Трудностите стимулират човек да се бори с тях и да се развива!
Интервю на Диана Иванова-Николова с Богомил Йорданов
за “Цветове от аурата на България”
Фотографии: Александра Вали
“Богомил Йорданов, както всички го познаваме, или за мен Боги – е изключителен както в спорта, така и в своята професионална реализация като адвокат, но той е още по-изключителен и чист в отношенията си с мен, с приятелите си и семейството си. В моите очи винаги е бил и ще бъде прекрасен човек и най-добър приятел – човек, на когото мога да разчитам за всичко. За добро или лошо животът непрестанно го изправя пред много трудности и препятствия, но както винаги съм му казвал “Бог е с теб и ти помага“. И наистина вярвам в това – той сякаш е целунат от него! Има една особена енергия около този млад мъж!“
~ Кристиян, най-близкият приятел на Богомил
“Няма значение колко невъзможни изглеждат мечтите ни понякога, няма значение какво казват останалите хора, няма значение колко трудно е и колко пъти сме се проваляли! Ако дълбоко в своето сърце вярваме и не се предаваме, каквото и да се случва – въпреки всичко и въпреки всички, един ден мечтите ни започнат да се сбъдват!“ – думи на едно обикновено момче, или поне така той определя себе си. За него познати и приятели казват: “Един човек, достоен за уважение.” “Голям!” “Истински боец и професионалист, преминал през всичко!” “Лудият фитнес-инструктор.” “Бих добавил и най-мотивиращият треньор!” “Бого е добър приятел и може да се разчита на него. Доверчив е, но има силен дух. Малко са истинските хора като него“ – да завършим с тези хубави думи на Росен.
Но кой всъщност е Богомил Йорданов и с какво е интересна историята му?
Трудната му житейска съдба започва още с раждането му. Идва на този свят преждевременно, при това като нежелано от бащата дете. Все пак оцелява и майка му избира да го нарече Богомил. Той е момче, отгледано от един родител, с помощта на неговите баба и дядо, към които изключително се привързва. Едва 13-годишен започва да се занимава с фитнес и само 2 години по-късно вече е фитнес-инструктор. Загубва рано дядо си, който е не само негов близък, а и важна част от това, което Бого ще реши за своето бъдеще. Вече 20-годишен сбъдва една своя мечта като отваря собствена фитнес-зала. С времето осъзнава, че мускулите не са най-важното и в желанието си да помага по-успешно на хората, записва да следва право. Работи, учи и помага на своята болна майка. Освен всичко това се подготвя и за състезание по бодибилдинг. От малък мъж се превръща в стойностен човек с уникални качества.
Съдбата обаче решава да го подложи на ново изпитание и 11 дни преди националното състезание по бодибилдинг – на 5 април 2005 година, се случва нещо неочаквано. Докато шофира към дома си, автомобилът му минава през неравност по пътя, пука гума, чупи джантата на колелото и колата се обръща на 180 градуса. След това се удря в стълб от страната на шофьора. Богомил се събужда ден по-късно в болничната стая, където остава да лежи цели два месеца. Нараняванията му са тежки, но оцелява. Изпитанието обаче не спира до тук. Лекарският екип е на мнение, че той ще остане инвалид за цял живот и няма да може никога повече да се състезава.
Разкажи за катастрофата – имаше ли знаци и предчувствия преди това? Търсил ли си психологична причина в такава една твърде непредвидена наглед случка?
Знаци не е имало, не съм имал и предчувствия. Може би просто така е трябвало да стане. После не съм се и замислял много защо се е случило, но не съжалявам. Когато бях в болницата на легло, много хора ме забравиха, защото ме бяха отписали – само няколко продължиха да ме търсят и да се интересуват от мен. Дори любимото момиче ме изостави. Това ми помогна да разбера кои хора наистина са важни в моя живот и кои трябва да го напуснат. Постепенно, с времето се промених. Никоя истинска промяна не се случва бързо – нито изграждането на мускули, нито ученето, нито промените във възгледи и характер. Промените се случват бавно и с постоянство. Така и аз в случая имах възможност да мисля над нещата, които са важни за мен, над истинския смисъл на моя живот, над това какъв и защо искам да бъда. Стремях се постепенно да се уча и преди всичко първо да се опитвам да разбирам хората, преди да ги съдя. Научих се да се стремя да ги разбирам, дори когато се държат зле или егоистично и да търся техните подбуди и възгледи. Научих се да бъда себе си, независимо от одобрението или неодобрението на околните. В общи линии – научих се да бъда по-спокоен и щастлив.
Какви мисли ти минаха през главата, когато ти казаха, че ще останеш инвалид за цял живот? Чу ли вътрешен глас, който крещеше “не се отказвай“, “бори се“?
Когато ми казаха, че ще съм инвалид, изобщо не мислех за това. Най-важното беше, че няма друг пострадал, а на второ място – че бях цял – нямах липсващ крак или ръка. Най-много се страхувах да не съм наранил някого другиго, дори и да нямам вина, защото съм попаднал в дупка на пътя. Разбрах, че имам счупен таз с извадени тазобедрени стави. Също спукан пикочен мехур и скъсано дебело черво, които едва 12 часа след приемането ми лекарите установиха и ме оперираха по спешност тогава. Болеше ме и лявото рамо, което беше извадено и счупено, като при събуждането ми беше наместено и превързано. Знам, че звучи невероятно, но тези неща не ме притесниха толкова. Някак си физическата болка се преживява. Онова, което те боли отвътре, може да е много по-мъчително. Затова когато ми отговориха, че няма друг пострадал, вече се успокоих до голяма степен.
Оттам нататък приех всичко случващо се за вид почивка. Припомних си какво е да съм малко дете – просто да си лежа и да няма графици или събития, за които да бързам; да нямам спешна работа, спешни уроци за учене, а само да лежа и да си почивам. Приех болницата и като възможност да се грижат за мен други хора. А когато ме оперираха и имаше болки – представях си, че това не е моето тяло и се абстрахирах от случващото се. Мислех си за хубави неща, красиви места, мечтаех. Не съм чувал глас, който да ми казва нещо, а знаех, че и този вид почивка ще свърши и ще дойде момент, когато ще се изправя и ще покажа, че нищо не е приключило.
Вярващ ли си? Вярваш ли в Господ, във Висша сила, съдба, живот след смъртта, прераждания, други измерения и невидими светове?
Възпитан съм като православен християнин, но въпреки това моите религиозни възгледи са доста по-широки. Често съм си задавал въпроса: “Защо в историята на човечеството е имало толкова много религиозни войни, а сега – атентати, при положение, че всички религии ни учат на любов?“ В търсене на отговори за себе си и в опити да разбера по-добре света, в който живея, съм се запознал добре с историята на принц Сидхарта Гуатама – по-късно наречен Буда, чел съм Корана, Библията, интересувал съм се и от Юдаизма, както и от вярванията в Япония и Китай – Конфуциянство, Даоизъм и т.н., които са по-скоро учения. Стигнал съм до заключения за самия себе си, най-важните от които са да уважавам вярванията на всички хора, за което вече споменах. Присъщо на човек е да вярва в някаква висша сила, да чувства, че някой мисли за него, дори в най-трудните моменти от живота му. За съжаление, обикновено се сещаме да бъдем добри и религиозни едва когато ни се случи някакво нещастие, а през останалото време изобщо не се сещаме.
За мен всяко събитие в живота се случва с причина, за да се учим и развиваме. Дори лошото. Както сме слушали за китайските Ин и Ян – доброто не може да съществува без лошото, както и лошото без добро. Тъмнината е просто липса на светлина. Не можеш да познаваш едното без другото. И ако всичко ни беше идеално, ако на Земята беше някакъв рай и се раждахме напълно равни, осигурени с храна и всякакви блага, нямаше да се развиваме и да се учим на нищо. Трудностите стимулират човек да се бори с тях и да се развива!
Моята представа за нещата е, че има някаква сила, висш разум, който знае всичко. Вярвам, че се раждаме много пъти и сме в различно ниво на развитие. Вярвам, че на някои хора животът им е по-лесен, защото не са подготвени за нещо по-трудно. Вярвам и че душите на някои хора са още в ранен етап, поради което не виждат истинските неща и лесно се залъгват в материални придобивки, които са тук, на Земята, и всъщност никога не ни принадлежат истински – човек гол се ражда и гол умира. Мисля, че всички сме свързани един с друг и съдбата на един човек се отразява на много други около него. Вярвам, че трябва да се стремим към разбиране и духовно развитие, да си помагаме едни на други и да бъдем по-добри. Дали ще се случи – не зная. Мога само да се надявам!
Само седмица, след като Богомил е изписан от болницата, в края на май 2005 година, приятелите му го виждат в залата за тренировки. Отначало е с патерици, а после без тях. Четири месеца по-късно започва нормални тренировки за Балканското първенство по културизъм в Скопие, Македония. Въпреки металната пластина на таза, той тренира усърдно, не се предава. След операция през 2006 г. махат тази пластина и през 2007 г. той става Балкански шампион по културизъм в Скопие. Казват му, че е най-качественият и най-добрият състезател от всички категории. През 2008 г. претърпява операция на очите и в същата година през есента печели турнира “Мечката“ в Бургас, в категория до 90 кг. През 2009 г. се дипломира с отличие и спира с професионалния културизъм. Поне за известно време.
Като дете си мечтал да бъдеш героя от книгите, а сега? Какви спомени ти навява името Копривщица?
Дядо ми имаше къща в Копривщица, където често ме водеше. Разказваше ми за героични моменти от българската история и за народните обичаи. А баба ми четеше всякакви книги и приказки. Бях чувствителен и историите силно ме впечатляваха. Искаше ми се да съм там и да помагам на добрите, за да не страдат, да побеждавам лошите и да има справедливост… Затова започнах да тренирам карате, а след това да се занимавам с фитнес. И до днес продължавам да вярвам, че всеки човек има някаква мисия в живота си. Продължавам да вярвам, че някой ден ще успея да бъда полезен за някого, да върша добро. Мисля, че още не съм достигнал този момент, в който съм онова, което винаги съм искал да бъда, но вярвам. Мисля че всичко, което ми се е случвало, е имало своя причина – уроци, които е трябвало да науча, за да се превръщам в онова, което е писано да стана. Дали съм прав – само времето ще покаже.
Що се отнася до Копривщица – винаги, когато се сетя за нея, се чувствам силен. В ушите ми зазвучават някои народни песни за български герои от времето на робството. Липсва ми планината, природата. Искам да вярвам, че това, което се случва сега, не е съдбата на нашия народ. Искам да вярвам, че ние сме много по-силни, щом сме оцелели 500 години под робство – че можем да се справим и в сегашните трудни времена и отново да бъдем велик народ! За съжаление, ако едно време си искал да направиш някого роб – връзвал си го с вериги насила, а днес ако искаш да направиш някого роб – използваш парите така, че той става твое притежание и дори го иска, дори сам е готов на всичко за пари, без да осъзнава, че ти принадлежи и е изгубил себе си.
Разкажи ни какво се случи като започна да търсиш работа и как попадна в Министерството?
След като се дипломирах, първоначално се заех сериозно да уча английски език и да получа сертификат. Предполагах, че сертификатът ще ми помогне да си намеря работа. Но в днешно време е много трудно да си намериш такава като юрист, по много причини. След дълго търсене на работа по специалността, най-накрая на едно място се уговорихме да започна. Зарязах всичко със залата в миналото, защото знаех, че е време да оставя тези неща назад и да поема по нов път. Продадох уредите и затворих залата. Знаех, че ще бъде трудно, като всяко ново начало, но трябваше да търся развитие там, както и да се стремя към постигането на детските си мечти. Но ме излъгаха и не ми направиха трудов договор. Не зная защо постъпиха така – всякакви хора има. Тогава започнах да изпращам CV-та на всички обяви, свързани с правото, и до адвокатски кантори, които открих в интернет, тъй като се дипломирах с отлични оценки и имах сертификат от Кембридж за владеене на английски език за юристи. Но нямах стаж. А и с моите мускули, хората ме възприемат с предубеждение. Не ме извикаха на нито едно интервю. Тогава видях в сайта на административен регистър, че на държавна работа се започва с конкурс. На конкурс с изпит можех да покажа какво знам, а не да ме оценяват по това как изглеждам, къде съм завършил и че нямам стаж. Реших, че това е моят шанс. Много се говори, че на държавна работа се влиза само с връзки, че няма как да стане, но реших лично да проверя. Не съжалявам, защото видях от собствен опит как протичат тези конкурси. Явих се на няколко в различни министерства и всеки път се класирах 2-ри или 3-ти. Към Министерството на труда имах на теста 30 от 30 точки, на изпита по английски език оценка 5.88, на устния 6.00 и въпреки всичко бях втори. Вече се бях отчаял, че наистина всичко е нагласено, когато ми се обадиха, че са били много впечатлени от представянето ми и че Министърът иска да ме вземат въпреки 2-то място. После разбрах, че спечелилата и работила там жена просто е трябвало да се премести. Но ето че все пак успях. Така отново се убедих, че човек не трябва да слуша другите, а е важно да не се отказва! Трудът и усилията няма да останат незабелязани, дори отначало да има неуспехи. Мисля, че е нещо като с културизма – даваш всичко от себе си и в един момент нещата се случват!
Какво друго ти се случи в последните години?
Загубих дядо още съвсем малък – бил съм на 7 години. А през лятото на 2013 г. баба ми се парализира напълно и на следващата година си отиде и тя. Междувременно с идването на новото правителство разбрах, че ще се сменят хора и разбира се аз ще бъда от тях. Изтеглих заем и трябваше спешно да намеря нова работа. Започнах да изпращам CV-та навсякъде и ми се обади частният съдебен изпълнител Мариян Петков. Още на следващия ден работех за него и така до ден днешен. Имах късмет. През 2014 г. участвах в благотворителен турнир по лег “Георги Огнянов“ и бутнах 202.5 кг. Не бях ходил на състезания от 2008 г., но тъй като беше с благотворителна цел, се съгласих. Тогава от Бодиконструктор ми предложиха работа при тях и сега съчетавам и двете. Прибирам се вечер след 18-19 часа, тренирам си и се занимавам със сайта на Бодиконструктор понякога – подготвям фитнес-програми за клиенти, пиша статии… Най-важно винаги е желанието, така че гледам да не изпускам тренировка, дори да отида в залата около 21 часа. Колкото и зает да е човек, ако наистина иска да тренира – или ще стане сутрин по-рано преди работа, или ще отиде вечер. Всичко друго са оправдания.
Можеш ли да се наречеш търсач? Има ли нещо, което все още не си открил в своя живот?
Мисля си, че цял живот съм търсач… не е ли всеки човек търсач на щастието? Повечето хора, за съжаление, го търсят на неправилните места – в материални придобивки, успехи в кариерата, доказване пред другите. Винаги съм искал истинска, безусловна любов – онази, която да ме приеме точно такъв, какъвто съм и заради която да бъда по-добър. Която да е с мен, независимо какво се случва – дали злополука, или материални проблеми, защото, както много пъти съм казвал: “Само онова, което е вътре в теб, никой не може да ти отнеме! Само то има значение!“ Не е ли най-голямото желание на всеки да бъде разбран и обичан точно такъв, какъвто е?
НАМЕРИ МЕ
Търсиш повече от онова, което познаваш…
От години очакваш нещо да се случи…
Надяваш се и мечтаеш, но вече не вярваш,
че някой може истински в теб да се влюби…
Не и като по филмите, не и като в книгите…
Аз все още вярвам в мига, който е вечен…
Потърси със сърцето си, освободи мислите…
Чакам да ме намериш в моя свят далечен…
ТЪРСАЧ
Аз съм търсач на Любов, за която не се пее в баладите,
търсач на чиста Любов, без болката и раните!
Любов, по-невероятна дори от любовта в сериалите!
Любов, която ще ти промени представите!
Само истинската Любов си струва в този свят студен!
Погледни ме в очите: в тях ще прочетеш за мен…
Ако и ти си търсач, не се чуди и приеми един съвет:
не ме пускай тази вечер да се прибера без теб!
~ Богомил Йорданов
Пишеш поезия, как така? Какво искаш да изразиш чрез нея?
Няма да лъжа, отначало започнах да пиша заради момичетата. Винаги съм вярвал в любовта, но не можех да я намеря. Хората имат изградени стереотипи, като например, че всички спортисти са глупави, че всичките са женкари и търсех някакъв начин да покажа какво чувствам вътре в себе си… Търсили са ме момичета, които искат нещо мимолетно, които като те видят така с мускули, си казват: “С този ще може вечерта да има нещо.“ Виждат повече тялото ти, отколкото теб самия. А много пъти сериозните изобщо не са ми давали никакъв шанс, казват ми: “Знам ги аз тези като теб женкари! Тия думи ходи и ги говори на някоя друга – не искам нищо общо да имам с такъв като теб!“ Това ме е наранявало много, но съм ги разбирал, защото хората не могат да четат мисли, а е пълно с лъжци. Нямало е как да покажа какво мисля, за да ми дадат шанс и да ме опознаят.
Чрез поезията исках да ме видят такъв, какъвто съм отвътре, преди да ме съдят по външния вид. Преди поезията беше нещо като вик: “Ето това съм аз! Не съм някакъв напомпан глупак! И аз имам сърце, и аз имам чувства, и аз имам нужда някой да ме прегърне и да ми каже, че ме обича!“ Но с времето спрях да мисля за това и започнах да пиша само моментни чувства и мисли. Напоследък пиша повече мотивиращи неща, защото хората имат нужда най-много от вяра. Имат нужда някой да им покаже, че знае как се чувстват и че ще се справят! Някой да им каже, че не са сами.
ТВОЯТА СОБСТВЕНА ИСТОРИЯ
Не гледай онези, на които им е лесно,
те вървят по отъпкан път, който друг им казва!
Вгледай се в себе си и нека да е честно:
и ти ли искаш живот, в който някой вместо теб решава?
След години ще бъдеш ли доволен,
когато погледнеш какво в миналото си направил?
Днешният ден е утрешният спомен,
направи го да се помни с нещо, което си оставил!
~ Богомил Йорданов
Ти си от поколението, което като деца не са имали мобилни телефони, таблети и компютър, на който с часове да играеш – какво би казал на днешните деца?
Да, по мое време постоянно излизахме навън и не се прибирахме по цел ден. Сега представата на децата за света се формулира изключително от информацията в интернет, от компютърните игри, филмите, телевизията. Децата не си играят като нас преди години и не мисля, че това е добре – както за здравословното им състояние, така и за психическото. Компютърът никога няма да може да замени природата, игрите на слънце, разговорите лице в лице, живия допир, емоциите. Този въпрос ме подсети за това какви бяха станали хората във филмчето “Уоли“.
Сега се изгражда един напълно измислен свят в интернет – всеки може да се представи за всякакъв, хората постоянно публикуват снимки във Фейсбук къде са били, какво са яли, какво са си купили. Развиват се комплекси, напълно неистински идентичности, преструващи се на важни или щастливи, а в действителност – зад компютъра често има някакъв самотен, нещастен и комплексиран човек. Това е ужасно. Аз винаги в интернет се държа така, както и на живо, но при голям процент от хората не е така. Получава се болно и нещастно общество, скрито зад усмихнати маски. И ние не можем нищо да направим – технологиите напредват и ценностите на хората се променят – хората се стремят да притежават предмети, обичат предметите, не стават истински близки и искрени в отношенията си, материалното става по-ценно от духовното. Можем само да правим онова, което ние смятаме за правилно за нас и да бъдем пример за останалите.
Какво друго би пожелал да ни кажеш?
Притесняват ме и проблемите с малцинствата. Европа ни притиска да ги интегрираме, но по неправилен начин. Дават им се помощи, които идват от джоба на работещите. Проблемът с високата раждаемост при тях също става сериозен. Аз съм убеден, че образованието е ключово при решаване на този и на много други проблеми в обществото.
Как да се интегрира човек без образование, как да му намериш работа? Кандидатства, а не го взимат, защото не е образован. После той казва “дискриминиран съм“. От Европа искат да се плащат помощи, а другите хора се озлобяват, че този човек не работи и получава помощи на техния гръб. Никой не разбира, че всъщност малцинствата нямат никаква вина за тази ситуация. Когато се родиш в тази среда, ти израстваш в затворена общност, в която родителите и всичките ти познати са ниско образовани и често никога не получават своя шанс в живота да развият истинския си потенциал.
Според мен подходът към образованието в България не е правилен. Образованието не е напълно достъпно, не е на необходимото ниво, учителите имат предубеждения към децата от малцинства, не се работи достатъчно в тази насока, не се обръща необходимото внимание и не се осъзнава колко важно наистина е образованието. Ако хората от малцинствата бъдат добре образовани, тогава те ще са конкурентни на пазара на труда, ще могат да си намерят по-добра работа и сами да се прехранват, а не да чакат помощи.
Чел съм за един експеримент в Индия. Там са пренаселени и бедността е голяма. Преди време е имало забрана да се раждат повече от 2 деца и били налагани глоби, но това изобщо не помогнало за намаляване на високата раждаемост. В същото време, в отделен район е протичала образователна програма за жените. Имало е безплатно и задължително обучение за младите момичета. Интересното е, че там раждаемостта рязко спаднала. Просто когато тези жени започнали да се образоват, те разширили светогледа си, придобили нови интереси, нови разбирания – те искали да се развиват още, да се занимават с нови неща. Вече разбирали, че не може просто да имаш дете, без да му осигуриш необходимите условия за правилно развитие, и така сами, без никой да ги задължава с глоби, допускали да забременеят много по-късно и обикновено имали 1 или 2 деца.
Този пример е само малка част от огромното значение на образованието. Затова според мен трябва да се обърне специално внимание на него, особено при малцинствените групи от населението. Всеки друг подход може да доведе само до етническо напрежение и недоволство. Образованието изобщо е решаващо при справянето с всички проблеми на обществото в днешно време и аз стоя твърдо зад думите си и се боря с всички сили за това, в което вярвам!
ДУШАТА
Има ли значение душата?
Скрита в тялото, тя винаги невидима остава…
Днес, в този свят на суетата,
кой може да разпознае истинското от лъжата?
~ Богомил Йорданов
ВИЖ ИНТЕРВЮ С АНА САВОВА – ИЗБРАНИЦАТА НА СЪДБАТА ОТ МАЛЦИНСТВАТА
Когато сутрин се събудиш, какво си мислиш? Какво те кара да се усмихнеш?
Всеки нов ден е ново начало, нови възможности. Усмихвам се за всичко, което може да бъде направено, за времето, което предстои. Усмихвам се, че още съм жив и съм тук, че имам възможност да дишам, да се движа, да говоря! Усмихвам се, защото винаги вярвам, че най-доброто предстои!
НАЙ-ДОБРОТО ОТ СЕБЕ СИ
Когато трудности те направят неспокоен,
остани непоклатим, остани достоен!
Няма проблем, който да е прекалено сложен,
няма път, който да е невъзможен!
Искаш ли нещо, бъди упорит, бъди сериозен,
бъди най-доброто, на което си способен!
~ Богомил Йорданов
Това е историята на момчето Богомил, а каква е вашата и как ще се развива занапред, зависи от самите вас – от вашите цели, от вашите мечти, от вашите вътрешни сили. Когато човек обича, иска да е обичан. Когато човек се бори с живота, иска приятелско рамо, на което да се опре… Но истинската сила е дълбоко в нас. Няма невъзможни неща, с желание и воля всичко се постига!
ТИ СИ СВОБОДЕН
Знаеш ли кой си и какво искаш от живота?
Времето минава, бъди себе си и поеми своята посока!
Не слушай онези, които наричат лудост твоите мечти,
които казват, че няма смисъл да гониш далечните звезди…
Тези хора не са имали смелостта да го направят,
не са вярвали в себе си, сега и в теб не вярват.
Но ти си свободен да бъдеш какъвто сам си пожелаеш,
върви смело напред и не спирай да мечтаеш!
~ Богомил Йорданов
КЪМ ЦВЕТОВЕ ОТ АУРАТА НА БЪЛГАРИЯ