ДРЕБНИТЕ ТИРАНИ (2)

Из книгата “Огънят отвътре” на Карлос Кастанеда.

Дон ХУАН ПОДХВАНА ТЕМАТА за владеенето на съз­нанието едва след няколко месеца. Бяхме в къщата, където живееше нагуалската група.
– Хайде да се поразходим – предложи ми дон Хуан, слагайки ръка на рамото ми. – Или още по-добре, да отидем на градския площад, където има много хора и да седнем да поговорим.
Изненадах се, когато ми заговори, защото от няколко дни бях в къщата, а той и едно “здравей” не ми беше ка­зал.
Докато излизахме от къщата с дон Хуан, Ла Горда ни пресрещна и настоя да я вземем с нас. Изглеждаше ре­шена да не приема отказа за отговор. Дон Хуан й каза много твърдо, че има да обсъжда нещо насаме с мен.
– Ще си говорите за мен, нали? – рече Ла Горда, като тонът и жестовете й издаваха едновременно подозре­ние и раздразнение.
– Точно така – отвърна дон Хуан сухо и мина покрай нея без дори да я погледне.
Последвах го и двамата мълчаливо извървяхме разс­тоянието до градския площад. Когато седнахме, го по­питах какво толкова, за Бога, имаме да обсъждаме за Ла Горда. Не можех да забравя застрашителния й поглед, който ни беше хвърлила на излизане.
– Няма какво да обсъждаме за Ла Горда или за който и да е друг – рече той. – Казах й това само за да прово­кирам огромното й самомнение. И имаше ефект – тя побесня. Ако я познавам добре, досега вече си е гово­рила достатъчно дълго, за да укрепи самоувереността и справедливото си възмущение, че е била пренебрегната и поставена в такова глупаво положение. Няма да се изненадам, ако ни нападне и тук на пейката.
– Щом няма да говорим за Ла Горда, тогава какво ще обсъждаме? – попитах аз.
– Ще продължим разговора, който започнахме в Оаксака – отвърна той. – За да разбереш обяснението на съзнанието, ще са необходими върховни усилия от твоя страна и желание да се местиш напред-назад меж­ду нивата на съзнанието. Докато трае разговорът ни, ще са ми необходими твоята пълна концентрация и търпе­ние.
Почти като оплакване му казах, че ме е накарал да се чувствам много неловко, като не е искал да разговаря с мен през последните два дни. Той ме погледна и пов­дигна вежди. Лека усмивка заигра по устните му и изчез­на. Осъзнах, че ми даваше да разбера, че не съм по-стока от Ла Горда.
– Провокирах самомнението ти – рече той намръ­щено. – Самомнението ни е най-големият ни враг. По­мисли и ще видиш, че това, което ни прави слаби, е чув­ството на обида от делата и злодеянията на събратята ни. Самомнението ни изисква да прекарваме по-голяма част от живота си обидени от някого. Новите ясновидци препоръчват – продължи дон Хуан – да се полагат всички усилия да се изкорени са­момнението от живота на воините. Аз съблюдавах тази препоръка и голяма част от заниманията ми с теб целяха да ти покажат, че без самомнението ние сме неуязвими.
Докато го слушах, очите му изведнъж силно заблес­тяха. Помислих си, че сигурно всеки момент ще се разс­мее, а нямаше причина за смях, когато се сепнах от вне­запна и болезнена плесница по дясната ми буза.
Скочих от пейката. Ла Горда стоеше зад мен с все още вдигната ръка. Лицето й бе почервеняло от гняв.
– Сега вече можете да кажете каквото си искате за мен, и то с основание – изкрещя тя. – Но ако имате да ми казвате нещо, кажете ми го в лицето.
Избухването й изглежда я изтощи, защото седна на цимента и зарида. Дон Хуан бе обладан от неописуема радост. Аз бях се вцепенил от чиста ярост. Ла Горда ме изгледа свирепо, а след това се обърна към дон Хуан и кротко му каза, че нямаме никакво право да я критику­ваме.
Дон Хуан така се превиваше от смях, че почти докос­ваше земята. Не можеше дори да говори. На няколко пъти се опита да ми каже нещо, но не успя и накрая ста­на и тръгна на някъде, като тялото му продължаваше да се тресе от смях.
Тъкмо щях да хукна след него, все още гледайки Ла Горда кръвнишки – в този момент ми се струваше жалка, когато ми се случи нещо странно. Разбрах какво му беше толкова смешно на дон Хуан. Ла Горда и аз бяхме ужася­ващо еднакви. Самомнението ни бе монументално. Из­ненадата и яростта ми, когато получих плесницата, бяха точно като гнева и подозрението на Ла Горда. Дон Хуан бе прав – бремето на самомнението е ужасна пречка.
Тогава, въодушевен, изтичах след него, а сълзи се стичаха по бузите ми. Настигнах го и му казах какво съм осъзнал. Очите му блестяха дяволито и доволно.
– А какво да правя с Ла Горда? – попитах аз.
– Нищо – отвърна той. – Осъзнаването винаги е лич­но.
Той смени темата и каза, че според поличбите тряб­вало да продължим разговора си в неговата къща или в голямата стая с удобни столове, или в задния двор, кой­то бе опасан от покрит коридор. Той каза, че винаги, ко­гато дава обясненията си вътре в къщата, тези две места ще бъдат забранена територия за всеки друг.
Върнахме се в къщата. Дон Хуан разказа на всички какво бе направила Ла Горда. Удоволствието, с което всички ясновидци й се подиграваха, постави Ла Горда в крайно неудобно положение.
– Самомнението не може да се победи с деликат­ност – коментира дон Хуан, когато изказах загриженост­та си за Ла Горда.
След това той помоли всички да напуснат стаята. Седнахме и дон Хуан започна своите обяснения.
Той каза, че ясновидците, стари и нови, са разделени на две категории. В първата влизали онези, които имали желание да упражняват самоконтрол и можели да насоч­ват дейността си към прагматични цели, които да облаго­детелстват други ясновидци и човека въобще. Към друга­та категория спадали онези, които нехаели за самоконт­рола или пък за каквито и да било прагматични цели. Еди­нодушното мнение на ясновидците било, че последните не са успели да решат проблема със самомнението.
– Самомнението съвсем не е нещо просто и наивно – обясни той. – От една страна, то е сърцевината на всичко добро в нас, а от друга – сърцевината на всичко гнило. За да се отървеш от самомнението, което е гнило, се изиск­ва майсторска стратегия. От векове насам ясновидците ценят най-много онези, които са го постигнали.
Оплаках се, че идеята за изкореняване на самомне­нието, макар понякога да ми допада, бе наистина непо­нятна; казах на дон Хуан, че намирам указанията му за изкореняване на самомнението толкова неясни, че не мога да ги следвам.
– Казвал съм ти много пъти – рече той, – че за да вър­ви по пътя на знанието, човек трябва да има силно разви­то въображение. Както сам разбираш, по пътя на знани­ето нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде.
От неудобство изтъкнах, че неговите поучения за са­момнението ми напомнят на католическите постановки. След като цял живот ми говореха за тежките последици от греха, вече бях претръпнал.
– Воините се борят със самомнението като страте­гия, а не като принцип – отвърна той. – Грешката ти е, че приемаш това, което ти казвам, от гледна точка на нравствеността.
– Но за мен ти си един високонравствен човек, дон Хуан – настоях аз.
– Забелязал си моята безупречност, това е всичко – рече той.
– Безупречността, както и освобождаването от са­момнение, е твърде неясно понятие, за да има някаква стойност за мен – отбелязах аз.
Дон Хуан се задави от смях и аз го предизвиках да обясни безупречността.
– Безупречността не е нищо друго, освен правилно­то използване на енергията – рече той. – В думите ми няма никакъв намек за нравственост. Съхранил съм енергия и това ме прави безупречен. За да го разбереш, трябва ти да съхраниш достатъчно енергия.
Дълго време мълчахме. Исках да размисля върху това, което беше казал. Внезапно той отново заговори.
– Воините си правят опис на стратегията – започна дон Хуан. – Вписват всичко, което правят. След това ре­шават кое от тези неща може да бъде променено, за да си дадат отдих от изразходването на своята енергия.
Отбелязах, че при това положение в описите им ще трябва да е включено всичко под слънцето. Той търпе­ливо ми обясни, че стратегическите описи, за които говорел, включвали само модели на поведение, които не са от жизненоважно значение за нашето оцеляване и благополучие.
Моментално се възползвах от възможността да изтък­на, че оцеляването и благополучието са категории с без­брой много интерпретации и следователно не е възмож­но да се определи кое е или не е жизнено важно за оцеляването и благополучието.
Докато говорех, усетих, че започвам да губя инерция и накрая спрях, защото осъзнах колко безпочвени са ар­гументите ми.
Тогава дон Хан каза, че в стратегическите описи на воините самомнението фигурирало като дейността, ко­ято поглъща най-голямо количество енергия, и оттук усилията им да го изкоренят.
– Една от първите грижи на воините е да освободят тази енергия, за да могат да се изправят с нея срещу не­познатото – продължи дон Хуан. – Актът на пренасочва­не на тази енергия е безупречността.
Той каза, че най-ефективната стратегия била разра­ботена от ясновидците, които са живеели по времето на Конквистата – безспорните майстори на прикриването. Тя се състои от шест елемента, които си взаимодействат един с друг. Петте от тях се наричат атрибути на войнст­вото: контрол, дисциплина, търпение, точност и воля. Те принадлежат към света на воина, който се бори да се отърве от своето самомнение. Шестият елемент, който вероятно е най-важният от всичките, принадлежи към външния свят и се нарича “дребен тиранин”. Той ме погледна така, сякаш безмълвно ме питаше дали съм разбрал или не.
– Наистина съм озадачен – казах аз. – Ти все повта­ряш, че Ла Горда е дребният тиранин в живота ми. Но какво е дребен тиранин?
– Дребният тиранин е мъчител – отвърна той. – Някой, който или държи в ръцете си властта да разполага с живота и смъртта на воините, или просто ги дразни до смърт.
Дон Хуан ми говореше всичко това с лъчезарна ус­мивка на лицето. Той каза, че новите ясновидци си нап­равили своя собствена класификация на дребните тира­ни; и макар това понятие да е едно от техните най-сери­озни и важни открития, те се отнасяли към него с извест­но чувство за хумор. Той ме увери, че във всяка една от класификациите има отсянка на злобен хумор, защото хуморът бил единственото средство да се противодейс­тва на натрапчивия импулс на човешкото съзнание да прави описи и обременителни класификации.
Новите ясновидци, в съответствие с установената си практика, сметнали за подходящо да сложат начело на своята класификация основния източник на енергия, единственият господар във Вселената, и те го нарекли просто “Тиранина”. Останалите деспоти и авторитаристи били сметнати, естествено, за стоящи много под кате­горията “тиранин”. В сравнение с Източника на всичко най-страховитите и тиранични хора са просто палячовци; затова те били класифицирани като дребни тирани.
Той каза, че имало два подкласа от по-маловажни дребни тирани. Към първия подклас спадали дребните тирани, които преследвали и нанасяли вреда, но без действително да причиняват смърт. Те били наречени “дребните тиранчета”. Във втория подк­лас влизали дребните тирани, които дразнели и досажда­ли, но без да нанасят вреда. Те били наречени “нищож­ните дребни тиранчета” или “мънич­ките дребни тиранчета”.
Сметнах, че класификацията, която ми дава, е прос­то нелепа. Бях сигурен, че импровизира испанските тер­мини. Попитах го дали е така.
– Съвсем не – отвърна той с изражение, от което ли­чеше, че му е забавно. – Новите ясновидци били велики класификатори. Хенаро, без съмнение, е един от най-великите; ако го наблюдаваш внимателно, ще разбе­реш точно как се отнасят новите ясновидци към своите класификации.
Той гръмко се разсмя на моето объркване, когато го попитах не ме ли будалка.
– Не бих си и помислил такова нещо – отвърна той с усмивка. – Хенаро си го позволява, но не и аз, особено след като знам как се отнасяш към класификациите. Просто новите ясновидци са били ужасно непочтител­ни.
Каза също, че “дребните тиранчета” се делели по-нататък на четири категории. Към първата спадали тези, които тормозят грубо и жестоко. Към втората – тези, ко­ито го правят, пораждайки непоносимо безпокойство чрез нечестност. В третата категория влизали тези, които потискат с тъга, а в четвъртата – онези, които тормозят, като карат воините да се вбесяват.
– Ла Горда е в свой собствен, отделен клас – добави дон Хуан. – Тя е действащо нищожно тиранче. Дразни те до болка и те кара да се вбесяваш. Дори те удря. С всичко това те учи да се дистанцираш.
– Не е възможно! – възпротивих се аз.
– Ти все още не си сглобил всички съставки от страте­гията на новите ясновидци – рече той. – Когато го напра­виш, сам ще се убедиш колко е ефикасно и добре из­мислено средството да се използва дребен тиранин. Със сигурност мога да кажа, че тази стратегия не само осво­бождава воините от тяхното самомнение, но и ги подгот­вя за последното прозрение, че безупречността е единст­веното нещо, което има значение по пътя на знанието.
Дон Хуан поясни, че това, което новите ясновидци имат предвид, било една опасна маневра, при която, образно казано, дребният тиранин е стръмна планина на атрибутите на воинството – катерачи, които се сре­щат на билото й.
– Обикновено се използват само четирите атрибута – продължи той. – Петият, волята, винаги се пази за пос­ледния сблъсък, когато воинът се изправя, така да се каже, пред разстрел.
– Защо се постъпва така?
– Защото волята принадлежи към друга сфера – не­познатото. Останалите четири принадлежат към позна­тото, точно където обитават дребните тирани. Всъщност това, което превръща човешките същества в дребни ти­рани, е именно маниакалното манипулиране на позна­тото.
Дон Хуан обясни, че взаимодействието между всич­ките пет атрибута на войнството може да бъде осъщест­вено само от ясновидци, които са освен това безупреч­ни воини и владеят волята. Този вид взаимодействие е най-висша маневра, която не може да бъде направена на сцената на ежедневното човешко съществуване.
– Четирите атрибута са всичко, от което воинът има нужда, за да се справи и с най-върлия дребен тиранин – продължи дон Хуан. – При положение, разбира се, че е намерен дребен тиранин. Както казах, дребният тира­нин е външният елемент – този, който не можем да конт­ролираме и който вероятно е най-важен от всичките. Моят благодетел често казваше, че воинът, който попад­не на дребен тиранин, е късметлия. Имаше предвид, че е късмет да срещнеш дребен тиранин по пътя си, защо­то, ако това не стане, ще трябва да ходиш и сам да го търсиш.
Той обясни, че едно от най-големите достижения на ясновидците от времето на Конквистата било разработ­ването на една схема, която той нарече “триетапна прогресия”. Понеже разбирали природата на човека, те могли да достигнат до неоспоримото заключение, че ако ясновидците могат да пазят самообладание пред лицето на дребните тирани, те положително могат да се изправят безнаказано и пред непознатото, а след това да понесат дори присъствието на непознаваемото.
– Реакцията на обикновения човек е да сметне, че последователността в това изказване трябва да бъде об­ратна – продължи той. – Ясновидец, който може да пази самообладание пред лицето на непознатото, поло­жително може да се изправи и пред дребните тирани. Но не е така. И точно това предположение унищожило изключителните ясновидци от древността. Днес знаем повече. Знаем, че нищо не може да кали духа на воина така, както предизвикателството да си има работа с не­възможни хора, имащи власт. Само при такива условия воините могат да придобият уравновесеността и спокойствието, необходими им, за да издържат натиска на непознаваемото.
Бурно изразих несъгласието си. Казах му, че според мен тираните могат само да омаломощят жертвите си или пък да ги направят толкова жестоки, колкото са и те самите. Изтъкнах, че са проведени множество изследва­ния на последиците от физически и психически тормоз, оказан върху такива жертви.
– Разликата е точно в това, което току-що каза – от­върна рязко той. – Те са жертви, а не воини. Някога и аз се чувствах като теб. Ще ти кажа какво ме промени, но нека да се върнем първо към онова, което казах за Кон­квистата. Ясновидците от онова време не биха могли да намерят по-добра почва. Испанците били дребни тира­ни, които подлагали на изпитание уменията на воините до краен предел; след като си били имали работа със за­воевателите, ясновидците вече можели да се изправят пред всичко. Извадили голям късмет. По него време имало дребни тирани навсякъде.
– След онези прекрасни години на изобилие – про­дължи той – нещата доста се променили. Дребните ти­рани никога вече нямали същия размах; само по онова време властта им била неограничена. А за получаването на превъзходен ясновидец, идеалната комбинация е именно дребен тиранин с неограничени правомощия.
– В наше време, за съжаление, на ясновидците им се налага да стигат до крайности, за да намерят такъв, кой­то си заслужава. В повечето случаи трябва да се задово­лят с някоя “дребна риба”.
– А ти самият открил ли си дребен тиранин, дон Хуан?
– На мен ми провървя. Откри ме един от най-висша класа, макар че тогава се чувствах като теб и не можех да го оценя.
Дон Хуан каза, че неговото изпитание започнало ня­колко седмици преди да срещне своя благодетел. Тога­ва едва бил навършил двайсет години. Работел в някак­ва захарна фабрика като хамалин. Той си бил силен фи­зически, затова не му било трудно да си намери работа, за която се изискват мускули. Един ден, докато пренасял тежките чували със захар, дошла някаква жена. Била много добре облечена и имала вид на заможна. Била сигурно към петдесетте, каза дон Хуан, и много властна. Тя погледнала дон Хуан, след което казала нещо на над­зирателя и си отишла. Тогава надзирателят се прибли­жил към дон Хуан и му съобщил, че срещу известна сума ще го препоръча за работа в къщата на господаря. Дон Хуан му отвърнал, че няма пари. Надзирателят се усмихнал и му казал да не се притеснява, защото когато раздават надниците ще има достатъчно. Той потупал дон Хуан по гърба и го уверил, че е голяма чест да рабо­тиш за господаря.
Дон Хуан каза, че тъй като бил прост индианец, който живеел ден за ден, той не само повярвал на всяка дума, но дори си помислил, че го е докоснала добрата фея. Обещал на надзирателя да му плати колкото поиска. Онзи назовал една огромна сума, която трябвало да се плати на няколко вноски.
Веднага след това надзирателят лично отвел дон Хуан в къщата, която била доста отдалечена от града, и го предал на друг надзирател – огромен, мрачен и грозен мъж, който му задал много въпроси. Интересувало го най-вече семейството на дон Хуан. Той отвърнал, че няма такова. Мъжът бил толкова доволен, че дори се ус­михнал с развалените си зъби.
Той обещал на дон Хуан, че ще му плащат добре и че дори ще може да спестява, защото нямало да има ни­какви разходи, тъй като щял да живее и да се храни в къ­щата.
Начинът, по който мъжът се разсмял, бил ужасяващ. Дон Хуан разбрал, че трябва моментално да избяга от там. Хукнал към портите, но мъжът му пресякъл пътя с револвер в ръката. Заредил го и го допрял в корема на дон Хуан.
– Тук си за да работиш до скъсване – казал той. – Гледай да не го забравяш.
Побутнал дон Хуан напред, отвел го встрани от къща­та и след като му казал, че неговите хора работят всеки ден без почивка от сутрин до здрач, го накарал да изко­рени два огромни дънера. Казал му също, че ако някога се опита да избяга или да се оплаче на властите, ще го застреля; но ако все пак успее да избяга, той щял да се закълне пред съда, че дон Хуан се е опитал да убие гос­подаря си.
– Ще работиш тук, докато умреш – рекъл онзи, – а после друг индианец ще заеме твоето място, точно как­то ти дойде на мястото на умрял индианец.
Дон Хуан каза, че къщата приличала на крепост, тъй като навсякъде шарели въоръжени с мачете мъже. Така че той се заел с работата си и се опитвал да не мисли за тежкото си положение. В края на деня мъжът се върнал и го подкарал към кухнята с ритници, защото не му ха­ресвал дръзкия поглед на дон Хуан. Заплашил го, че ще му пререже сухожилията на ръцете, ако не му се подчи­нява.
В кухнята някаква старица му дала храна, но дон Хуан бил толкова разстроен и наплашен, че не можел да яде. Старицата го посъветвала да се възползва от храна­та, защото трябвало да бъде силен, тъй като работата му нямала да има край. Тя му съобщила, че човекът, чието място заел, умрял едва предния ден. Бил твърде слаб, за да работи, и паднал от един прозорец на втория етаж.
Дон Хуан каза, че работил в къщата на господаря в продължение на три седмици и че през всичкото това време надзирателят не преставал да го тормози нито за секунда. Карал го да работи при най-опасни условия и да върши най-тежката работа под постоянната заплаха на ножа, пистолета или сопата му. Всеки ден го изпра­щал да чисти конюшните, докато жребците са вътре. Всяка сутрин дон Хуан си мислел, че това е последния му ден на тази земя, а фактът, че доживявал до вечерта, означавал само, че същият ад го чака и утре.
Развитието на нещата се ускорило обаче, когато един ден, под претекст, че трябва да отиде до града да заплати уговорената сума на надзирателя от захарната фабрика, дон Хуан поискал да го освободят за малко от работа. Тогавашният му надзирател грубо му отвърнал, че не може да прекрати работата си дори за минута, за­щото вече е потънал до уши в дългове само заради при­вилегията да работи в господарския дом.
Дон Хуан разбрал, че с него е свършено. Станало му ясно, че двамата надзиратели играят комбина като нае­мат прости индианци от фабриката, карат ги да работят до смърт и си поделят надниците им. Това подозрение така го ядосало, че той хукнал, пищейки, през кухнята и влязъл в главната къща: Надзирателят и останалите ра­ботници се втрещили от изненада. Дон Хуан излетял през входната врата и насмалко да успее да избяга, но надзирателят го настигнал по пътя и го прострелял в гър­дите. Сметнал го за умрял и го оставил на пътя.
Дон Хуан каза, че не му било писано да умре; него­вият благодетел го намерил там и се грижил за него до­като се оправил.
– Когато разказах на моя благодетел цялата история – рече дон Хуан, – той едва сдържа вълнението си. “Този надзирател е истинска находка”, каза моят благо­детел. “Твърде добър е, за да го изпуснем. Един ден трябва да се върнеш в тази къща.”
– Той разпалено ми говореше – продължи дон Хуан – какъв късметлия съм бил, че съм открил дребен тира­нин, който се среща веднъж на милион, и то с почти нео­граничена власт. Сметнах, че старецът не е с всичкия си. Минаха години преди напълно да разбера какво е искал да каже.
– Това е една от най-ужасните истории, които някога съм чувал – рекох аз. – Ти наистина ли се върна в онази къща?
– Разбира се, три години по-късно. Моят благодетел се оказа прав. Дребен тиранин като онзи се среща веднъж на милион и не бива да се изпуска.
– А как успя да се върнеш?
– Моят благодетел разработи стратегия на основата на четирите атрибута на воинството – контрола, дисцип­лината, търпението и точността.
Дон Хуан каза, че неговият благодетел, докато му обяснявал какво трябва да направи, за да се възползва от срещата си с онова чудовище – надзирателяъ, му казал също и кои са, според новите ясновидци, четирите стъп­ки по пътя на знанието. Първата е решението да станеш чирак. След като чираците променят възгледите си за себе си и света, те предприемат втората стъпка и стават воини, което ще рече – същества, способни на най-висша дисциплина и контрол над себе си. Третата стъпка, след като се усвоили търпението и точността, е да станат хора на знанието. Когато хората на знанието се научат да Виждат, те са направили четвъртата стъпка и са стана­ли ясновидци.
Неговият благодетел подчертал обстоятелството, че дон Хуан е бил по пътя на знанието достатъчно дълго, за да е усвоил един минимум от първите два атрибута – контрола и дисциплината. Дон Хуан наблегна на факта, че и двата споменати атрибута се отнасят към едно вът­решно състояние. Воинът е обърнат към себе си, но не егоистично, а в смисъл, че щателно и постоянно изслед­ва своето “аз”.
– По онова време нямах достъп до другите два атри­бута – продължи дон Хуан. – Търпението и точността не са съвсем вътрешно състояние. Те са в царството на чо­века на знанието. Моят благодетел ми ги показа чрез своята стратегия.
– Това означава ли, че сам не би могъл да се изпра­виш срещу дребния тиранин? – попитах аз.
– Сигурен съм, че можех да го направя и сам, макар че едва ли щях да го извърша с такъв усет и радост. Моят благодетел просто се наслаждаваше на този сблъсък, като го насочваше. Идеята да се използва дребен тира­нин служи не само за усъвършенстване духа на воина, но също и за извличане на радост и щастие.
– Как може някой да изпита радост от срещата си с чудовището, което описваш?
– Той е нищо в сравнение с истинските чудовища, пред които са били изправени ясновидците от времето на Конквистата. По всичко личи, че онези ясновидци са се забавлявали до забрава при срещите си с тях. – Те доказали, че и най-върлите тирани могат да доставят наслада, при положение разбира се, че човек е воин.
Дон Хуан обясни, че грешката на обикновения човек при сблъсъците му с дребни тирани е, че няма страте­гия, към която да прибегне; фаталният недостатък на обикновените хора е, че се вземат много на сериозно; действията и чувствата им, също както при дребните ти­рани, са най-важни за тях. Воините, от друга страна, не само имат добре обмислена стратегия, но са освободе­ни и от бремето на самомнението. Това, което възпира самомнението им, е факта, че са разбрали, че действи­телността е само една интерпретация, която правим. Това знание било решаващото предимство, което нови­те ясновидци имали пред тъпите испанци.
Дон Хуан каза, че се убедил, че може да надвие над­зирателя дори само като използва едно-единствено прозрение, а именно, че дребните тирани се приемат изключително на сериозно, докато воните – не.
И така, следвайки стратегическия план на своя благо­детел, дон Хуан се главил на работа в същата захарна фабрика, както преди. Никой не си спомнял, че някога е работил там; песните идвали в тази захарна фабрика и си отивали без да оставят дори следа.
Според стратегията на неговия благодетел, дон Хуан трябвало да привлече вниманието на онзи, който ще дойде за поредната жертва. Случило се така, че дошла същата жена и също както преди години се спряла на него. Този път дон Хуан бил физически дори по-силен от преди.
Повторила се същата ситуация, но този път стратегия­та изисквала дон Хуан да откаже заплащането на първия надзирател. Човекът не очаквал такава реакция и се слисал. Заплашил дон Хуан, че ще го уволни. Дон Хуан му отвърнал на заплахата, като му казал, че ще отиде напра­во в къщата на господарката и ще говори с нея. Дон Хуан знаел, че жената, която била съпруга на собствени­ка на фабриката, била в неведение относно машинаци­ите на двамата надзиратели. Дон Хуан му казал, че знае къде живее дамата, защото бил работил като секач на захарна тръстика в полята наоколо. Онзи започнал да се пазари и дон Хуан му поискал известна сума пари, за да отиде да работи в господарската къща. Надзирателят отстъпил и му дал няколко банкноти. Дон Хуан прекрас­но знаел, че това е само една хитрост, за да го накара да отиде в господарския дом.
– И отново той лично ме заведе в имението на собст­веника на захарната фабрика – продължи дон Хуан, – който беше заможен човек и или знаеше какво става, но не го беше грижа, или пък му беше толкова безраз­лично, че дори не забелязваше.
– Веднага щом пристигнахме там, аз се втурнах в къ­щата да търся господарката. Намерих я, паднах на коле­не и целунах ръката й, за да й благодаря. Двамата надзи­ратели позеленяха от яд.
– Надзирателят от къщата следваше същата схема, както преди. Но аз вече имах необходимото, за да се справя с него – имах контрол, дисциплина, търпение и точност. Стана така, както бе предвидил моят благоде­тел. Моят контрол ми позволяваше да изпълнявам и най-идиотските му нареждания. Това, което обикновено ни изтощава в подобни ситуации, е износването на нашето самомнение. Всеки, който има дори йота гордост, се разкъсва на части, когато го карат да се чувства нищо­жен.
– Аз с удоволствие изпълнявах всичко, което ми на­редеше. Бях радостен и силен. Не давах пукната пара за гордостта или страха си. Бях там като безупречен воин. Да настройваш духа си, когато някой те тъпче, се нари­ча контрол.
Дон Хуан обясни, че стратегията на неговия благодетел изисквала вместо да се съжалява, както преди, вед­нага да се заеме да изучава поведението на своя мъчител, да научи в какво е силата му и кои са слабите му места.
Той открил, че силата на надзирателя се състои в на­силническата му същност и дързост. Той бил прострелял дон Хуан посред бял ден и пред очите на множество свидетели. Голямата му слабост била, че харесвал рабо­тата си и не искал да се излага на опасността да я загуби. При никакви обстоятелства не би рискувал да убие дон Хуан денем на територията на къщата. Другата му сла­бост била неговото семейство. Имал жена и деца, които живеели в една колиба близо до къщата.
– Да събереш цялата тази информация, докато те пребиват като куче, се нарича дисциплина – рече дон Хуан. – Човекът си беше жив сатана. Нямаше дори една положителна страна. Според новите ясновидци идеал­ният дребен тиранин няма никакво компенсиращо ка­чество.
Дон Хуан каза, че другите два атрибута на войнство­то — търпението и точността, които той все още нямал, били автоматично включени в стратегията на неговия благодетел. Търпението означава да чакаш спокойно – без избързване, без притеснение; едно просто и радост­но очакване на това, което има да се случи.
– Търпях унижения ежедневно – продължи дон Хуан, – понякога дори плачейки под камшика на надзи­рателя. И въпреки това бях щастлив. Стратегията на моя благодетел бе това, което ми помагаше да живея ден след ден без да намразвам този груб човек. Бях воин. Знаех, че чакам и знаех какво чакам. Точно в това се състои великата радост на воинството.
Той добави, че стратегията на неговия благодетел изисквала систематично да се дразни човека, като се из­ползва защитата на по-високостоящата инстанция, точно както били постъпвали ясновидците от новия цикъл по време на Конквистата, като използвали за щит като­лическата църква. Някой прост свещеник понякога се оказвал по-влиятелен от благородника.
Щитът на дон Хуан била дамата, която го била взела на работа. Винаги когато я видел, той падал на колене пред нея и я наричал светица. Дори я помолил да му даде медальон с образа на своя светец-покровител, за да може да му се моли за нейното здраве и благополу­чие.
– И тя ми даде един – продължи дон Хуан, – при кое­то надзирателят излезе от кожата си, а когато накарах и слугите да се молят нощем, едва не получи инфаркт. Мисля, че тогава реши да ме убие. Не можеше да ме остави повече да му се качвам на главата.
– Като противодействие аз включих в молитвите си всички слуги в къщата. Дамата смяташе, че имам залож­бите да стана много набожен човек. Вече не можех да спя спокойно, нито пък да спя в леглото си. Всяка нощ се качвах на покрива. Оттам на два пътя видях как онзи ме търси посред нощ с намере­ние да ме убие. Всеки ден ме пращаше в конюшните с надеждата, че конете ще ме стъпчат, но аз си бях направил в единия ъгъл преграда от здрави дъски, зад която се криех. Онзи въобще не знаеше, защото му се повдигаше от конете – още една негова слабост, която впоследствие се оказа фатална за него.
Дон Хуан каза, че точността е качеството, определя­що кога да се отприщи всичко онова, което е било за­държано. Контролът, дисциплината и търпението са като дига, зад която се събира всичко, а точността е нейният шлюз.
Онзи надзирател познавал единствено насилието и го използвал да тероризира околните. Ако насилието му бъдело неутрализирано, той щял да се окаже почти без­помощен. Дон Хуан знаел, че надзирателят няма да пос­мее да го убие пред къщата, затова, един ден, в присъс­твието на другите работници, но и на дамата също, дон Хуан го обидил. Нарекъл го страхливец, който се бои до смърт от жената на господаря.
Според стратегията на неговия благодетел, дон Хуан трябвало да е нащрек и да издебне подобен момент, за да си разменят ролите с дребния тиранин. Неочаквани­те неща винаги стават така. Най-презреният роб извед­нъж започва да се присмива на тиранина, дразни го, прави го за смях пред високопоставен свидетел, а после побягва, без да даде време на тиранина да се опомни и да му отмъсти.
– Миг по-късно онзи побесня от ярост – продължи дон Хуан, – но аз вече почтително коленичех в нозете на господарката.
Дон Хуан каза, че когато дамата се прибрала в къща­та, надзирателят и другарите му го повикали зад къщата, уж за да свърши някаква работа. Човекът бил целият по­белял от гняв. По тона му дон Хуан разбрал какви са всъщност истинските му намерения. Той се престорил, че се съгласява, но вместо да тръгне към задната част на къщата, той хукнал към конюшните. Вярвал, че конете ще вдигнат такава тупурдия, че господарите ще излязат да видят какво става. Знаел, че надзирателят няма да посмее да го застреля, защото би било твърде шумно, а страхът му да не загуби работата си бил достатъчно си­лен. Дон Хуан знаел също, че онзи за нищо на света не би влязъл при конете, т.е. освен ако не е на себе си от ярост.
– Скочих в бокса на най-буйния жребец – продължи дон Хуан, – а дребният тиранин, обезумял от ярост, из­вади ножа си и влетя след мен. Аз веднага се скрих зад преградата си. Конят го ритна веднъж и всичко свърши.
– Бях прекарал шест месеца в къщата и през цялото това време бях упражнявал четирите атрибута на войнс­твото. Благодарение на тях бях успял. Нито веднъж не изпаднах в самосъжаление, нито пък съм плакал от без­силие. Бях радостен и спокоен. Моят контрол и дисцип­лина бяха силни както винаги, а освен това лично се бях убедил какво могат да направят за безупречния воин търпението и точността. При това нито веднъж не бях пожелал смъртта на този човек.
– Моят благодетел ми обясни нещо много интерес­но. Търпението означава воинът да задържа чрез духа си нещо, за което знае, че справедливо се полага. Това не означава, че воинът обикаля насам-натам докато замис­ля на кого да напакости или с кого има стари сметки за уреждане. Търпението е нещо независимо. Стига вои­нът да има контрол, дисциплина и точност, търпението осигурява всеки да си получи заслуженото.
– А случва ли се понякога дребните тирани да побе­дят и да унищожат воина, който се е изправил срещу тях? – попитах аз.
– Разбира се. В началото на Конквистата, например, воините са мрели като мухи. Тогава_редиците им доста оредели. По онова време дребните тирани убивали на­ред, просто по прищявка. Но именно в условията на това насилие ясновидците достигнали своето съвършен­ство.
Дон Хуан каза, че тогава било времето, когато оцеле­лите ясновидци напрягали силите си до краен предел, за да намерят нов път.
– Новите ясновидци използвали дребните тирани -продължи дон Хуан, като ме гледаше втренчено – не само за да се освободят от своето самомнение, но и за да осъществяват доста сложната маневра да излязат от този свят. Ще разбереш тази маневра в процеса на раз­говорите ни за владеенето на съзнанието.
Обясних на дон Хуан, че това, което исках да знам, е дали сега, в наше време, дребните тирани, които той бе нарекъл “нищожни тиранчета”, могат да победят някой воин.
– По всяко време – отвърна той. – Но последиците не са така страшни, както в далечното минало. От само себе си се разбира, че днес воините винаги имат въз­можността да се оттеглят, да се възстановят и да се вър­нат по-късно. Но този проблем има и една друга страна. Да те победи “нищожно дребно тиранче” не е смърто­носно, но е опустошително. Нивото на смъртност, об­разно казано, е почти също толкова високо. Под това имам предвид, че воините, които са отстъпили пред “ни­щожното дребно тиранче”, биват унищожени от собст­веното си чувство за провал и безполезност. Това е за мен високо ниво на смъртност.
– А какво означава да бъдеш победен?
– Всеки, който мине на страната на дребния тира­нин, е победен. Да действаш, воден от гняв, да си без контрол и дисциплина, да нямаш търпение означава да си победен.
– А какво става с победените воини?
– Или се прегрупират, или изоставят търсенето на знание и влизат в редиците на дребните тирани за цял живот.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)

СВЪРЗАНИ СТАТИИ:

Прикриването, Намерението и Позицията на Сънуване (11) ГОЛЕМИТЕ СНОПОВЕ ОТ ИЗЛЪЧВАНИЯ (10) ИЗЛЪЧВАНИЯТА НА ОРЕЛА (3) НОВИТЕ ЯСНОВИДЦИ (1)