МОСТ МЕЖДУ НАРОД И ВЯРА | есе за саможертвата, вярата и личния избор)
Есе от ИЛИАН ПЕТРОВ (по-долу)
Литературен клуб “Кръстьо Пишурка” гр. Лом
художествен ръководител Юлий Йорданов
Снимки: www.vidin.government.bg
Подготвил: Ралица Благовестова
В началото на 2026 година Видинската света митрополия организира национален конкурс за есе по повод 210-тата годишнина от рождението на Екзарх Антим I. Тема на конкурса е:
“Историческата памет и съвременният смисъл на делото на Екзарх Антим I”
Организатори са Видинска света митрополия, съвместно с Областна администрация – Видин и ППМГ “Екзарх Антим I”. Конкурсът е насочен към ученици в две възрастови групи: от V до VII клас и от VIII до XII клас.
Церемонията по официалното награждаване на победителите се състоя на 16 февруари 2026 г. по време на тържествен концерт с участието на възпитаници на Софийска духовна семинария “Св. Йоан Рилски”, ППМГ “Екзарх Антим I” и Фолклорна студия “Северняци”. Събитието е част и от честванията по повод патронния празник на ППМГ “Екзарх Антим I”, заместник областният управител Ирена Николова връчи наградите на участниците в конкурса за есе и рисунка. Есето, което ви предлагаме по-долу на десетокласника Илиан Петров от гр. Лом печели първа награда във втората възрастова група.
В допълнение към ученическия конкурс, Видинската митрополия и Съюзът на българските писатели поддържат традиция за национален литературен конкурс на името на Екзарх Антим I с надслов “Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!”
МОСТ МЕЖДУ НАРОД И ВЯРА
Есе за саможертвата, вярата и личния избор
Има сутрини, в които събуждането не идва от алармата, а от глас. Не глас външен, а онзи вътрешен глас, който рядко слушаме. Глас, който ни пита: “Кой си ти, човече? Кого носиш в себе си? За какво би дал живота си, без да очакваш да получиш обратно?”
Аз съм обикновен човек. Съвременен. Минавам през деня, през задачите, през живота, както мнозина от нас с главата надолу и със сърце натежало. Живея във време, в което всичко се измерва в цифри, резултати, лайкове и печалби. Ала някъде в мен, дълбоко, дълбоко живее нещо друго. Един глас, една сянка на памет, една непризната вина, че забравям да бъда българин не по паспорт, а по дух.
Тогава се връщам. Не към новините, а към историята. Не към “героите” по телевизията, а към онези, които са се сраснали със земята и с кръста. Един от тях е Екзарх Антим. Не само като първи глава на Българската екзархия, а като човек, който не се е поклонил пред силните на деня, а е застанал прав, дори когато е било по-лесно да коленичи. Кой днес има смелостта да понесе затвор, унижение и политическа изолация, за да не предаде съвестта си? Кой днес може да бъде екзарх не само по сан, а по дух?
Антим I не е бил просто духовник. Бил е мост между народ и вяра, между страдание и надежда. С името му започва възкресението на Българската православна църква, когато нацията още кърви. Той не е вдигал лозунги, не е сочил път с пръст. Просто е тръгвал по него. Сам. И това го е направило пастир на цял народ.
Днес живеем в уж свободна България, но колцина от нас сме свободни вътрешно? Колцина не сме роби на страха, на апатията или на дребното оцеляване? Колцина сме готови да загърбим личния интерес в името на нещо по-голямо?
Някога, когато бях дете, дядо ми ми беше казал: “Истинският българин не се познава по носията, а по саможертвата. По това какво е готов да даде, без да чака отплата.” Тогава не разбрах. В последните години обаче започнах да разбирам. Всяка малка жертва в името на общото благо е свещенодействие. Когато отстъпиш място в автобуса, когато помогнеш на непознат, когато кажеш истината, дори ако ще загубиш. Когато останеш в България и съграждаш, вместо да избягаш. Това са съвременните кръстове, които носим. Това са нашите тихи екзарси. И когато в мен се надигне горчивото чувство, че “всичко е изгубено”, че “няма смисъл”, тогава се опитвам да си представя Антим I – възрастен, немощен и заточен, но с гордо вдигната глава. Не с оръжие, а с мълчаливо достойнство, той е отказал да признае власт, която не признава България. И в този отказ е възкресението ни.
Затова вярвам, че България не умира от икономиката, от политиката или от демографията. България умира, когато спрем да вярваме, че си струва да се жертваш за нея. И възкръсва, винаги възкръсва!, когато някой каже: “Аз ще понеса това! Аз ще остана! Аз ще вярвам!”
Когато погледна в очите на децата, когато ги видя с изгубени погледи пред екрана и без посока, тогава разбирам колко е нужен духът на Антим днес. Не като исторически образ, а като жив пример. Като ориентир, че може да си скромен и същевременно велик. Че може да носиш расо и да бъдеш стена. Че може да не държиш меч, но да отсичаш лъжата с поглед.
Може би ние, обикновените хора, няма да напишем историята. Но можем да я продължим. С всяка наша лична жертва, с времето, което даваме на другите. С прошката, която изговаряме, когато е най-трудно. С избора да живеем достойно. Не защото е лесно, а защото е правилно. И ето. В такива мигове се случва нещо странно. Вървиш по улицата, гледаш хората и внезапно, дълбоко в теб нещо трепва. Като че ли не само ти вървиш, а с теб крачат сенките на тези, които са били преди теб. Една бяла брада, едни мъдри очи и една шепа вяра. И тогава разбираш, че България не е просто земя. Тя е движение на духа. Тя е пробуждане. И ако някога възкръсне наистина, това ще бъде, защото в някого – може би точно в теб – е проблеснало това искрено “Да” пред кръста на времето.
Аз не съм Екзарх Антим. Нито съм герой. Но всеки ден се опитвам да бъда по-малко от себе си и повече за другия. Всеки ден, когато се събудя и вместо да проклинам, аз благодаря. Всеки ден, когато кажа “Не” на страха и “Да” на вярата, тогава България се пробужда в мен. И тогава знам – ако с моята саможертва, дори и малка, възкръсне един-единствен човек, едно дете, една надежда… аз ще бъда блажен.
