ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ – съкровище от националната памет, или какво (не) знаем за създателя на българския химн
“Философ, психолог, историк, задълбочен познавач на съвременни и древни езици, включително и санскрит, преводач, поет, музикант – цигулар, пианист и композитор, художник, драматург, археолог, етнограф, нумизмат, педагог, деен общественик. Една енциклопедична личност с богата духовност, но и голям патриот, приел за своя мисия да допринесе за изграждането на младата българска държава след Освобождението, да дава знания и възпитава младите българи.” / www.archives.bnr.bg
“На 27 октомври т.г. (1931), след кратко боледуване се помина в София, дето беше дошъл на гости, познатият дългогодишен гимназиален учител Цветан Радославов. Вестта за неговата смърт ще изпълни с тъга многобройните му ученици, които пазят спомен за него наред със спомена или чувството за родителите си… Наистина, делото, което Радославов остави, далеч не съответства на неговите дарби. Но и той като че не мислеше много за това дело. За него живият човек като че беше по-важна задача и той работеше непрестанно над нея – у себе си у другите. В училището и в приятелския кръг – в живата беседа и чрез живото слово той твореше и се изживяваше. И това му беше достатъчно. Ученикът и приятелят се разделяха винаги с него богати и успокоени. Сякаш са били на някаква височина, дето са се любували на широк и красив хоризонт. Над тая височина смъртта спусна своя черен облак, който никога вече няма да се дигне.” / www.literaturensviat.com, Проф. Спиридон Казанджиев, в. “Съвременник”, г. II, бр. 7, 04.11.1931 г.
ЦВЕТАН РАДОСЛАВОВ
отблизо
Автор: Илонка Денчева, 2007
www.pamettanabulgarite.com
Цветан Радославов се ражда на 20 април 1863 г. в Свищов. Негови родители са Пауника Христаки Павлович и Георги Хаджиденков. След ранната смърт на родителите на Пауника, тя е осиновена от видния свищовски търговец и френски поданик Цвятко Радославов и жена му Кирякица Икономова, затова първородният внук е кръстен на дядо си – Цветан. През 1871г. осемгодишният Цветан е отведен от дядо си Цвятко в Русе, където чрез френското консулство той го осиновява и прави свой законен наследник и приемник. Малкият Цветан расте при завидни за времето условия, като с лекота възприема уроците на ранните си домашни възпитатели. От дете чете и пише на църковнославянски, знае наизуст цялото църковно богослужение, пее в хора и чете светите писания в църквата “Свето Преображение”.
Сърдечна и неразделна е дружбата и приятелството между Цветан Радославов, Алеко Константинов и Иван Шишманов (който е с една година по-голям от своите другари – б.ред.). Дядовците и бащите на тримата приятели са заможни търговци и видни общественици, които вземат дейно участие във всички почини за духовно, национално и политическо съзряване на българите и от рано полагат похвални грижи за образованието и възпитанието на наследниците си. Гръцки език и българска писменост им преподава Емануил Васкидович, учат музика с Янко Мустаков, рисуват под ръководството на първия български художник с академично образование Николай Павлович.
В първия ден на българската свобода, градските първенци отреждат на дядо му Цвятко високо отличие и народно признание, като най-виден техен представител да посрещне и настани в дома си руските военачалници ген. Драгомиров и ген. Скобелев. В дома на Алеко Константинов пък ген. Радецки урежда своята квартира, където под арка от живи цветя е посрещнат руският император Александър ІІ. Благородното съревнование между двамата приятели продължава и по-късно. Алеко е горд с назначаването му за писар при свищовския губернатор Найден Геров, а Цветан е не по-малко горд, че регистраторът при губернаторството, поетът Иван Вазов живее в неговата стая – същата, в която години преди това Георги С. Раковски написва своя “Постъп българский”[1]. Дядо му Цвятко Радославов е близък приятел и ятак на Раковски и един от основателите на читалището в града. “Ятак на народни хора и сам народен и тялом, и духом” – такава лаконична, но дълбоко съдържателна характеристика му дава Раковски. В къщата на Хаджи-Денкови в Свищов, в стаята наречена “ятака”, Раковски оставя два свои пищова, които по-късно Цветан получава в наследство и дарява на музея в Свищов.
Двамата му вуйчовци, Димитър и Николай Павлович (братя на майка му) са не по-малко известни радетели за пробуждане на националното съзнание у българите. Д-р Димитър Павлович, поради своето човеколюбие и голяма отзивчивост, е наричан от всички в околността “слънцето на Свищов”. Николай Павлович е първият български художник с академично образование, от когото племенника наследява увлечението по живописта и театъра.
Цветан има далечна представа за дядо си, Христаки Павлович – високообразован учител, пръв книжовник и писател. В домашната библиотека на дядо му Цвятко се пазят всички книги на Христаки Павлович, отпечатани в Букурещ, Белград, Будапеща, някои от тях издадени още преди откриването на Априловската гимназия. Верен на вродената си скромност, Цветан не споменава пред своите съученици, че Христаки Павлович е негов дядо.
В зряла юношеска възраст се утвърждава влечението на Цветан Радославов към научните знания, изкуството и музиката. По съвет на възпитателите му в Габровската гимназия и по настояване на вуйчовците му, през 1878 г. баща му го отвежда във Виена, където след шест години с изключително трудолюбие завършва с пълно отличие класическото си образование (1884). През 1885 г. той се завръща в България заедно с други студенти, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война[2]. Военно-медицинската комисия обаче не го приема поради късогледство. (По негова молба е изпратен във военния сектор на Червения кръст, където като обикновен санитар се грижи за ранените. – Б.ред.) Когато корабът, с който се прибира Радославов, влиза в български води, по даден знак те подемат за пръв път на българска земя непозната патриотична песен:
Горда Стара планина
до ней север се синей,
слънце Витош позлатява,
към Цариград се белей.
Мила Родина, ти си земен рай
твойта хубост, твойта прелест
ах, те нямат край!
Хайде българи напред!
Към Балкана да вървим,
там се почна бой ужасен
за свобода на нашия народ.
Всъщност песента се ражда много преди този епизод, още във Виена. Както разказва Цветан Радославов, в студентските му години често се събирали с руски, полски и шведски колеги. Когато трябвало да попеят, българските студенти не знаели нищо хубаво и завършено, а той вече имал готова песента “Горда Стара планина”.[3] Научили я и след няколко събирания вече всички я знаели. Дълги години за българската културна общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена тази така обичана песен, както и кой е нейният автор. Дори сестрите на Цветан, които с удоволствие я пеят на семейните сбирки, дълго време не знаят, че тя е сътворена от техния “батьо”. Не знаят и колегите и учениците му. Години наред песента се печата в сборници и учебници като народна, а причина за това е феноменалната скромност на твореца й.[4] Цветан Радославов потвърждава своето авторство едва когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната. През 1964 г., с указ на Президиума на Народното събрание, в основата на новия национален химн на България “Мила Родина”, заляга именно неговата песен.
През 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и неин библиотекар. Организира екскурзии, ръководи училищните концерти, театрални представления и работи върху драматичната си творба “Яничарин”, в която дава покъртителни сцени на робските неволи и страдания на българите.
Воден от стремежа си към наука и знание, през 1893 г. той отново е на университетската скамейка. Този път в Лайпциг, където изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология. Негов състудент там е Пенчо Славейков и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества – философското и литературното.
През 1897 г. Цветан Радославов се завръща в България и става учител в Мъжката гимназия в Русе. През 1898 г. защитава докторска титла в Лайпциг – дисертацията му е приета като бележит научен труд и е удостоен със званието “Доктор по философия и Магистър на изящните изкуства”.
Преподавателската си дейност продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия. След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си “при децата на народа”. Работи и в Софийския университета до 1920 г.[5]
На 24 май 1920 г. цар Борис приема парада на учащите се. Съгледал в колоните своя бивш учител, царят с висок глас се провиква: Здравейте, Господин учителю! Радославов не чува и тогава царят спира манифестацията, пресича ученическата редица и протяга десница към учителя с думите: Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю! Следват и други пожелания, след което царят се връща на мястото си и колоната продължава. Учители и ученици, близки и приятели, дълго след това коментират случката.
На 3 декември 1928 г. той се завръща в родния град като пенсионер. Старият Радославов–Хаджи-Денков дом е ремонтиран основно, възобновена е старинната виенска мебел в салона. До камината в ъгъла е пианото, тук е и старинното кресло на дядо му Цвятко. В една от стаите са подредени портретите на десетгодишния Цветан и на дядо му Цвятко, рисувани от вуйчо му Николай Павлович. В тази рядка за времето домашна обстановка, той живее и работи през последните три години от живота си. Най-любимото място в Свищов за него е музеят “Алеко Константинов”, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците. След смъртта му през 1931 г. в музея постъпват всички негови сбирки и вещи.
______________________
[1] Това е първото обнародвано негово поетично произведение, I-го февр. 1855 в Букурещ.
Братя, мили българи,
време веке дойде,
поприще ни с’ отвори,
Север повод ни даде,
Честний кръст ни води.
Четверовечно турск’ иго
юначки да съкрушим,
отечество мило, предраго
храборно да с’ освободим.
Род наш да се възроди.
Зелени златни пряпорци
да въздигнем високо,
в Марсово пол’ юнаци,
да внидем бързо, жарко.
Купно напред да вървиме.
Народна наша хоругва
лъва, отдавно заспала,
да събудим в дъбрава,
да добийме похвала.
С слава да го венчайме.
Природа ни подарила
с естествена храброст,
наука ни говорила
да я съдружим с мъдрост.
Сег’ е време драгоценно!
Сътворила в наша земля
крепки, високи планини,
да направим с добра воля
крепости там непристъпни.
На това място безценно!
Мъчители, кръвопийци
да отгоним далеч,
свирепи варвари турци
с остър пламен меч.
Свобода ищим прадедска.
Гъсти гори да бъдат
силно нам прибежище,
турски глави да падат,
трупове нихн’ игралище.
Да оттласнем сил’ отоманска!
Кръв неповинна праведно
праотцем ми нашим
д’ отмъстим пристойно,
предели да с’ отемним,
да бъде нам радост.
Миру же да покажим
яко бил’ есми народ,
делом да потвердим
потомци на славен род.
Да с’ изрине турска власт.
[2] Известна е като войната, в която “капитаните побеждават генералите”, тъй като Русия изтегля своя генералитет, обучаващ българските войски. Провокирана е от обявяването на нашето Съединение, което нито Великите сили, нито съседите желаят да приемат, но приключва бързо с пълно поражение на противника и с официално признаване на Съединението на България. – Б.ред.
[3] Първите поетични и музикални опити на Цветан Радославов датират още от детските му години. В запазената му нотна тетрадка от 1870 г. са записани песнички като “Тревица зелена” и “Где е домът ми?”. – Б.а. / За “Горда Стара планина” има твърдения, че в основата лежи мелодия на свищовско хоро, както и че музиката е с еврейски корен. В крайна сметка по аранжимента й до съвременния вариант работят поетапно Добри Христов, Филип Кутев и Александър Райчев. Текстът също е дообработван многократно. – Б.ред.
[4] През 1895 г. е отпечатана и в учебника по музика на Карел Махан. – Б.ред.
[5] Радославов освен това е член на читалище “Славянска беседа”; на Комисията за изработване на законопроект за създаването на Държавно музикално училище; на управата на театър “Сълза и смях” и един от рецензентите на пиесите в Народния театър; на Управителния комитет на Оперната дружба, като превежда либрета и опери и помага в подготовката на оперните представления; член е и на Археологическото дружество. – Б.ред.
