Димитър Димитров 8/9: Как завършва разказването на измислени истории
Реални истории на Димитър Димитров, подбрани
за “Цветове от аурата на България”
Фотография: Личен аргив
С Димитър се бе запознала сестра ми Александра още в зората на интернета в България – от форумните клубчета в Dir.bg Било е около 2000 година някъде. Оттам се познаваме с още няколко човека, с които не сме загубили дирите си през годините – до голяма степен именно благодарение на тази съвременна “вътрешна връзка”, както се превежда терминът от английски. Тя си спомня, че й е предoставил безплатен хостинг и домейн за една година, а с друг приятел от Dir.bg дори му бяха ходили на гости. И заеми им беше давал в онзи доста труден финансов период, но аз лично така и не съм се запознавала с него. Зная, че подобно на героя в “Силната До Бонг Сун” (виж темата за Корейската вълна и неочакваната (българска) езотерична нишка) къса връзките със семейната си среда и попадайки в Хонг Конг основава и развива успешно от нулата собствена хостинг компания – ICDSoft, разполагаща днес със сървъри в Хонг Конг, България и САЩ. Централният й офис е на пролетно звучащата улица “Цветна градина” в София. А неотдавна Димитър започна да споделя публично във фейсбук и извънредно интересни истории, в които прозира истинско дар слово (подобно на споделяните от маестро Найден Тодоров на неговата си стена). Подбрани по-долу следват някои от най-впечатлилите ме. Без заглавия са, така че се наложи допълнително да им формулирам такива. / От съставителя
~ ~ ~
Как завършва разказването на измислени истории
Автор: Димитър Димитров
ФБ статус, 10.01.2019
Получавам много съобщения от непознати, които казват, че харесват историите ми. Някои се съмняват в истинността им, но искат да продължа да пиша, защото намират част от статиите ми за забавни. Сега ще ви разкажа как завършва разказването на измислени истории.
Есента на 1985 г., бях на 15, последен училищен звънец за деня, ритуалното тичане към изхода. Вече навън, под колоните, изчаквах тумбата от нашата махала да се събере, когато станах свидетел как четирима от съучениците ми се уговарят да ходят някъде. Проявих интерес, но те на шега ми казаха, че това не е за малки деца. Бях най-дребният в класа и в тази шега имаше и доза истина – погледнато отстрани, можех да мина за някой от по-долните класове. След което ми обясниха, че отиват да се запишат на парашутизъм.
Парашутизъм! Дори не подозирах, че някъде в Кюстендил има такова нещо. Родителите на майка ми са от Сливен и в редките си гостувания там наблюдавах с интерес самолетите и парашутите в далечината. С ентусиазъм казах, че идвам с тях, а те продължиха с хлапашките шеги. На следващия ден в 17:00 ч. бяхме в залата на аероклуба в центъра на Кюстендил, където се запознах с Емил Манчев, шеф на аероклуба, и Венцислав Симеонов – инструктор по парашутизъм. Лекциите по теория продължиха през цялата зима, а аз попивах всяка дума. Трима от онези четирима съученици посещаваха лекциите заедно с мен.
Наближаваше пролетната ваканция и в края на март най-после обявиха, че следващото занятие ще се проведе на летището, където ще преминем наземна подготовка. Само двама от моите съученици дойдоха на първото занятие на летището, след което и те престанаха да идват. Настъпи и дългоочакваният момент и самолетът дойде! Нашият аероклуб беше много беден и нямахме самолет. Разчитахме на един Ан-2 от летището в Божурище. Първият ми парашутен скок заслужава отделен разказ, затова само ще кажа, че беше велико преживяване. Спомням си как крачех към къщи след това, а усещането беше, че не стъпвам по земята. Бях толкова горд от себе си. Не можех обаче да споделя с родителите си, защото те ми бяха забранили да скачам и бях подписал сам декларацията, че са съгласни непълнолетният им син да практикува парашутизъм.
На следващата сутрин, понеделник, беше последен учебен ден преди пролетната ваканция и трябваше да отида на училище, защото бяхме много хора на летището и в понеделник щяха да скачат само тези, които не са скачали в неделя. По програма започвахме деня с час по биология. В момента, в който влезе учителката, моите трима съученици, споменати по-горе, станаха и отидоха при катедрата на учителката. Седях на втори чин в средната редица, достатъчно близо, за да чуя: “Другарко, ние… може ли да ни извините, защото вчера скачахме и не сме си научили урока…“ Тя попита откъде са скачали, след което те уточниха, че тренират парашутизъм. Младата учителка се оживи и започна да задава въпроси, а те разказваха надълго и нашироко как изглежда това преживяване – явно и те бяха внимавали в часовете по теоретична подготовка. Гледах на това с голямо учудване, но не казах нищо. Целият час премина в техните истории…
Продължавах да скачам, а те продължаваха с лъжите. Бяха се превърнали в герои и с охота разказваха за подвизите си. В същото време никой не знаеше, че аз “също” тренирам парашутизъм. За разлика от тях обаче, си носех учебниците на летището и не ми се налагаше да моля за извинение.
Месеците се търкулваха и дойде следващата пролет. В един слънчев ден имахме час по математика, а аз умирах от скука. Точно в момента, в който си помислих, че искам да свърши вече този час, ниско над училището с грохот прелетя “нашият” самолет. Във време без мобилни телефони това беше начинът да се оповести, че е дошъл самолетът от Божурище и можем да зарязваме всичко и да тичаме към летището. По онова време парашутизмът беше военноприложен спорт и служебната бележка от аероклуба важеше пред училищните власти и дори пред работодателите на по-големите сред нас.
Оставаха 10 минути до края на часа и реших да не провалям урока на другарката Тумбева, когато вратата на класната стая се отвори и вътре надникна усмихнатото лице на Емо Манчев – шефът на аероклуба. Той се извини учтиво, представи се и обясни, че идва за мен. Аз се изправих, изчервен от внезапното внимание и от подканата “Хайде по-бързо, че самолетът ни чака”, набързо си събрах нещата и малко преди да изляза, Манчев забеляза един от тримата съученици, след това и останалите. Спря се и в класната стая прозвуча: “Ооо, момченца… Къде изчезнахте вие? Цяла зима теория, стана време за скокове и никакви ви няма…“ Класът избухна в смях, а аз побързах да се изнеса. Манчев шофираше служебната УАЗ-ка към летището и повтаряше “Ей, много несериозни тези твои съученици“, а аз съчувствах на трите момчета – предполагах, че изобщо не им е лесно в момента. Аз бих се чувствал ужасно на тяхното място…
Тук е мястото да благодаря на Емо Манчев – той, Георги Чинов (моят ротен командир в Отделна Парашутна Рота/3-та ПМСР) и дядо ми са мъжете, на които дължа това, което съм.
