Черните дупки от Айнщайн до днес

Квантовият физик Насим Харамайн в интервюта на Обри Маркъс и Даника Патрик:

Когато запазим източника на енергия за своя осцилатор и го опишем правилно, неизбежно стигаме до Общата теория на относителността. Коментира се, че не можем да използваме Относителността в квантовия мащаб, но за Вселената не е объркващо по отношение на гравитацията, само за хората е.

Имаме планети, които се въртят около Слънцето. Слънцето се върти около центъра на Галактиката, Галактиката се върти около някаква своя централна точка и така самата Вселена вероятно обикаля около сингулярност в своя център. После, има много други Вселени, които обикалят в орбита и открих мащабирането, свързването на всички тези осцилатори един с друг. Открих как се свързват. Това включва гравитационните константи, които измерваме. Всичко си идва на мястото. Формите на живот, светлината и всичко, което можем да измерим, всъщност е редукция на потенциалната енергия на Единното поле.

Тези уравнения (на фракталния принцип – б.пр.) намериха приложението си в предложената от мен Физика на единното поле и предсказаха изключително точно радиуса на протона. Предвиждането ми бе потвърдено впоследствие от ускорителите в Швейцария. Прогнозата ми бе проблем в началото, защото показва радиус с 4% по-малък отколкото го предвижда стандартният модел. Излязох прав обаче и CODATA – институцията, която определя стандарта за всички константи във физиката, прие този радиус през 2018 г., така че сега това е официалният радиус. Физиката, над която работя не само аз, показва, че ако правим изчисленията по такъв начин, че да опишем реалността като невронна мрежа, нещата започват да се навързват. Така че представете си как всичко е неразривно свързано и тъй като самите ние сме изградени от космическата плът, също сме неизменно свързани в цялото. Съзнанието ни може да не е просто химическа реакция в мозъка ни, а резултат от информацията, преминаваща през невронната мрежа. Така че съзнанието не е вътре в тялото ни, а е връзката ни с това Единно поле, с тази мрежа от информация, която свързва всички мащаби. След това просто правите математическите изчисления и накрая получавате: “О, уау, ето го протонът; о, ето го електронът; о, уау, това е константата на Ридберг; о, ето гравитационната константа; о, вижте – това е Вселената, това е температурата на Вселената…”

Можем да изчислим въздействието на по-малък мащаб върху по-голям, връзката между тези мащаби и изведнъж намираме всички правилни константи на свързване, всички правилни стойности за силите, които наблюдаваме, константите и прочие. Започваме да осъзнаваме, че всичко е като гигантска, динамично флуидна структура с безкраен потенциал, в която сме вгърнати. Забележително е!

Другото забележително е, че всъщност Слънцето е черна дупка. Всичко, което обикаля наоколо, е малка сингулярност – малка черна дупка, и има фрактали от нея. Галактиката има свой собствен център на всмукване (като водовъртеж при източвана вана), после Вселената има свой собствен и така чак до атома… Да не забравяме, че имаме безкрайно количество енергия и енергията огъва пространството. Така че всяка точка в пространството е огъната до безкрайност, защото във всяка точка е налице тази сингулярност, безкрайно количество енергия. Това означава, че всяка точка в пространството е малка черна дупка в мащаба на Планк и тогава има просто различни величини. Идеята, че черната дупка просто засмуква всичко, е напълно невярна. Това е погрешно тълкуване на уравнението за полето на Айнщайн. Защото реално Айнщайн не решава собственото си уравнение, когато се опитва да опише как пространство-времето е еластично и се огъва. Било е твърде трудна задача.

Един невероятен математик и физик, който се бие на руския фронт през 1915 г., получава статията на Айнщайн и казва: “О, мога да реша това!” И го решава, докато се бие на руския фронт и е болен. Почива две седмици по-късно. Нарича се решението на Карл Шварцшилд. Той дава решението – първото точно решение на уравненията за полето от Общата теория на относителността на Айнщайн. Изпраща го на Айнщайн и казва, че уравнението на Айнщайн предсказва сингулярност. Айнщайн е много обезпокоен от това, защото излиза, че неговото уравнение предсказва, че цялата маса е в центъра и изкривява пространство-времето до точката, в която светлината не може да излезе от него. Но когато Шварцшилд решава това, той го прави за невъртящ се, незареден обект – за да направи приближение от първо ниво. И след това почива. Така че въртенето и зарядът не са инкорпорирани чак до 70-те години. Айнщайн бил обезсърчен, защото решил, че неговото уравнение вероятно предсказва нещо, което не е реално. Той не вярва, че ще има нещо толкова масивно, че дори светлината, с нейната скорост на бягство, да не може да излезе от него. Така се появява концепцията за черната дупка.

Уравнението предвижда радиус, при който светлината вече не може да излезе, но има стабилни орбити навсякъде отвън, има дори стабилни орбити, които са показани вътре в черната дупка. Така че има фундаментални идеи за черната дупка, които са неразбрани в целостта си – като идеята, че тя просто поглъща всичко. Да попадне нещо в черна дупка е много трудно. Трябва да се доближи под много специфичен ъгъл откъм полюсите, за да може да падне вътре. В противен случай е завъртано и изхвърляно. Много вероятно е, когато влезе, да излиза под някаква друга форма, по някакъв друг начин. Трансформирано е. По-важното е, че когато започнах да говоря за това преди 30 години, предсказах, че за да съществува галактика или атом, трябва да има черна дупка в средата. Това само по себе си бе вече толкова противоречиво, но предсказах, че ще има черна дупка в центъра на всички галактики, които наблюдаваме, и това открихме. По същина природата на черната дупка е безкрайната енергия на вакуумната флуктуация. Черната дупка е просто енергията на нулевата точка, въртяща се на определено място. Това е източникът на ефекта, който наричаме гравитация.

(връщане назад | следва продължение ТУК)