувството за хумор е елементът, който особено се откроява и ми допадна. Като се започне от самото начало в Небесата – как вижда в първия момент Бог, целият в светлина, седнал на своя трон, пиейки си спокойно кафето от голяма чаша. При тази гледка в сърцето на младежа се надига вълна от гняв, защото цялата Земя се гърчи в болка, деца умират, а Той или Тя, всичко в едно (такова му е усещането, но от културната ни обусловеност избира да го възприема в мъжки род), си е в своя небесен палат и пие кафе! “За кого се мисли той?!!” – крещи всичко в Джоджо. Тогава се осъзнава, че стои сред цялото множество около Всемогъщия и се гневи не на друг, а на Създателя на Вселената ни. Всичко наоколо свети с някаква вътрешна светлина, събрани са хиляди същества с всякакъв цвят и облекло, и единственото тъмно нещо там е самият той.

В абсолютно пълната тишина, която е настанала, изведнъж чува да прокънтява в пространството, но в същото време излизаща и от него самия, фразата: “Нека произнасянето на присъдата започне сега!” И се започва холограмен преглед на живота му от раждането му до смъртта, с картини, от които само в спомена за раждането му има нещо хубаво. И прегледът сякаш се точи 5 дни, в края на които е просто шокиран от усещането за празнота в цялото му съществуване от една страна, и постоянното хвърляне на вина за всичко случващо се върху Бог, от друга. В следващия момент прокънтява въпросът записано ли е името му в Книгата на Живота, за която бил напълно забравил, и докато четяли от дебелата книга всякакви имена, но не се чувало неговото, само си мислел дали да не излъже, че е някой друг, за да не го отделят от Божието присъствие, отвеждайки го в Ада. Тогава за втори път стига до усещането, че се предава и приема съдбата си такава, каквато е. Първият път е при преминаването на нещо като стена от вода, преди да влезе в Небесното царство – за да премине, трябва да изпусне и последния си земен дъх там, с което започва една паника и вътрешна борба, докато осъзнае, че така или иначе вече е мъртъв и няма какво повече да губи. И когато напълно изпуска дъха си, водната стена изчезва.

След като се предава отново на Висшата воля, настава тишина и изведнъж чува името си. В този момент Върховният скача от трона си, вече я няма чашата кафе, и се оказва право пред него, започвайки да му сочи и изрежда с патос и гордост от него всякакви положителни неща от характера и действията му, след което прегледът на живота му започва отначало, показвайки едно след друго, едно след друго все положителни неща, включително щастливи случайности, с които му е било помагано Отгоре… И тук идва моментът с лечението на душата, описано много вълнуващо, с емоция и ентусиазъм. Всъщност тази полярност на гледната точка е прекрасно развита отново от Уилям Пол в “Колибата“, посочвайки как цялото осъждане идва от мисловността на самия “съден”, от собствените му възприятия за света, и те нямат нищо общо с начина, по който Божественото реално работи и гледа на съществуването и на творението.

И така, Бог изпраща широк разноцветен сноп светлина в гърдите му, влагайки цялата възможна радост и любов, които го изпълват напълно и отмиват от душата му всякакъв гняв, всички лъжи, измами и каквото и да е нежелано. Цялата болка от детството, насилието и т.н. са изтръгнати от сърцето му с думите: “Това вече не е част от теб, това не е истинското ти аз.”

Точно както се пее в песента “Знай кой си” от филма за Моана!

Сълзите му започват да се стичат на едри капки и преди да паднат на пода са хванати от Бог всичките… Всяка една сълза на всяко едно същество е хваната, му е показано, докато едва вижда през премрежения си от прииждащите сълзи поглед. Както му се дава да разбере, че и стремежите на сърцето му са вдъхнати от Него – и пасторството, и музиката… Всички се радват за него, осейват небето с фойерверки, приветстват го с радостни възгласи. Чува се в този момент да кънти и музика – сякаш всякакви жанрове и оркестри свирят в едно. Тогава си помисля, че възрастните няма да одобрят това и в следващата секунда се сеща, че той е с Бог и нищо от това вече не е грях. Започва да подскача нагоре надолу от радост, усеща се благодарен и свободен от болката, разочарованието, проклятието… Целият е напълно променен, трансформиран като са излекувани дори физически двете му хронични заболявания: подмокрянето нощем и целиакията. Целиакия е непоносимостта към глутена в пшеницата, което в неговия случай е доста интересен психологически показател, като се има предвид, че пшеницата е в основата на хляба, а той е символ на Божието слово. Тоест излекуван е от гнева, от неосъзнаваната непоносимост към скритата мисловна, его отрова в онова, което е бил учен.

По-нататък споделя един от интересните елементи в историята – как през целия си живот си е представял Бог като някакъв стоик, някакъв старец, непривлекателен на вид, който при всяка негова простъпка ще го удари с всичка сила за наказание. И как това, което му е показано, няма нищо общо с тази негова представа. Както цитирах дословно по-горе, видял е един харизматичен и изпълнен с ведрина образ, некомфортно радостен, в същото време смирен, великодушен и изобщо сякаш с хиляди персоналности, събрани в едно по такъв начин, че да направи връзка с неговото ниво на съзнание. И отново се включва елементът с чувството за хумор, което очевидно е същностна черта на Джоджо…. Описва как ангелите и Бог обръщат внимание на разни най-дребни детайли и си умират от смях, коментирайки ги от тяхната перспектива. Върховният започнал дори да се хвали пред него как хората са използвали гениалния му дизайн на сърцето, за да направят първата помпа по негов образец. При това обяснявайки му с най-тънки научни детайли как точно действа сърцето технически.

След това обръщат отново поглед към Земята, около която вече не се виждали демони, и се фокусирали над това как някой помага на друг и т.н. В този момент на Джоджо му става отново тъжно, заради всички хора там на Земята и тогава Бог се намесва, че не-не-не, не е нужно да се чувства така никога повече. Защото го е повикал да научи две неща – Неговото слово и музиката. Този епизод на преобрата в мисленето и сбогуването с тъгата много ми напомня за онова, което трябва да изгради бъдещето човечество с новия си омъдрен мироглед в следващата Шеста коренна раса.

И как би описал Небесата? Отбелязва, че най-лошото възможно описание е на разни фигури с ореоли, кацнали в облаците… Не, не – нека си представим, че правим това, което обичаме, през цялото време, без болка, при наличието на неизчерпаеми ресурси и на непресъхваща мъдрост. Сякаш имаме на разположение всичкото знание на света, за да правим каквото обичаме и да станем най-добрите, в това, с което искаме да се занимаваме. И когато Бог му казва, че неговата работа е да се развива по отношение на словото Му и музиката, сърцето му направо щяло да се пръсне от радост. Усещането му било, че дори и само при занимаването със словото Му за цялата вечност, ще е напълно щастлив, но с добавянето на музиката е почувствал сякаш Бог иска от него наистина да прекарва времето си чудесно :) И обобщава, че на всеки се дава работа, с която да чувства на 100 % смислено съществуването си, и това е вътрешното ни вдъхновение.

Като вид завършване на картината обяснява как, ако някой говори и каже нещо мило, или нещо наистина смешно, всички се смеят. Нещо като звук във въздуха, който ако пожелаеш, можеш да вкусиш. Но можеш и да отвърнеш поглед, за да видиш всичко наоколо и да се настроиш към нещо друго. И започват уроците му. По отношението на Божието слово например – показва му се, че всяка дума може да има десетки нюанси на значение. Думата “праведен” му е ясна, да кажем, но има още много зад нея, което може да се види с духовното зрение, а не в прочита на “буквата”. След това идват и музикалните уроци.

Друго интересно описание е, че освен цялото усещане, че чуваш всичко в себе си и всяка твоя мисъл се чува и усеща от Бог и околните, се прокрадва отново забавен елемент по отношение на вдъхновението. Иска да те вдъхнови и ти прави намек за нещо, над което да мислиш, а когато родиш в себе си някоя добра идея, ти казва: “Това е прекрасна идея!” Ама всъщност Той я е вдъхновил, нали! :) И го правел постоянно, докато си говорят за изобретения или друго, като се въодушевявал извънредно всеки път, когато на Джоджо му просветва в ума нещо по дадена тема.

След приключването на музикалните уроци Джоджо се смеел от дън душа и се чувствал на върха на щастието вовеки веков, когато в следващата секунда се оказал отново в тялото си, хлипайки, усещайки отново болка в гърба, но и все пак нещо различно в гърдите  си. Тежестта в гърдите и тъмнината в мислите му вече ги нямало. Нощта на душата му била приключила. Наистина вярва, че е умрял за момент, напуснал е тялото си и се е върнал отново. Свестявайки се, започва да плаче, идва брат му, разказва му историята и той също се разридава. След това разказва на групата младежи, които обучава, че е видял Бог и имало няколко души, които не можели да повярват, че е възможно, но други няколко потвърдили, че през последната седмица е имало и други необичайни явления сред младите. Някой е чул музика в съня си, толкова величествена, че  няма как да се изрази с думи. На друг Бог му е говорил, той пък получава видение в Близко до Смъртта Преживяване, което го освобождава от депресията му. И така доста хора се вдъхновяват, започват личен вътрешен преобрат, общ подем, в който някои от момичетата за първи път се осмеляват да поискат да ходят на училище, да станат първите образовани жени в семейството си… Но възрастните буквално ги отрязали. Това му послужило за пробуждане, защото си е мислел, че ако остане в общността ще може да направи обрат, че може да съживи нещата и да поправи тази църква, да излекува този болен кон. В друго последващо видение обаче буквално му е било показано, че този кон е мъртъв и искат от него да напусне, да се махне от тази мъртва религия, от този скелет, в който няма живот вече. Да отиде да намери Църквата Му другаде, да срещне други хора в Христа, които не са така закостенели и не са расисти…

В момента Джоджо е щастливо женен за момиче от друга християнска църква и пише музика, без да е публикувал все още нещо. Пише и книга, но указанията му са да не бърза, а да споделя даровете си стъпка по стъпка, човек по човек. Две от сестрите му напускат преди него общността, като едната учи за медицинска сестра, другата прави страхотни сватбени торти. И те му помагат да се откъсне и да избяга. Другите му сестри и родителите му са все още в този затворен кръг. Отбелязва, че за съжаление статистически около 95-98 процента от напускащите такива общности, се връщат отново в тях, защото не знаят как да живеят без правила и контрол. На него също му е много трудно в началото с всички нови неща наоколо, с които никога не е имал взаимодействие и опитност преди това. За първи път отива на кино например, чак когато е на 17 години, със спомената по-горе негова сестра, която е скъсала с това обкръжение девет години преди той да напусне.

Нека завършим обаче оптимистично, защото свежата и бълбукаща енергия на Джоджо е наистина заразителна. Да потърсим и събудим уникалното си предназначение и да знаем, че никога не сме сами дори и в най-тежките си моменти, е едно от последните му пожелания във видеото.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)