Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ УЧЕНИЯ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ и исихазмът
0

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ и исихазмът

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ и исихазмът
0

“Така и той от ранна възраст разцъфтя, като тутакси с
избора на своя живот се отдели съвършен и високорастящ.”

~ Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак

Ако на някого му е интересно да се потопи в епохата, на която е съвременник и съучастник Патриарх Евтимий Търновски, препоръчвам му да отгърне книгата на Климентина Иванова за него. Живо, богато, наситено с интригуващи детайли описание и сякаш гледаш филм – такова впечатление оставя нейната творба. Като се започне от общата картината на шумния, многолюден и многообразен Търновград с “царските дворци и патриаршията – разкошни, но и здраво укрепени, те вдъхват страхопочитание на местни и чужди”; и се продължи с Царевец, извишаващ се над всичко и с “три порти като лъчи, свързващи го с другите части” на града; с “екзотичния за търновчани фръзки квартал” на чуждоземците, “главно търговци”. Сред тях “минаващи тежко, подобаващо на тежката им търговия венецианци и дубровничани”, “едри светлокоси франки”, тук-там “ливанец, с поглед на лисица”, “израилтяни със странни източни дрехи”… Арменците и гърците живеели повече сред българите или “в приградските места”, а евреите имали своя махала “към южния край на Трапезица”

Не по-малко образно книгата на Климентина предава и идейния кипеж на времето – книжовното развитие с основни преводи, преписи, творби и сборници, които са богати на “сложни образи” и символи със “съкровен смисъл и свое многопластово тълкувание”… Разказва ни за монашеския живот, който за някои можел да бъде застинал в удобна, спокойна и добре уредена рутина, но не и що се отнася до искрено търсещите, духовно дейни и вдъхновени личности. Също за разцъфтяването на богомилството във всевъзможни форми до израждането му в адамитство даже. За зараждането и укрепването на исихазма – учението за безмълвната молитва и живата екстазна връзка с Бога, както и за сблъсъка на този вътрешен мистицизъм със схоластиката и рационализма на варлаамитството, в който сблъсък се разгарят ожесточени спорове, полемики и дебати, разделили на войнствуващи лагери едва ли не цялото царство и не само нашето…
За щастие, в Православието побеждава мистицизмът, докато западното Християнство все повече се рационализира – особено в лицето на протестантизма, отхвърлящ святостта на иконните образи, на повечето тайнства и т.н. От друга страна обаче, ученията за предсъществуванието на душите, прераждането[1] и апокастасиса[2], утвърждавани от “най-влиятелния” учител на ранното Християнство, “бащата на богословието” – “знаменитият”, “прочутият”, “великият” Ориген (роден ок. 185 в Александрия), а проповядвани и от още много други имена на Църквата, вече са изхвърлени официално от цялата християнска догматика – през 553 г. при Петия Вселенски Събор, проведен в Константинопол. Любопитно е, че в началните векове след Христа наблюдаваме в Християнството съвсем същата идейна битка – тогава конкретно между Платоновата идеалистичност и Аристотеловата рационалистична мисъл, в която  духът успешно е сведен до нивото на ума, а част от неговите неусвоени тайни са скриптирани донякъде в догматиката на Учението.

Интересно е да се отбележи (като нюанс за развитието на идеите през вековете), че съвременният окултизъм сочи създателката на теософското движение Елена Блаватска именно като споменатия именит  първоучител Ориген по прераждане, а нейната наследница Ани Безант – като Джордано Бруно в предишно въплъщение. В Евангелието намираме ясни потвърждения[3], че прераждането е неотменна част от Учението на Христос, но догматизираното и опредметено мислене ще прегърне всяко друго обяснение, за да отхвърли толкова естествената иначе непреривност на живота.

Придържайки се обаче към темата за безспорния колос в българската книжовна и дори държавническа дейност – “мистикът и воин” Патриарх Евтимий, се открояват няколко запомнящи се неща. Може би е важно първо да подчертаем, че цялата културна просветност в онези времена е обвързана с духовната дейност – с монашеската институция и с Църквата като институционалност. Това са били училищата, така да се каже, и от там са минавали и излизали грамотните и просветени хора на времето си, които наистина са се стремяли в болшинството си както към знания, така и към дълбоко личностно усъвършенстване. Конкретно за Евтимий едно от най-силно запечаталите се в съзнанието ми “сведения” от житието му е как неговият наставник Теодосий Търновски получава в бдението си видение за нерадостното бъдеще на България и за ролята на даровития си ученик в приемането на този тежък кръст. Усеща се някаква неизбежност и предсказано пратеничество – Евтимий сякаш е призван (по рождение определен) да намери и даде такава вътрешна духовна сила на народа ни, че той да може да се съхрани за векове и когато е уречено, отново да възкръсне от пепелищата. По нещо историята му напомня сякаш за Йосиф – синът на Яков[4], който въвежда пък евреите в египетското робство, но с друга мисия – да поемат от древната култура и социална изграденост на великата държава, защото имат Месия да посрещат след това, имат ново Учение да възприемат, макар че те и досега ги чакат! Е, можем спокойно да предположим, че по същата желязна догматична логика много ревностни християни ще пропуснат и “Второто пришествие”, за съжаление. Но казано е “който има уши, нека чуе”, “блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” и т.н.

IMG_9292

В ранното Християнство има обилие от живи и дълбоки идеи, от които с времето се избистрят каноните на вярата в общото съгласие. Въпросът е това общо съгласие да е рожба на издигнати духове и точно така е в началото. С удоволствие ще спомена Плотин с неговата школа, например. А за отбелязване е, че той и Ориген са били заедно ученици в школата на Амоний Сакас за известно време. Техният учител е познат с това, че в началото е сред пламенно приемащите навлизащите християнски тези и концепции, но с времето зараждащият се догматизъм и маниер на проповядване го превръщат в отрицател. Плотин също се отдръпва донякъде от Християнството, но не и от Христос като духовна същност, не и от дълбочината на Учението Му.
Ето какво ще отбележи Бърнард Ръсел в своята “История на западната философия (т. I, с. 412) за него: “Дийн Йънг в своята безценна книга върху Плотин справедливо подчертава онова, което Християнството му дължи като идейно наследство. Йънг изтъква, че св. Августин говори за Платоновата система като за ‘най-чиста и ясна в цялата философия’, а за Плотин като за човек, в който ‘Платон е оживял отново’ и който, ако бил живял малко по-късно, щял да ‘подмени някои думи и фрази и да се превърне в християнин’.

Още по-категорично, отново там, четем (с. 428 – 429): “Плотин е едновременно край и начало – край по отношение на гърците и начало по отношение на християнския свят. За дивия варварски свят, където свръхобилието от енергия е трябвало да бъде по-скоро обуздано и направлявано, нежели стимулирано, онова, което е могло да бъде проумяно от неговото учение, обръщащо погледа на човека навътре, а не навън, се е оказало благотворно, тъй като злото, с което е трябвало да се бори, не е била апатията, а бруталността. Работата по съхранението на всичко, което може да оцелее от неговата философия, била извършена от християнските философи през последните години на Рим.
Споменавам именно Плотин, защото той е, който извежда екстазата като метод на познание и сливане с Божественото, сродяващ го с идеите и практиките на исихазма. Освен това именно той е и този, който ражда термина теософия (богомъдрие), за да именува своето учение. И онова, с което се подчертава, че е имал да се бори, била бруталността – съвсем аналогично на обстоятелствата около оформянето на исихазма като един дълбок мистицизъм, с който да се обърне погледа на човека навътре, за да се устои на външния натиск за векове. Това са те – големите души, умове, духове. Родството им е неизбежно и видимо (ако пожелаем да видим, разбира се).

Можем да завършим отклонението към Плотин с един последен цитат от историята на Бърнард Ръсел (с. 419 – 420), който разкрива преживяването на вътрешното слияние с Висшето, към което аскезата отвежда стремящите се: Изпадането в ‘екстаза’ (извънпоставеността спрямо собственото тяло) е спохождало често Плотин. Много пъти се е случвало: ‘Издигнал се над тялото, в самия мене, станал външен за всички други неща и в себе си съсредоточен да съзирам чудна красота; тогава повече от всякога уверен в съобщността с най-висшия подарък да приемам живот най-възвишен, да постигам тъждественост с Божественото, пребивавам в Него посредством постижението на тази дейност, уравновесен над всичко, в Разума, и по-долу от Всевишното. При все това идва моментът на слизането от познание към разсъждение и след престоя си в Божественото питам себе си как така се случва, че мога сега да сляза и как Душата въобще е слязла в моето тяло; Душата, която дори и в тялото е висшето нещо, което е показала, че е’.[5]

Колкото по-масово става Христовото изповедание с вековете, за жалост логично е да идва и едно замъгляване във вижданията, да се промъква статиката на повторението без вникване, да се събужда съблазънта за яхване на една набираща скорост сила в изкривеността на лични амбиции, ламтения и изгоди. Спокойно можем да дадем в този дух като пример непотизма[6] в лицето на едни Борджии, Медичи, Орсини, Киджи, Конти и т.н. Даже не зная дали е нужно да се споменава опошляването на едно Мирово Учение за Любовта като приложност в лицето на Инквизицията, индулгенциите, кръстоносните походи, анатемите и т.н. Това е само натрапчивият белег за нивото на много от овластените водачи на човечеството, при които не духът, а умът в себичността му е вътрешният водач и повелител.

Очевидно не такъв е случаят обаче с първенствуващи водачески личности като Патриарх Евтимий. В източното изповедание по негово време наблюдаваме сякаш възвръщане – наблюдаваме едно възраждане на раннохристиянския подем, идейности и искрен пламенен стремеж към издигане, себенадмога, служене на великото и копнеж по несменните ценности. Цяла плеяда от дълбоко отдадени в търсенето на вътрешни върхове личности оставят за поколенията името си с идеи и личен пример. Достатъчно е да споменем имена като Григорий Синаит, Теодосий Търновски, Григорий Палама, Григорий Цамблак, Киприан, Ромул Видински, Калист…

Прави особено впечатление един любопитен факт, свързан с българското исихасткото ядро от това време. Колкото и последователна да е била винаги борбата на България за независима от гръцкото духовенство църква (за да не се позволи асимилация), в онзи период белязаните исихасти пресичат определени своеволия на Търновската патриаршия (от времето преди да поеме юздите й Евтимий), които подкопават връзката на Българската православна църква с Цариградската.

“Евтимий е изцяло на страната на Теодосий Търновски” – подчертава в книгата си Климентина Иванова (стр.37). “Петнадесетина години по-късно, когато сам става търновски патриарх, той задължава българските свещеници да споменават при литургия името на цариградския патриарх преди своето собствено име. Разкъсването на църковното единство, пък и войните между балканските държави, исихастите възприемат като първостепенна опасност” – заключава тя. Но има като че ли и още нещо. Някои от отклоненията на нашите свещеници говорят за известно западно влияние в църковните обреди, твърдят изследователите, а знаем, че голямата битка на исихазма е да съхрани мистиката в противовес на загърбващия тайнствата рационализъм, завладяващ все повече Запада, включително редиците на християнското изповедание. Именно тук идва усещането за особената важност на това да останем в лоното на Православието, а не да правим завой към Католицизма, най-общо казано. Защото извън концептуалните различия, дори най-повърхностният поглед върху аскетичните практики на безмълвниците говори за усвояване на енергии и сили отвъд физичното. Прозвището “пъпогледи” или ироничното “пъпоуми”, в съчетание с едно “особено положение на тялото” при съсредоточаването в молитвения унес, показва работа с невидимите енергийни центрове у човека, за които днес почти всеки малко или много е чувал. Няма как да не направим връзка в това отношение с най-известното предание за реалността на духовната властност и излъчване на Патриарх Евтимий – когато мисията му в служба на народ и Небе не е приключила, никой не може да го спре и ръката на палача замръзва във въздуха без да може да го посече…

IMG_9297
Темата за книжовното дело на Търновската школа ведно с нейния двигател и вдъхновител оставяме за специализираната литература, а настоящите леки акценти върху епохата и мисията на най-изявения патриарх в историята на Българската православна църква завършваме със замислящото утвърждаване:

“Бог стана човек, за да може човек да стане Бог.”

Думите са на св. Ириней Лионски от ІІ век сл. Хр., който е  ученик на Поликарп Смирненски, а Поликарп от своя страна приема вярата и знанието на новото изповедание в прякото си общение с любимия ученик на Учителя – Йоан Богослов.


Материалът е част от изданието “Цветове от аурата на България
Автор:
РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
Фотографии: Александра Вали

_____________________

[1] Пети Вселенски Събор, Константинопол 553 г.: “Всеки, който поддържа тайната доктрина за древността на душата и съответната й учудваща идея, че душата може да се връща, трябва да бъде анатемосан!”
[2] От гръцки ἀποκατάστασις – “възстановяване, възвръщане в предишно състояние”, възвръщане на творението към първоначалното единство с Твореца. Учението утвърждава, че нравствените сили са присъщи всекиму и спасението му зависи от свободната му воля, така че дори “дяволът” е способен на изправяне и покаяние и следователно може да бъде спасен. Освен от Ориген, учението е приемано от големи имена като наставника му Климент Александрийски, също от Григорий Нисийкси, Дидим Александрийски, Несторий, а отгласи се откриват и при Григорий Богослов, Василий Велики, свети Максим Изповедник и т.н.
[3] Виж Матей 17:10-13: “А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Йоана Кръстителя.”
[4] Виж Библия, кн. “Битие”, гл.37-50.
[5] Плотин, “Енеади” (IV, 8, 1)
[6] Непотизмът е характерното за Средните векове, особено в периода XIV–XVI век, раздаване на доходоносни длъжности от папата на свои близки и роднини с цел укрепване на властта си.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)