Интервю на Снежана Бесарабова със Зор Алеф за сп. “Ентусиаст” 5/2010
Фотография: Личен архив
Зор Алеф (мистично име и литературен псевдоним на Анатолий Александрович Руденко) е роден през 1976г. в Москва в семейството на руския поет Александър Руденко и известната българска целителка Иванка. Ранното си детство той прекарва в планинското село Раковица, в дома на своята прабаба Мара – знахарка и вещерица. От 14-годишна възраст се занимава с целителска и духовна практика. На 15 години издава на руски и на български своята първа книга “Кръстът на посветения”, подписана с името Зор Алеф. Бързо придобива известност като духовен поучител, автор на мистични научно-популярни трудове и целител.
Сред многото книги, написани от Зор Алеф, най-известни са “Свещената терапия” (фундаментален труд, посветен на духовното целителство), двутомникът “Отговори за непосветения” и “Възвание към светлината”.
През 2000-та година Зор Алеф създава Школа на Единното Учение (на базата на езотеричната школа “Зор”, съществуваща от 1992г.). Под неговото ръководство отделенията на Школата работят в Москва, в Петербург, в София и в редица други градове на Русия и България; подготвя се откриване на нови отделения в европейски страни и в Азия. “Неспирната върволица от търсещи помощ хора пред дома на майка ми и личния ми опит ме доведоха до идеята, че ако искам да стигна до много повече хора, трябва да ги уча как сами да се лекуват.” – казва за поетия си път на целител Зор Алеф.
Зор Алеф не е рожденото Ви име. Какъв е коренът и значението на това име? Защо го избрахте?
Зор Алеф не е рожденото ми име, да. Зор Алеф е име, което съм приел на 7-годишна възраст. Бях седнал с въдица на брега на един планински язовир. Родителите ми се бяха отдалечили някъде и плуваха, ако не греша. Лекият ветрец си играеше с листата. И тогава дочух мъжки глас, който съвсем отчетливо, ясно каза: “Зор Алеф”. Много спокоен, мек и заедно с това дълбок, авторитетен глас: “Зор Алеф”. И толкоз… Аз ставам и започвам да се озъртам, защото гласът прозвуча близо до ухото ми. Обаче там е пустинен, празен бряг… Нямаше и рибари около мен. Храсти и вода, и вятър, и листа – това беше. И го забравих това нещо, просто го забравих за няколко години. А на 14-годишна възраст, когато вече в дома на майка ми – както знаете, тя беше прочута българска лечителка – започват да ми попадат стари книги (древноеврейски, латински, гръцки…), аз откривам, че тези думи означават “лъч, човек на Вселената”.
А какво е значението на Вашето рождено име? Знаете ли етимологията на Анатолий Александрович Руденко?
Анатолий е “подобен на Слънцето”, доколкото знам. Александрович – Александър е “мъжествен”. Руденко е стара украинска фамилия. Прадедите ми бяха украински дворяни.
Зор Алеф ли или Анатолий Александрович е всъщност артистът, който пее опера, спортува, плува, пише и лекува?
Не. Зор Алеф не е артистът, който пее, а е по-скоро мистикът, който включително прави и това – с не по-малко удоволствие от всичко друго, което прави. Какво да Ви кажа – музиката и пеенето са винаги втора любов за мен. Когато бях започнал да се занимавам с академичен вокал, всички мои преподаватели бяха информирани, че това ще остане втора любов. Те знаеха, че аз имам вече път, по който вървя. И си спомням, Царство й Небесно, една от моите вокални преподавателки – блестяща жена, Лиляна Сергеевна (тя почина) – в консерваторията бяхме и тя все настояваше да започна професионални занимания: “Защото, Зор, Вие пилеете потенциал!”… Аз й казах: “Лиляна Сергеевна, ако изпратите някой от Вашите тенори или баритони, да кажем, да ме замества с болните, с книгите, с учениците – няма проблем, аз ще дойда и ще бъда по-близо до Вас, и всеки ден ще се занимаваме.” Но уви, това е път – първа любов и втора любов…
Имате много занимания. А как минава един Ваш ден? Има ли разлика, когато сте в България и когато сте в Русия?
Има разлика, да. България – аз съм го казал това още преди повече от 10 години (мисля че беше за някакъв видински вестник, когато за първи път формулирах такава мисъл) – тя е перална машина за моята карма. Тук изпирам кармичните си дрехи. Защото ритъмът на съществуването в България е принципиално друг. Всяка държава, страна, общност, град има свой ритъм, в който съществува. Ритъмът в България в сравнение
с Русия – това е една мекота, една отпуснатост, една медитативност. На вас може да не ви се вярва, но трябва да попаднете в Москва, да разберете какво е да бъдеш целител там, където хипертрофията на човешкото страдание е максимална. Съответно аз казвам така – в Москва работя сериозно, а тук идвам да страдам и да боледувам. Но това е шега. Защо? Защото когато пристигна в България, всичките ми болни започват да излизат от мен един по един – крачка по крачка. Аз даже си спомням един такъв случай. Бяхме на морето и плувах. След това излязохме на брега. Бях с двама или трима ученици – учех ги как вълната измива от човека болката. Казвам: “Легнете сега и вижте. Ето, една вълна – излезе от мен, да кажем, Василич” – някакъв московски пациент. “Ето, втора вълна – излезе Танюша; трета вълна – излезе Надежда Николаевна.” И т.н. и т.н. Ти ги чувстваш как тези хора стават от теб и излизат. И в България става точно това – заедно с всичко останало.
Уморявате ли се да вършите и да съчетавате всичко това?
Имате ли нужда от уединение, от почивка? Определено се уморявам. Аз съм човек все пак – с физическо тяло. Умората бива толкова тежка, когато приемеш осем тежко болни души на ден, нали! Или когато работя с голяма зала – всички хора са в твоята аура, т.е. ти чувстваш какво става с хората в залата. И каквито и асимилационни механизми да съм изградил през годините от своята целителска дейност, това физическо тяло има свои закономерности. Аз си спомням фразата на Кришнамурти – големият духовен учител, макар че самият Кришнамурти отхвърляше понятието учител: “Колко мъдрост е потрябвало, за да бъде създадено тяло като това!” Какво има предвид той? Човекът, който поема отговорност за кармата, за пътя, за развитието на другите хора, за тяхното духовно и физическо добруване – през него минава всичко, каквото се случва с тези хора, той ги носи в себе си, както майката носи детето в утробата си. И това тяло трябва да го поеме това нещо. Аз много спортувам – плувам, играя тенис… Това е необходимо. Съдовете, нервите, кръвоносната система, фините канали да бъдат в надлежаща кондиция да проведат това, което тялото трябва да проведе.
Значи, Вие така се възстановявате?
Разбира се. Има цяла наука за това как се абсорбира една болка, как се асимилира, т.е. как се подлага на правилно преработване и как се освобождава човек от болката.
Как дойде идеята за Школата на единното учение?
Нямаше такава идея. Такива неща, какво да ви кажа – ти не ги мислиш, не ги обмисляш. Ти не може да ги родиш в недрата на своя ум. Големи неща – големите идеи, големите събития, ако искате – те се раждат някъде много високо в света на архетипите. И оттук нататък ти можеш да бъдеш удостоен да ги провеждаш. Човекът ги поема на раменете си. Първоначално това беше “Езотерична школа Зор”, която беше създадена, когато бях на 15 физически години. Тя отвори врати в Българския културно-информационен център в Москва. Даже и преди няколко дена намерих някои снимки от това отваряне на Школата, където съм 15 годишен. Седя пред една аудитория в залата на българския център – много сериозен, намусен, защото всички искаха да видят какво е това чудо, това дете, което там учи хората на нещо. И трябваше да се отстоява. Много, много усилия трябваше да се вложат. След това с годините разбрах, че школата не може да бъде “Зор” – тя не ми принадлежи. Аз мога да служа в нея. И когато това осъзнаване стигна до сърцето ми – през 2000-та година, на платото за медитация в Белоградчишката долина (така наричаме ние една група скали с особено значение, където школата се събира за определени практики) – през лятото на 2000-та година, август месец, дойдоха знаците на Единното учение. Това са 22 есенциални изречения, съдържащи мъдростта на древноегипетската система на тайните. Дойдоха, видях кръста на единството – знакът на нашата школа. Дойде и самото определение – Единно учение. Аз бях изумен, когато година или година и половина след това отворих една книга на руски философ-херметист – ако не греша, фамилното му име е Флуменко. Книгата се казваше “Питагорейските мистерии в учението на Платон”. Тя беше посветена всъщност на гръцкия херметист и на езотеричното учение на Платон. И там откривам, как този човек – който в никакъв случай не е духовен учител, но е проницателен мислител – говори, че несъмнено новото учение, което ще дойде за обновяване на древния херметизъм, ще трябва да бъде наречено само Единно учение.
Смятате ли, че Школата на единното учение носи нещо парадигматично ново за света?
И да, и не. Да – защото всяка епоха и всяко време налага нов език и ти трябва да говориш с нов език. Не – защото нищо ново под Луната няма. Това е преразказване на древната, съществуваща от векове истина, на езика на съвременния човек – адаптиране на тази истина към няколко групи хора. Едната група хора – това
са целителите. Значи, една важна част от Школата на единното учение, това е обучение специално за целители. (Моят път е започнал не като път на духовен учител, а преди всичко на целител.) Другата група – това са стремящите се към трансформация и хармонично усъвършенстване на своя живот – дълбоко стремящите се хора. Към тях са отправени по-вътрешните знания на Единното учение. И повъншното слово е отправено към всеки човек, който се стреми към някаква градивна промяна и към реализация на по-висш смисъл в живота си. За духовния учител се казва, че той винаги, като петел с прерязано гърло продължава да крещи за едно и също нещо. Защото въпросът даже не е в това какво говорите, а много важно е как говорите.
Вие може да изричате едни безусловни мъдрости, обаче с един интелектуално отнесен израз върху лицето, без изобщо да сте преживели това, за което става въпрос. Функцията на духовния учител е да “раздъвче” тези идеи, които винаги са били храна на човечеството; да позволи на хората да изсмучат сока на тези учения, да усетят вкуса им, да ги преживеят, да ги осъзнаят… Но Единното учение не е икуменическо движение. Икуменизмът е термин из областта на християнското обединение, което провъзгласява единство на всички църкви. Аз съм поддръжник на икуменизма в този смисъл, но Единното учение е нещо по-широко от външно обединяване на религии или учения. Единното учение е начин на мислене, то е език. Това е начин на мислене и на живот, който е адаптиран и към будиста, и към мюсюлманина, и към християнина, без да е нужно те да престават да се осъзнават като такива. Аз насърчавам хората от всички религии – ние имаме будисти, мюсюлмани, християни, последователи на хиндуизма и на йога… Това е една широка общност от хора в различни градове. Тях ги обединява философията на единството, мисленето на единството, където се утвърждава и се позволява на човек действително да осъзнае, че Създателят е един. Духът – Вседържителят, е един. Ние сме дошли тук да дъвчем тази жилава материя.
А сега ще Ви отведа към темата за любовта. Писали сте за нея, очаква се да излезе скоро на български нещо ново по този въпрос. Можете ли да кажете накратко Вашата философия за любовта?
Говорил съм и съм писал доста неща за любовта и ги има и в “Отговори за непосветения” – в първи и втори том. Има няколко беседи, посветени на любовта. И за възпитанието, и за зачеването. Книгата, която се готви сега, се казва “Пред портите на богинята”. Значи, най-простата философия за любовта е, че всичко каквото правиш, трябва да го извършваш с любов. Или ако вършиш нещо много обременяващо или някакъв тъжен дълг, или печална необходимост – тук учението казва: “Трябва да бъдеш безстрастен.” Но при всички положения, както има дясна и лява ръка, така и в живота на човека има любов и строгост – има милосърдие и ограничение. И ние казваме, че любовта, като проявяваща се енергия в живота ни, трябва да бъде хилядократно повече проявена от строгостта и ограничаващата енергия. Хората имат безброй илюзии за любовта. И следвайки илюзиите, те се изяждат взаимно. Но това не е любов. Любовта е богиня. Любовта е висшата от богините. Защото в нейната утроба зрее светът. Но истината е, че любовта не е нито женска енергия, нито мъжка. Ние я назоваваме с женски имена, за да я усетим по-близо до сърцето си. Но в действителност тя е андрогинно начало. Ти не можеш да разграничиш любовта. Например в брачната двойка: мъжът генерира инициативата за този любовен съюз, жената го износва – това са като “хвани” и “дръж”. Не може да се разчлени любовта полярно. Тя не е дуалистична – тя носи абсолютното единство в себе си. Затова по природата си тя е духовна, тя е извън полюсите. Тя е по-дълбока от безмълвието и по-високо от най-трепетното озарение. Затова безмълвието, озарението и светлината я следват, но само като
сенки, хвърлени от нейната слава. Тя е богиня с женски образ, но с андрогинна същност.
А има ли някакви правила и практики, които препоръчвате на Вашите ученици, или нещо като морални таблици, които знаем от религиите?
В божествения свят морал няма, има само етика. Има правила на окултната етика, които са формулирани, но духовният ученик не може да се развива по закона на принуждението. Ти не можеш да кажеш: “Правилно е да се следва това, това, това. Значи, ако не го правиш, ти си прегрешил срещу законите на обществото.” В Единното учение няма такова нещо. Ние следваме думите на апостол Павел, който е казал: “Всичко ми е позволено, но не всичко ми е полезно.” Аз мога само да кажа на хората кое не им е полезно и мога да кажа кое е несъмнено полезно. Има правила, има практики, има, ако искате, принципи и правила, които регламентират живота на ученика – но само дотолкова, доколкото той е дораснал до това да ги изпълнява съзнателно, свободно и по свое собствено желание и воля. Никой няма да ти каже: “Ей, ако не си извършил тази и тази практика, която се изпълнява три пъти на ден, ти си много неправ, да знаеш. Трупаш лоша карма.” Толкова учения и религии са насаждали в човека чувство за вина за това, че не спазва устои, отклонява се от догмата, че сега аз най-малко съм поборник на догмата в този свят. Но разбирам, че трябва да има систематизиране. Ако съществува порядък, ред и хармония – в живота на ученика съответно те също трябва да влязат.
Бихте ли разказали за някои особени моменти от живота си? Имате ли такива – критични, особени моменти?
Не мога да ви разкажа за такива моменти, защото целият ми живот е един особен момент. Просто каквото и да си спомня – няма ден, когато да не се случи нещо важно, голямо, значимо… Но ако говорим за иницииращи събития – след които прекрачваш праг… Има такива моменти – когато поставих точка в “Свещената терапия”, когато чух името си, когато излекувах първия си пациент, когато умря майка ми, когато дадох първата инициация на ученик – първото посвещаване, когато върнах първия човек от другия свят – умрял, в клинична смърт… Тези прагове са много в живота.
Кога усетихте тези вътрешни явления, които промениха живота Ви и Ви накараха да помагате на хората?
На 6-годишна възраст, може би. На 6-годишна възраст, когато се сблъсках с първите видения от миналото. Аз не говоря тук за съвсем съзнателен опит. Защото не разбирах тогава това – аз просто виждах видения от миналото. Но очевидно това е пробуждането. Бях 6-годишен, когато в един извор видях картини на далечното си минало – човек, свещенодействащ при някакъв каменен олтар. Видението не знам колко беше продължило – минута или повече. Моите роднини бяха на една нива – това беше в Стара планина. Имаше деца, с които играех. Отделих се от децата и се напътих да пия вода от този извор. Нямах никаква представа за горния свят, освен тази, която черпех от баба ми Мара. Но тя не даваше обяснения – тя показваше. Тя беше една изключителна знахарка и лечителка, но нищо не можеше да ти обясни как става – знаеше, че става по този начин. Но ти не можеш просто да бъдеш някакъв проводник, ти трябва да разбираш за какво говориш. Ти трябва да го преживееш това нещо. И всъщност голямото израстване се започна тогава, когато започнах да говоря на хората. Те бяха моята причина да разбера. Затова съм толкова благодарен на всички хора, които преминаха през школата на Единното учение за тези години.
