Моята статия “Присъдата” засяга основната и най-висшата идея на човешкото битие – идеята, че вярата в безсмъртието на човешката душа е необходима и неизбежна.
Лично за мен едно от най-ужасните ми опасения за бъдещето, дори за най-близкото бъдеще, е, че сред доста голяма, дори сред прекалено голяма част от руската интелигенция по някакво особено, странно… да го наречем предопределение, с извънредно голяма бързина се насажда пълното безверие в душата и нейното безсмъртие. И не стига това, ами безверието се насажда не само като убеждение, но и като повсеместен, някакъв странен индиферентизъм, който понякога е дори подигравателен и Бог знае откъде и по какви закони се е разпространил у нас не само към тази идея, но и към всичко жизнено, към житейската истина, към всичко, което дава и подхранва живота, което носи здраве и унищожава разложението и зловонието. Без висша идея не може да съществува нито човекът, нито нацията. А висшата идея на земята е само една, а именно – идеята за безсмъртието на човешката душа, тъй като всички останали “висши” идеи за живота, с които може да живее човек, произтичат единствено от нея. По този въпрос могат да спорят с мен, но сега-засега аз не влизам в спор и поднасям идеята си само голословно.
Аз твърдя, че съзнанието за собственото ти безсилие било да помогнеш, било да допринесеш поне някаква, макар и малка полза или облекчение на страдащия човек, при това когато си убеден в страданието на човечеството, може да превърне обичта ти към човечеството в омраза. Господата на железните идеи, разбира се, няма да повярват на това или пък изобщо няма да го разберат; за тях обичта към човечеството и неговото щастие е нещо толкова евтино, толкова добре уредено, а пък и толкова отдавна така е съдено и писано, че дори не си струва да се мисли за това. Но нямам намерение да ги разсмивам докрай: аз заявявам (и пак засега голословно), че обичта към човечеството изобщо е немислима, неясна и съвсем невъзможна без вярата в безсмъртието на човешката душа. А ония, които са отнели на човека вярата му в неговото безсмъртие и искат да я заменят като висша житейска цел с “обич към човечеството”, те, казвам аз, вдигат ръка срещу самите себе си, защото вместо обич насаждат в душите на загубилите вярата си единствено зародиша на омразата към човечеството. Нека мъдреците на железните идеи да свиват рамене срещу това мое твърдение. Но тая мисъл е по-сложна от техните сложнотии и аз вярвам, че някога тя ще се превърне в аксиома за цялото човечество. Макар и това да го казвам засега голословно.
Аз дори твърдя и се осмелявам да заявя, че обичта към човечеството изобщо като идея е една от най-недостижимите идеи за човешкия ум. Именно като идея. Единствено чувството може да я оправдае. Но именно чувството е възможно само заедно с убеждението в безсмъртието на човешката душа. (И пак голословно.)
С една дума, идеята за безсмъртието – това е самият живот, живият живот, неговата окончателна формула, главният източник на истината и правилното съзнание за човечеството.
— Достоевски, “Голословни твърдения”, Събрани съчинения, том. 10, стр. 554-558
Снимка: Портрет на Достоевски от художника В.Г.Петров от 1872
А що се отнася до нравоучението в края на бележката Ви, че “по-добре лоши идеали, но добра действителност”, трябва да Ви кажа, че подобно пожелание е просто неосъществимо: без идеали, тоест без що-годе определени стремежи към нещо по-добро, действителността никога не може да стане по-добра. Нещо повече, с положителност може да се каже, че ще се влоши. Аз поне оставям някакъв шанс: може да сме зле, но при един ясно осъзнаван стремеж към нещо по-добро (ще рече, при наличието на идеал за по-доброто) някой ден може би наистина ще се наканим и ще станем по-добри. Това най-малкото не е чак толкоз невъзможно, колкото допускането, че е възможно да настъпи подобрение при едни “лоши” идеали, сиреч — лоши стремежи.
— Достоевски, “Вярно ли е твърдението: По-добре лоши идеали,
но добра действителност”, Събрани съчинения, том. 10, стр. 246
Виж посветената на картините им тема
“ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА НОВАТА ЕПОХА”
