Знаци по пътя

Знаци по пътя
0

Хижа “Преспа” събужда у мен спомена на първото ми идване тук. Беше през юни на 1999 г. Слязох от автобуса в село Манастир около 18 часа и имах намерение да нощувам в местната туристическа спалня, но се оказа, че тя е в ремонт. Попитах няколко души на малкия площад дали някой не дава квартира, но отговорът беше отрицателен. Помолих да ми предложат човек, у когото бих могъл да пренощувам, като му платя, но за пръв път в Родопите не усетих и помен от съпричастност и гостоприемство. Реших, че изглеждам страшен с туристическа раница на гръб. Бях доста уморен след целодневен преход до Лъки, от където се качих на автобуса. Всичко показваше, че трябва да си вървя. На картата от село Манастир тръгват два маршрута – към хижа “Свобода” и хижа “Преспа”. Разстоянието до двете хижи изглеждаше еднакво, но аз си избрах да вървя към “Свобода”, защото беше по-близо до Кръстова гора, към която ме очакваше дълъг поход на следващия ден. Огледах се за маркер и след като го открих, тръгнах в бързо темпо, за да стигна по светло. На края на селото срещнах мъж, който ми каза, че най-вероятно в хижа “Свобода” няма да има хора и ще бъде заключена, така че е по-добре да избера другата. Съгласих се. Макар и да беше съвсем светло, започваше да захладнява – ясен знак за настъпващата вечер.

Току излязох от селото в рядка стара гора, осеяна с поляни, когато ме посрещна красив благороден елен. Забавих крачка, възхищавайки се на прекрасното създание. Силното животно стоеше точно на пътеката, вдигнало високо глава, над която се извисяваха изящни рога. Златен медал за хората, които стрелят по животни за удоволствие. Моят горски домакин явно съзнаваше, че не съм от тях, защото не мърдаше от пътеката, вперил очи право в мен. Когато разстоянието между нас остана около 15 метра, еленът се обърна и с невероятна лекота започна да подскача едновременно с четирите си крака, отдалечавайки се по пътеката. Аз на свой ред не откъсвах очи от него, мислейки как всеки момент ще се скрие някъде в гората. Когато се отдалечи на 70-80 метра обаче, той спря и обърна глава към мен, за да види дали го следвам. Когато отново го наближих, продължи все по пътеката и така повече от 20 минути. Бях доволен, че имам такава компания. Забравил умората си и разочарованието, което изживях в селото, вървях с широка крачка по нагорнището. В един момент еленът тръгна надясно по друга пътека. Огледах се и видях, че на това място се разделя маркировката за двете хижи. Моят път следваше този на елена. След минута животното сви между дърветата и се изгуби от очите ми. Постоях. Чаках да се върне, но си беше тръгнал. Едва сега осъзнах, че ми беше показал правилния път преди да си тръгне. Родопа ми беше изпратила водач.

4b_201106Erul_HDR11_HDR

Продължих бодро, зареден с емоции от срещата. След 2 часа ходене, в гората започна да се смрачава, вероятно защото вървях по северен склон, където слънчевите лъчи не проникват дълго през деня. Тъкмо започнах да се притеснявам и пред мен просветна. След малко стигнах до хижата, разположена на поляна с чуден изглед. Спрях да се полюбувам на пейзажа, допълнително обагрен със светлосенки. Слънцето се спускаше зад планинските върхове и осветяваше само високите части, а в ниското заедно със сенките изплуваха и мъгли. Не знам колко стоях така загледан в далечината, когато осъзнах, че не чувам гласове от постройката, до която съм се изправил. Качих стълбите до площадката и с чувство на обреченост натиснах дръжката на входната врата. Беше заключена. Явно сезонът не беше туристически, щом и тук нямаше хижар. Свалих раницата и обиколих цялата хижа с надеждата, че има и друг вход, и хора. Уви. Огледах прозорците на столовата, очаквайки да намеря някой отворен, но такъв нямаше. Тъй като имах само леко яке и не разполагах със спален чувал и постелка, единственият вариант оставаше огън, който да поддържам през цялата нощ. Трябваше да събера дърва. Преди да тръгна към близките дървета ми хрумна да се опитам да отключа. Имах два ключа – за апартамента ни и за входната врата. Извадих ги от раницата и пъхнах ключа от дома ми в ключалката на хижата. Завъртях и отключих, като че имах ключ за самата хижа. Изпитах огромно облекчение, че вместо да се опушвам в дълга и безсънна нощ, аз ще мога да си легна. Вечерях, измих се и все чаках да се появи някой, преди окончателно да се стъмни. Останах сам. Легнах си на отворен прозорец и заспах в свежестта на планинския въздух и дълбоката тишина.

На сутринта се събудих зареден с нови сили. Оправих леглото и багажа си. Измих се и реших да почакам още малко домакина. След половин час вперил очи на юг, от където трябваше да дойде някой, реших че е по-добре да вървя, защото ме чакаше преход от над 40 км. Извадих ключа от джоба си, за да заключа, но не се получи. Повече от 5 минути правих опити да го завъртя в някаква посока, но по всичко си личеше, че този ключ не е за тази врата. Накрая се предадох. Реших да тръгвам като оставя отключено, с вярата, че в планината не ходят лоши хора. В края на деня, седнал на стълбите пред църквата в Кръстова гора, разказах историята на няколко баби, които обслужваха храма и строящите се тогава параклиси. Накрая едната ми каза: “Хората са те изоставили, но Бог е бил с теб през цялото време.”

Автор: ВАЛЕНТИН ГРАНДЕВ
Личен блог: www.vprirodata.com
Фотографии (без връзка с текста): Любомир Андреев

LUPIX201105LUPY

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)