МИСЛОВНАТА СИЛА (6): Развитието на мисълта

ИЗТЕГЛИ КНИГАТА в pdf-формат

автор
А Н И   Б Е З А Н Т

~  ~  ~

ГЛА­ВА VI
Наб­лю­де­ни­е­то и пол­за­та от не­го

Пър­во­то не­об­хо­ди­мо не­що, за да има ис­тин­с­ко мис­ле­не, е вни­ма­тел­но­то и точ­но наб­лю­де­ние. Азът ка­то Поз­на­ва­тел тряб­ва да наб­лю­да­ва не-Аза с вни­ма­ние и точ­ност, за да ста­не той поз­нат и та­ка да се аси­ми­ли­ра от Аза.
Вто­ро­то не­що е въз­п­ри­е­ма­не­то на пред­ме­та и за­дър­жа­не­то на об­ра­за му в ум­с­т­ве­но­то тя­ло, т.е. спо­соб­ност­та да се под­да­ваш на впе­чат­ле­ния и да ги за­дър­жаш, ко­га­то бъ­дат по­лу­че­ни.
Ско­рост­та, с ко­я­то се раз­ви­ва ум­с­т­ве­но­то тя­ло ще бъ­де про­пор­ци­о­нал­на на вни­ма­ни­е­то и точ­ност­та на наб­лю­де­ни­е­то на Поз­на­ва­те­ля, как­то и на въз­п­ри­ем­чи­вост­та и за­дър­жа­не­то, про­я­вя­ва­ни от са­мо­то ум­с­т­ве­но, ще бъ­де и ско­рост­та на не­го­во­то раз­ви­тие; ско­рост, с ко­я­то не­го­ви­те скри­ти въз­мож­нос­ти ста­ват дейс­т­ва­щи си­ли.
Ако Поз­на­ва­те­лят не е наб­лю­да­вал вни­ма­тел­но мис­лов­ния об­раз или ако по­ра­ди не­раз­ви­тост ум­с­т­ве­но­то тя­ло е би­ло не­чув­с­т­ви­тел­но за всич­ко дру­го, ос­вен за по-сил­ни­те треп­те­ния на ня­кой вън­шен пред­мет, ви­до­из­ме­няй­ки се по то­зи на­чин в един не­съ­вър­шен, не­то­чен об­раз, то в та­къв слу­чай ма­те­ри­а­лът за раз­ми­съл е не­дос­та­тъ­чен и заб­луж­да­ващ. На пър­во вре­ме се пос­ти­га ед­но об­що очер­та­ва­не, в ко­е­то се гу­бят под­роб­нос­ти­те. Ка­то раз­ви­ва­ме въз­мож­нос­ти­те си и нат­руп­ва­ме по-фи­на ма­те­рия в ум­с­т­ве­но­то си тя­ло, от­к­ри­ва­ме, че по­лу­ча­ва­ме от съ­щия вън­шен пред­мет мно­го по­ве­че впе­чат­ле­ния, от­кол­ко­то сме по­лу­ча­ва­ли пре­ди.
Не­ка си пред­с­та­вим два­ма ду­ши, из­п­ра­ви­ли се сред по­ле­то пред един ве­ли­ко­ле­пен за­лез. Не­ка еди­ни­ят от тях е прост се­ля­нин-зе­ме­де­лец, кой­то ня­ма на­ви­ка да наб­лю­да­ва при­ро­да­та, ос­вен във връз­ка с ни­ви­те си; кой­то пог­леж­да не­бе­то са­мо за да ви­ди да­ли то обе­ща­ва дъжд или су­ша и не об­ръ­ща вни­ма­ние на дру­ги­те му стра­ни. Не­ка дру­ги­ят е чо­век на из­кус­т­во­то, ге­ни­а­лен ху­дож­ник, пре­из­пъл­нен с лю­бов към кра­со­та­та и при­вик­нал да ула­вя и да се рад­ва на вся­ка по-спе­ци­ал­на ли­ния и цвят. Фи­зи­чес­ко­то, ас­т­рал­но­то и ум­с­т­ве­но­то те­ла на зе­ме­де­ле­ца са из­п­ра­ве­ни пред ве­ли­ко­леп­ния за­лез и всич­ки треп­те­ния, пре­диз­ви­ка­ни от не­го, до­кос­ват но­си­те­ли­те на не­го­во­то съз­на­ние. Той наб­лю­да­ва раз­лич­ни цве­то­ве по не­бе­то и за­бе­ляз­ва, че е обаг­ре­но пре­об­ла­да­ва­що в чер­ве­но, ко­е­то обе­ща­ва ху­бав ден – до­бър или лош за не­го­ви­те по­се­ви спо­ред слу­чая. То­ва е всич­ко, ко­е­то той е в със­то­я­ние да из­в­ле­че от раз­к­ри­ва­ща­та се пред очи­те му глед­ка. Фи­зи­чес­ко­то, ас­т­рал­но­то и ум­с­т­ве­но­то те­ла на ху­дож­ни­ка са из­ло­же­ни на съ­щи­те въз­дейс­т­вия, но кол­ко раз­ли­чен е резул­та­тът. Фи­на­та ма­те­рия на не­го­ви­те те­ла въз­п­ро­из­веж­да ми­ли­он треп­те­ния, твър­де бър­зи и ефир­ни, за да зад­ви­жат гру­ба­та ма­те­рия на се­ля­ни­на. Вслед­с­т­вие на то­ва об­ра­зът на за­ле­за, от­пе­чат­ващ се у ху­дож­ни­ка, е съв­сем раз­ли­чен от то­зи у се­ля­ни­на. Неж­ни­те ню­ан­си на цве­то­ве­те, пре­ли­ва­не­то на един цвят в друг, проз­рач­но си­ньо, ро­зо­во и бле­до­зе­ле­но, обаг­ре­ни от злат­но за­ре­во и нап­ръс­ка­ни с цар­с­т­вен пур­пур – всич­ко то­ва той сле­ди с при­та­ен дъх в ек­с­таз от ра­дос­т­но въл­не­ние. В не­го се про­буж­дат всич­ки въз­ви­ше­ни чув­с­т­ва, лю­бов и въз­хи­ще­ние, пре­ли­ва­щи в по­чит и ра­дост, че та­ка­ва кра­со­та мо­же да съ­щес­т­ву­ва; по­я­вя­ват се най-въз­ви­ше­ни мис­ли, ко­га­то ум­с­т­ве­но­то му тя­ло за­поч­ва да се про­ме­ня под въз­дейс­т­ви­е­то на треп­те­ни­я­та, раз­на­ся­щи се в ум­с­т­ве­но­то по­ле от об­ра­за на за­ле­за. Раз­ли­ка­та в об­ра­зи­те, въз­ник­ва­щи у два­ма­та ня­ма вън­ш­на при­чи­на, а е ре­зул­тат от сте­пен­та на вът­реш­на­та въз­п­ри­ем­чи­вост; не ид­ва от­вън, а се дъл­жи на раз­ли­ки­те в спо­соб­ност­та да се от­го­ва­ря; не е в не-Аза, а в Аза и не­го­ви­те те­ла. Съ­об­раз­но те­зи раз­ли­ки е и ре­зул­та­тът – кол­ко мал­ко е въз­дейс­т­ви­е­то вър­ху еди­ния и кол­ко го­ля­мо вър­ху дру­гия!
Тук виж­да­ме от как­во го­ля­мо зна­че­ние е ево­лю­ци­я­та на Поз­на­ва­те­ля. Ця­ла все­ле­на от кра­со­та мо­же да съ­щес­т­ву­ва на­о­ко­ло ни, ней­ни­те въл­ни да ни об­ли­ват от всич­ки стра­ни и все пак за нас тя да не съ­щес­т­ву­ва. Всич­ко, ко­е­то е в ума на Ло­го­са на на­ша­та сис­те­ма, неп­рес­тан­но ни бом­бар­ди­ра – нас и на­ши­те те­ла. Бро­ят на треп­те­ни­я­та, ко­и­то мо­жем да въз­п­ри­е­мем от не­го, по­каз­ва сте­пен­та на раз­ви­ти­е­то ни. Оно­ва, ко­е­то е не­об­хо­ди­мо за из­рас­т­ва­не­то, не е про­мя­на във вън­ш­ни­те ус­ло­вия, а про­мя­на вът­ре у нас. Да­де­но ни е всич­ко, а ние тряб­ва да раз­ви­ем спо­соб­ност­та да въз­п­ри­е­ма­ме.
От ка­за­но­то до­тук мо­жем да зак­лю­чим, че ос­нов­но­то не­об­хо­ди­мо не­що за яс­но­то мис­ле­не е вни­ма­тел­но­то наб­лю­де­ние. Тряб­ва да за­поч­нем да ра­бо­тим за раз­ви­ва­не­то на та­зи спо­соб­ност във фи­зи­чес­ко­то по­ле, къ­де­то те­ла­та ни се сре­щат с не-Аза. Ние вър­вим на­го­ре, а вся­ко раз­ви­тие за­поч­ва от по-нис­ше­то по­ле и пре­ми­на­ва към по-вис­ше­то; ние въз­п­ри­е­ма­ме най-нап­ред вън­ш­ния свят и ед­ва то­га­ва треп­те­ни­я­та пре­ми­на­ват на­го­ре, или на­вът­ре, из­вик­вай­ки вът­реш­ни­те си­ли.
Вни­ма­тел­но­то наб­лю­де­ние е спо­соб­ност, ко­я­то тряб­ва съз­на­тел­но да се кул­ти­ви­ра. По­ве­че­то хо­ра по све­та хо­дят та­ка ся­каш са със зат­во­ре­ни очи. Мо­жем да про­ве­рим да­ли и ние вли­за­ме в то­ва чис­ло ка­то се по­пи­та­ме как­во за­бе­ляз­ва­ме, вър­вей­ки по ня­коя ули­ца. Мно­го хо­ра не за­бе­ляз­ват поч­ти ни­що, не им ос­та­ва поч­ти ни­ка­къв ясен об­раз; дру­ги – са­мо ня­кои не­ща, а тре­ти – мно­го. Ху­ден раз­каз­ва как се е обу­ча­вал да наб­лю­да­ва през вит­ри­ни­те сто­ки­те в ма­га­зи­ни­те на Лон­дон, пок­рай ко­и­то ми­на­ва, до­ка­то сти­га до по­ло­же­ние, ко­га­то вни­ма­ни­е­то му об­х­ва­ща и ре­гис­т­ри­ра ця­ла­та сто­ка на един ма­га­зин без да спи­ра, прос­то с един пог­лед. И обик­но­ве­но­то де­те, и ди­ва­кът са наб­лю­да­тел­ни, но спо­ред рав­ни­ще­то на тях­на­та спо­соб­ност да наб­лю­да­ват е и оцен­ка­та за ума им.
Ос­но­ва за яс­но­то мис­ле­не при сред­но раз­ви­тия чо­век е спо­соб­ност­та точ­но и бър­зо да наб­лю­да­ва. Хо­ра­та, ко­и­то наб­лю­да­ват нев­ни­ма­тел­но обик­но­ве­но са и те­зи, с най-обър­ка­ни­те мис­ли. Из­к­лю­че­ние пра­ви са­мо слу­ча­ят, ко­га­то умът е сил­но раз­вит, но е обър­нат на­вът­ре, и ко­га­то те­ла­та са доб­ре обу­че­ни по на­чи­на, из­ло­жен по-до­лу.
На въп­ро­са за­що не сме за­бе­ля­за­ли ни­що, кой­то тряб­ва­ше да си за­да­дем по-го­ре, би мог­ло да се от­го­во­ри: “Мис­лех си за дру­го не­що и за­то­ва не за­бе­ля­зах” и та­къв от­го­вор би бил прав­див, ако чо­ве­кът е мис­лел за не­що по-важ­но от то­ва да кон­цен­т­ри­ра вни­ма­ни­е­то си вър­ху пред­ме­ти­те, пок­рай ко­и­то ми­на­ва, за да си раз­ви­ва ум­с­т­ве­но­то тя­ло. Та­къв чо­век мо­же да е пос­тъ­пил доб­ре, че не е гле­дал; но ако не­го­ва­та ми­съл са­мо без­цел­но е ска­ча­ла от ед­но не­що на дру­го, то той е про­пи­лял вре­ме­то си нап­раз­но в по-го­ля­ма сте­пен, от­кол­ко­то ако бе­ше на­со­чил вни­ма­ни­е­то си на­вън.
Чо­век, дъл­бо­ко по­тъ­нал в мис­ли, обър­нат на­вът­ре, вмес­то на­вън, ня­ма да за­бе­ляз­ва пре­ход­ни не­ща и ня­ма да обър­не вни­ма­ние на ста­ва­що­то на­о­ко­ло му. За не­го ве­ро­ят­но не би би­ло цен­но в то­зи жи­вот да обу­ча­ва те­ла­та си в не­за­ви­си­ми наб­лю­де­ния, за­що­то ви­со­ко раз­ви­ти­те и до­ри са­мо от­час­ти раз­ви­ти­те хо­ра имат нуж­да от дру­го обу­че­ние.
Но кол­ко от не­наб­лю­да­тел­ни­те хо­ра са дейс­т­ви­тел­но “дъл­бо­ко по­тъ­на­ли в мис­ли”? По­ве­че­то от тях са за­е­ти с то­ва са­мо ле­ни­во да прег­леж­дат мис­лов­ни­те об­ра­зи, пов­та­ря­щи се в ума им, ся­каш прех­вър­лят съ­дър­жа­ни­е­то на своя гар­де­роб или ку­тия за скъ­по­цен­нос­ти. То­ва не е мис­ле­не, за­що­то да мис­лиш, оз­на­ча­ва, как­то ви­дях­ме, да ус­та­но­вя­ваш от­но­ше­ния, да при­ба­вяш но­ви не­ща. При мис­ле­не­то вни­ма­ни­е­то на Поз­на­ва­те­ля съз­на­тел­но е от­п­ра­ве­но към мис­лов­ни­те об­ра­зи и той уп­раж­ня­ва въз­дейс­т­вие вър­ху тях.
Раз­ви­ва­не­то на уме­ни­е­то да се наб­лю­да­ва е част от обу­че­ни­е­то на ума и те­зи, ко­и­то пра­вят то­ва, ще усе­тят, че умът им ста­ва по-бис­тър, си­ли­те му се уве­ли­ча­ват и той ста­ва по-лес­но уп­рав­ля­ем. Вед­нъж зад­ви­же­на, спо­соб­ност­та ни да наб­лю­да­ва­ме про­дъл­жа­ва да ра­бо­ти ав­то­ма­тич­но; ум­с­т­ве­но­то и дру­ги­те те­ла за­пе­чат­ват об­ра­зи­те, ко­и­то по­па­дат пред пог­ле­да им, без да им об­ръ­щат вни­ма­ние. То­га­ва ве­че прес­та­ва да е не­об­хо­ди­мо вни­ма­ни­е­то спе­ци­ал­но да бъ­де на­соч­ва­но към окол­ни­те пред­ме­ти, за да бъ­дат те въз­п­ри­е­ти и за­пом­не­ни. Вед­нъж не­що прос­тич­ко, но в сми­съ­ла на ка­за­но­то по-го­ре ми се слу­чи. При ед­но пъ­ту­ва­не в Аме­ри­ка се пов­диг­на въп­ро­сът ка­къв е но­ме­рът на ло­ко­мо­ти­ва на вла­ка, в кой­то пъ­ту­вах­ме. Но­ме­рът вед­на­га ми бе­ше под­не­сен от моя ум и не мо­же да се ка­же, че то­ва бе­ше слу­чай на яс­но­вид­с­т­во. (За яс­но­вид­с­ко виж­да­не ще­ше да е не­об­хо­ди­мо да тър­ся вла­ка в Ака­ши­е­ви­те ана­ли, за да ви­дя след то­ва но­ме­ра му.) Без как­ва­то и да е съз­на­тел­на на­ме­са от моя стра­на, ор­га­ни­те на ас­т­ра­ла и ума ми са наб­лю­да­ва­ли оно­ва, ко­е­то ста­ва край мен и са за­пи­са­ли но­ме­ра на вла­ка при вли­за­не­то му в га­ра­та. И ко­га­то чис­ло­то пот­ряб­ва, ум­с­т­ве­ни­ят об­раз на прис­ти­га­щия влак с циф­ра­та от­п­ред на ло­ко­мо­ти­ва се по­я­ви от са­мо­се­бе си вед­на­га. Вед­нъж при­до­би­та, та­зи спо­соб­ност е по­лез­на, за­що­то то­ва оз­на­ча­ва, че мо­же­те да си вър­не­те об­ра­зи­те на не­ща, ко­и­то са ми­на­ли пок­рай вас и не са прив­лек­ли вни­ма­ни­е­то ви, ка­то пог­лед­не­те за­пи­са, кой­то са нап­ра­ви­ли ум­с­т­ве­но­то, ас­т­рал­но­то и фи­зи­чес­ко­то те­ла.
Та­зи ав­то­ма­тич­на ре­гис­т­ра­ция, из­вър­ш­ва­на от ум­с­т­ве­но­то тя­ло из­вън съз­на­тел­на­та дей­ност на Джи­ва­та, се наб­лю­да­ва мно­го по-чес­то, от­кол­ко­то мо­жем да пред­по­ло­жим, за­що­то се знае, че ед­но хип­но­ти­зи­ра­но ли­це мо­же да раз­ка­же мно­го не­ща, ко­и­то са се слу­чи­ли пок­рай не­го, без да им е обър­на­ло вни­ма­ние. Те­зи впе­чат­ле­ния сти­гат до ум­с­т­ве­но­то тя­ло чрез мо­зъ­ка и се от­пе­чат­ват вър­ху не­го точ­но как­то и вър­ху мо­зъ­ка. Мно­го впе­чат­ле­ния, ко­и­то не са дос­та­тъч­но дъл­бо­ки, за да вля­зат в буд­но­то ни съз­на­ние, дос­ти­гат ум­с­т­ве­но­то ни тя­ло по то­зи на­чин – не за­що­то съз­на­ни­е­то не мо­же да ги въз­п­ри­е­ме, а за­що­то обик­но­ве­но не е дос­та­тъч­но буд­но, за да от­бе­ле­жи дру­ги, ос­вен най-дъл­бо­ки­те впе­чат­ле­ния. При хип­но­за, бъл­ну­ва­не, сън, ко­га­то Джи­ва­та от­със­т­ва, мо­зъ­кът пре­да­ва съ­би­ра­ни­те впе­чат­ле­ния, ко­и­то обик­но­ве­но са заг­лу­ша­ва­ни от мно­го по-сил­ни­те впе­чат­ле­ния, по­лу­ча­ва­ни от са­ма­та Джи­ва, или пре­диз­вик­ва­ни от нея. Но ако умът е обу­чен да наб­лю­да­ва и за­пис­ва ви­дя­но­то, то­га­ва Джи­ва­та мо­же по своя во­ля да си спом­ни ре­гис­т­ри­ра­ни­те чрез не­го впе­чатле­ния.
Та­ка, ако два­ма ду­ши вър­вят по ед­на ули­ца и са­мо еди­ни­ят е обу­чен да наб­лю­да­ва вни­ма­тел­но, въп­ре­ки че и два­ма­та ще по­лу­чат впе­чат­ле­ния, ко­и­то би­ха мог­ли не­съз­на­тел­но да ре­гис­т­ри­рат, впос­лед­с­т­вие обу­че­ни­ят наб­лю­да­тел ще е в със­то­я­ние да си ги при­пом­ни, а дру­ги­ят ня­ма да мо­же. По­не­же та­зи спо­соб­ност стои в ос­но­ва­та на яс­но­то мис­ле­не, за оне­зи, ко­и­то же­ла­ят да кул­ти­ви­рат и съз­на­тел­но да нап­рав­ля­ват мис­лов­на­та си си­ла, ще бъ­де доб­ре да се при­у­чат да наб­лю­да­ват и да по­жер­т­ват еле­мен­тар­но­то удо­вол­с­т­вие от то­ва, да се но­сят по те­че­ни­е­то на праз­ни­те фан­та­зии.

Раз­ви­тие на ум­с­т­ве­ни­те спо­соб­нос­ти

С нат­руп­ва­не­то на об­ра­зи ра­бо­та­та на Поз­на­ва­те­ля се ус­лож­ня­ва и из­вик­ва в упот­ре­ба ед­на след дру­га раз­лич­ни вро­де­ни на бо­жес­т­ве­на­та му при­ро­да спо­соб­нос­ти. Той ве­че не въз­п­ри­е­ма вън­ш­ния свят са­мо във връз­ка с не­го са­мия – ка­то съ­дър­жащ пред­ме­ти, ко­и­то му дос­та­вят удо­вол­с­т­вие или му при­чи­ня­ват мъ­ка, а пос­та­вя об­ра­зи­те на пред­ме­ти­те един до друг, изу­ча­ва ги от раз­лич­ни­те им стра­ни, раз­х­вър­ля ги на­о­ко­ло и от­но­во ги раз­г­леж­да. За­поч­ва да под­реж­да сво­и­те впе­чат­ле­ния, наб­лю­да­ва как един об­раз из­вик­ва друг и ре­да на тях­на­та пос­ле­до­ва­тел­ност. Ко­га­то един об­раз мно­гок­рат­но след­ва друг, за­поч­ва да очак­ва вто­рия, след ка­то пър­вия се по­я­ви, и та­ка пра­ви връз­ка меж­ду тях. (То­ва е не­го­ви­ят пър­ви опит за раз­ми­съл – от­но­во раз­буж­да­не на ед­на не­го­ва вро­де­на спо­соб­ност.) Раз­съж­да­ва, че тъй ка­то А и В ви­на­ги са се по­я­вя­ва­ли пос­ле­до­ва­тел­но, то ко­га­то се по­я­ви А, ще се по­я­ви и В. Ко­га­то то­ва не­го­во пред­виж­да­не се пот­вър­ди мно­гок­рат­но, свър­з­ва об­ра­зи­те в ед­но ка­то “при­чи­на” и “след­с­т­вие” и го­ля­ма част от пър­во­на­чал­ни­те греш­ки се дъл­жат на твър­де бър­зо­то ус­та­но­вя­ва­не на та­ка­ва връз­ка. По-на­та­тък, пос­та­вяй­ки об­ра­зи един до друг, ус­та­но­вя­ва тех­ни­те при­ли­ки и раз­ли­ки и раз­ви­ва спо­соб­ност­та да срав­ня­ва. Спи­ра вни­ма­ни­е­то си вър­ху об­раз, кой­то му дос­та­вя удо­вол­с­т­вие и се на­соч­ва към тър­се­не на пред­ме­та във вън­ш­ния свят, ка­то с то­зи из­бор раз­ви­ва съж­де­ни­е­то. Из­ра­бот­ва в се­бе си съ­що и усет за съ­от­на­ся­не по от­но­ше­ние на при­ли­ки и раз­ли­ки и гру­пи­ра пред­ме­ти­те спо­ред пос­то­ян­на­та им при­ли­ка, ка­то ги от­де­ля от дру­ги, с ко­и­то ви­на­ги имат раз­ли­ки. Тук съ­що се до­пус­кат мно­го греш­ки, ко­и­то се поп­ра­вят с но­ви наб­лю­де­ния, тъй ка­то в на­ча­ло­то Поз­на­ва­те­лят лес­но се заб­луж­да­ва от по­вър­х­нос­т­ни сход­с­т­ва.
По то­зи на­чин спо­соб­нос­ти­те за наб­лю­де­ние, раз­ли­ча­ва­не, раз­миш­ле­ние, срав­не­ние и съж­де­ние се раз­г­ръ­щат пос­ле­до­ва­тел­но и се раз­ви­ват с уп­раж­ня­ва­не­то. Та­ка ас­пек­тът Зна­ние на Аза се раз­ви­ва бла­го­да­ре­ние мис­лов­на­та дей­ност и пос­то­ян­но пов­та­ря­щи­те се дейс­т­вия и вза­и­мо­дейс­т­вия меж­ду Аза и не-Аза.
За да ус­ко­рим раз­ви­ти­е­то на те­зи спо­соб­нос­ти, тряб­ва по своя во­ля и съз­на­тел­но да ги уп­раж­ня­ва­ме, из­пол­з­вай­ки ежед­нев­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва ка­то удоб­ни слу­чаи за раз­ви­тие. Как­то спо­соб­ност­та за наб­лю­де­ние мо­же да бъ­де раз­ви­та в ежед­не­ви­е­то, та­ка мо­жем да се обу­ча­ва­ме и да виж­да­ме сход­с­т­ва­та или раз­ли­чи­я­та меж­ду пред­ме­ти­те око­ло нас, да пра­вим зак­лю­че­ния и да ги под­ла­га­ме на про­вер­ки в но­ви си­ту­а­ции, да срав­ня­ва­ме и от­съж­да­ме; и всич­ко то­ва – съз­на­тел­но и с пред­паз­ли­вост. При та­ка­ва це­ле­на­со­че­на дей­ност мис­лов­на­та си­ла на­рас­т­ва бър­зо, до­ка­то нак­рая сти­га­ме до оно­ва, към ко­е­то съз­на­тел­но сме вър­ве­ли, усе­щай­ки го ве­че ка­то на­ше соб­с­т­ве­но при­те­жа­ние.

Обу­ча­ва­не на ума

Да обу­ча­ва­ме ума в да­де­но нап­рав­ле­ние, оз­на­ча­ва да го обу­чим из­ця­ло до оп­ре­де­ле­на сте­пен, за­що­то вся­ко кон­к­рет­но обу­че­ние ор­га­ни­зи­ра ма­те­ри­я­та на ум­с­т­ве­но­то тя­ло и раз­буж­да за про­я­ва ня­коя от си­ли­те на Поз­на­ва­те­ля. Раз­ви­та, та­зи спо­соб­ност мо­же да бъ­де на­соч­ва­на към пос­ти­га­не­то и в ус­лу­га на вся­как­ва цел.
Не тряб­ва оба­че да заб­ра­вя­ме, че обу­че­ни­е­то на ума не се със­тои в то­ва да бъ­де тъп­кан с как­ви ли не фак­ти, а в то­ва да бъ­дат съ­бу­де­ни не­го­ви­те вът­реш­ни си­ли. За ве­ли­ки­те Учи­те­ли, ко­и­то пред­вож­дат чо­веш­ка­та ево­лю­ция, се каз­ва, че зна­ят всич­ко, ко­е­то съ­щес­т­ву­ва в Слън­че­ва­та сис­те­ма, но то­ва не оз­на­ча­ва, че всич­ко, ко­е­то се случ­ва в нея е неп­ре­къс­на­то в об­се­га на тях­но­то вни­ма­ние, а че до­тол­ко­ва са раз­ви­ли в се­бе си ас­пек­та Зна­ние, че все­ки път, ко­га­то обър­нат вни­ма­ни­е­то си в кое да е нап­рав­ле­ние, те по­лу­ча­ват зна­ние за пред­ме­та, към кой­то са се обър­на­ли. То­ва е не­що мно­го по-ве­ли­ко от без­с­мис­ле­но­то нат­руп­ва­не на фак­ти в ума; точ­но, как­то е мно­го по-съ­щес­т­ве­но и зна­чи­мо да ви­диш сам да­ден пред­мет, от­кол­ко­то да си сляп и да си в със­то­я­ние да го опоз­на­ваш са­мо чрез опи­са­ни­е­то, ко­е­то ня­кой друг ти да­де. Раз­ви­ти­е­то на ума се из­мер­ва не в броя на об­ра­зи­те, ко­и­то за­дър­жа, а в раз­ви­ти­е­то на ас­пек­та зна­ние – спо­соб­ност­та да въз­п­ро­из­веж­да в се­бе си всич­ко, ко­е­то му се пре­дос­та­ви. Тя е при­ло­жи­ма в ус­ло­ви­я­та на вся­ка друга Все­ле­на, как­то е в ус­ло­ви­я­та на та­зи, и вед­нъж раз­ви­та, ще е ве­че на на­ше раз­по­ло­же­ние да си слу­жим с нея по вся­ко вре­ме на ко­е­то и да е мяс­то.

Об­щу­ва­не с по-нап­ред­на­ли

Обу­че­ни­е­то на ума мо­же да бъ­де мно­го под­по­мог­на­то, ако чо­век съ­жи­тел­с­т­ва с хо­ра, ко­и­то са по-ви­со­ко раз­ви­ти от не­го. Чо­век с по-раз­ви­та мис­лов­на дей­ност мо­же да ни по­мог­не, за­що­то раз­п­ръс­к­ва край се­бе си треп­те­ния от по-висш по­ря­дък, в срав­не­ние с те­зи, ко­и­то са­ми­те ние сме в със­то­я­ние да из­лъ­чим. Ед­но пар­че же­ля­зо, ле­жа­що на зе­мя­та, не мо­же да за­поч­не да треп­ти с чес­то­та­та на топ­лин­ни­те треп­те­ния от са­мо­се­бе си, но ако бъ­де пос­та­ве­но бли­зо до огън, ще въз­п­ри­е­ме треп­те­ни­я­та на огъ­ня и та­ка ще се стоп­ли. Ко­га­то сме бли­зо до ня­кой въз­ви­шен чо­век, не­го­ви­те треп­те­ния вли­я­ят на на­ши­те ум­с­т­ве­ни те­ла и въз­буж­дат в тях съ­от­вет­ни треп­те­ния, та­ка че ние зат­реп­тя­ва­ме сим­па­тич­но. През то­ва вре­ме има­ме усе­ща­не­то, че ум­с­т­ве­на­та ни си­ла на­рас­т­ва и че сме спо­соб­ни да раз­бе­рем не­ща, ко­и­то обик­но­ве­но ни се из­п­лъз­ват. Ко­га­то от­но­во ос­та­нем са­ми, ус­та­но­вя­ва­ме, че те­зи не­ща си ос­та­ват мъг­ля­ви и обър­ка­ни.
До­ка­то слу­шат ня­коя лек­ция, хо­ра­та раз­би­рат мно­го яс­но уро­ка, кой­то се пре­по­да­ва. Те си тръг­ват до­вол­ни, че са при­до­би­ли но­ви зна­ния. На след­ва­щия ден, же­ла­ей­ки да спо­де­лят с при­я­тел при­до­би­то­то, сък­ру­ше­ни ус­та­но­вя­ват, че не мо­гат да въз­п­ро­из­ве­дат иде­и­те, ко­и­то пред­ния ден са им из­г­леж­да­ли тол­ко­ва яс­ни и раз­би­ра­е­ми. Чес­то въз­к­лик­ват не­тър­пе­ли­во: “Си­гу­рен съм, че го зная, на ези­ка ми е, са­мо ако мо­жех да го уло­вя и пре­дам!” То­ва усе­ща­не ид­ва от спо­ме­на за треп­те­ни­я­та, ко­и­то са из­пит­ва­ли ум­с­т­ве­но­то тя­ло и Джи­ва­та. Но то­ва са би­ли треп­те­ни­я­та на дру­гия чо­век, те са ид­ва­ли от­вън, а не от­вът­ре. Чув­с­т­во­то на нес­по­соб­ност, ко­е­то из­пит­ва­ме при опит да ги въз­п­ро­из­ве­дем, оз­на­ча­ва, че въз­дейс­т­ви­е­то тряб­ва да бъ­де пов­то­ре­но не­кол­кок­рат­но, пре­ди да мо­жем са­ми да ги въз­п­ро­из­веж­да­ме с треп­те­ния, за­поч­на­ти от­вът­ре. Поз­на­ва­те­лят тряб­ва да е треп­тял под вън­ш­но въз­дейс­т­вие в те­зи чес­то­ти мно­го пъ­ти, пре­ди да е в със­то­я­ние да въз­п­ро­из­ве­де треп­те­ни­я­та по своя во­ля. По си­ла­та на не­го­ва­та ес­тес­т­ве­на при­ро­да то­ва мо­же да ста­не ед­ва ко­га­то е зас­та­вен да от­го­ва­ря на оп­ре­де­ле­ни вън­ш­ни въз­дейс­т­вия. Вро­де­на спо­соб­ност имат и два­ма­та Поз­на­ва­те­ли в ед­нак­ва сте­пен, но еди­ни­ят я е раз­вил, а у дру­гия тя е още ла­тен­т­на.
В то­ва се крие ед­но от пре­и­му­щес­т­ва­та на об­щу­ва­не­то с по-нап­ред­на­ли от нас хо­ра. Ние пе­че­лим от бли­зост­та си с тях и из­рас­т­ва­ме под тях­но­то сти­му­ли­ра­що вли­я­ние. По то­зи на­чин един ис­тин­с­ки учи­тел ще по­ма­га на сво­и­те уче­ни­ци по­ве­че, от­кол­ко­то с как­ви­то и да би­ло про­из­не­се­ни ду­ми.
Лич­но­то об­щу­ва­не е един мно­го ва­жен фак­тор за то­ва вли­я­ние. Но ако не е въз­мож­но, из­к­лю­чи­тел­на пол­за мо­же да се из­в­ле­че и от кни­ги­те, ако са из­б­ра­ни мъд­ро. Ко­га­то че­тем твор­би­те на ня­кой на­ис­ти­на ве­лик ав­тор, тряб­ва да се от­пус­нем, та­ка че да въз­п­ри­е­мем кол­ко­то се мо­же по­ве­че от не­го­ви­те мис­лов­ни треп­те­ния. Тряб­ва да се спи­ра­ме вър­ху от­дел­ни­те мис­ли, да раз­съж­да­ва­ме вър­ху тях, да ги пре­жи­вя­ва­ме и да се опит­ва­ме да из­ве­дем от ду­ми­те це­ли­ят им скрит сми­съл. Вни­ма­ни­е­то ни тряб­ва да се на­со­чи към оно­ва, ко­е­то ис­ка да ни вну­ши пи­са­те­лят през бу­ло­то на сво­и­те ду­ми. Та­ко­ва че­те­не въз­пи­та­ва и раз­ви­ва ум­с­т­ве­ни­те ни си­ли. Ко­га­то не вла­га­ме тол­ко­ва уси­лия при че­те­не­то, то мо­же да ни слу­жи ка­то от­мо­ра – за при­ят­но пре­кар­ва­не на вре­ме­то – и съ­щев­ре­мен­но ка­то въз­мож­ност да нат­ру­па­ме мно­жес­т­во цен­ни фак­ти в ума си, ко­и­то би­ха мог­ли да ни бъ­дат от пол­за. Че­те­не­то да­ва им­пулс на раз­ви­ти­е­то ни и не тряб­ва да бъ­де пре­неб­рег­ва­но от оне­зи, ко­и­то же­ла­ят да се раз­ви­ват, за да бъ­дат по­лез­ни на се­бе си и на дру­ги­те.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

МИСЛОВНАТА СИЛА (7): Съзнание има там, където има предмет, на който да бъде отвръщано МИСЛОВНАТА СИЛА (5): Природата на паметта МИСЛОВНАТА СИЛА (3, 4): Предаване на мисли от разстояние, Зараждане на мисълта МИСЛОВНАТА СИЛА (2): Творецът на заблудата, Изграждане и развитие на умственото тяло