Училищата VITTRA: Учебни пространства, базирани на учебния процес
Автор: Анте Рунквист
Източник: vittrabloggen.wordpress.com, 25 май 2011
Превод и подготовка за сп. Ентусиаст 8/2013: Ралица Благовестова
Продължение на материала: “УЧИЛИЩЕТО НА БЪДЕЩЕТО – предвестници сега”
Фотографии: Kim Wendt, www.rosanbosch.com
~ ~ ~
Директорът на едно от нашите училища във Витра ми позвъни един ден с въпроса:
– Анте, имам 400 ученика в училище и разполагам с 600 стола за тях, би ли ми обяснил защо е това?
Дадох всичко от себе си, но въпросът си остана загнезден в мен. Явно има нещо непонятно в начина, по който ползваме ресурсите си в училищата. В моето съзнание творческата интелектуална среда не се асоциира със столове и със сигурност не е място, където децата стоят седнали по цял ден. Тогава – защо са толкова много столовете?
Помолете когото и да било да обрисува едно училище. Помолете го да опише какви образи изникват в ума му – класни стаи с редици (или групи) от чинове, коридори, черни дъски (или в съвременен вариант бели/умни дъски), дворове-игрища… Мисля, че образите са почти универсални и извечни.
Въпреки че педагогическите методи са се развили забележително през последните стотина години, физическата щампа – предаваща се още от средновековните манастири – остава непокътната: това е една, базирана на време-пространството, ориентация. Зад всичко това стои основното допускане, че учениците трябва да се контролират – ако училището не осигури това учениците да са на точното място в точното време, вършейки необходимото за момента, те просто няма да го правят. И някои училища изглежда имат достатъчно натрупани данни в полза на тезата. Но какво би станало, ако променим това допускане? При условие, че обучението е интересно и съответстващо на учениците, бихме ли могли да изнамерим по-добри принципи от време-пространствената ориентация? Да, така мисля!
Едно нещо е абсолютно ясно – имаме по-добри училища днес, отколкото преди 50 или 100 години. Може и да се усъмните в това, когато се включите в дебатите по въпроса на почти всяка държава, но все пак мисля, че е факт. Като цяло имаме вече по-позитивен и демократичен поглед върху децата и отношение към тях като към едни способни и отговорни същества. Разбирането ни за това как усвояват те знанията е нараснало: не заставаме зад тезата, че всички ученици имат най-добър напредък, когато стоят мирно на чина си и слушат учителя. Интересът към методите на обучение, базирани на предизвикателствата, се е увеличил с приоритетно фокусиране върху разрешаването на проблеми, стимулирането на творчество и поддържането на комуникация. Много училища по целия свят се опитват да развиват уменията на 21-вия век – нещата наистина се случват!
Твърде непонятно остава обаче това, че всички тези промени оказват твърде малко влияние върху традиционната училищна щампа. Учебната обстановка в общия случай си остава същата като от преди 50 години. Струва ми се, че сме достигнали точката, където това трябва да се промени и катализаторът са дигиталните технологии.
Когато дигиталните технологии станат част от ежедневието в училищата, нещата се променят и някои от тези промени са в състояние да окажат голямо влияние върху учебната среда.
~ Фокусът се измества – идеята за учител, застанал пред класа, предаващ “знание”, престава да е функционална в ситуации, когато учениците са оборудвани с мощни дигитални пособия. Когато учениците сложат ръка върху източниците на неизчерпаема информация и възможности за комуникация, позицията на учителя се променя – преносно и буквално – от “пред” детето до “зад” детето.
~ Дигиталните технологии стимулират обучението в сътрудничество – групите са по-гъвкави и варират както по четност, така и по предназначение и продължителност. Идеята за “клас” може да е административна единица, но определено не е функционална педагогическа концепция.
~ Технологиите сами по себе си приканват към друг начин на работа – загледайте се в кое да е дете, когато си взаимодейства с лаптоп или мобилно устройство, дали сяда спонтанно край някоя маса насред стаята, с добре изправена стойка. Едва ли.
През август 2011-та година в Телефонплан, покрайнините на Стокхолм, Витра отваря свое ново училище, проектирано за предизвикателствата на обучението с дигитални технологии. Идеите, стоящи зад този проект, не са нови – повечето са част от педагогическия модел на Витра още от 1993 г., но последното парченце от пъзела дойде на мястото си през 2010 година. Дължим на Стефани Хамилтън от Apple много – по време на семинар в Лондон тя ни даде модел за учебно пространство, базирано на четири отделни типа среди: Лагерен огън, Пещера, Водоем и Планински връх.[1]
Когато проектирахме новото си училище, а именно Витра Телефонплан, ние представихме модела на Стефани пред някои от нашите ученици, учители и дизайнерите ни от датската фирма Розан Бош (Rosan Bosch). Приключихме начинанието си с нови дефиниции и пето пространство: Лабораторията. В нашия проект лично Бош описа учебните пространства така:
Лагерният огън като вид ситуации се характеризира с комуникационен поток от един към множество, изисквайки пространство, което да побере определен брой хора под формата на група, така че всеки да може да се фокусира върху човека, който говори или прави презентация.
Водоемът е място, където хората идват и си отиват, и вид учебно пространство, в което можете да се събирате на групички с разнообразна численост. Водоемът е място за обмяна на информация – комуникационният поток не е едностранен. Тези площи обичайно са места, където бихме отишли инстинктивно и евентуално бихме попаднали на някой или нещо.
Планински връх са ситуациите, в които един човек се обръща към целия останал свят, за да покаже какво може или какво е постигнал – изисква се физическо пространство за представяне и изложби.
В Пещерата комуникацията циркулира вътре, изисквайки физическо обособяване на границите, водещо до уединяване и размисъл.
И накрая – Лабораторията предполага места, където учениците могат да имат практични занимания, работейки с материални дадености по проекти със социален или експериментален характер. Лабораториите вдъхновяват както учениците, така и учителите, разширявайки кръга им от опитности в процеса на обучението и насърчавайки учителите да използват различни подходи за достигане до децата.
Когато организираме учебното пространство въз основа на тези принципи, ние коренно променяме щампата, базирана на време-пространство ориентацията. В крайна сметка осъмваме със среда, съобразена с нуждите на учебния процес. Това стана видно, когато по време на нашето проектиране, поглеждайки схемите, учениците започнаха да коментират на глас: “О, истинско удоволствие ще ми е да сядам ето там…”, “Ако се занимавах с математика, само си помисли какво би било да си имаме ето това…”, “В нашето училище ще имаме занятия там всеки път, когато трябва да работим на групи…”
Когато се обърнеш към децата с въпроса какво им е необходимо, за да се съсредоточат и вдъхновят в училище, те са изключително точни – ще получиш отговори за всичко: от осветлението – “да е точно, където работя, не някъде високо, вградено в тавана”, до разположението на работните места – “искам да мога да облегна на нещо гърба си и да имам гледка отпред”. Отговорите са много индивидуални и смисълът е, че могат да бъдат събрани и обобщени специфичните нужди, ако им се обърне внимание и се изостави концепцията за време-пространство ориентацията в миналото.
След около месец съвместна работа, погледнахме етажния план и изведнъж един от учителите осъзна, че: “Упс, къде са стаите по специалните предмети!?” Бяха нужни около 30 секунди, за да видим очевидното решение: предметите имат свои собствени мобилни лаборатории – колички за съхраняване на всичко необходимо и за подреждане на онова, с което в дадения момент работим. Вместо да отиваме в класна стая, приспособена за предмета, учител и ученици ще си задават въпроса: “Каква обстановка ни съответства в този момент по този предмет?” И предметите могат да се комбинират, когато лабораториите за изкуство, математика, науки… са разположени на едно място. Това е съвършено друга щампа!
Да се върнем на въпроса, който ми зададе моят приятел, Директорът. Защо имаме толкова много столове в училищата си? На първо място, предполагам че трябва да преосмислим педагогическите методики – какви са динамичните точки при обучение, фокусирано върху уменията на 21-ви век? Второ, като следствие – имаме нужда да преосмислим учебното пространство. Когато направим това, нещата започват да се подреждат.
Ако сте се заинтересували от учебните пространства по принцип или специално от Витра Телефонплан, чувствайте се свободни да се свържете с нас.
Темата продължава в следващата публикация на автора:
“Не е въпросът в столовете, тъпако!”
________
[1] Стефани Хамилтън отбеляза, че тези “нейни” идеи за учебни пространства са формулирани от д-р Ричард Торнбург в статията му “Лагерен огън в киберпространството”. Ние обаче все пак държим да отбележим приноса на Стефани, защото макар статията на Торнбург да е едно много добро четиво, Стефани е забавна и вдъхновяваща в изложението си.
