Без значение как изглеждаш, ставаш крайно непривлекателен, ако няма у теб страст
Видео-горе: Дейвид Гарет в изпълнение на Бетовен, 5-та симфония
Видео-долу: Откъс от филма на Дейвид Гарет за Паганини
Интервю с Дейвид Гарет в Италия с акценти
върху филма му за Паганини
“Цигулар на дявола”
(въпросите липсват, защото са на италиански)
“Ако си млад музикант, свирещ класическа музика, а класиката винаги е била моят дом, и искаш тя да достигне до хората, мисля че е напълно естествено да потърсиш и намериш своя път в това да привлечеш аудиторията към нея. За мен е лесно – аз не гледам на музиката толкова жанрово. За мен популярната музика – в това число рок, джаз, R&B или какъвто друг жанр съществува, има своите класически образци. Великата музика винаги е велика в моите очи. Има страхотна музика и не толкова страхотна музика – добра и лоша, това е. И нека направя тук връзката с Паганини. Ако погледнем какво е правил Паганини преди 200 години, ще видим, че всъщност не е никак по-различно от това, което правя аз днес. Той взема нещо популярно – било ария, било фолклорен мотив – нещо, което хората добре познават, което могат да си тананикат или запяват – и го превръща във виртуозна цигулкова композиция. Така че в крайна сметка това, което правя сега аз, е всъщност нещо доста традиционно.”
“Диаболичният аспект при него наистина е трудно да се улови. Защото очевидно много истории има създадени около личността на Паганини още приживе. Мислим си, че клюките само сега ги има, но Паганини явно е дал тон и в това отношение. Трябва да му признаем заслугата, че е давал възможност на хората да раждат истории без да ги отрича – мисля, че това е най-разумното, което всеки може да прави по принцип при подобни обстоятелства. Но това, разбира се, се явява проблем, когато искаш да правиш филм за някого. Ще е нужно да различиш какво се е случило реално и какво не се е случило. И тук идва моментът с начина, по който аз подходих към филма. Може би най-достоверният начин да се доближиш до реалната личност на Паганини е като се фокусираш върху това какво е писал – музиката. За мен този момент бе от изключителна важност, защото музиката е основен герой в този филм. Не би имало смисъл да разказваме историята му без да слагаме акцент върху онова, което е изумявало хората в този човек – цигулковото изкуство, което е отивало отвъд всичко виждано от някой до този момент. Това бе истински важното за мен в случая, заради което избрах да работя по този проект. За мен Паганини е икона в музикалната история и музиката на 19-ти век в частност.”
“Не мисля, че Паганини е бил модел на физическа красота… Не разбрах много добре въпроса май? Но трябва да се разбере ситуацията. Мисля, че всичко в живота трябва да се прави с някаква цел. Аз започнах да свиря много-много малък – подобно на Паганини. Често под силен натиск, точно както и Паганини. Така че в някакъв смисъл мисля, че е много-много нормално, когато достигнеш определена възраст, да се запиташ дали това е нещо, в което си много добър, или е нещо, което искаш да правиш. Две различни неща.
Ако се вгледате в добрите биографии за Паганини, ще забележите един четиригодишен период на празнина. Никой реално не знае какво е правил той през това време. Заради тази празнина има доста спекулации, че е убил човек и е влязъл в затвора – всякакви версии от този род се предлагат. Така или иначе той не дава обяснение какво е правил през тези четири години. Аз също нямам представа какво е правил той през тези четири години. Знам само, че когато самият аз напуснах дома си[1], четири години учих и не съм гастролирал през това време. Така че той може да е правил същото, кой знае.”
“Това е реална история. Базира се на реални факти. Казвам реални факти, защото Паганини е известен с композициите си за една струна. И очевидно е изпълнявал доста неща на една струна. За мен това беше ключова сцена във филма. Да се покаже, че е бил не само изключителен композитор и велик цигулар, но по някакъв начин и шоумен в съвременния смисъл. Но не по лошия начин. Показва ни се, че е бил много наясно с техническите си възможности, винаги е пресирал границите и е намирал онова, с което да заинтригува публиката. Имам предвид, че е осъзнавал ефекта от това да свири музикално произведение на една струна и че хората ще говорят за това нещо. Той го е правел по такъв невероятен начин, така виртуозно, че дори знаейки, че е предварително планирано, никога не се е усещало като по сценарий. Правил го е изключително умело. До началото на 20-ти век всъщност струните са били от животинки вътрешности, което е давало възможност да се късат лесно. Със съвременните струни би било невъзможно да се постигне ефектът. Във филма за всички сцени ползвахме автентични животински струни. Получи се с острие, което поставихме на пръстена, който носех за филма. Няма специални ефекти. Аз буквално прерязах трите струни и остана една, на която трябваше да завърша композицията. Как точно самият Паганини го е правил не зная. Казват, че е ползвал острие на бръснач, но не искахме да рискуваме да се порежа и решихме, че най-разумно е да вградим острие в пръстена. Но трябва да призная, че и това беше малко опасно, защото понякога си поглаждам с ръка лицето и трябваше да си напомням да не го правя. Хубавото е, че заснехме нужното само за един ден.”
“Мисля, че е много важно в живота да знаеш какво можеш да правиш, но е още по-важно да знаеш и какво не можеш. Аз не съм актьор. Други хора могат да го изиграят много по-добре от мен. Но моята сила е, че свиря изключително на цигулка. Опитвам се да изведа смисъла на ситуацията. В крайна сметка за мен да се прави филм за Паганини означава да се види и чуе една изключителна цигулка. Няма актьор на света, който да е в състояние да направи именно това. Което е и причината, заради която исках аз да го изиграя. Това е най-добрият начин, по който мога да обясня защо играя лично Паганини във филма. И още нещо важно – като човек, който обича да пише музика и да прави аранжименти, за мен бе голяма чест и предизвикателство да напиша партитурите за филма. Искам да благодаря на своя добър приятел Франк Ван дер Хайден, с когото отработихме всички детайли. Филмовото изкуство днес е малко като операта преди 100-200-300 години. Трябва да намериш точния звук, точната мелодия, точното хармонично развитие за всяка сцена. И това е нещо, което винаги ми се е искало да направя – да имам история и да създам музиката за нея. За мен най-приятното не бе непременно създаването на цигулковите партии, а вземането на теми от Паганини и поставянето им в концепцията на историята.”
“Не съм съгласен, че атрактивната външност е в основата на всеки успех. Ето какво по мое мнение се случва в живота реално. Ако някой има привлекателни физически данни, за първите две секунди това може и да бъде от полза. Но за следващите години напред, ти трябва да докажеш на всички, че впечатлението от първите две секунди е било правилно. Ето какво… В крайна сметка единственото интересно нещо и единственото, за което си заслужава някой да изхаби от времето си, е страстта. И без значение как изглеждаш, ставаш крайно непривлекателен, ако не гориш отвътре, ако няма у теб страст.”
“Ето отговорът. Вие не искате да свирите като мен. И ще кажа защо. Защото за никого не е добре да става някой друг. Трябва да изявите своята собствена индивидуалност. Никой не би искал втори Паганини или втори Дейвид Гарет. Това вече го има. Единственият съвет, който мога да дам на някого, за когото музиката е страст, е да бъде себе си и да намери собствения си глас. Това е, което аз самият направих.”
“Не разбирам съвсем какъв е въпросът? Какво общо има упражняването с външния изглед? Когато репетирам, се слушам внимателно. Не се упражнявам пред огледало 
И за да съм напълно откровен – каквото и да било друго е без значение. Нямам точна представа как хората гледат на мен, но честно казано – когато аз срещам музикант, чувам музикант. И се надявам, че същото е отношението и на хората към мен.”
“Кой ми е любимият композитор? На този въпрос бих дал два отделни отговора. Първият отговор би бил в светлината на това кой според мен е композиторът с най-значим принос в музиката през последните 300 години и за мен това е Йохан Себастиян Бах. Вторият отговор е свързан с най-значимия принос в цигулковото изкуство и това без съмнение е Николо Паганини.”
“Кои са ми любимите рок банди? О, толкова много класни хора има там. Обожавам Пинк Флойд… Обичам креативните хора – такива, които винаги имат отношение към изграждането на нещо в музикално отношение.”
Въпросът е свързан с цигулката на Паганини, на която Дейвид Гарет свири в Генуа:
“За мен беше огромна чест. Изключително голяма чест. Мисля, че са толкова малко хората, които са виждали и държали в ръце този уникален инструмент. Това е всъщност перфектната цигулка. Паганини я е наричал il Cannone (“оръжието”), като отражение на представата си. И другото нещо е, че е наричал цигулката “гласът на истината”. Казва, че докато слушаш този инструмент, не може да има кавги. Всичко приключва.”
“Доколкото разбирам, въпросът е кой е Паганини за мен? Може би съм точният човек за такъв въпрос, защото имам погледа не точно върху Паганини, но по отношение на това какво е да израснеш с музикалния инструмент. Когато растеш, свирейки на инструмент (или тренирайки някакъв спорт) от много ранна възраст, без капка съмнение винаги има някой зад теб, който се опитва да те мотивира позитивно, а понякога и не толкова позитивно. Това е ясно. Мисля, че артистичността, или великият артист, винаги се развива от известна доза несигурност в себе си. Защото според мен най-силната мотивация, когато израстваш като млад човек, е стремежът да докажеш сам на себе си нещо, тъй като искрено вярваш, че не си достатъчно добър. Това звучи доста сурово, но си мисля, че всеки, който прегледа историята на израстването на Паганини с един твърде строг баща – и по мое мнение с думата “строг” се изразявам твърде меко – знае, че нещо се случва вътре в човека. Струва ми се, че търсенето на признание – дали ще го наречем любов или дори кариера – идва от това, че не си го получил като дете. В този смисъл изразявам моето лично възприятие за това кой е Паганини – един абсолютен гений, роден и живял в голяма несигурност. Но откаченото е, че без тази несигурност, той не би бил същият този гений.”
Превод по слух: РАЛИЦА БЛАГОВЕСТОВА
Източник: Youtube
_____________________
[1] Въпреки несъгласието на родителите си, Дейвид изоставя всички изпълнителски ангажименти, които има вече в Германия и не само напуска дома си, но и страната, в желанието да се отскубне от статуквото. Иска да продължи да учи, за да се развие не само като виртуозен изпълнител, но и като разностранен музикант с поглед върху целия драматургичен процес и способността да го направлява, а и да композира. В този период работи различни неща, за да се издържа докато учи в Julliard (Ню Йорк), включително като фотомодел, заради което нерядко му се задават въпроси, свързани с атрактивния външен вид. – Б. пр.
