Когато ПОДГОТОВКАТА И УВЕРЕНОСТТА НАДДЕЛЕЯТ над страха
Интервю с Кирил Трифонов на Ралица Благовестова
за “Цветове от аурата на България”
Фотография и видео: Александра Вали
“Да, някои хора намират удоволствие в по-безопасни начинания, но екстремните спортове са нещото, което мен ме прави щастлив и аз съм избрал да правя” – споделя ни инженерът електротехник Кирил Трифонов за своето екстремно хоби, което не просто мечтае, а планомерно развива така, че да успее да превърне един ден в своя професия. Видеото по-горе ни запознава увличащо и експресивно с духа на необичайното му занимание, а в следващите редове може да се запознаем и с малко допълнителни подробности около начинанието му.
Интересът ти към спорта как се зароди?
Още от дете – от 3-годишен се катеря по дървета, по гаражи, по терасите на комшиите понякога и те ми се караха… Явно съм се родил с това нещо и ми беше интересно, както на повечето деца всъщност, но при мен различното е, че продължих и след като пораснах. Останах си див и правя това, което обичам.
Да следваш вътрешното си чувство – това ли е житейската ти философия в такъв случай?
Вярвам, че човек трябва да се занимава наистина с това, което го кара да се чувства щастлив – че трябва да намери своето призвание. Всеки е длъжен. Всеки се ражда с някакво призвание, с някакъв талант, който е задължен към обществото, към планетата, към Вселената, ако щем, да развие този талант и да направи нещо повече от това просто да ходи на работа, да изкарва пари и вечер да яде и да пие. Това е, в което аз вярвам.
Какво те накара да пожелаеш в последно време сериозно да се развиваш именно в хобито си? В него ли откриваш същинското си призвание и онова, което истински те зарежда?
По принцип мен си ме зареждаше този спорт – като хоби си тренирах и си ми беше готино. Просто в един момент вече бях в Англия, имах хубава работа, която ми донесе материална стабилност и след като се изпълниха първоначалните ми очаквания в този смисъл – видях, че това не може да е максимумът, който мога да постигна в живота като развитие. Виждах вече, че мога да си изпълня всякакви материални мечти и нищо не ми беше интересно. Знам, че мога да си купя джип. Знам, че мога да си взема, макар и на кредит на първо време, готина къща. Ако искам и яхта мога да си купя. То така или иначе и преди не са ме привличали кой знае колко материалните неща, но съм си имал някакви мечти, които са свързани с изкарване на пари, за да си купя нещо. И просто дойде един момент, в който осъзнах, че имам финансовата възможност и самото купуване на тези неща вече не ми носи нужното удоволствие. Исках нещо повече от това в живота си и реших, че мога да ставам по-добър в спорта, с който съм се захванал – просто искам в него да израствам по някакъв начин, защото е нещото, което ми носи най-голямото удоволствие и удовлетворение като занимание. Идеята ми е да ставам достатъчно добър, така че скоро това да е източникът ми на доходи и да напусна работата си. Да превърна хобито си в професия.
Това какъв спорт е всъщност?
Това, което правя, е част от паркура – на български “свободно придвижване в градска среда”. Една малка част от спорта, в която аз съм решил да се специализирам, защото ми е най-интересна и ми доставя най-голямо удоволствие. На мен ми харесва да се качвам по високи места и да правя стойки на ръце и други опасни движения.
С по-специализираните тренировки кога и как започна?
Занимавам се от 14 години със стойките на ръце – от 2002-ра. От 2007-ма се занимавам с паркур, а в последно време вече се занимавам сериозно с идеята да напредвам, да ставам по-добър, да израствам. До преди това го правех просто за забавление, като хоби. През 2007-ма попаднах случайно на клип с паркур и тогава разбрах, че това, с което аз се занимавам и правя за удоволствие, всъщност е спорт – точно моята същност и моето влечение. Спорт, който се занимава с това, което аз искам. Естествено, веднага се запалих! Започнах да търся информация, намерих форум на хора от Пловдив – родният ми град. Свързах се с момчетата и отидох да скачам с тях. Когато започнах да тренирам паркур, тогава ми дойде всъщност и идеята да правя стойки на опасни места. До тогава тренирах изключително на земя и не съм си и помислял дори, че бих могъл да ги правя на по-високо място.
Къде в Пловдив? По какви места ходите?
По подлези, на площад “Съединение”, на Гребната база, на тепетата – много места има, които са подходящи.
А уреди ползвате ли при тренировките си?
Не ползваме. Идеята на спорта е свободно предвижване в градска среда. Тоест трябва да се адаптираме към това, което средата предлага. Като предварителни тренировки понякога ходим в залата по спортна гимнастика, където ползваме наистина уреди, както и настилки, за да ни е по-меко, когато учим нови движения, които са по-опасни. Но това е преди да добием увереност да ги правим навън и като цяло идеята на спорта е ползването на това, което средата предлага – дали е градът, или планината – просто това, което имаш налично пред себе си. Номерът е да виждаш препятствията и да ги преодоляваш, а не сам да си изграждаш някакви, които след това да мислиш как да преодоляваш.
Това звучи много метафорично за житейските ситуации – помага ли като мислене заниманието и в такъв план по-точно?
Със сигурност помага, защото наистина – учиш се да реагираш, да решаваш проблеми и да търсиш най-добрия път, най-добрия начин да се справиш със ситуация точно както ние търсим най-добрия, или най-бързия, или най-ефективния начин да преминем някое препятствие.
А каква е професията, която в момента упражняваш, но искаш да замениш изцяло със спорта, въпреки че ти харесва по принцип, както разбрахме?
От 2014-та съм електромонтьор ЖП контактна мрежа в Англия, а преди това две години в България. Да, професията ми харесва, интересна е, нависоко е – което ми носи удоволствие, но все пак отнема време, отнема енергия, които време и енергия бих могъл да вложа изцяло в развиване на своя собствен талант и да стана по-добър в това, което съм избрал да правя.
И как точно виждаш превръщането на спортното занимание в професия?
Има много различни варианти, като да си отворя зала за паркур, да водя тренировки, да участвам в реклами, във филми, да изнасям представления на определени места като си събера отбор…
Не те ли е страх в опасните ти рискови изпълнения или точно в това е тръпката и смисъла на подобно занимание?
Страх ме е, разбира се, но залагам на подготовка. Хората виждат ефектното, виждат крайния резултат от усилията, но не виждат годините подготовка преди самата изява – с практическите опити на безопасни места, силовите тренировки, времето, което отделям за концентрация… Когато подготовката и увереността надделеят над страха, тогава стават успешните опити. Страхът е не само противник. Той в случая е мой приятел, защото е нещото, което ме задържа горе да не падна. Правя същите движения и на земята, но с много по-различна техника. Горе мисля и за това, че не трябва да падна – правя ги по такъв начин, че да си подсигуря безопасното изпълнение и безопасен евентуален неуспешен опит. Използвам страха като помощник да правя нещата разумно. Това е смисълът на това чувство – да ни предпазва.
Случвало ли ти се е да искаш да изпълниш нещо някъде, но да се откажеш, когато си усетил, че обстоятелствата не са благоприятни или нямаш достатъчно увереност в момента?
Случвало ми се е мускулите да отказват, когато страхът е прекалено голям. Случвало се е понякога да отида до някое място с идеята да се кача и да направя нещо, но съм се отказвал още преди да опитам. Понякога след като се кача преценявам, че не е подходящо и се отказвам тогава. Понякога опитвам, но не успявам… Усещам, че не съм подготвен за това място. Но винаги си тръгвам с идеята да се върна отново в по-подходящ момент.
А мислиш ли за опасността от фатален изход?
Докато правя изпълненията си никога не мисля за възможен фатален изход. Просто приемам, че такова нещо няма да се случи. Уверен съм, знам че дори и при евентуален неуспешен опит, няма да падна – помислил съм как да се хвана… Да, понякога, когато съм долу, си мисля какво би могло да се случи, дали мога да падна, но когато съм горе, ако не съм напълно уверен, просто не започвам.
Как се подготвяш за изпълнение? Споменаваш за медитация?
Когато кажа, че медитирам преди изпълнение, повечето хора си представят, че седя в поза лотос и пея “Харе Рама, Харе Кришна”. Обаче аз просто седя, концентрирам се, оглеждам мястото и земята долу, визуализирам самото движение няколко пъти в съзнанието си, освобождавам ума си от излишните мисли и се опитвам да се успокоя максимално. Накратко – концентрация.
Е, как хем мислиш, хем се освобождаваш от мисли?
Мисля си за движението. А казах, че се освобождавам от излишните мисли.
Добро уточнение! 
Разбрахме, че си вегетарианец – от кога това? И как взе такова решение?
Преди около три години – по съвети на двама мои приятели, единият от които е биолог, а другият лекар. Те ми разказваха за вредното влияние на месото върху организма и освен това не съм съгласен с отношението към животните във фермите.
Някаква разлика почувствал ли си от тогава? Защото се твърди, нали, че без месо организмът не може да се поддържа в добра физическа форма, особено пък в случая на активно спортуващите. Пречи ли ти това, или?
Всъщност откакто спрях месото, се чувствам дори по-силен – вдигам повече килограми в залата, правя повече повторения на някои силови упражнения. Това може да се дължи и на по-сериозния режим на тренировки наистина… Не съм сигурен дали вегетарианството ме е направило по-силен, но съм сигурен, че не ме е направило по-слаб.
