Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ИЗКУСТВО ГОТОВИ ЛИ СМЕ ДА ВЪЗПИТАВАМЕ – по Селинджър, Достоевски, Айнщайн, Екзюпери, Редфийлд…

ГОТОВИ ЛИ СМЕ ДА ВЪЗПИТАВАМЕ – по Селинджър, Достоевски, Айнщайн, Екзюпери, Редфийлд…

ГОТОВИ ЛИ СМЕ ДА ВЪЗПИТАВАМЕ – по Селинджър, Достоевски, Айнщайн, Екзюпери, Редфийлд…
0

ЖУРНАЛИСТ: Ако използваме мисълта на Калин Янакиев, че днешната култура е „култура на релаксацията”, можем ли да говорим за днешните герои, като за герои на релаксацията? Защото те винаги са свързани с релаксиране – филмови титани, спортни икони и богове от видеоигри…

ИНТЕРВЮИРАН: Много интересен въпрос – герои на релаксацията. Мисля, че днес точно към това се стремим, на това учим и децата си. Но разпускането и релаксацията не са състояния, в които можеш да пребиваваш постоянно. Трябва да си уморен от работа, от труд. Би трябвало да се връщаме от почивката към труда, а правим друго – сменяме начина на разпускане. Но аз мисля, че има и друг вид умора – от безкрайната почивка. И именно тук твоят въпрос става актуален: култура и герои на релаксацията. Безкрайна релаксация – сякаш за това сме се родили тук, на този свят; почивката да започва с раждането ни и да приключва едва с нашата смърт.

– Из интервю на Боряна Веселинова с отец Константин (Казанлък), 2006 г.

Всички уловени по-долу мисли ме доведоха до един въпрос: дали прекалените условности, рутината, разумно-прагматичните основания (и образования), не водят като свое естествено следствие – “сянка” – стремежът към неразумните опиянения, екстазности, развлекателности, веселия? Или “болестта” на човечеството е в загубеното (недостигнатото) чувство… виждане… за хармоничното единство на полярностите; в липсата не на умствено, а на интуитивно, проницателно знание? И вдъхновено изграждане в него…? Но по-добре все пак да чуем какво интересно са констатирали и казали цитираните автори…

________________

ИЗБРАНИ ТЕМАТИЧНО ОТКЪСИ ОТ
Айнщайн, Селинджър, Екзюпери, Достоевски,
Георги Данаилов, Джеймс Редфийлд и Елизабет Грийн

Подбор на текстовете за сп. “Ентусиаст” 4/2009 от Ралица Благовестова
Фотография: малката Никол от Александра Вали

Лозунгите на нашата образователна система наистина ме плашат, защото вместо да учи децата ни как да мислят, тя ги учи какво да мислят. Трябва да си припомним какво е истинско обучение. Истинското обучение помага да се извадят на показ дарбите, които всяко дете има. Помага им също да разберат, че съществуват дарби и че не всички дарби са еднакви.

– Елизабет Грийн, писател, лектор

Несполуката

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите – започнах аз да възпитавам. Не знам дали успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното беше опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогични усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал – нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.
Много пъти съм се питал: “Защо? Защо не сполучих?”“Сигурно не съм имал нужните способности.” Този отговор е честен, но не го намирам достатъчен. Щях ли да успея, ако притежавах всички дарби и качества? Някакъв усет ми подсказва: “Не. Пак не.”

– Георги Данаилов, из “Убийството на Моцарт. Размисли за възпитанието”

В каква посока

По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало.
Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна?

– Джеймс Редфийлд, из “Селестинското пророчество”

Същественото

Но тук[1] аз скоро се научих да откривам онова, което може да те поведе към дълбочините, и да отхвърлям всичко останало – всичко онова, което претоварва ума и отвлича от същественото. Пречката обаче се заключаваше в това, че за изпита, ща-не ща, трябваше да се тъпча с цялата тая “премъдрост”. Такава принуда ме отвращаваше до такава степен, че цяла година след вземането на окончателния изпит всяко размишление за научните проблеми беше за мене отровено. При това трябва да кажа, че ние в Швейцария страдахме от тази принуда, задушаваща истинската научна работа, значително по-малко, отколкото страдат студентите на много други места. Имахме всичко на всичко два изпита; през останалото време можехме да си правим почти каквото си искахме. Особено добре се чувстваше онзи, който като мене имаше приятел, посещаващ редовно всички лекции и съвестно обработващ тяхното съдържание. Това ми даваше свобода да избирам занятията си чак няколко месеца преди изпита, свобода, от която аз широко се ползвах; свързаната с нея нечиста съвест приемах като неизбежно, при това значително по-малко зло. Всъщност почти чудо е, че съвременните методи на обучение още не са удушили напълно святата любознателност, тъй като това нежно растенийце изисква наред с поощрението преди всичко свобода – без нея то неизбежно загива. Голяма грешка е да се мисли, че чувството на дълг и принуждението могат да спомогнат да се намира радост в това да търсиш и да откриваш. На мен ми се струва, че дори здраво хищно животно би загубило жаждата към храната, ако успеем да го накараме с помощта на бича непрекъснато да яде, дори когато то не е гладно, и особено ако принудително предлаганата му храна не е избрана от самото него.

– Алберт Айнщайн, из “Творческа автобиография”

Нужното

Преди десетина години в нашето огромно семейство избухна епидемия от заушка и една вечер най-малката ми сестричка, Франи, я преместиха с все креватчето в стаята, в която живеехме с по-големия ми брат Сиймор и в която се предполагаше, че няма микроби. Тогава аз бях на петнадесет години, а Сиймор на седемнадесет.
Към два часа през нощта се събудих от плача на нашата нова съквартирантка. Известно време останах да стоя неподвижен, заслушан в нейния рев, после чух, или по-скоро усетих, как Сиймор се размърда на съседното легло. По онова време ние държахме на нощната масичка между двете легла електрическо фенерче – за всеки случай – въпреки че, доколкото си спомням, нито веднъж не бе ставало нужда да го използваме. Сиймор запали фенерчето и стана.
– Мама каза, че биберонът с млякото е на печката – обясних аз.
– Преди малко й давах – отвърна Сиймор, – но не е гладна.
Той се приближи в тъмното до библиотеката и зашари бавно с фенерчето по полиците.
Аз се изправих в леглото.
– Какво си намислил? – попитах го.
– Смятам да й прочета нещо – каза той и взе една книга.
– Ти си луд! Та тя е само на десет месеца!
– Знам – отвърна Сиймор. – Но бебета имат уши и чуват всичко.
Тая вечер, при светлината на фенерчето Сиймор прочете на Франи едно от любимите си произведения – една даоистка приказка. И до ден днешен Франи се кълне, че помни как Сиймор й е чел.

Княз Му, повелител на Китай, казал на По Ло: Много години тегнат вече на гърба ти. Има ли някой в семейството ти, когото мога да взема на работа, че да ми избира конете вместо теб?” По Ло отвърнал: “Добрият кон се познава по вида и стойката. Но конят-вихрогон – този, който не се докосва до земята и не оставя следи – е нещо тайнствено и неуловимо, неосезаемо като утринен въздух. Моите синове не са толкова надарени; те могат да познаят добрия кон щом го видят, но коня-вихрогон – не могат. Обаче аз имам един приятел на име Чу Фан Као, търговец на дърва и зеленчуци, който разбира от коне не по-малко от мен. Повикай го при себе си.”
Княз Му така и сторил. И не след дълго изпратил
Чу Фан Као да му търси кон. След три месеца Чу се върнал и съобщил, че е намерил кон. “Оставих го в Шахю” – обяснил той. “А какъв е този кон?” – запитал князът. “Сива кобила” – бил отговорът.
Но когато довели коня, оказало се, че това е черен като катран жребец. Крайно недоволен князът повикал при себе си По Ло. Твоят приятел, когото изпратих да ми търси кон, съвсем се посрами – казал княз Му. Че той дори не може да различи жребец от кобила и черно от сиво!”
По Ло въздъхнал с облегчение. “Нима е постигнал такова съвършенство? – възкликнал той. Тогава Чу струва десет хиляди пъти повече от мен. Аз не мога и да се сравнявам с него. Той прониква в стоежа на духа. Интересувайки се само от същественото, забравя незначителното; прониквайки във вътрешните достойнства, губи представа за външните белези. Той вижда това, което му е нужно и не обръща внимание на ненужното. Чу е толкова мъдър, че би могъл да дава преценка за много по-важни неща, отколкото за качеството на конете.”
И когато изпробвали коня, оказало че той наистина нямал равен на себе си.

Възпроизведох тази приказка не само, защото винаги съм готов да препоръчам на родителите и по-големите братя на десетмесечни пеленачета да им четат за умиряване хубава проза, но и по съвсем друга причина. Сега ще опиша една сватба, която се състоя през 1942 г. Всъщност най-същественото, което искам да кажа е следното: откакто младоженецът слезе завинаги от сцената, аз не мога да намеря на негово място друг, комуто да се доверя в избора на кон.

– Джером Д. Селинджър, из “По-горе билото, майстори!”
(“Девет разказа. Семейство Глас”)

Което не нарушава цялостта

Но да се върнем назад: дългото, напечатано на машина писмо отпреди четири години, което Зуи преглеждаше един понеделник следобед през ноември 1955 г., явно често е било вадено от плика, сгъвано и разгъвано в усамотение, тъй че сега имаше не само изцяло неапетитен вид, но беше и скъсано на няколко места, особено по гънките. Както споменахме по-рано, автор на писмото бе Бъди – най-големият жив брат на Зуи. Писмото бе направо безкрайно дълго, възмутително, снизходително, самонадеяно, смущаващо пълно с повторения и наставления… и преливаше от обич. Накратко, това бе едно от ония писма, които получателят, независимо дали иска или не, носи известно време в джоба си. От онези, които някои професионални автори обичат да цитират дословно.

Скъпи Зуи,
Току-що успях да разшифровам едно дълго писмо от мама, което получих тази сутрин – все за теб… все Зуи та Зуи. Аз трябва да ти пиша, че целият живот е Пред Тебе и че ще е Престъпление, ако не се заемеш с твоята Докторска дисертация, преди да си се впуснал безразсъдно в актьорския живот. Не каза на какви точно науки иска да станеш доктор, но предполагам, че тя е по-скоро за математиката, отколкото за гръцкия, книжен плъх такъв. Най-малкото – разбирам, че тя иска да имаш на какво да Разчиташ, ако тъй или иначе не излезе нищо от актьорската ти кариера…
Ние със Сиймор бяхме вече пълнолетни – той дори отдавна бе завършил колежа, – когато вие с Франи се научихте да четете. На този етап нямахме истинско желание да ви натрапваме нашите любими класици – във всеки случай не със същото удоволствие, с което го бяхме правили за близнаците и за Бу Бу. Знаехме, че няма начин един роден учен да остане невежа и дълбоко в сърцата си всъщност не искахме да го правим, но бяхме изнервени, дори изплашени от статистическите данни за разни малолетни педанти и университетски всезнайковци, които се превръщат в гении от университета за отдих и развлечения. Все пак – както Сиймор бе започнал да вярва (а аз се съгласявах с него доколкото можех да видя смисъл), много-много по-важно бе, че образованието ще “ухае сладко под всяко друго име”[2], ако въобще не започва със стремеж към знание, а със стремеж към незнание[3], както е според дзен-будизма. Доктор Сузуки пише някъде, че да получиш просветление – сатори[4] – значи да бъдеш с Бог преди да е казал: “И да бъде Светлина!”

Ние със Сиймор мислехме, че е хубаво да ви държим далече от тази светлина (поне толкова далече, колкото можем) и от всички по-нисши светлинни ефекти – изкуствата, науките, литературната класика, езиците – докато и двамата бъдете в състояние да си представите да едно съществуване, в което разумът познава източникът на всяка светлина. Мислехме си, че ще бъде страшно полезно да ви разкажем (т.е. ако собствената ни ограниченост не ни попречеше) онова, което ни беше известно за светците, архатите, будхисатвите, дживанмуктите – те поне знаят нещо, или почти всичко, за този начин на съществуване. Тоест искахме и двамата да знаете кои и какви са били Христос и Гаутама, и Лао Дзе, и Шанкара, Хуи Нен и Рамакришна…

– Джером Д. Селинджър, из “Зуи” (“Девет разказа. Семейство Глас”)

Да забравим и да виждаме

Четирите шезлонга на семейство Макардъл с наредени на тях възглавници се намираха в средата на втората редица отпред. Умишлено или не, Теди седна по такъв начин, че нямаше пряк съсед нито отляво, нито отдясно… Теди измъкна рязко от джоба на панталоните си малка куршумообразна химикалка, отвори я и започна да пише, подложил бележника не на страничната облегалка, а на дясното си бедро… Той очевидно не чувстваше, че един човек го наблюдава… Беше около тридесет годишен, а може би и по-млад. Той се запромъква по пътеката към Теди…
– Здравей, малкия! – каза той на Теди.
Теди вдигна глава.
– Здравейте! – Той притвори бележника си, който се дозатвори от само себе си.
Никълсън кимна усмихнат.
– Как ти харесва Европа? – попита. – Остана ли доволен?
– Да, много.
Кои места посети?
Теди се наведе внезапно и се почеса по глезена.
– Ще ми е нужно много време, за да изредя всички места – бяхме с колата си и изминахме много път. – Той се облегна пак. – Аз и майка ми стояхме повечето в Единбург и Оксфорд. В спортния салон Ви казах, струва ми се, че трябваше да бъда интервюиран и на двете места…
– Разбрах, че доста си ги объркал тия педанти в Бостън – каза Никълсън без да сваля поглед от него. – След последния сеанс. Става дума за цялата изследователска група на Лейдекър, ако съм разбрал правилно. Мисля, че ти казах, че през юли имах доста дълъг разговор с Бабкок. Всъщност същия ден чух и твоя запис. Доколкото схванах, ти си направил някои малки предсказания, които са ги смутили безкрайно. Така ли е?
Теди явно не го чу или не го слушаше. Той гледаше разсеяно някъде към двата комина на спортната палуба.
– “Нищо в гласа на щуреца не показва кога ще умре.” – изтърси Теди неочаквано. – “В тази есенна привечер, този път е безлюден.”
Никълсън спусна единия си крак от шезлонга, понаведе се и стъпка угарката от цигарата си.
– Доколкото разбирам – каза той, облягайки се отново назад, – ти се придържаш твърдо към теорията на Ведантизма за превъплъщенията.
– Това не е теория, това е по-скоро…
– Добре, добре – побърза да каже Никълсън. Той се засмя и вдигна шеговито длани като за благословия. – Засега няма да спорим по този въпрос.
Никълсън го наблюдаваше много внимателно.
– В последния запис, струва ми се, казваш че си бил шестгодишен, когато ти се е случило нещо тайнствено. Така ли е?
– Бях шестгодишен, когато разбрах, че всичко е бог и косата ми се изправи – каза Теди. – Спомням си, че беше неделя… Но аз можех да излизам от измеренията си доста често още като чеиригодишен – допълни след малко Теди. – Не винаги, но доста често.
Никълсън отново си извади цигарите, но без да откъсва поглед от Теди.
– Как човек може да излезе от измеренията си? – попита той и се позасмя. – Погледнато най-елементарно, парче дърво си е парче дърво.  То има дължина, ширина…
– Не, тъкмо тук грешите – отвърна Теди. – Всички мислят, просто така им се струва, – че нещата свършват някъде. А не е така… Бихте ли си вдигнал само за миг ръката? – помоли го Теди.
– Ръката ли? Защо?
– Така, само за миг.
Никълсън вдигна дясната си ръка на два-три пръста над облегалката.
– Тази ли? – попита той.
Теди кимна.
– Какво е това? – попита той.
– Какво искаш да кажеш? Това е моята ръка. Това е ръка.
– Откъде знаете? – попита Теди. Вие знаете, че това се нарича ръка, но откъде сте сигурен, че наистина е ръка? Имате ли някакво доказателство за това?
Никълсън извади цигара от пакета и я запали.
– Откровено казано, това ми мирише на софистика от най-ниска проба – каза той и пое дим. – Боже мой, това е ръка, защото е ръка. Преди всичко тя трябва да има някакво име, за да се различава от другите неща. Искам да кажа, че не може просто…
Вие сте просто логичен – каза невъзмутимо Теди.
– Какво съм? – попита Никълсън прекалено учтиво.
– Логичен. Давате ми напълно редовен, интелигентен отговор. А аз искам да ви помогна. Питахте ме как излизам от измеренията си. Трябва да ви кажа, че когато правя това, не прибягвам до логиката… Нали знаете ябълката, която Адам изял в райската градина. – за това се говори в Библията. Знаете ли какво е имало в тази ябълка? Логика. Логика и разум. Мисълта ми е, че ако искате да видите нещата такива, каквито са, трябва да повърнете тази ябълка.
В този миг един стюарт с бяло сако, който обикаляше наоколо, се спря пред Теди и Никълсън и ги попита ще вземат ли по един бульон. Никълсън изобщо не му отговори, а Теди каза “Не благодаря” и стюардът си отиде.
– Ако не ти се иска да обсъждаш този въпрос, не се чувствай задължен да го правиш – каза Никълсън внезапно и доста рязко. Той изтърси пепелта от цигарата си. Но истина ли е, че си казал на цялата изследователска група на Лейдекър – на Уолтън, Пийт, Ларсън, двамата Самюъл и всички останали – къде, кога и как ше умрат? Истина ли е това или не? Ако не искаш, може и да не говорим за това, но в Бостън се носи слух…
– Не, не е истина – подчерта Теди. Аз им посочих места и дати, при които трябва много, много да внимават. Посочих и някои мерки, които може би няма да е зле да вземат.
Никълсън мълчеше.
– Но не съм им казвал кога точно ще умрат. – Това е крайно неверен слух – продължи Теди. – Можех да им кажа, но бях сигурен, че дълбоко в душите си те не искаха да знаят. Макар да са преподавали по религия и философия, те все пак много се страхуват от смъртта. – Теди се поизправи и млъкна за малко. – Това е толкова глупаво. Защото човек само трябва да измъкне душата си от тялото. Боже мой, всеки го е правил хиляди и хиляди пъти. Това, че не си спомнят, още не значи, че не са го правили. Толкова е глупаво да се боят…
– Може би си прав – каза Никълсън. – Но си остава логичният факт, че независимо колко разумно…
– Толкова е глупаво – повтори Теди. – Нали познавате Свен? Човекът, който се грижи за спортния салон. – Той почака, докато Никълсън кимна утвърдително. – Добре, ако Свен е сънувал нощес, че кучето му е умряло, той е спал много неспокойно, защото много обича кучето си. Но когато се е събудил сутринта, видял, че всичко е в ред. Тогава е разбрал, че това е било само сън.
Никълсън кимна.
– Каква ти е мисълта по-точно?
– Мисълта ми е, че ако кучето наистина беше умряло, положението би било съвсем същото. Само че Свен няма да го разбере. Искам да кажа, че ще се събуди чак когато самият той умре.
Теди скочи изведнъж.
– Съжалявам, но трябва да вървя вече – каза той, приседна внимателно в самия край на шезлонга и си натъпка фанелката в панталоните.
Никълсън вдигна поглед към Теди и го задържа върху лицето му, задържайки по този начин и самия него.
– Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? – попита той хитро. – Мислил ли си по този въпрос?
– Наистина трябва да вървя – каза Теди.
– Отговори ми само на този въпрос – настоя Никълсън. – Всъщност моята специалност е педагогока. Аз това преподавам. Затова те питам.
– Ами… не знам какво точно бих направил – отвърна Теди. – Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. – Той скръсти ръце и се замисли. – Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни такива… Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин – както ти си им внушил, – вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно е и много по-хубав…
– А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?
– Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво – отвърна Теди. – Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?
– Не бива ли?
– В никакъв случай – отвърна Теди. – Освен това, ако искат да научат всички тия неща – разни названия и цветове, – могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не каквито ги виждат любителите на ябълки.
– Джером Д. Селинджър, из “Теди” (“Девет разказа. Семейство Глас”) със съкращения

Да бъдем

Аз съм засегнат неприятно от една очевидност, която никой не признава. Животът на д у х а постоянно се прекъсва и подновява. А единствено животът на р а з у м а  е постоянен или приблизително постоянен. В моите способности за анализ има малко различия. Но д у х ъ т никак не цени нещата, а смисъла, който свързва нещата едни с други. Да проумееш, съвсем не означава да разглобяваш, нито да обясняваш. То е да се приближиш до онова, което се вижда. Но за да виждаш, трябва първо да участвуваш. Тежко чиракуване е това.
Някое внезапно просветление изглежда понякога, че може да отклони в друг път една участ. Но просветлението е само внезапно прозрение на духа, на един бавно приготвян път. Вярно е, че в тоя миг не чувствувам никаква обич, но ако тая вечер нещо ми се разкри, то е, защото съм донесъл с усилия моите камъни за една невидима постройка. Аз приготвям един празник. Няма да имам право да говоря за внезапно проявяване вътре в мен на някой друг освен мене, защото тоя друг освен мене го изграждам аз.
Има една по-висша истина освен възвестените от разума. Нещо минава през нас и ни управлява, нещо, което аз понасям, без да мога още да го разбера.
Качеството на свидетел винаги ме е ужасявало. Какво съм аз, ако не участвувам? За да съществувам, мене ми е потребно да участвувам.

_______________

Поражение… Победа… Аз не умея да си служа с тези формули. Има победи, които въодушевяват, има други, които израждат. Поражения, които убиват, и други, които пробуждат… Единствената победа, в която не мога да се съмнявам, е победата, която е скрита в силата на семената.
Всеки, който стига до съзерцание се превръща в семе. Всеки, който открие нещо очевидно, дърпа всекиго за ръкава, за да му го покаже. Всеки, който изобрети нещо, препоръчва своето изобретение… Аз виждам по-ясно принципа на победите: оня, който си осигурява служба на клисар или на прислужник в построена катедрала е вече победен. Но всеки, който носи в сърцето си една катедрала, която ще построи, е вече победител. Победата е плод на любовта. Само любовта открива образа, който тя ще извае. Единствена любовта води към него. Умът има цена само когато служи на любовта… Нито умът, нито разсъждението са творци. Ако скулптурът е само наука и ум, ръцете му не ще бъдат гениални.

_______________

Какво трябва да се прави? Това. Или обратното. Или нещо друго. За бъдещето няма детерминизъм. Какви трябва да бъдем? Ето съществения въпрос, защото единствено духът оплодява ума. Той го оплодява с бъдещото произведение. Умът ще го изведе до края. Какво трябва да прави човекът, за да създаде първия кораб? Формулата е прекалено сложна. В края на краищата този кораб ще се роди от хиляда противоположни действия. Но какъв трябва да бъде тоя човек, че да го създаде? Тук аз търся творението в неговите корени. Той трябва да бъде търговец или войник, защото тогава поради обич към далечните страни бездруго ще вдъхнови техниците, ще привлече работниците и един ден ще пусне своя кораб! Какво трябва да сториш, та цяла гора да хвръкне? О, това е много мъчно… Какво трябва да бъдеш? Трябва да бъдеш пожар!

_______________

За лишен път усетих чувството на някакво чудодейно родство. Човекът, който тая вечер живее в мене, продължава да брои своите хора. Човекът – общо мерило за народите и расите.
Тоя тук се връщаше в къщи е целия си склад от грижи, мисли и видения. Със своя собствен товар, заключен в него самия. Аз бих могъл да се приближа до него и да му заговоря. По белия селски път ние бихме разменили няколко свои спомени. Така, когато се срещнат навръщане от далечните острови, търговците си разменят съкровища. В моя цивилизован свят оня, който се различава от мене, вместо да ме ощетява, ме обогатява. Нашата общност се основава – над нас – в човека.
Моята цивилизация е изградена върху преклонението пред човека, съзиран през отделните личности. В продължение на столетия тя искаше да покаже човека, както би научила хората да разпознават една катедрала през камъните. Тя бе възхвалявала тоя човек, който се възвисяваше над отделните личности. Защото човекът на моята цивилизация не се определя, като се изхожда от хората. Човеците се определят чрез Него. В Него, както във всяко духовно същество, има нещо, което материалите, от които е съставено, не го обясняват. Една катедрала е нещо съвсем друго, а не количество камъни. Тя е геометрия и архитектура. Не камъните определят катедралата, а тя обогатява камъните със своята собствена значимост. Тия камъни се облагородяват, бидейки камъни на катедрала. Най-различни камъни служат на нейното единство. В своята тържествена религиозна песен катедралата поглъща всичко, дори и капчуците с най-гримасничещи лица. Ала постепенно аз бях забравил моята истина. Бях повярвал, че човекът представя всички хора, както Камен представя всички камъни. Аз смесвах катедралата с купа камъни и наследството постепенно изчезна. Трябва да се възстанови човекът. Това е есенцията на моята култура. Той е крайъгълният камък на моята общност. Той е принципът за моята победа. Лесно е да се установи ред в едно общество, като всеки се подчинява на точно определени правила. Лесно е да създадеш един сляп човек, който се покорява, без да протестира, на един господар или на някоя догма. Но по-голям успех е, ако искаш да освободиш човека, да го накараш да властвува над самия себе си.
Но какво значи да освобождаваш? Ако освободя в някоя пустиня човек, който не усеща нищо, какво значи неговата свобода? Има свобода само за “някого”, който върви занякъде. Да освободиш тоя човек, значи да му вдъхнеш жажда и да му начертаеш път към някой кладенец. Само тогава той ще може да избира постъпки, които не ще бъдат лишени от значителност. Да се освободи някой камък, не означава нищо, щом той няма сила да пада. Защото и като бъде освободен, камъкът няма да отиде никъде. Но моята цивилизация поиска да основе човешките отношения върху преклонението пред човека – отвъд отделната личност, та държането на всеки към самия себе си или към другите да не бъде вече сляпо възприемане обичаите на мравуняка, а свободна проява на обичта.
Невидимият път на земното привличане освобождава камъка. Невидимите склонове на обичта освобождават човека. Моята цивилизация поиска да направи от всеки човек посланик на един и същ принцип. Тя смята отделната личност като път или послание на някой по-голям от личността и за нейното възлизане тя й даде свободата да върви по намагнитени посоки. Аз зная много добре произхода на това силово поле.
В продължение на столетия моята цивилизация съзерцаваше Бога през хората. Човекът бе сътворен по Божия образ. Почитаха Бог в човека. Хората бяха братя чрез Бога. Това отражение на Бога придаваше едно достойнство на всеки човек, което не може да се отнеме. Отношенията между човека и Бог основаваха очевидно длъжностите на всеки към себе си и към другите. Съзерцанието на Бога установяваше равенство между хората, защото те бяха равни чрез Бога. И това равенство имаше ясно значение. Защото не можеш да бъдеш равен освен чрез нещо. Войникът и капитанът са равни чрез нацията. Равенството е дума, лишена от смисъл, ако това равенство няма чрез какво да се свърже. Аз разбирам ясно защо това равенство – равенство на Божиите права, които минават през отделните личности, не позволяваше да се ограничи издигането на отделната личност: Бог можеше да реши да си послужи с тая личност за път. Но тъй като въпросът също бе за равенството на Божиите права “над” отделните личности, каквито и да са, те бяха подложени на същите задължения и на същото зачитане на законите. Изразявайки Бога, те бяха равни в правата си. Служейки на Бога, те бяха равни в задълженията си.
Разбирам защо равенството, установено чрез Бога, не носеше нито противоречия, нито безредие. Демагогията прониква, когато поради липса на общо мерило принципът на равенството се изражда в принцип на еднаквост. Тогава войникът отказва да отдава чест на капитана, войникът би показал уважение към отделна личност, а не към нацията. Моята цивилизация, наследявайки Бога, направи хората равни чрез човека.
Разбирам произхода на почитта на хората едни към други. Ученият дължеше почит на корабния черноработник, защото чрез черноработника той почиташе Бога, чийто посланик също беше черноработникът. Каквито и да бяха стойността на единия и посредствеността на другия, никой не можеше да изисква друг човек да му стане роб. Един посланик не може да бъде унизен. Но тая почит към човека не влечеше унизително преклонение пред посредствеността на отделната личност, пред глупостта или невежеството, защото преди всичко зачитано бе това качество на Божи посланик. Така обичта на Бога създаваше между хората благородни отношения, тъй като техните делови връзки бяха както между посланик и друг посланик, независимо от качеството на отделиите личности. Моята цивилизация, наследявайки Бога, установи през отделните личности почитта на човека.
Разбирам произхода на братството между хората. Хората бяха братя чрез Бога. Не можеш да бъдеш брат освен чрез нещо. Ако няма възел, който да ги обединява, хората са само наредени един до друг, а не свързани. Не можеш да бъдеш чисто и просто брат. Моите другари и аз сме братя “чрез” групата 2/33. Французите “чрез” Франция. Моята цивилизация, наследявайки Бога, направи хората братя чрез човека.
Разбирам значимостта на задълженията за милосърдие, които ми проповядваха. Милосърдието през отделната личност служеше на Бога. То се дължеше на Бога, колкото и незначителна да беше отделната личност. Това милосърдие не унизяваше оня, към когото се проявяваше, нито го обвързваше с веригите на благодарността, защото дарението бе отправено не нему, а Богу. От друга страна, милосърдието никога не беше почит, въздавана на посредствеността, на глупостта или на невежеството. Лекарят смяташе за дълг да излага живота си, когато лекуваше и най-обикновения болен от чума. Той служеше Богу. Той не се унизяваше от безсънната нощ, прекарана до болничното легло на някой  крадец. Така моята цивилизация, наследница на Бога, служейки си с отделната личност, направи от милосърдието дарение за човека.
Разбирам дълбокото значение на смирението, изисквано от отделната личност. То съвсем не я унизяваше. То я възвисяваше. То й уясняваше нейната роля на посланик. Също както я задължаваше да почита Бога през другите, задължаваше я да го почита в себе си, да става пратеник на Бога, запътен към Бога. То й налагаше да забрави себе си, за да се извиси, защото ако отделната личност се прехласва от собствената си значителност, пътят тутакси се превръща в стена. Моята цивилизация, наследница на Бога, проповядваше също тъй уважение към себе си, с други думи, уважение към човека през самия себе си.
Разбирам най-сетне защо обичта към Бога установи между хората отговорност един към друг и им наложи надеждата като добродетел. Тъй като тя правеше всеки от тях посланик на един и същи Бог, в ръцете на всеки лежеше спасението на всички. Никой нямаше право да се отчайва, тъй като беше пратеник на друг, по-голям от него самия. Отчаянието бе отрицание на Бога в себе си. Задължението на надеждата би могло да се изрази така: “Значи ти се смяташ толкова значителен? Какво глупаво самомнение има в твоето отчаяние!” Моята цивилизация, наследница на Бога, направи всеки отговорен за всички хора и всички хора отговорни за всекиго.
Отделната личност трябва да се пожертвува за спасяването на един колектив, но тук не е въпрос за една глупава аритметика. Въпросът е за уважението към човека през отделната личност. Наистина величието на моята цивилизация е в това, че сто миньори смятат за свой дълг да рискуват живота си, за да спасят само един затрупан миньор. Те спасяват човека. В тая светлина разбирам ясно значението на свободата. Тя е свободата на растеж на дървото в силовото поле на семето. Тя е климатът за възвисяване на човека. Тя прилича на благоприятен вятър. Благодарение само на вятъра платноходите са свободни в морето. Така построен, човек би разполагал с могъществото на дървото. Какво пространство биха покрили неговите корени! Какви човешки сокове би изсмукало то, за да блеснат после под слънцето!
Но аз обърках всичко. Аз прахосах наследството. Оставих да изгние понятието човек. Но за да спаси това преклонение пред един принцип, съзерцаван през отделните личности, както и високото качество на човешките отношения, които създаваше това преклонение, моята цивилизация бе изразходвала значителна енергия и дарби. Всички усилия на “хуманизма” бяха насочени само към тая цел. Хуманизмът си бе поставил за изключителна задача да осветли и да увековечи превъзходството на човека над отделната личност. Хуманизмът бе възхвалявал човека. Но когато трябва да се говори за човека, езикът става неудобен. Човекът се различава от човеците. Ако се говори само за камъни, нищо съществено не се казва за катедралата. Нищо съществено не се казва за човека, ако искат да го определят чрез качествата на човеците. Хуманизмът работи по тоя начин в една посока, която бе предварително преградена. Той искаше да установи понятието човек чрез логични и нравствени доводи и да го пренесе така в съзнанията.
Никое словесно обяснение никога не ще замести съзерцанието. Единството на едно духовно същество не може да се предаде чрез думи. Ако бих пожелал да внуша на хората обич към отечеството или към някой имот, каквато тяхната цивилизация не познава, не бих разполагал с никакъв довод, за да ги развълнувам. Един имот се състои от нивя, пасища и добитък. Всяко от тях и всички заедно служат за обогатяване. И все пак има нещо в имота, което се изплъзва от анализа на материалите, тъй като има собственици, които от обич към имота си биха се опропастили, за да го спасят. А тъкмо това “нещо” облагородява със специално качество тия материали. Те стават добитък на имота, ливади на имота, нивя на имота… Така ставаш човек на една родина, на един знаят, на една цивилизация, на една религия. Но за да твърдиш, че: принадлежиш на подобни духовни същества, трябва предварително да ги създадеш в себе си. И там, дето не съществува чувство за отечество, никакъв език не ще го занесе. Духовното същество, на което твърдиш, че принадлежиш, се създава само чрез дела. Едно същество не е от царството на думите, а от царството на делата. Нашият хуманизъм пренебрегна делата. И неговият опит пропадна.
Това съществено дело има сега име. То е – жертвата. Жертва не значи нито отрязване на някоя част от тебе, нито покаяние. Тя е по същината си дело. Тя е дар от самия тебе на съществото, на което твърдиш, че принадлежиш.

Може да разбере какво е един имот само оня, който ще пожертвува за него част от себе си, който ще се бори, за да го спаси и ще се труди, за да го разхубави. Тогава ще почувствува обичта към имота. Един имот не е сбор от материални интереси – в това е грешката. Той е сбор от дарения. Дотолкова, доколкото моята цивилизация се е осланяла на Бога, тя е спасила това понятие за жертвата, което установяваше Бога в сърцето на човека. Хуманизмът пренебрегна съществената роля на жертвата. Той сметна, че може да превъзнася човека с думи, не с дела. За да спаси през човеците образа на Човека, той разполагаше само със същата тая дума, украсена с главна буква. Ние рискуваме да се плъзнем по опасна наклонена плоскост и да смесим един ден човека със символа на средното аритметично или с общия сбор на човеците. Ние рискуваме да смесим нашата катедрала с купа камъни. И постепенно загубихме наследството. Вместо да утвърдяваме правата на човека през отделните личности, ние почнахме да говорим за правата на колектива. Видяхме да се вмъква неусетно една нравственост на колектива, която пренебрегва човека. Тая нравственост може да обясни добре защо отделната личност е длъжна да се пожертвува за общността. Но тя няма вече, без словесни извъртания, да обясни защо общността е длъжна да се пожертвува само за един човек. Защо е справедливо хиляди души да умрат, за да спасят само един от тъмницата на несправедливостта. Ние още си спомняме това, но постепенно го забравяме. А тъкмо в тоя принцип, който толкова ясно ни отличава от мравуняка, лежи преди всичко нашето величие. Ние се плъзнахме – защото ни липсваше резултатен метод – от човечеството, което се крепеше върху човека, към тоя мравуняк, който се крепи върху сбора на отделните личности.
Вярващите в тая религия ще се противят, ако мнозина миньори рискуват живота си за спасението на един-единствен затрупан миньор. Защото тогава купът камъни ще бъде увреден. Те ще доубият тежко ранения, ако той забавя напредването на армията. Те ще преценят благото на общността чрез аритметиката и аритметиката ще ги управлява. С това ще загубят възможността да се извисят над самите себе си. Като последица те ще намразят онова, което се различава от тях, тъй като не ще разполагат с нищо по-горно от себе си, в което могат да се слеят. Всеки чужд обичай, всяка чужда раса, всяка чужда мисъл неизбежно ще стане за тях обида. Те не ще имат способността да всмукват нещата, защото да преобразиш в себе си човека, трябва не да го окастриш, но да го изясниш на самия него, да посочиш цел на въжделенията му и ширина на устремите му. Да преобразиш човека – това винаги значи да го освободиш. Катедралата може да обсеби камъните, които имат смисъл само като камъни на катедралата. Но купът камъни не обсебва нищо и поради липсата на способност да обсебва той смазва. Така е, но чия е вината?
Аз вече не се учудвам, че грамадата камъни, която тежи много, надви пръснатите камъни.
Все пак аз съм по-силният.
Аз съм по-силен, ако отново намеря себе си. Ако нашият хуманизъм възстанови човека. Ако ние съумеем да създадем нашата общност и ако, за да я създадем, употребим единствения годен за това инструмент – жертвата. И нашата общност, такава, каквато я бе създала нашата цивилизация, не бе сбор от нашите интереси – тя беше сбор от нашите дарения.
Аз съм по-силен, защото дървото е по-силно от соковете на почвата. То ги всмуква в себе си. Преобразява ги в дърво. Катедралата е по-лъчезарна от грамадата камъни. Аз съм по-силен, защото единствено моята цивилизация има силата да свърже в своето единство отделните различия, без да ги окастря. Тя оживява извора на своята сила и в същото време се утолява от него.
Когато тръгвах, аз исках да получавам, преди да давам. Напразно. Също както в тъжния час по граматика. Трябва да даваш, преди да получиш, и да градиш, преди да обитаваш.
Моята обич към близките ми се е създала чрез това кръвно дарение, както майчината чрез дарението на млякото. Тук е тайната. Трябва да почнеш с жертвата, за да създадеш обичта. Обичта може след това да пожелае други жертви и да ги употреби за всички победи. Човекът винаги трябва да направи първите стъпки. Той трябва да се роди, преди да съществува.”

Сент Екзюпери, из “Боен пилот”

Идеята

Моята статия “Присъдата” засяга основната и най-висшата идея на човешкото битие — идеята, че вярата в безсмъртието на човешката душа е необходима и неизбежна. Без висша идея не може да съществува нито човекът, нито нацията. А висшата идея на земята е само една, а именно — идеята за безсмъртието на човешката душа, тъй като всички останали “висши” идеи за живота, с които може да живее човек, произтичат единствено от нея. По този въпрос могат да спорят с мен, но сега-засега аз не влизам в спор и поднасям идеята си само голосоловно. Аз твърдя, че съзнанието за собственото ти безсилие било да помогнеш , било да допринесеш поне някаква, макар и малка полза или облекчение на страдащия човек, при това когато си убеден в страданието на човечеството, може да превърне обичта ти към човечеството в омраза. Господата на железните идеи, разбира се, няма да повярват на това или пък изобщо няма да го разберат; за тях обичта към човечеството и неговото щастие е нещо толкова евтино, толкова добре уредено, а пък и толкова отдавна така е съдено и писано, че дори не си струва да се мисли за това. Но нямам намерение да ги разсмивам докрай: аз заявявам (и пак засега голословно), че обичта към човечеството изобщо е немислима, неясна и съвсем невъзможна без вярата в безсмъртието на човешката душа. А ония, които са отнели на човека вярата му в неговото безсмъртие и искат да я заменят като висша житейска цел с “обич към човечеството”, те, казвам аз, вдигат ръка срещу самите себе си, защото вместо обич насаждат в душите на загубилите вярата си единствено зародиша на омразата към човечеството. Нека мъдреците на железните идеи да свиват рамене срещу това мое твърдение. Но тая мисъл е по-сложна от техните сложнотии и аз вярвам, че някога тя ще се превърне в аксиома за цялото човечество. Макар и това да го казвам засега голословно.
Аз дори твърдя и се осмелявам да заявя, че обичта към човечеството изобщо като идея е една от най-недостижимите идеи за човешкия ум. Именно като идея. Единствено чувството може да я оправдае. Но именно чувството е възможно само заедно с убеждението в безсмъртието на човешката душа. (И пак голословно.) С една дума, идеята за безсмъртието — това е самият живот, живият живот, неговата окончателна формула, главният източник на истината и правилното съзнание за човечеството.

– Фьодор Достоевски, из “Голословни твърдения” (Събрани съчинения, том. 10)

Идеалът

А що се отнася до нравоучението в края на бележката Ви, че “по-добре лоши идеали, но добра действителност”, трябва да Ви кажа, че подобно пожелание е просто неосъществимо: без идеали, тоест без що-годе определени стремежи към нещо по-добро, действителността никога не може да стане по-добра. Нещо повече, с положителност може да се каже, че ще се влоши. Аз поне оставям някакъв шанс: може да сме зле, но при един ясно осъзнаван стремеж към нещо по-добро (ще рече, при наличието на идеал за по-доброто) някой ден може би наистина ще се наканим и ще станем по-добри. Това най-малкото не е чак толкоз невъзможно, колкото допускането, че е възможно да настъпи подобрение при едни “лоши” идеали, сиреч — лоши стремежи.

– Фьодор Достоевски, из “Вярно ли е твърдението:
По-добре лоши идеали, но добра действителност”
(Събрани съчинения, том. 10)

________________________

[1] Политехническия институт в Цюрих, Швейцария. – Б. ред.
[2] Перифраза на Шекспир (“Ромео и Жулиета, II действие). – Б. пр.
[3] Според дзен-будизма истинското знание е своего рода незнание, т.е. ирационално познание за света, което не разрушава завършеността, цялостта на нещата. – Б. пр.
[4] Според терминологията на дзен “внезапно просветление, прозрение”, постигнато в потока на всекидневието. – Б. пр.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)