Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ЕВРИСТИКА МОЯТ СВЯТ, или необичайните открития на един ентомолог
0

МОЯТ СВЯТ, или необичайните открития на един ентомолог

МОЯТ СВЯТ, или необичайните открития на един ентомолог
0

из “МОЯТ СВЯТ” на Виктор Гребенников
глава V, “Полет” – част първа

Материалът е превод от руското издание и е публикуван в сп. “Ентусиаст” 7/2012.
Снимки и илюстрации – из оригиналното издание на Гребенников “Моят свят”.

Ефект на кухинните структури

Тиха степна вечер. Медно-червеният диск на Слънцето вече се е докоснал до далечния мъглив хоризонт. Да се връщам в къщи е късно – задържах се покрай своите занимания с насекоми и се готвя за сън; добре че в манерката е останала вода и имам противокомарен спрей, който е много нужен тук: на стръмния бряг на соленото езеро се въдят в несметно количество тези досадни кръвопийци. Случката се развива в степта, в Камишловската долина – останка от бившия мощен приток на Иртиш, превърнал се заради разораването на степите и изсичането на горите в суховата долина с наредили се във верига такива солени езера.
Безветрено е – даже тревичка не се поклаща. Над вечерното езеро се мяркат патешки ята, чува се подсвирването, което издават бекасите. Високият бисерно чист небосвод се е надвесил над затихващия степен свят. Колко е хубаво тук, на воля!
Устройвам се за нощуване в самия край на урвата, на една тревиста полянка: постилам си наметката, слагам раницата под главата; преди да си легна, събирам малко изсъхнали дарадонки, струпвам ги вблизост, запалвам – и романтичният, незабравим аромат на този син дим бавно се разстила над заспиващата околност. Разполагам се на простоватото си ложе, с наслада изпъвам изморените си нозе, предвкусвайки още една – а това не ми се случва често – прекрасна степна нощ.
Синият дим тихо ме пренася в Страната на Приказките и сънят настъпва бързо: ставам ту мъничък-мъничък, с размерите на мравка, ту огромен като небето на длъж и шир и тук вече се очаква да заспя; но защо днес тези очевидно нездрави изменения в размерите на тялото ми са толкова необичайни и силни? Ето, към тях се добави нещо ново: усещане за пропадане – като че ли изпод мен са дръпнали този висок бряг и аз падам в неизвестна и страшна бездна!
Изведнъж забляскаха някакви сияния и аз отварям очи, но те не изчезват – танцуват по сребристото вечерно небе, по езерото, по тревата. Появи се рязък метален вкус в устата – като че ли съм си сложил езика на полюсите на мощна батерия. Добави се и шум в ушите – отчетливо се чуват двойните удари на сърцето ми. Изобщо, какъв ти сън!
Става ми страшно: сам, в безлюдната степ, при “омагьосаното” езеро… Да си събирам бързо партакешите и – по-далече от тука. Но любопитството взима връх: какво става все пак? Може да е от изпаренията на водата и тинята? Спускам се ниско, под урвата, сядам край водата на един голям къс глина. Гъста сладникава миризма на гниещи водорасли ме обвива отвсякъде като че ли съм на кални бани. Седя пет, десет минути – няма нищо неприятно, изглежда като добро място за спане, само дето тук, в ниското, е влажно.
Качвам се обратно – същата история! Върти ми се главата, отново галваничен вкус в устата и като че ли теглото ми варира – ту съм невероятно лек, ту, напротив, тежък-тежък; отново започнах да виждам разноцветни светлини…
Непонятно – ако това наистина беше патогенно място, не би растяла тази гъста трева тук, нависоко, и не биха гнездяли тези едри земни пчели, с чийто килийки стръмната глинеста урва е буквално изпъстрена – а аз се готвех да спя точно над тяхното подземно селище, в недрата на което, естествено, е пълно с тунели, камери, личинки, какавиди, които са живи и здрави!
Нищо не ми стана ясно и недоспал, с натежала глава, рано сутринта – Слънцето още не беше изгряло, се понесох към Исилкул.
Същото лято ходих на Омагьосаното Езеро още четири пъти, по различно време на деня и в различни климатични условия. Към края на сезона пчелите ми се разлетяха наоколо в несметни количества, събирайки и пълнейки килийките си с кой знае къде намерен яркожълт цветен прашец – с една дума чувстваха се прекрасно. Което не можеше да се каже за мен: на метри от урвата, над гнездата им – цял букет от неприятни усещания, на пет метра – нищо… И пак недоумявам – защо именно тук се чувстват отлично и животни, и растения, и тези пчели, гнездящи в такава изобилност, че цялата урва е покрита с дупки като швейцарско сирене, а на места направо шуплеста като гъба сюнгер!
Откритието дойде много години по-късно, когато пчелното селище в Камишловската долина загина: обработваемите площи настъпиха към самия край на урвата, която от това се срути и сега там няма нито пчелни жилища, нито трева – заменени от огромно гадно сметище. Останаха ми само шепа стари глинени пачки – отломки от тези гнезда – с многочислени мънички килийки. Клетките бяха разположени гъсто една до друга и напомняха напръстници или по-скоро гърненца с плавно стесняващи се гърла. По броя на светлите пръстени по коремчетата им аз вече знаех, че тези пчели се отнасяха към вида Четирипоясен галикт.

Pic-18
На работната ми маса, отрупана с прибори, мравешки жилища, скакалци, колбички с препарати и още сума ти предмети от всякакъв род, се намираше и широка съдина, пълна с тези парчета шуплеста глина. Трябваше да взема нещо и протегнах ръката си над дупчестите отломки. И се случи чудо: над тях неочаквано почувствах топлина! Докоснах бучиците с ръка – студени; над тях – явно усещане за топлина. В добавка, появиха се в пръстите ми усещания – някакви неизвестни по-рано за мен тикове, спазми, “подръпвания”. А когато преместих съдината с гнездата към края на масата и си наведох лицето над тях, усетих същото, което и на Езерото – като че ли главата ми се удвоява, тялото ми пропада някъде надолу, в очите ми избухват светлинки, в устата – електрически вкус, леко гадене… Сложих отгоре им картон – нищо не се промени. Капак от тенджера – като че ли не съществува и това “нещо” си минава директно през преградата. Трябваше незабавно да се изучи явлението. Но какво можех да направя в къщи, без каквито и да било измервателни уреди?!

Pic-10В изследването на гнездата ми се притекоха на помощ сътрудници от различните институти на нашето академично градче. Но, за жалост, приборите не отчетоха нищо – нито най-чувствителните термометри, нито регистраторите на ултразвук, нито електро- и магнитометрите. Направихме най-прецизен химически анализ на тази глина – нищо особено. Мълчеше и гайгеровият брояч… Обаче ръцете, обикновените човешки ръце – и не само моите! – определено долавяха над килийките ту топлина, ту нещо като хладен полъх, ту мравучкане, ту тикове, ту някаква гъста, като желатин, среда. При някои ръката им натежаваше, при други като че ли нещо я изтласкваше нагоре; на трети им изтръпваха пръстите и им се схващаха мускулите на предмишницата, виеше им се свят, обилно се отделяше слюнка…
Подобни явления предизвикваше и сноп хартиени тръбички, гъсто заселени с пчели-листорези. Във всяко тунелче от снопа се помещаваше плътен ред многослойни чашчици от обрезки от листа, захлупени с огънати – също от листа – капачета; в чашките – копринени овални пашкули с личинки и какавиди. Предлагах на хора, незнаещи нищо за откритието ми, да подържат дланта или лицето си над гнездата на листорезите и всичко записвах подробно. Резултатите от тези необичайни експерименти можете да намерите в моята статия “За физико-биологичните свойства на гнездата на опрашващите пчели”, публикувана в трети брой на “Сибирски вестник за селскостопанска наука” от 1984 г. Там е дадено и кратко физическо обяснение на това удивително явление.
Ползвайки за мостра пчелните гнезда, сглобих няколко десетки подобия от пластмаса, хартия, метал, дърво… и се оказа, че причина за всички тези особени усещания е не някакво си там “биополе”, а размерите, формата, количеството и взаиморазположението на кухините, образувани от всевъзможните твърди тела. Както и преди – организмът чувстваше, а уредите мълчаха… Наричайки откритието ефект на кухинните структури – ЕКС, аз усилено продължавах и разнообразявах опитите, а Природата непрестанно ми разкриваше съкровените си тайни една след друга.
Оказа се, че в зоната на действие на ЕКС забележимо се подтиска действието на сапрофитните почвени бактерии, на различни видове гъби, покълването на пшеничени зърна; изменя се поведението на микроскопичните подвижни водорасли; появява се светлоизлъчване от личинките на листорезите, а възрастните пчели са много по-активни в това поле и работата по опрашването я приключват с две седмици по-рано. (Сапрофитни организми са тези, които се хранят с мъртви растения.)
Оказа се, че ако порестата структура се премести на ново място, то човек ще усети ефекта на КС не веднага, а след няколко секунди или минути, като на предишното място остава следа, или, както на шега я нарекох, “фантом”, доловим с длан след часове, а понякога и месеци.
Оказа се, че полето на ЕКС отслабва с отдалечаване от източника не постепенно, а на слоеве от невидими, но ясно осезаеми “обвивки”.
Оказа се, че животни (бели мишки) и хора, попаднали в зоната на действие даже на силно ЕКС, след известно време привикват към него, адаптират се. Няма как да бъде другояче – нали навсякъде сме заобиколени от многобройни големи и малки затворени пространства, решетки, клетки – на живи и мъртви растения (включително и наши собствени клетки); мехурчета на всякакви материали и вещества с порообразна структура; от обикновени стаи, коридори, зали; пространства между детайлите на устройства, машини, между дърветата, мебелите и зданията…
Оказа се, че “стълбът” или “лъчът” на ЕКС действа най-силно на живата тъкан тогава, когато е насочен в посока, противоположна на Слънцето, а също и надолу, към центъра на Земята.
Оказа се, че в такова поле часовниците понякога “мамят” – както механичните, така и електронните – индикация, че то влияе и на Времето.
Оказа се, че всичко това е проявление на Вълните на Материята – вечно изменящи се, вечно подвижни, вечно съществуващи; че за откриването на тези вълни физикът Луи дьо Бройл още през 20-те години на миналия век е получил Нобелова награда и че тези вълни се използват в електронните микроскопи.
Оказа се… оказаха се много неща, които ще ни отведат към физиката на твърдите тела и елементарните частици и към квантовата механика, тоест далече от главните герои на нашето повествование – Насекомите.

Pic-14

Ако се съмнявате във всичко това, посетете музея по агроекология край Новосибирск, където можете да видите и проверите всичко сами.
Там, в музея, стои винаги действащ клетъчен болкоуспокоител. Всеки, сядащ на него – под кутия, в която се намират няколко рамки от празни пчелни пити, почти сигурно след няколко минути ще почувства нещо (какво именно, напишете ми, ще ви бъда благодарен), а който го боли глава, след броени минути ще се раздели с болката – поне за няколко часа. Моите болкоуспокоители успешно се прилагат в различни части на страната – не съм пазил откритието си в тайна. Излъчването ясно се долавя с ръка, ако я поднесем с дланта нагоре към кутията с питите, която може да е от хартия, шперплат или най-добре – от поцинкована ламарина с плътно запоени краища.

Pic-01a
В началото разсъждавах така: хората си имат работа с медоносната пчела от хилядолетия и никой не се е оплакал от нещо неприятно, идващо от тях, с изключение на случаите, когато пчелите жилят. Подържах рамка с пита над главата си – работи! Спрях се на комплект от шест рамки. Ето я цялата история на това, в общи линии, така просто откритие.
Съвсем другояче действа старо гнездо на оси, макар че размерът и формата на клетките му е сходен с пчелния. Тук има една съществена разлика – материалът, от който са направени килийките, за разлика от восъчните пити, е по-рехав и порьозен – това е хартия (между другото хартията първо са я изобретили осите, а не хората – изчоплят стари дървесни влакна и ги смесват със слюнката си), стените на питите са много по-тънки от пчелните, разположението и размерът на клетките също са различни, а и външната обвивка, също от хартия, е от няколко слоя с пространство между тях. При мен са постъпвали сведения за няколко такива гнезда, оказващи много неблагоприятно въздействие, когато са  разположени вблизост до жилищни помещения. А и изобщо, повечето многоклетъчни устройства и обекти, притежаващи силно изразен ЕКС, в първите минути или часове действат на хората не особено благотворно – питите на медоносната пчела са едно от малкото изключения от това правило.
Що се отнася до подземно гнездящите пчели, то да “знаят” за ефекта на кухинните структури на тях им е жизнено необходимо – на първо място, за да не се натресат пчелите-строителки на съседно гнездо при изкопаване на нова галерия, а да го заобиколят отдалеч. Иначе цялата пчелна колония, пронизана от пресичащи се дупки и канали, просто може да се срути. Второ, не трябва да се допуска корените на растенията – а те, както знаем, са способни да разрушат сграда – да прораснат вътре в градежа. И съответно на отстояние няколко сантиметра от пчелната структура корените спират да растат или се отклоняват встрани, чувствайки близостта й. Това нагледно се потвърди в многочислените ми опити по покълване на пшеница в зоната на действие на ЕКС, сравнявайки ги с контролните зърна, покълващи при същата температура, влажност и светлина – на снимките и рисунките се вижда как прорастъците в опитната партида загиват или се отклоняват в посока, противоположна на полето.

из глава 5, “Полет” – част втора

Находката

Оказа ли се в крайна сметка, че стоя на пътя на още една тайна?! Точно така.
И отново ми помогна случаят и по-точно – моите приятели насекомите.
И отново се занизаха безсънни нощи, несполуки, съмнения, намиране на липсващи материали, повреди, даже аварии… А да се посъветвам няма с кого – ще ми се подиграят, ако не и по-лошо… Но смея да ти споделя, читателю: щастлив е този, на когото му работят що-годе нормално главата, очите и ръцете – а ръцете трябва да са умели, майсторски! – и радостта от Творчеството, дори и неувенчано с успех, повярвай ми, е далеч по-силна от получаването на диплома, медал или патент.
Съдете сами по откъса от работните ми дневници, обработен, разбира се, за тази книга и затова силно орязан и опростен. Снимките и рисунките ще ви помогнат да възприемете и оцените написаното.
… Зноен летен ден. Хоризонтът се къпе в синьо-лилава мараня; над полята и сечищата – гигантският небесен купол със застинали под него пищни облаци. Те като че ли са разпрострени върху огромно прозрачно стъкло и затова долната им страна изглежда като отрязана с нож, а горната е така ослепително осветена от Слънцето, че поглеждайки ги се налага да примижваш с очи.
Аз летя на триста метра от земята, ползвайки за ориентир едно далечно езеро – светло продълговато петънце в трепкащия мираж.
Под мен са се ширнали полета, засадени с различни култури: ето тази – синьо-зелената, това е овес; беловатите правоъгълници с някакво необичайно нежно блещукане – елда (гречка); точно под мен – люцерново поле в познатото зелено, което се доближава до “умерено-зелен кобалт” на боичките за рисуване; пшеничния зелен океан вдясно е с по-плътен цвят, или както художниците се изразяват – оттенък, и напомня боичката, обозначавана като “окис на хрома”. Всяка от тях е с различен цвят и взети заедно наподобяват гигантска палитра, която се носи-носи бавно назад…
Между полята и сечищата се вият пътечки. Те се включват в черни пътища, които от своя страна се точат към главния път, още недостъпен за погледа ми, но зная, че ако летя вдясно от езерото, ще се покаже: ясно очертана светла ивица без начало и край, по която бавно пъплят автомобили –миниатюрни като детски играчки.
Купестите облаци над мен хвърлят живописни сенки по земната повърхност – най-тъмни над сечищата, а над полетата – в различни оттенъци на синьото. Сега съм точно в една от тези сенки; увеличавам скоростта – това ми е много лесно да направя – и излизам от нея.
Малко се накланям напред и чувствам как оттам, отдолу, откъм напечените от Слънцето земя и растителност, духа топъл плътен вятър – не страничен както на земята, а по необичаен начин носещ се отдолу нагоре. Физически усещам гъстия плътен поток, силно ухаещ на цъфтяща елда – разбира се, този поток с лекота ще вдигне дори едра птица, ако тя просто си разпери крилете – орел, жерав или щъркел. Но мен не ме държат във въздуха издигащи се въздушни маси – аз нямам крила; в полета съм стъпил на малка квадратна платформичка, малко по-голяма от седалка на стол, със стойка и две ръкохватки, за които се държа, а ми служат и за управление на апарата.
Фантастика? Ами, как да ви кажа…
Черновата на тази книга направи двегодишна пауза, без да бъде добавен и ред, защото щедрата и древна Природа, пак чрез моите приятели насекомите, изведнъж ми откри Нещо по обичайния за нея маниер – тактично и с финес, но бързо и убедително. И цели две дълги години Находката не отслабваше въздействието си върху мен, макар че “усвояването” й, както ми се струваше, вървеше стремително. Но винаги е така – когато си се захванал с нещо ново и интересно, ти се струва, че времето лети двойно по-бързо.

Pic-29
Светлото петънце на степното езеро вече се приближи и увеличи, а зад него и шосето с ясно различими видове превозни средства по него. Тази автомагистрала върви успоредно на осем километра от железопътната линия и ако се вгледаш по-внимателно, се виждат допълнителни детайли от структурата й. Време е да обърна на двайсет градуса в ляво.
От земята съм невидим, не само заради разстоянието – даже при много нисък полет почти не хвърлям сянка. Но все пак, както след време узнах, хората виждат нещо в тази част на небосвода: или светла топка, или диск, или нещо, подобно на вертикално или наклонено облаче с отсечени краища, движещо се, по думите им, някак си “необлачно”. Някои наблюдавали “плосък непрозрачен квадрат с размер един хектар” – може би това е била илюзорна проекция на платформата на апарата ми? По-голямата част от хората не виждат нищо и аз засега съм доволен от това – знае ли човек какво може да последва – още повече, че до момента не съм установил от какво зависи видимостта или липсата на такава. И затова признавам, че в това си положение старателно избягвам да се срещам с хора, поради което заобикалям отдалече градовете и селата, а пътищата пресичам с висока скорост, убеждавайки се първо, че няма никой по тях.
В тези екскурзии, за читателя без съмнение фантастични, а за мен вече превърнали се в рутина, аз се доверявам единствено на тях – показаните на тези страници мои приятели – насекомите, и първото практическо приложение на Находката ми бе, а и все още е, ентомологично – да изследвам скътани местенца, да ги запаметявам в съзнанието си, гледайки отгоре и да намирам нови, неизвестни за мен още обиталища на буболечки, нуждаещи се от охрана и спасение.
Уви, природата веднага ми постави жестоките си ограничения като в нашите музеи, например – гледай колкото искаш, но да се фотографира е забранено. И тук същото, че ако не и по-лошо: не ми се затваряше блендата, а взетите филмови ленти – една в апарата и една в джоба – се оказваха тотално осветени. Не се получаваше и да нахвърлям някоя рисунка: почти през цялото време и двете ми ръце са заети – мога да освободя само една, но за не повече от две-три секунди. Да се рисува по памет след полета остава единственият вариант при подходящи условия след приземяването, но макар да имам художествени заложби, зрителната ми памет, за съжаление, не е моята сила…
Този тип летене съвсем не прилича на това, което изпитваме по време на сън. И не е толкова удоволствие, колкото работа – понякога доста трудна и рискована: не размахваш свободно криле като птица, а стоиш като изтукан; ръцете ти са вечно заети; на няколко сантиметра от теб се намира граница, деляща “това” пространство от “онова”, външното… Невидима е тази граница, но много опасна. Всичко това засега е достатъчно нескопосано и моето творение напомня… болничен кантар. Но всяко начало е трудно!
Между другото, освен фотоапарата, часовникът ми също правеше големи проблеми, а може би и с календарното време се случваха странни неща, макар и рядко: спускам се на някоя поляна и я заварвам леко несъответстваща на сезона – някъде седмица напред или назад от нормата. Да се направи сравнение, обаче, за да се установи със сигурност, нямаше начин. Все пак беше достатъчно, за да допусна, че освен в пространството, се движех и – о, чудо – във времето! Засега обаче единственото доказателство, че многофункционалният ми “кантар” може би е и машина на времето е, че часовникът по време на полет ту избързва, ту изостава, но след приземяване цепи секундата. Ето защо по време на тези пътешествия избягвам хората – ако се окаже наистина, че освен на гравитацията апаратът влияе и на Времето, тук могат да настъпят непредвидими усложнения от нарушаване на неизвестни за мен причинно-следствени връзки. А с такова нещо шега не бива – някой може сериозно да пострада! Основанията ми да допусна такива мисли са следните: насекомите, които съм поставил в колбички, епруветки и други вместилища и съм взел с мен от “там”, мистериозно изчезват! Един път епруветката в джоба ми беше станала на сол; друг път в стъклото се получи овална дупка с оцветени в кафяво “хитинови” ръбове – виждате я на снимката. Нееднократно чувствах през тъканта на дрехата си в зоната на джоба нещо, наподобяващо на електрическа вибрация или триене – навярно точно в този момент са ставали изчезванията на малките ми пленници. Само един път взетата буболечка остана в хранилището си, но това не беше възрастният екземпляр на паразитиращ бръмбар с бели пръстенчета по мустачките, а неговата… какавида – тоест, предшестващият го стадий. Тя бе жива – пипнеш я и тя шава с коремчето си. За огромно мое съжаление след една седмица загина и изсъхна.

Pic-01c
Най-добре се лети – без кавички – в ясни летни дни. В дъждовно време е доста трудно, а кой знае защо зимата пък съвсем не се получава. Но не заради студа – бих могъл да усъвършенствам апарата, съобразно условията, или просто да сглобя друг, но през студения сезон за ентомолог като мен няма никаква работа, за да си правя труда.

Как и защо достигнах до тази Находка

През лятото на 1988 г., разглеждайки под микроскоп хитиновите обвивки на насекомите, перестите им мустачета, уникално фините по структура криле на пеперудите с преливащи се като на дъгата цветове и други подобни патенти на Природата, се заинтересувах от необикновената структура на един по-едър детайл. Това бе една изключително правилно подредена композиция, като че резултат от работата на някоя сложна и прецизна машина по специален проект и чертеж. На мен ми се струваше, че тази многоядрена, несравнима с каквото и да е структура, едва ли имаше някакво отношение към украсата или здравината на детайла.
Нищо подобно, дори слабо наподобяващо този необикновен и удивителен строеж, не бях наблюдавал до този момент нито при други насекоми, нито в останалата околна среда, нито пък в техниката или изкуството. Поради това, че бе обемно многомерен, да го възпроизведа с рисунка или фотография досега не ми се е отдало. Защо й е на буболечката нещо такова? Още повече, че тази структура – в долната част на крилата – не се открива никога, освен при полет, когато на практика е невъзможно да бъде наблюдавана.
Започнах да подозирам, че това може да се окаже ни повече, ни по-малко, вълнов излъчвател, притежаващ ефекта на кухинните структури. В онова наистина благодатно лято насекоми от този вид имаше в изобилие и аз ги ловях по нощите, използвайки за примамка светлина. Нито преди, нито след това не бях наблюдавал такова нашествие от рояци, та дори и на единични екземпляри.

Pic-33
Сложих аз едно парченце на стойката на микроскопа от тази извита хитинова пластинка, за да разгледам още веднъж строежа й при силно увеличение. Полюбувах се за сетен път на работата на природния ювелир и без някаква съзнателна причина сложих с пинцета отгоре върху пластинката още една като нея – със същите необикновени ядрени образувания от едната й страна.
И стана тя една! Парченцето се отскубна от пинцетата, повися няколко секунди над това, което беше закрепено към микроскопа, завъртя се малко по часовниковата стрелка, придвижи се – по въздуха! – надясно, завъртя се отново, този път наобратно, заклати се и чак тогава бързо и рязко падна на масата. Читателят едва ли има представа какво почувствах в този момент…!
Идвайки на себе си, свързах няколко такива парченца с тънка нишка; това ми се отдаде с големи усилия, и то само след като ги поставих вертикално. Получи се едно такова многослойно хитиново блокче. Сложих го на работния плот. Върху него не можеше да падне дори такъв сравнително тежък предмет като канцеларско кабърче: нещо, някак си, го отхвърляше нагоре, а после и настрани. Аз прикрепих кабърчето над мойто блокче – и тук започнаха да се случват невъобразими, невероятни неща (например, за някакви кратки мигове кабърчето просто изчезваше!), които ми дадоха да разбера: никакъв вълнов излъчвател не е това, а нещо съвсем Друго!
И отново бях завладян от изследователски дух, и отново започна да ми се мержелее пред очите, а предметите наоколо губеха своите очертания. Аз обаче, макар и с усилия, се взех в ръце и след два часа успях да продължа работата си.
От този случай всъщност започна всичко.
Много още, разбира се, трябва да се осмисли, провери и изпита. Аз, естествено, ще разкажа на читателите някои тънкости от функционирането на апарата ми – за принципите му на движение, разстоянията, височината, скоростта, екипировката и за всичко останало, но това ще стане в следващата ми книга.

Първи полети

Доста нелеп, крайно опасен полет осъществих през нощта на 17-ти срещу 18-ти март 1990 г., без да дочакам сезона и без да си дам труда да намеря безлюдна местност. А нощта – вече ми бе ясно – е най-рискованото време от денонощието за тази работа.
Проблемите започнаха още преди да излетя. Блокпанелите в дясната част на носещата платформа заяждаха и трябваше да ги поправя на момента, но не го свърших. Издигнах се направо от улицата на нашето академично градче, безразсъдно предполагайки, че в два часа през нощта всички спят и никой няма да ме види. Издигането като че ли започна добре, но след няколко секунди, когато вече бях на сто метра над земята и къщите, със светещ тук-там прозорец, останаха под мен, се почувствах зле – като че щях всеки момент да колабирам. Тук трябваше да прекратя полета и да се приземя, но не послушах разума си и толкова по-зле, защото някаква мощна сила ми изтръгна управлението от ръцете и неумолимо ме затегли по посока на големия град.
Теглен от тази внезапна, неподдаваща се на контрол сила, пресякох втория кръг девететажни блокове от жилищната зона на градчето (те са разположени в две огромни – по километър в диаметър – окръжности, в средата на които са пететажните, където живея и аз), прелетях над едно заснежено, нешироко поле, пресякох косо шосето, което свързваше градчето ни с Новосибирск, после Северо-Чемския жилищен район и пред мен се въздигна – бързо при това – тъмната грамада на Новосибирск. Почти веднага се оказах в съседство с един “букет” от заводски комини, много от които, помня добре, здраво бълваха пушеци – работеше нощната смяна… Трябваше спешно да се измъквам някак си.
Овладявайки положението с огромни усилия, едва-едва успях да пренастроя аварийно блокпанелите. Движението по хоризонтал започна да се забавя, но сега пък отново ми стана лошо, което при полет е абсолютно недопустимо. Чак на четвъртия опит успях окончателно да спра и увиснах над Затулинка – заводският квартал на града. Зловещите комини продължаваха методично и върло да ми димят току под носа ми. Отдъхвайки си няколко минути – ако необичайното висене над осветената ограда на някакъв завод може да се нарече отдих, и с облекчение убеждавайки се, че “злата сила” е изчезнала, аз се заплъзгах обратно, но не в посока на моето градче, а надясно, към Толмачов – за да прикрия следите в случай, че някой ме беше забелязал. И примерно на половината път от летището, над някакви тъмни нощни поля, където явно нямаше жива душа, обърнах рязко по посока към дома.
На другия ден, естествено, не можах да стана от леглото. Новините по медиите бяха за мен повече от тревожни. Заглавия от рода на “НЛО над Затулинка” и “Отново пришълци!” явно говореха за това, че полетът ми е бил засечен. Но как? Едни описвали феномен като светещо кълбо или диск, като много от хората са виждали не една топка, а… две!

*  *  *

При следващия си полет поех на запад.
Под мен се движеха в обратна посока разноцветните правоъгълници на полята, сечищата с причудливи очертания и синкавите сенки на облаците. Скоростта ми бе доста висока, но нямаше вятър, който да ми просвистява покрай ушите. Силовата защита на платформата с блокпанелите бе “изрязала” от пространството невидим лъч, блокиращ притеглянето на платформата към земята, но без да оказва въздействие върху мен или въздуха, който е около и над мен. Това води, както аз си мисля, до “разкъсване” на пространството пред мен и “слепването” му обратно, зад мен. Именно това трябва да е причината за пълната или частична невидимост на апарата, както се бе случило неотдавна над Затулинка. Но защитата от притеглянето е регулируема, макар и не напълно: наклониш ли си напред главата веднага чувстваш едно завихряне като от насрещен вятър, носещо осезаем аромат ту на жълта комунига, ту на елда, а понякога на смес от различни цветя, растящи по тучните сибирски поляни.
Оставих Исилкул далече вляво и плавно се снижих над автомобилния път, след като се убедих, че съм невидим и за водачите, и за пътниците, и за работещите в полетата: от мен и платформата не пада сянка, освен в много редки случаи. Ето, в края на една горичка три момчета беряха ягоди – намалих скоростта и реейки се като Карлсон, “който живее на покрива”, прелетях спокойно покрай тях. Никаква реакция – все едно наистина съм невидим. Освен че нищо не видяха, нищо и не чуха – при такъв принцип на движение – на “разтварящо” се пространство?! – апаратът не издава и най-малък звук, понеже въздушно триене не съществува.
Пътят ми бе дълъг – не по-малко от четиридесет минути от Новосибирск. Умориха ми се ръцете, които не можех да отделя от “кормилото”, а после умората се пренесе и в цялото ми тяло. Налагаше се през цялото време да стоя в поза “мирно”, а неудобството се усилваше от това, че за да не изпадна от платформата, се бях вързал за нея… Мога да летя и по-бързо, но се опасявах – моето пособие, сглобено на две на три, е все още в твърде аматьорски стадий.
Отново нагоре и направо… Ето, показаха се познатите ориентири – оранжевите летви на оградата на Резервата, който – как минава времето само! – съществуваше вече двайсет години.
Колко пъти съм спасявал тази своя първа рожба от неприятности и бюрократи, от самолети с химикали за разпръскване (да, и това ми е минало през главата), от пожари и от много други злодейства. Но жива е Страната на Буболечките и процъфтява! Невероятна радост обзе душата ми, вследствие на което се разделих и с умората, заличена от усещането, което предизвиква у мен този малък къс земя. Само седем хектара, но цели двайсет години тук не се се разтъпкват насам-натам хора, не се коси, не се пасе добитък. Почвеният слой на места се увеличи с четиринайсет сантиметра и се появиха не само отмрели някога насекоми, но и изчезнали растения като пурпурната скорцонера, чиито едри цветове изпълват сутрин въздуха с аромат на шоколад. Обхванат от порив на радост аз рязко “дадох газ” и се устремих като стрела право нагоре.
И ето я цялата под мен – Исилкулия, страната на моята младост, съвсем не такава като на картите с надписи и означения, а жива, безкрайна, пресечена от тъмни и причудливи островни сечища, облачни сенки, отчетливо светли петна на езера и най-сетне – от огромния земен диск, който с всичко по него ми се струваше още по-огънат (причината за тази илюзия така и не ми се е изяснила).

*  *  *

Ама какво правя аз – пред мен лети самолет! Бързо убих скоростта, обърнах и започнах да се спускам. Мярна ми се мисълта (а трябва да се каже, че въпреки отчайващите технически и физически неудобства, в “падащ” полет въображението се изостря): нищо чудно, ако от пет милиарда души на планетата аз не съм единственият, направил подобно откритие, и летателни апарати, основани на същия принцип, отдавна вече да се правят и изпитват – както проектирани в конструкторски бюра, така и самоделки като моя.

*  *  *

Съветвам тези, които, изучавайки насекомите, започнат да майсторят и изпитват гравитоплан (между другото, убеден съм, че без насекоми такова откритие не може да бъде направено): да летят само в ясни летни дни; да не се издигат много нависоко и да не ходят надалеч; от точката на приземяване да не взимат нито прашинка; всички детайли на устройството да се правят максимално здрави; при тестове и работа да се избягва близост с далекопроводи, селища, транспортни средства, струпвания на хора – най-подходяща би била някоя отдалечена горска поляна, максимално далеч от обитаеми постройки. В противен случай в радиус от няколко десетки метра могат да се случат – и се случват – явления от типа на полтъргайст: “необяснимо” местене на предмети, включване или изключване (дори излизане от строя) на електроуреди и електроника. Нямам обяснение за тези явления, но изглежда че са следствие от играта с Времето – работа деликатна и като цяло коварна.

Pic-01d
Помните ли – писах по-горе за това, че насекомите, взети “там” и пренасяни “тук” в епруветки, изчезваха, а в епруветката, ако тя изобщо оцеляваше, се образуваше отверстие? Оказа се, че тези отверстия приличат много на дупчиците в стъклата, които неизвестно откъде се появяват в помещенията, понякога в редица като от автоматен откос, по прозорците на няколко поредни етажа; отвън дупчицата има размер 3-5 милиметра, отвътре се разширява конусообразно в зависимост от дебелината на стъклото до 6-15 милиметра. Някои дупчици са стопени по краищата си или оцветени в кафяво – точно както се получаваше, когато транспортирах насекоми по време на полет в колби. Изглежда, че този вид полтъргайст – дупки в стъкла – не се предизвикваше от кратко съществуващи миниатюрни кълбовидни мълнии, както си мислех по-рано, а от различни видове частици, изтървани по невнимание при изпитания на апарати от моя вид. Снимките на тези отверстия, публикувани тук, са документални и са направени от мен в научния център на академичното градче край Новосибирск. Мога да ги покажа на всеки желаещ; те се появиха в периода 1975-1990, но нито една от тях няма връзка с моите експериментални полети, освен може би с последния.
Част от описанията на НЛО – убеден съм в това – имат отношение към платформите, блокпанелите и други големи детайли на апарати, които конструкторите, случайно или нарочно, са изхвърлили извън предела на активното си поле на действие; тези отломки могат да нанесат немалко вреда на някой, в най-добрия случай да породят серия от невероятни истории и най-нелепи съобщения в медиите, нерядко съпроводени от “научни” коментари.

Pic-34

Из глава 5, “Полет” – част трета

Защо

Защо не разкривам сега същността на своята находка? Първо, защото за доказателства са нужни време и сили. Не разполагам нито с едното, нито с другото. Зная го от горчивия опит по “пробутването” на предишните ми находки – в това число и очевидното явление на Ефекта на кухинните структури, в реалността на което читателите без съмнение трябва да са се убедили. А ето как завършиха дългогодишните ми опити за научно признание на ЕКС: “По-нататъшната кореспонденция с Вас по заявката за издаване на патент считаме за нецелесъобразна.” Аз познавам тоз-онзи от големите клечки в науката и съм уверен, че ако попадна при някой такъв чичко, сглобя си апаратчето, стъпя на него в поза “мирно” и се зарея из пространството, то стопанинът на кабинета не само няма да реагира, а може и да заповяда да ме изхвърлят.
Хайде, младежи, по-бързо идвайте на смяна на тия вкаменелости, моля ви!
Втората причина за моята “стеснителност” е по-обективна. Само в един вид сибирски насекоми аз открих тези антигравитационни структури. Не казвам дори разреда, към който принадлежи това насекомо – то като че ли е на границата на измирането и тогавашният му бум на числеността беше вероятно локален и единичен случай. И така, ако аз укажа рода и вида му, къде е гаранцията, че разни разбирачи – поназнайващи малко биология авантюристични натури – няма да се юрнат по поляните, за да изловят може би последните екземпляри на това Чудо на Природата, без да се спрат пред нищо, за да постигнат целта си. Все пак тя е твърде примамлива, нали?
Мога да се обзаложа. Да, ама не, хитреци такива: нека всичко, разказано дотук си остане за вас чиста фантастика, а самата Природа тази загадка няма да ви разкрие – както се казва, имате още бая хляб да изядете; да изтръгнете тайната насила също няма да стане – гаранция за това са няколкото милиона вида насекоми, живеещи по Земята.
Надявам се, ще ме разберат онези, които биха искали незабавно да се запознаят с находката просто от интерес, без никакви користни цели – мога ли сега да постъпя иначе, когато на карта е поставено спасението на цялата жива Природа?

*  *  *

Не толкова отдавна ние, хората, сме започнали да летим: отначало на въздушни балони, а после на самолети; днес мощни ракети ни носят към други небесни тела… А утре?
А утре ще полетим към други звезди със скоростта на светлината, но и тогава една съседна галактика, като мъглявината Андромеда, ще бъде още недостижима. И все пак Човечеството – при условие, че заслужи званието Разумно – ще разгадае много загадки на Мирозданието, ще премине и тази граница. Тогава дори най-далечните ъгълчета на Вселената ще станат мигновено достижими.
Всичко това ще се случи, защото е дело на Разума, Науката, Техниката… но въпросът е в това кое е по-ценно сега за човечеството – едно съхранено, голямо колкото човешка длан, обиталище на насекоми или самоделен апарат с размерите на дипломатическо куфарче, притежаващ невероятни технически характеристики?
Задавам този въпрос на теб, читателю, и хубавичко помисли, преди да дадеш умния си и обоснован отговор.
Погледнете тези снимки. Това, в общи линии, представлява тази простовата джаджа в работно и в изходно положение. Гъвкавият кабел вътре в управляващия лост предава движение от лявата ръкохватка към гравитационните лопатки. Сгъвайки и разгъвайки ги извършвам издигне или спускане. Веднъж, приземявайки се бързо, в режим на свободно падане, лявата ръкохватка изхвърча и за малко да се пренеса в по-добрия свят, но не само че не се разбих, а даже не почувствах и удара – платформичката издълба в пасището – добре че не беше на шосето – доста дълбок кладенец,  в началото вертикален, а после издигащ се в посока, противоположна на Слънцето. От този фантастичен тунел в земята се измъквах дълго, барабар с платформата и не без травми. Големи проблеми ми създаде самата дупка, защото нямаше никаква изкопана пръст или земя! Наложи се да проявя немалка доза изобретателност, за да я замаскирам – видима от пътя, тя би предизвикала много въпроси, а отгоре на това можеше и да подпали чивиите на разни, страдащи от излишно любопитство, следотърсачи.
Подобни кладенци – също без изкопен материал и също прокопани надолу и встрани – се образуваха неочаквано на 24 октомври 1989-та година в полята на Хворостянски район, Куйбишевска област – за тях разказа подробно “Комсомолска правда” от 6-и декември същата година. Така че, както изглежда, не съм сам. И май че изобретявам колелото…

*  *  *

Не зная дали те убедих, читателю, че подобни неща много скоро ще бъдат достъпни практически за всички, но Живата Природа, която ако не спасим спешно и без която няма да има живот за човечеството, може да стане недостъпна поради… пълното й отсъствие!

Летящият пашкул

Не искам обаче да оставя никого със съвсем празни ръце и дарявам на изследователите друг природен патент, също свързан с Движението и Гравитацията. Физиците твърдят: да се създаде превозно средство без опора е невъзможно. С други думи апарат, напълно изолиран от окръжаващата го среда, няма нито да тръгне, нито да полети. Изключение остава само барон Мюнхаузен, изхитрил се някога да се измъкне сам за косата си от блатото…
Това се случи през 1981-ва година край Новосибирск, когато изучавахме ендомофауната на люцерната – нейните опрашители и вредители. Бродейки из полето, с резки движения на сакчето “косях” наляво-надясно, а после съдържанието му – насекоми, листа, цветя, хванали се в обръча – прехвърлях в тъмна кутия, към която беше прикрепен стъклен буркан-душемор. Този  жесток метод за изучаване на насекоми на полето – засега единствен по рода си – уви, беше мое задължение, за което ми плащаха от Института по земеделие и обработка на селското стопанство.
Тъкмо бях готов да хлопна капака на смъртоносното приспособление и да хвърля вътре парче памук, напоено с хлороформ, когато вниманието ми беше привлечено от едно подскачащо светло пашкулче. То беше овално, на вид доста плътно и непрозрачно. Най-вероятно причината за странното му поведение бе някое насекомо от камерата за смъртници – не може пашкул да подскача сам! Но той, опровергавайки напълно предположението ми, подскочи отново съвсем сам, удари се в стъклената стена на съда и падна на дъното… Бре!
Наложи се да жертвам улова – изплашените гадинки с радост се хвърлиха към свободата, а аз изолирах странната твар и я скрих в отделна епруветка. У дома я разгледах под микроскоп – нищо особено, пашкул като пашкул – на дължина три милиметра, на ширина – един и нещо. На пипане стените му бяха твърди, каквито и трябваше да са.
Пашкулът подскачаше енергично, когато го осветяваше – или нагряваше – Слънцето. Скоковете му достигаха трийсет милиметра на дължина, и, което е още по-удивително – цели петдесет милиметра на височина! Доколкото можах да забележа, пашкулът летеше равномерно, почти без да се кламбучка, макар че за да се убедя, трябваха високоскоростни снимки. Без съмнение, механичното му движение се предизвикваше от личинката или какавидата на насекомото вътре, но как именно ставаше това, нямаше начин да се види.
Избързвайки, ще кажа, че от пашкула изскочи ихневмонов паразит от вида Батиплектес анурус, полезен с това, че личинките му паразитират върху вредителя по люцерната – дългоносия фитономус. На “летящия” пашкул му се е полагало да попадне в крайна сметка в някоя прохладна цепнатина в земята – в моето сакче той се е хванал, изглежда, по време на някой от своите “полети”.
Слагах пашкула върху стъкло и внимателно го разглеждах отдолу: може би личинката някак си го натягаше преди скок и рязко го отпускаше? Нищо подобно – никакви признаци от натиск, а той напето се изстрелваше, независимо от положението, в което го поставях. Имаше още един много тънък момент: от равно и хлъзгаво стъкло отскачаше не вертикално, а под наклон! Аз измерих траекторията – 35 милиметра на дължина и 50 – на височина, което означаваше, че в скоковете си той надминаваше своя ръст трийсет пъти!
Хм… Да лиша тази летяща капсула от опора, така че да няма от какво да се оттласква? Добре, но как? Ами така: да я сложа върху слой от рехав памук! Речено-сторено. Разнищвам едно памуче – получи се облаче с размиващи се мъгливи краища. Внимателно слагам пашкула върху “облака”, поставям го на слънце и с нетърпение започвам да чакам: нали ударът, ако се нанася от обитателя по долната стена на пашкула, принуждавайки го да се изтласка от опората, сега не би трябвало да проработи – ще бъде туширан от нежните памучни влакна, и, хипотетично, пашкулът няма дори да трепне.
Да, ама не: изведнъж откритието ми дръпва рязко нагоре, без да потрепне и косъмче от импровизираната основа, и по обичайния за него си начин – нагоре и настрани. Измервам дължината на скока – 42 милиметра, тоест, всичко си е в нормата. Насекомото, сигурно, е направило своя удар не по долната, а по горната част на пашкула, или във всеки случай е правело нещо, което да приведе капсулата в движение.
Ако трябва да съм честен, изпитвам вълнение в момента, пишейки тези редове – тогава, през 81-ва, не виждах нищо свръхестествено в скоковете на моя пленник, тъй като знаех, че съгласно физиката няма и не може да има безопорни движещи се тела. Ако мислех иначе, щях да развъдя няколкостотин от тези паразитчета и да ги изследвам с всичките му салтанати.
А сега дайте да пофантазираме малко и да си представим, че на батиплектеса му се прииска изобщо да напусне Земята. Възрастният крилат екземпляр няма да може поради изтъняването на атмосферата в горните й слоеве. По друг начин стоят нещата обаче при личинката в пашкула. Ще направи тя един петсантиметров вертикален скок, а тъкмо преди да започне да пада – още един скок, и още, и още, и ако пашкулът беше напълно херметичен – имам предвид да разполага с достатъчен запас от въздух за пилота – то какво би й попречило тогава да напусне пределите на атмосферата и постоянно да увеличава скоростта си? Ами нищо!
Ето в какво се състои съблазнителната, невероятна ценност на безопорните двигателни апарати, набедени, уви, за непостижима фантазия. Даже и неспециалист трудно може да си представи: какво толкова прави една миниатюрна личинка, че вместилището й подскача на пет сантиметра? Това просто не е възможно – тя, обаче, си скача…
Физиците казват: “Това е извън пределите на науката” понеже “противоречи на законите на природата”. Обаче Батиплектес анурус си няма и най-малката представа за мнението на физиците. Не са имали и опитните видни биолози, написали честно на 26-та страница на академичния класификатор на насекомите в Европейската част на СССР (том 3, част 3): “Пашкулът подскача в резултат на резки движения на личинката вътре в него.”

Pic-03b
С една дума, действащ – и изпитан! – образец на безопорен двигателен апарат предоставям на читателя – развъждай личинки, конструирай, майстори и приятно пътуване!
Побързай обаче. На вредителя по люцерната – фитономуса – е обявена широкомащабна химическа война, която “мъдрото” човечество може и да спечели. Само да не стане така, че с мръсната вода да изхвърли и бебето: унищожението на бръмбара Фитономус вариабилис гарантира изличаването от фауната на планетата паразита Батиплектес анурус – той се размножава само чрез този вид дългоноси бръмбарчета и без тях просто заминава в небитието.
А предложенията по биологическа борба с вредителите по сибирските полета – с използване на такива паразити и други ендомофаги – ръководителите на селското стопанство категорично отхвърлят. Аз се сражавам с тях вече двайсет години, а успехите ми са като на Дон Кихот при битката му с вятърните мелници… Но може да се разбере и позицията на Властимащите – как да затворят скъпоструващите химически заводи!? А и какво ги е грижа тия аграрници за някакво си подскачащо буболече, заради което на всичкото отгоре не бива да ръсят люцерната с отрова?
Бързайте, биолози, инженери, физици, защото ако победи Химията, и тази Тайна ще бъде погребана вовеки веков, а разбира се и кой знае какви още, свързани с нея, Тайни!

*  *  *

Пазете този свят – древната и удивителна Вселена на Насекомите, безкрайна и уникална съкровищница на Тайните на Мирозданието! Пазете го! Много и всички умолявам за това.

Превод от руски: ВЕНЕЛИН РУСИНОВ

Pic-21

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)