Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ УЧЕНИЯ МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА (8)
0

МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА (8)

МЯСТОТО НА СЪБИРАТЕЛНАТА ТОЧКА (8)
0

Из книгата “Огънят отвътре” на Карлос Кастанеда.

СЛЕДВАЩИЯТ ПЪТ, когато дон Хуан възобнови свои­те обяснения за владеенето на съзнанието, отново бях­ме в неговата къща в Южно Мексико. Тази къща беше всъщност на всички членове на нагуалската група, но Силвио Мануел беше официалния собственик и всички открито я наричаха “къщата на Силвио Мануел”, макар че аз, по някаква необяснима причина, бях свикнал да я наричам “къщата на дон Хуан”.
Дон Хуан, Хенаро и аз се бяхме върнали в къщата след една разходка из планините. Същият ден, докато си почивахме след дългото пътуване и късния обяд, по­питах дон Хуан каква е причината за тази странна заблу­да. Той ме увери, че нямало никаква заблуда и че да я наричат “къщата на Силвио Мануел”, било упражнение в изкуството на прикриването, което се изпълнявало от всички членове на нагуалската група при всякакви обс­тоятелства, дори в уединението на собствените им мис­ли. За всеки от тях да мисли за къщата по някакъв друг начин би означавало да отрече принадлежността си към нагуалската група.
Възпротивих се, че никога не ми е казвал това. Не исках да всявам раздор с моите навици.
– Не се тревожи за това – рече той, като ми се ус­михваше и ме потупваше по гърба. – Можеш да нари­чаш тази къща както си искаш. Нагуалът има такава власт. Жената-нагуал, например, я нарича къщата на сенките.
Разговорът ни бе прекъснат и аз не го видях, докато не прати да ме повикат в задния двор, няколко часа по-късно.
Той и Хенаро бавно се разхождаха в отдалечения край на коридора; виждах ги как ръкомахат в явно ожи­вен разговор.
Беше ясен слънчев ден. Следобедното слънце свете­ше право върху саксиите, окачени по стрехите на пок­рива, обикалящ коридора, и хвърляше сенките им вър­ху северната и източната стена на двора. Съчетанието от ярката жълта светлина, масивните черни сенки на сакси­ите и изящните, едва забележими сенки на нежните, цъфтящи растения в тях, беше изумително. Някой с тъ­нък усет за баланс и ред бе подрязал растенията така, че да създават този поразителен ефект.
– Жената-нагуал направи това – рече дон Хуан, като че ли четейки мислите ми. – Тя се втренчва в тези сенки в следобедните часове.
Мисълта за жената-нагуал, която се втренчва в сен­ките в следобедните часове, имаше бърз и опустошите­лен ефект върху мен. Ярката жълта светлина в този час на деня, тишината на този град и привързаността, която изпитвах към жената-нагуал, събраха за мен в един миг цялата самота на безкрайния път на воина.
Дон Хуан бе дефинирал обхвата на този път, когато ми каза, че новите ясновидци са воините на тоталната свобода, че техният единствен стремеж е крайното ос­вобождение, което настъпва когато те постигнат тотал­ното съзнание. Докато гледах тези призрачни сенки по стената, разбрах с абсолютна яснота какво бе имала предвид жената-нагуал когато каза, че да чете стихове на глас е единственото отпускане за духа й.
Спомних си, че предния ден тя ми бе прочела нещо, там в двора, но аз не бях разбрал съвсем нейната пла­менност, нейния копнеж. Беше едно стихотворение от Хуан Рамон Хименес – “Безкраен час”, което, каза ми тя, синтезирало за нея самотата на воините, които живе­ят, за да избягат към тоталната свобода.

Само звън на камбана и глас на птица
нарушават тишината…
Изглежда, че двете говорят със залязващото слънце.
Тишина, окъпана в позлата,
следобедът е от кристали.
Една странстваща чистота разлюлява
хладните дървета,
а отвъд всичко това
една прозрачна река сънува, че погазвайки бисери,
се освобождава
и потича към безкрайността.

Дон Хуан и Хенаро дойдоха при мен и ме погледнаха с изненада.
– Какво правим ние всъщност, дон Хуан? – попитах аз. – Нима е възможно воините просто да се подготвят за смъртта?
– Съвсем не – отвърна той, като ме потупа по рамо­то. – Воините се подготвят да съзнават, а пълното съзна­ние идва при тях само когато не е останала и капка от самомнението им. Само когато са нищо, те стават всич­ко.
За момент настъпи мълчание. После дон Хуан ме по­пита дали съм в лапите на самосъжалението. Не отгово­рих, защото не бях сигурен.
– Не съжаляваш, че си тук, нали? – попита ме дон Хуан с лека усмивка.
– Разбира се, че не съжалява – увери го Хенаро. Пос­ле, изглежда, го обзе съмнение. Почеса се по главата. Погледна ме и вдигна вежди.
– А може и да съжалява – рече той. – А?
– Разбира се, че не съжалява – този път дон Хуан уве­ри Хенаро. После се почеса по главата и вдигна вежди.
– А може и да съжаляваш – рече той. – А?
– Разбира се, че не съжалява! – избоботи Хенаро и двамата избухнаха в неистов смях.
Когато се поуспокоиха, дон Хуан каза, че самомне­нието е мотивиращата сила за всеки пристъп на мелан­холия. И добави, че воините са орисани да изживяват състояния на дълбока тъга, но че тази тъга присъства само, за да ги накара да се смеят.
– Хенаро има да ти покаже нещо, което е по-вълну­ващо от всичкото самосъжаление, което можеш да съ­береш – продължи дон Хуан. – То е свързано с местопо­ложението на събирателната точка.
Хенаро веднага започна да върви покрай коридора, като извиваше гръбнака си във формата на дъга и вдига­ше колене до гърдите си.
– Нагуалът Хулиан му показа как да върви по този на­чин – прошепна дон Хуан. – Това се нарича “походка на силата”. Хенаро знае няколко походки на силата. Наблюдавай го внимателно.
Движенията на Хенаро бяха наистина хипнотични. Почувствах как следя походката му първо с очи, а после неудържимо и с краката си. Имитирах неговата поход­ка. Обиколихме веднъж двора и спряхме. Докато вървяхме, бях забелязал изключителната яс­нота, която ми носеше всяка стъпка. Когато спряхме, бях в състояние на изострена бдителност.
Можех да чуя всеки звук, да забележа всяка промяна в светлината или сенките около мен. Завладя ме едно чувство за активност, за незабавно действие. Чувствах се изключително агресивен, силен, дьрзък. В този мо­мент видях пред себе си огромно поле равна земя; точ­но зад себе си видях гора. Огромните дървета бяха подредени прави като стена. Гората беше тъмна и зеле­на; полето беше слънчево и жълто.
Дишах дълбоко и странно учестено, но не по ненор­мален начин. И все пак именно ритъмът на моето диша­не ме принуждаваше да подскачам на място. Исках да хукна да бягам, или по-точно тялото ми искаше, но тък­мо да хукна и нещо ме спираше.
Изведнъж дон Хуан и Хенаро се появиха до мен. Тръгнахме по коридора, като Хенаро вървеше от дясна­та ми страна. Той ме буташе с рамото си. Усещах те­жестта на тялото му върху себе си. Той леко ме побутна наляво и ние завихме право към източната стена на дво­ра. За момент имах странното впечатление, че ще ми­нем през стената и дори се приготвих за удара, но спряхме точно пред нея.
Докато лицето ми бе още до стената, те и двамата ме заоглеждаха много внимателно. Знаех какво търсеха: искаха да се уверят, че съм преместил събирателната си точка. Знаех че съм я преместил, защото настроението ми се бе променило. Явно и те го разбраха. Внимателно ме хванаха под ръка и мълчаливо ме отведоха до друга­та страна на коридора, до едно тъмно, тясно антре, кое­то свързваше двора с останалата част на къщата. Там спряхме. Дон Хуан и Хенаро се отдалечиха на няколко крачки от мен.
Оставиха ме с лице към онази страна на къщата, коя­то бе потънала в тъмни сенки. Надникнах в една празна, тъмна стая. Имах усещането за физическа умора. Чувст­вах се отпуснат, апатичен, но въпреки това изпитвах ду­ховна сила. Тогава разбрах, че съм загубил нещо. В тялото ми нямаше никаква сила. Едва стоях. Накрая кра­ката ми се огънаха и аз седнах, а после полегнах на ед­ната си страна. Докато лежах така, ме изпълниха най-прекрасните блажени мисли за любов към Бога, към добротата.
После изведнъж се оказах пред главния олтар на ня­каква църква. Позлатените барелефи блещукаха от свет­лината на хиляди свещи. Видях тъмните фигури на мъже и жени, които носеха огромен кръст, поставен върху ши­рок паланкин[1]. Отместих се от пътя им и излязох пред църквата. Видях множество хора, море от свещи, които идваха към мен. Чувствах се щастлив. Изтичах да се при­съединя към тях. Изпълваше ме дълбока любов. Исках да бъда с тях, да се моля на Бога. Бях само на няколко крач­ки от множеството хора, когато нещо ме отнесе.
В следващия момент бях отново с дон Хуан и Хена­ро. Те вървяха от двете ми страни, докато се разхождах­ме лениво из двора.
На другия ден, докато обядвахме, дон Хуан каза, че Хенаро бил тласнал събирателната ми точка чрез своята походка на силата и че това било възможно, защото аз съм бил в състояние на вътрешен покой. Той обясни, че в центъра на цялата дейност на ясновидците стои нещо, за което той говорел още от деня на първата ни среща, а именно – спирането на вътрешния диалог. Той многок­ратно подчерта, че вътрешният диалог е този, който държи събирателната точка фиксирана на първоначалното й местоположение.
– Постигне ли се веднъж покоят, всичко е възможно – рече той.
Казах му, че напълно съзнавах факта, че съм спрял да говоря със себе си, но не знаех как съм го направил. Ако някой поискаше от мен да обясня процедурата, не бих могъл да го сторя.
– Обяснението е много просто – рече дон Хуан. – Пожелал си го чрез волята и така си поставил ново наме­рение, нова заповед. После твоята заповед е станала за­поведта на Орела.
– Това е едно от най-изумителните неща, които са открили новите ясновидци – че нашата заповед може да стане заповед на Орела. Вътрешният диалог спира така, както и започва – чрез проява на волята. В края на кра­ищата, ние сме принудени да започнем да говорим със себе си от тези, които ни учат. Като ни учат, те ангажи­рат своята воля и ние нашата, и двамата без да го знаем. Научавайки се да говорим със себе си, ние се научава­ме да боравим с волята. Ние повеляваме на себе си да говорим със себе си. За да спрем да говорим със себе си, трябва да използваме абсолютно същия метод -трябва да го побелим, трябва да го възнамерим.
Настъпи кратко мълчание. Попитах го кого е имал предвид, когато каза, че сме имали учители, които са ни научили да говорим със себе си.
– Имах предвид това, което става с човешките съ­щества, докато са деца – отвърна той, – време, когато всеки около тях ги учи да повтарят един безкраен диа­лог със себе си. Те усвояват този диалог и той е единст­вената сила, която държи събирателната точка фиксира­на.
– Новите ясновидци твърдят, че децата имат стотици учители, които ги учат точно къде да поставят своята съ­бирателна точка.
Ясновидците виждали, каза дон Хуан, че отначало де­цата нямат фиксирана събирателна точка. Техните зат­ворени излъчвания са в състояние на голяма бъркотия, а събирателната им точка шари навсякъде из снопа на човека, давайки на децата огромна способност да се със­редоточават върху излъчвания, които по-късно ще бъдат напълно пренебрегнати. После, докато децата растат, по-възрастните хора наоколо им, чрез своята значителна власт, която имат над тях, принуждават събирателната им точка да стане по-стабилна посредством един все по-сложен вътрешен диалог. Вътрешният диалог е про­цес, който непрекъснато укрепва позицията на събира­телната точка, защото тази позиция е условна и има нуж­да от постоянно подсилване.
– Истината е, че много деца виждат – продължи той. – Повечето от тези, които виждат биват смятани за чу­даци и се полагат всички усилия да бъдат поправени, да бъдат накарани да стабилизират позицията на своята съ­бирателна точка.
– А възможно ли е децата да бъдат насърчени да за­пазят своята събирателна точка по-подвижна? – попитах аз.
– Само ако живеят сред новите ясновидци – отвърна той. – Иначе ще се заплетат, както старите ясновидци, в лабиринтите на тъмната страна на човека. А това, повяр­вай ми, е по-лошо, отколкото да си уловен в лапите на рационалността.
Дон Хуан продължи, като изрази дълбокото си възхи­щение от способността на човека да въвежда ред в хао­са от излъчванията на Орела. Той каза, че всеки един от нас, на лично основание, е изкусен магьосник и че на­шата магия е да държим събирателната си точка твърдо фиксирана.
– Силата на свободните излъчвания – продължи той – кара нашата събирателна точка да избира определени излъчвания и да ги групира за подреждане и възприема­не. Това е заповедта на Орела, но цялото значение, кое­то придаваме на това, което възприемаме, е нашата за­повед, нашата магическа дарба.
Той каза, че в светлината на направеното обяснение това, което Хенаро ме бе накарал да извърша предния ден, е нещо изключително сложно и същевременно много просто. Сложно, защото изисквало огромна дис­циплина от страна на всички участници; трябвало да се спре вътрешния диалог, да се достигне състояние на по­вишено съзнание и човекът да тръгне със събирателната си точка. Обяснението, което се криело зад всички тези сложни процедури, било много просто: новите ясно­видци твърдят, че тъй като точното местоположение на събирателната точка е условна позиция, която нашите предшественици са ни избрали, тя може да се движи със сравнително малко усилия; раздвижи ли се веднъж, тя поражда нови групирания от излъчвания и следова­телно – нови възприятия.
– Давах ти растения на силата, за да накарам събира­телната ти точка да се раздвижи – продължи дои Хуан. – Растенията на силата имат този ефект; но гладът, умора­та, треската и други такива неща също могат да имат по­добен ефект. Грешката на обикновения човек е, че смя­та, че резултатът от дадено преместване е чисто душе­вен. А той не е, както сам можеш да потвърдиш.
Той обясни, че в миналото моята събирателна точка се била премествала десетки пъти, точно както се бе преместила предния ден, и че в повечето случаи свето­вете, които събирала, били толкова близки до света на ежедневния живот, че били на практика илюзорни све­тове. Дон Хуан подчерта, че виденията от този вид авто­матично се отхвърлят от новите ясновидци.
– Тези видения са продукт на описа на човека – про­дължи той. – Те нямат никаква стойност за воините, кои­то се стремят към тотална свобода, защото са породени от странично преместване на събирателната точка.
Той спря да говори и ме погледна. Знаех, че под “странично преместване” той бе имал предвид преместване на точката от едната страна до другата по ширина­та на човешкия сноп от излъчвания, вместо преместване в дълбочина. Попитах го дали съм прав.
– Точно това имах предвид – отвърна той. – И в два­та края на човешкия сноп от излъчвания има особен склад за боклуци, един неизчислим куп човешки отпа­дъци. Това е един доста отвратителен, зловещ склад, който старите ясновидци са ценели много, но не и ние.
– Едно от най-лесните неща е да паднеш в него. Вче­ра с Хенаро искахме набързо да ти покажем това стра­нично преместване – затова разходихме събирателната ти точка. Но всъщност всеки може да достигне този склад, като просто спре вътрешния си диалог. Ако пре­местването е минимално, резултатите се обясняват като фантазии. Ако преместването е значително, резултатите се наричат халюцинации.
Помолих го да обясни процеса на “разхождане” на събирателната ми точка. Той каза, че щом воините пос­тигнат вътрешния покой, като спрат вътрешния си диа­лог, звукът от походката на силата не толкова вида й, е това, което впримчва събирателната им точка. Ритъмът на приглушените стъпки веднага улавя подреждащата сила на излъчванията вътре в пашкула, които са били ра­зединени от вътрешния покой.
– Тази сила незабавно се закача за краищата на сно­па – продължи дон Хуан. – На десния край откриваме безкрайни видения на физическа дейност, насилие, убиване, прояви на чувственост. На левия край открива­ме духовност, религия, Бог. С Хенаро разходихме съби­рателната ти точка и до двата края така, че да добиеш пълна представа за този куп човешки отпадъци.
Дон Хуан повтори, като че ли след известен разми­съл, че един от най-загадъчните аспекти на ясновидско-то знание е невероятният ефект на вътрешния покой. Постигне ли се вътрешният покой, каза той, връзките, които поддържат събирателната точка на точно опреде­лено място, започват да се разкъсват и събирателната точка е свободна да се движи.
Той каза, че това движение обикновено е наляво и че предпочитането на тази посока е нормалната реакция на повечето човешки същества, но че има и такива яс­новидци, които могат да насочват това движение към места под обичайното положение на точката. Новите ясновидци наричат това преместване “преместването надолу”.
– Случва се ясновидците да изживяват и случайни премествания надолу – продължи дон Хуан. – За щастие събирателната точка не остава там дълго, защото това е мястото на звяра. Да отиваме долу е противно на инте­ресите ни, макар че е най-лесно да се направи.
Дон Хуан каза още, че сред многото грешни прецен­ки на старите ясновидци една от най-жалките била, че премествали събирателната си точка в неизмеримата област надолу, което ги направило изкусни в придоби­ването на животински форми. Те избирали за своя отп­равна точка различни животни и наричали тези животни свой нагуал. Те вярвали, че, като преместват събирател­ната си точка на определени места, ще придобият ка­чествата на избраното животно – неговата сила, хит­рост, ловкост, жестокост.
Дон Хуан ме увери, че има множество страшни при­мери за подобни практики, дори сред ясновидците на нашето време. Относителната лекота, с която събира­телната точка на човека се придвижва към коя да е по-долна позиция, поставя огромно изкушение пред ясно­видците, особено пред онези, чието предразположение е към този край. Затова нагуалът е длъжен да изпита сво­ите воини.
После ми каза, че мен ме е изпитал, като е преместил събирателната ми точка надолу, докато съм бил под влиянието на растенията на силата. След това насочвал събирателната ми точка, докато съм успял да отделя снопа от излъчвания на враната, в резултат на което съм се превърнал във врана.
Отново зададох на дон Хуан въпроса, който му бях задавал десетки пъти. Исках да знам дали физически се бях превърнал във врана, или просто мислех и се чувст­вах като такава. Той обясни, че преместването на съби­рателната точка в областта надолу винаги завършва с то­талната трансформация. И добави, че ако събирателната точка премине един критически праг, светът изчезва; той престава да бъде това, което е за нас на човешко ниво.
Той призна, че моята трансформация наистина била ужасяваща по всички стандарти. Реакцията ми на това преживяване му доказала, че не съм предразположен към тази посока. Ако не било така, щяло да ми се нало­жи да употребя огромна енергия, за да надвия склон­ността да остана в тази област, която някои ясновидци намират много удобна.
По-нататък дон Хуан каза, че неволно преместване надолу се случва периодично на всеки ясновидец, но че това преместване надолу става все по-рядко, докато съ­бирателната точка се измества все по-наляво.
При всеки такъв случай обаче силата на потърпевшия ясновидец намалява значително. Това е недостатък, за чиято поправка са необходими огромни усилия и вре­ме.
– При тези отклонения ясновидците стават изключи­телно мрачни и тесногръди – продължи дон Хуан, – а в някои случаи изключително разсъдливи.
– Как могат да избегнат ясновидците тези премества­ния надолу? – попитах аз.
– Всичко зависи от воина – рече той. – Някои от тях по природа са склонни да се отдават на капризите си – ти, например. Тези ясновидци ги изживяват най-тежко.
За такива като теб препоръчвам двайсет и четиричасово бдение на всичко, което правят. Дисциплинираните мъже или жени са по-малко предразположени към този вид преместване; за тях препоръчвам двайсет и трича­сово бдение.
Той ме погледна с блеснали очи и се разсмя.
– Жените-ясновидци имат премествания надолу по-често, отколкото мъжете – рече дон Хуан. – Но те са способни също и да отскочат обратно от тази позиция без ни най-малко усилие, докато мъжете опасно се ба­вят там.
Той каза още, че жените-ясновидци имат необикно­вената способност да задържат своята събирателна точ­ка на коя да е позиция в областта долу. Мъжете не мо­гат. Мъжете притежават трезвост и решителност, но много малко талант; ето защо нагуалът трябва да има осем жени ясновидци в своята група. Жените дават им­пулса за пресичането на безмерната необятност на не­познатото. Заедно с тази вродена способност, или като резултат от нея, жените имат твърде силен интензитет. И следователно могат да възпроизвеждат животински форми с надменност, лекота и несравнима жестокост.
– Ако си помислиш за нещо страшно – продължи той, – нещо неназовимо, дебнещо в мрака, ти си мис­лиш, без да го знаеш, за някоя жена-ясновидец, която е заела позиция в неизмеримата област долу. Истинският ужас лежи именно там. Ако някога срещнеш анормална жена-ясновидец, бягай към хълмовете.
Попитах го дали другите организми са способни да преместват своята събирателна точка.
– Тяхната събирателна точка може да се мести -рече той, – но при тях това не е волеви акт.
– Събирателната точка на другите организми също ли е обучена да се появява там, където е? – попитах аз.
– Всеки новороден организъм бива обучаван по един или друг начин – отвърна той. – Може да не разби­раме как се осъществява това обучение – в края на кра­ищата ние не разбираме дори как става то при нас, – но ясновидците виждат, че новородените организми биват прилъгвани да вършат това, което правят себеподобни­те им. Точно същото става с човешките деца: ясновид­ците виждат как тяхната събирателна точка шари нався­къде, а после виждат как присъствието на възрастни хора я прикрепя на определено място. Същото става с всеки друг организъм.
Дон Хуан, изглежда, се замисли за момент и после добави, че имало наистина един уникален ефект, при­същ на човешката събирателна точка. Посочи към едно дърво.
– Когато ние, като сериозни възрастни човешки съ­щества, погледнем едно дърво – рече той, – нашата съ­бирателна точка подрежда безкраен брой излъчвания и прави чудо. Нашата събирателна точка ни кара да възп­риемем група излъчвания, която ние наричаме “дърво”. Той обясни, че събирателната точка не само извърш­ва подреждането, необходимо за възприятието, но из­личава също и подреждането на определени излъчва­ния, за да се получи по-голяма яснота на възприятието, нещо като “обиране на каймака”, една хитра човешка конструкция без аналог.
Новите ясновидци забелязали, каза дон Хуан, че само човешките същества са способни да групират още по-нататък групите от излъчвания. Той използва испанс­ката дума за обиране на каймака, за да опи­ше процеса на събиране на най-вкусната част от мляко­то – каймака – от повърхност на съд със сварено и охла­дено мляко. По същия начин при възприятието събира­телната точка на човека взема част от излъчванията, вече избрани за подреждане, и прави една по-приятна конс­трукция с тях.
– Образите, които човекът получава чрез обиране на каймака – продължи дон Хуан, – са по-реални от това, което възприемат другите същества. И това е нашият ка­пан. Те са толкова реални за нас, че ние забравяме, че сме ги получили като сме заповядали на нашата събира­телна точка да се появи там, където е. Забравяме, че те са реални за нас само защото нашата заповед е да ги възприемаме като реални. Имаме силата да обираме каймака на подрежданията, но нямаме силата да се за­щитим от собствените си заповеди. Това трябва да се научи. Да оставим обиранията на каймака да се разпо­реждат свободно, както и правим, е грешна преценка, за която плащаме така скъпо, както са платили и старите ясновидци за своите.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

________________

[1] В Далечния изток – вид покрита носилка или стол за пренасяне на път­ници. – Бел. пр.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)