ТЕОДОР ТРАЯНОВ: “БЪЛГАРСКИ БАЛАДИ”
Да стегнем здраво редовете
под знамето на труд свещен –
днес жизнерадо слънце свети
над пътя ни благословен!
Днес стъпките на време ново
отекват в гордия ни ход,
ний идем, смели и готови,
да възродим един народ!
~ Т. Траянов, из “Рицарите на труда”
Материалът е част от изданието “Цветове от аурата на България”
Видео: Проект “Зората” по “Песен на Песните” от Теодор Траянов
Патриотизмът и до днес ми е малко далечно чувство, но предполагам, че това се отнася специално за частта, която разделя безоснователно хората. Иначе, както страстно се изразява Теодор Траянов – любимият ми български поет сред класиците: “Вярвам фанатично” – е, аз все пак бих ползвала израза “Вярвам безрезервно” 😉 – “в културната мисия на българина, въпреки временното забавяне на героичния темп в развитието, чиито обективни и субективни причини са известни.”[1]
Макар че не той, а Пенчо Славейков влиза в числото на 13-те поименни безсмъртни българи[2] с неповторимото си прозрение “Бог и България – единство в двойна плът” (за Пенчо се твърди дори, че е Омир по прераждане и още по-точно е епичният тракийски поет Тамирис), лично на мен именно Траянов ми е най-пленително близък заради патоса на една почти изгаряща мистика, струяща от цяла поредица негови стихове. Точно както Константин Стефанов в своя статия ще коментира: “В основата на Траяновото светоразбиране лежи религията. Не религията – мъртвата догма, а екстазния устрем на човека към постигане тайната на Бога.” Тази констатация сякаш особено се отнася до творбите, включени в стихосбирката “Български балади”, която е и поводът за настоящия акцент върху творчеството на този наистина забележителен българин и творец. Мога да цитирам до утре в захлас един или друг стих из нея, а първият изникващ винаги в ума ми, е…
Намерих в своята Родина
най-близкия на Бога връх,
където всичко тленно гине,
докоснато от вечен дъх,
отдето мъдро Провидение
над времена велики бди
и в летописите свещени
запалва техните звезди.
~ Т. Траянов, из “Видение на пророка”
Предполагам, че тези велики времена не са само живяно минало, но и тепърва предстоят – само трябва да започнем да събуждаме дух и приложност за тях, защото…
Спокойно спете! Бог отсъди
да стават много чудеса,
и българинът ще пребъде
под свойте вечни небеса!
Под знамена непобедими,
пращели в тежки времена,
ще грее с българското име
най-слънцеликата страна!
~ Т. Траянов, из “Слънцеликите”
В същия дух на предстояща победност е и почти изпепеляващо силният с концентрираната си магична енергия стих…
ЗАКЛИНАНИЕ НА ДУХА
Вдигни, о, жрец, разискрен жезъл,
заклинай, знакове чертай!
В луната своя лик извезал,
духът нетленен да възлезе
из пепелта на рухнал край!
Снемете блясъка жалеен,
смълчани тихи равнини!
В простора ви, от скръб огреян,
да кипне в обред чародеен
животът на победни дни!
Огрей в свещените дъбрави,
о, дух на буйствен праотец!
Да рукне в жилите корави
кръвта, що меч и подвиг слави
и прави воина светец!
И с гръм в подземни водопади
да тътнат ярост, плам и стръв!
Вдигни от свята мъст грамади,
откърмяй род на безпощади,
сърце на ангел и на лъв!
Витязи в гробното мълчание,
последен подвиг ви зове!
Духът на вашите предания,
отново в земни одеяния,
днес води свойте синове!
Живей, о, дух на исполини,
на лесове, реки, поля! –
Нетленен род не ще погине,
в сърцата няма да изстине
кръвта, що Бог суров наля!
~ Теодор Траянов
За Теодор Траянов има безспорно богата и красива китка от литературна критика, анализи, спомени, разкази – много неща дълбоко са ме впечатлявали, запознавайки се с биографията му и с преценките за него като човек и поет.
Една от тези информации, докоснали съзнанието ми, е свързана с времето от преди раждането му още. Вера Балабанова, която живеела в близост до майката на поета, разказва в книгата си “Теодор Траянов – литературни анкети” спомена на жената как преди да се роди този първороден й син, тя сънувала канарче с едно око. Плакала и се страхувала да не роди дете с едно око… А символът е толкова ясен и толкова дълбоко усмихващ! “Птиче с едно око” – певецът с Третото око, поетът-ясновидец.
Именно в тази насока Любомир Георгиев ще отбележи в своята “Литературна класика”: “Траянов често е провъзгласявал, че поетът е вещател и предсказател, прорицател в бъдещето… Поезията се превръща в нещо като ясновидство и кабалистика, в тайнство и свещенодействие.” И ще продължи: “На същата задача служи и езикът – единствен в българската литература. В лексиката на Теодор Траянов преобладават думи от старобългарските ръкописи, от църковно-славянските текстове, от езическата и християнската митология, от далечната история на Сирия и Вавилон. Ето някои от тях: балдахин, капище, ясмин, извиви (завои), низпадат, богомолен, прорицател, херувими, жрец, бард, имортели и т.н.” Иван Богданов ще коментира от своя страна в “Неизбледняващи спомени” уж просто поетичните “приумици” на твореца, които обаче свидетелстват точно за специфичната умозрима нагласа на Теодор Траянов: “Така от гигантската лещовидна форма на Млечния път скоро той стигна до концентрично разположените една в друга кристални небесни сфери, отвъд които бил светът на идеите…”
Друго, което с учудваща последователност забелязвам да се повтаря като мотив в обрисовката на творците, които силно харесвам, е пиететът им към одухотворено красивото и сетивно изисканото, като това включва дори облеклото. Ще го срещнем подчертавано при Моцарт и още повече дори при Кристофър Марлоу; при Никола Тесла също се споменава, а Бъкминстър Фулър даже сам ще сподели по отношение на стоящия в дъното на възприятията му принцип: “Когато работя върху един проблем, аз никога не мисля за красотата – мисля само как да реша проблема. Но когато приключа, ако решението не е красиво, осъзнавам, че то е погрешно.” Да не пропуснем и Стив Джобс с неговата почти маниакална взискателност по отношение на външния вид – не може компютрите да са красиви само отвън, трябва да са изпипани до последното най-малко детайлче и вътре в кутията! Ами Сандро Ботичели – отличавал се дори в ранното си творчество със своята “духовна строгост” и все пак “религиозните му тежнения се преплитат с почти болезнена жажда по физическата красота”.[3] Както се подразбира, Траянов не е изключение – често се коментира как с целия си вид и присъствие той излъчва царственост и аристократичност, а неговият приятел и литературен критик Иван Радославов ще очертае своя спомен наистина показателно: “Траянов държеше твърде много на една спретната и дори изискана външност. Но това не беше суета, а още по-малко претенция. Това му беше органически присъщо качество в пълна хармония с неговата вътрешна духовна изисканост, като същото нещо той искаше и у другите.”
Точно както Плотин, основателят на неоплатоническата школа (чиито идеи непрозорливото човечество трудно възприема като истинни, но пък му признава всячески, че са красиви и по изказ, и по въздействие), ще формулира: “Без съмнение всички богове са августейши и красиви, с красота отвъд речта ни. И кое ги прави такива? Разумът и най-вече Разумът, въздействащ вътре в тях – (божественото слънце и звездите) на видимостта…”[4]
Но нека се върнем отново на “Български балади”. Бидейки вече запозната със стихосбирката, един ден ме порази съвсем очевидната връзка между уловена теза в слово на Ваклуш Толев (София, 11.03.1994) и конкретен стих от баладите.
Цитирам: “Прабългаринът има клетвен меч – специална клетва! И когато впоследствие нашето войнство пее възхвала на меча свещен, то не е фраза – дълбока тайна е! Някой може да го е използвал като метафора, някой може да го е използвал като прилагателно – защо? Защото душевността му на тангриста е знаела какво значи меча свещен на свещените земи.”
ЗАКЛИНАНИЕ НА МЕЧА
Вдигат се брястове в царственост сънна,
извишва се купол стъмен –
Бог благославя! И ехото звънна
над пламък и меч разжарен:
Меч всепобеден,
процеп всред мрак,
огнен и леден,
кървав за враг,
в защита убивай,
нападащ ломи,
невидим се сливай
с лъчи и тъми!
Гибел юначен народ ли настигне,
блесни в пътеводни лъчи!
Брат ли ръка срещу брата подигне,
неверни ръце отсечи!
Меч всепобеден,
процеп всред мрак,
пръв и последен
стражник над праг,
мъстителност мъжка
в железни ръце,
влетявай до дръжка
в зловещо сърце!
Святкай, съгрявай сърца преломени,
божествено-яростен меч!
Нека блестят векове отразени
из твоята вражеска реч!
Меч всепобеден,
процеп всред мрак,
гневно наведен,
слънце над сняг,
когато отсъдиш
смъртта да владей,
убий – без да бъдеш
убиец-злодей!
Буря настъпи ли в огнена броня,
отекваща бран и вражда –
свято знамение! Грей в небосклона,
победна, кръстата звезда.
Меч всепобеден,
процеп всред мрак,
огнен и леден,
кървав за враг,
убивай, прощавай,
пълчища води,
в десница корава
всевластен бъди!
~ Теодор Траянов
А нека подчертаем, че в “Български балади”
има и “Заклинание на земята” – свещената!
Възлез проявена,
о, сила нетленна,
възлез самородна
из свойта тъма,
в живот се прераждай,
гори въплътена,
душа чудотворна
на мойта земя!
Чрез теб да пребъде
стоманата свята
в десниците силни
на твойте чеда –
орало когато
ще пори земята,
а меч и защита –
под бранна земя!
Чрез теб нека прати
Всевишната воля
лазурното чудо
на земния рай,
където човекът
без страх ще се моли,
опит от небето
на родния край!
~ Т. Траянов, из “Заклинание на земята”
Изобщо, в творбите на Траянов един от най-привличащите ме характерни белези е освен този несъмнен провидски оттенък, също и честото извеждане почти като между другото и на някакъв висш принцип в живота. Типични примери има не един – ще намерим и в “Заклинание на словото”, и в “Рицарите на труда”, и отново във ”Видение на пророка”…
О, нивга не загива
народът, който може
Закона на живота
самин да изкове,
сълзите на Голгота
в победен химн да сложи,
на братската трапеза
врага да позове!
~ Т. Траянов, из “Заклинание на словото”
__________
Трудът е вечният създател
на всяка жива благодат,
от вчерашния неприятел
той прави скъп, намерен брат!
Трудът е чудото, що води
към Бога всеки земен син,
преражда племена в народи,
човека вдига в исполин!
~ Т. Траянов, из “Рицарите на труда”
__________
Изправен върху раменете
на своя коронован дух,
излях кръвта си от сърцето
и глас на херувим дочух,
разбрах, че онзи, що раздава,
което Бог е низпослал,
все повече ще получава
от тайните, на сън прозрял.
~ Т. Траянов, из “Видение на пророка”
Не зная дали една от тези тайни е идеята за безспирността на живота и тезата за прераждането като съставна част на този процес, но забелязах нещо интересно в тази връзка. Сред спомените на Балабанова четем и едно признание на Траянов: “Тогава четях много и много празнини запълних. Само едно пропуснах: окултното образование. После Дора ме поведе към Християнството и тази празнота остана. – Но Вие чудесно и сам я запълвате – казах аз.”[5] Интересното е, че дълбочината на усета и живата връзка с реалността на битието ни очевидно е била дотолкова ежедневно живеене за двамата с Дора, че в едно свое писмо тя отбелязва ей така между другото: “Миличко, аз забравих в миналото писмо да ти благодаря за “морските наставления”. Ти, душичко моя, за всичко се грижиш за мен, като за някое малко дете, та даже и за това. Струва ми се, ти писах, че вече направих една слънчева и топла баня. Аз сигурно имам някакви връзки в миналия живот с морето, че така безгранично го обичам.”[6] Обръщам внимание на този детайл, защото за мен той показва едно вътрешно и истинско живеене на Християнството като Път, а не просто като догматика, възприета за “лично облагодетелстване” с търсен “вечен живот” – примерно казано.
Направи ми впечатление обаче и нещо тъжно сред спомените за Траянов и то е свързано със социалната ни действителност – тогавашната, но още повече вероятно и с днешната. Отново по разказите на Балабанова е. Когато излиза стихосбирката “Пантеон”, тя е приета и от читатели, и от критика повече от възторжено – точно както може да се очаква. Един ден обаче “масонът Т…” в лична среща признава на поета, че тъй като нямало нито един отрицателен отзив за книгата в пресата, на свое събрание масоните взели решение да се напише негативна рецензия и така да се намали ефектът и въздействието от Траяновата творба сред обществеността. Траянов приема новината много тежко – като забит нож в гърба не само по отношение на неговото собствено творчество, а и като посегателство към изворите за самочувствие и възход на нашия изстрадал, но свят и велик в мисъл и дело български народ и творческите му личности. Предполагам, че днес подобни специални “задачи” са съвсем обичайни, многобройни и направо разбиращи се от самосебе си – чисто професионални, така да се каже. Но каквито и мисловни усилия да се изразходват в деструктивност, нека припомним на пилеещите енергия в подобни активности, че “ако едно нещо е Божие, човешка ръка не може да го спре”. И ми се струва, че куплет от стиха “Пророк”, би бил чудесен завършек на кратичкото ни запознаване с поета Траянов и неговите “Български балади”:
Живей, о, дар на небесата,
у моя боголик народ,
вдъхни му вяра в чудесата
на героичния живот,
вдигни пожарища в душите,
вродена скръб изпепели,
и с пламъците яровити
сърца сломени окрили!
И българският Бог отново
ще слезе в тъмния Балкан,
и там, от огнен праг, сурово
ще сочи пътя ни избран…
Автор: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
На снимката: Теодор Траянов с Дора Дюстабанова
КЪМ ЦВЕТОВЕ ОТ АУРАТА НА БЪЛГАРИЯ
________________________
[1] Из интервю на В. Балабанова в “Теодор Траянов – литературни анкети”, с. 155.
[2] Виж подробно за идеята на официалния сайт www.bulgarian13.com – Б.ред.
[3] Кенет Кларк, “Когато гледаме картини”, стр. 97.
[4] Плотин, “Енеади” (V,8).
[5] Из интервю на В. Балабанова в “Теодор Траянов – литературни анкети”, с. 51.
[6] Из писмо на Дора Дюстабанова до Теодор Траянов от 10 юни 1932 г., Варна.
