Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ УЧЕНИЯ НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА (6)
0

НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА (6)

НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА (6)
0

Из книгата “Огънят отвътре” на Карлос Кастанеда.
Фотография:
Александра Вали

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН на няколко пъти помолих дон Хуан да ми обясни защо така бързо си бяхме тръгнали от къщата на Хенаро, но той отказваше да говори за случи­лото се. И от Хенаро не можах да изкопча нищо. Всеки път, когато го запитвах, той ми намигаше и се хилеше като глупак.
Следобед, докато разговарях с чираците на дон Хуан в задния вътрешен двор на къщата му, той дойде при нас. И като по даден знак, те всички станаха и излязоха.
Дон Хуан ме хвана под ръка и ние бавно тръгнахме покрай коридора. Той не каза нищо; известно време просто се разхождахме като да бяхме на градския пло­щад. Дон Хуан спря и се извърна към мен. След това ме обиколи, като внимателно разглеждаше тялото ми от главата до петите. Знаех, че ме вижда. Почувствах стран­на умора, някаква леност, която не изпитвах преди очи­те му да зашарят по мен. Внезапно той заговори.
– С Хенаро не искахме да говорим за това, което се случи снощи – рече той, – защото ти беше много изпла­шен, докато беше в непознатото. Хенаро те тласна и там ти се случиха разни неща.
– Какви неща, дон Хуан?
– Неща, които на този етап е все още трудно, ако не и невъзможно, да ти бъдат обяснени – отвърна той. – Нямаш достатъчно излишна енергия, за да влезеш в не­познатото и да го разбереш. Когато новите ясновидци установили подредбата на истините за съзнанието, те видели, че първото внимание поглъща целия пламък на съзнанието, който притежават човешките същества, като не оставя нито йота свободна енергия. Това е твоят проблем сега. А новите ясновидци препоръчват на вои­ните, тъй като им се налага да влизат в непознатото, да пестят своята енергия. Но откъде да я вземат, ако цялата е била изразходвана? Новите ясновидци твърдят, че ще я получат от изкореняването на ненужни навици.
Той млъкна и ме покани да задам въпросите си, ако имам такива. Попитах го каква връзка има изкоренява­нето на ненужните навици с пламъка на съзнанието.
Той отвърна, че това дистанцирало съзнанието от самовглъбеността му и му давало свободата да се съсре­доточи върху нещо друго.
– Непознатото присъства постоянно – продължи той, – но е извън възможностите на нашето нормално съзна­ние. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек няма достатъчно енергия, за да я схване.
– След като прекара толкова време по пътя на воина, ти имаш достатъчно свободна енергия да схванеш не­познатото, която обаче не е достатъчна, за да го разбе­реш или дори да си го спомняш.
Той обясни, че при онази плоска скала аз съм навлязъл много дълбоко в непознатото. Но съм се отдал на разто­чителната си природа и съм се ужасил, което било едва ли не най-лошото, което човек може да направи. Затова съм побягнал от лявата страна с пълна сила; но за нещас­тие, повличайки със себе си цял легион странни неща.
Казах на дон Хуан, че не схващам мисълта му и че трябва да спре да ми говори със заобикалки и да ми каже точно какво има предвид под “легион странни неща”.
– При обясненията за съзнанието – рече той – аз, както може да се предположи, поставям всичко или почти всичко на мястото му. Нека поговорим малко за старите ясновидци. Както ти казах, Хенаро много прили­ча на тях.
След това ме заведе в голямата стая. Седнахме и той започна своите разяснения.
– Новите ясновидци били просто ужасени от знание­то, което старите ясновидци били натрупали през годи­ните – рече дон Хуан. – И това е разбираемо. Новите ясновидци знаели, че това знание води само до пълна гибел. И все пак били също и запленени от него, особе­но от практиките.
– Как са разбрали новите ясновидци за тези практи­ки? – попитах аз.
– Те са наследството на старите толтеки – отвърна той. – Новите ясновидци научават за тях в процеса на своята дейност. Те почти никога не ги прилагат, но ги познават като част от своето знание.
– Що за практики са това, дон Хуан?
– Това са едни много неясни формули, заклинания, продължителни процедури, които са свързани с бораве­нето с една много тайнствена сила. Или поне е била тайнствена за древните толтеки, които са я забулили в загадъчност и са я направили по-ужасяваща, отколкото е в действителност.
– Каква е тази тайнствена сила? – попитах аз.
– Това е една сила, която присъства във всичко, кое­то съществува – рече той. – Старите ясновидци така и не дръзнали да се опитат да разкрият загадката на сила­та, благодарение на която могли да създадат своите тайни практики; те просто я приели като нещо свещено. Новите ясновидци обаче щателно я наблюдавали и я нарекли воля, волята на излъчванията на Орела, или на­мерение.
Дон Хуан продължи с обяснението, че древните тол­теки били разделили своето тайно знание на пет части, всяка от които се състояла от Две категории: земята и тъмните области, огъня и водата, надземното и подзем­ното, шумното и тихото, подвижното и неподвижното. Той изрази становището си, че сигурно е имало хиляди различни техники, които с течение на времето се става­ли все по-съвършени.
– Тайното знание за земята – продължи той – се отнасяло до всичко, което е на повърхността й. Имало специални системи от движения, думи, мехлеми и отва­ри, които се прилагали на хора, животни, насекоми, дървета, треви, скали и почва.
– Тези техники превърнали старите ясновидци в ужасни същества, които използвали своето тайно знание за земята или за да подчинят, или за да унищожат всич­ко, което е на повърхността й. Съответствието на земята било това, което те поз­навали като “тъмните области”. Тези практики били едни от най-опасните. Те се отнасяли до елементи без органичен живот. Живи твари, които са на земята заед­но с всички органични същества. Без съмнение, едно от най-значимите постижения на древните ясновидци, особено за тях, било откритие­то, че органичният живот не е единствената форма на живот на земята.
Не схванах много добре какво каза и затова зачаках да ми поясни думите си.
– Органичните същества не са единствените твари, които имат живот – рече той и отново направи пауза, като че ли за да ми даде време да обмисля казаното.
Възразих с една дълга реч, отнасяща се до определе­нието за живота и за това да си жив. Говорих за възпрои­зводството, метаболизма и растежа – процесите, които отличават живите организми от мъртвата материя.
– Ти изхождаш от позицията на органичния живот – рече той. – Но това е само един отделен случай. Не бива да извличаш всичко, което искаш да кажеш, само от една категория.
– Но как е възможно да бъде другояче? – запитах аз.
– За ясновидците да си жив означава да съзнаваш – отвърна той. – За обикновения човек да съзнаваш озна­чава да си организъм. Докато за ясновидците не е така. За тях да съзнаваш означава, че излъчванията, които по­раждат съзнанието, са затворени в някакъв съд. Органичните живи същества имат пашкул, който затваря излъчванията. Но съществуват и други твари, чи­ито съдове не изглеждат на ясновидеца като пашкул. И въпреки това те съдържат в себе си излъчванията на съз­нанието и имат характеристики на живота, различни от възпроизводството и метаболизма.
– Какви например, дон Хуан?
– Например емоционална зависимост – тъга, радост, гняв и т.н. А, да не забравя най-добрата характеристика – любов; един вид любов, за която човекът и понятие си няма.
– Сериозно ли говориш, дон Хуан? – запитах аз.
– Абсолютно сериозно – отвърна той с безизразно лице, след което избухна в смях.
– Ако вземем за доказателство това, което ясновид­ците виждат – продължи той, – животът наистина е нещо изключително.
– Ако тези същества са живи, защо не се показват на хората? – попитах аз.
– Показват се, непрекъснато. И то не само на ясно­видците, но също и на обикновения човек. Проблемът е в това, че цялата енергия, с която човекът разполага, се поглъща от първото внимание. Описът на човека не само я изчерпва всичката, но и втвърдява пашкула до та­кава степен, че го прави негъвкав. При тези обстоятелст­ва не е възможно да се осъществи контакт.
Дон Хуан ми припомни множеството случаи от моето чиракуване при него, при които аз самият бях наблюда­вал неорганични същества. Рязко отвърнах, че съм си на­мерил задоволително обяснение за почти всеки един от тях. Дори бях формулирал хипотезата, че неговите уро­ци, комбинирани с употребата на халюциногенни рас­тения, целяха да принудят чирака да се съгласи с една примитивна интерпретация на света. Казах му, че в за­писките си не съм я нарекъл “примитивна интерпрета­ция”, а в антропологически дух съм я назовал “възглед за света, по-присъщ на първобитно-общинните общества”.
Дон Хуан се смя, докато не остана без дъх.
– Наистина не знам кога си по-невъзможен – в нор­малното си състояние или в състояние на повишено съз­нание – рече той. – Когато си в нормално състояние, не си мнителен, но пък си досадно разсъдлив. Мисля, че ми харесваш най-много, когато навлезеш дълбоко в лявата страна, макар че тогава ужасно те е страх от всичко, както беше вчера.
Преди да успея да кажа каквото и да е, той заяви, че противопоставя стореното от старите ясновидци на пос­тиженията на новите, за да може да ми даде една по-об­хватна представа за трудностите, срещу които съм изп­равен. След това продължи с разясненията си за практиките на старите ясновидци. Каза, че друго тяхно велико отк­ритие се отнасяло до следващата категория на тайното знание: огъня и водата. Те открили, че пламъците прите­жават едно особено свойство: те могат да пренасят чо­века тялом, точно както водата.
Дон Хуан го нарече възхитително откритие. Отбелязах, че има основни физически закони, които ще го оп­ровергаят. Той ме помоли да не избързвам със заключе­нията преди да ми е обяснил всичко. Каза да внимавам с прекомерната си рационалност, защото постоянно се намесвала в състоянията ми на повишено съзнание. Не ставало въпрос, че реагирам по всякакъв начин на вън­шните влияния, а че се поддавам на собствените си вът­решни импулси.
Той продължи, като обясни, че древните толтеки, кои­то очевидно са умеели да виждат, не са разбрали това, което са видели. Те просто използвали своите открития без да си направят труда да ги свържат в една по-глобал­на картина. В случая с тяхната категория за огъня и водата те разделили огъня на топлина и пламък, а водата – на мокрота и флуидност. Те съпоставили топлината и мокро­тата и ги нарекли по-маловажни свойства. Според тях пламъците и флуидността били по-важните, магически свойства и те ги използвали като средство за телесно пре­насяне в царството на неорганичния живот. И точно тук някъде, между знанието за този вид живот и своите прак­тики за огъня и водата, древните ясновидци се забатачили и повече не могли да излязат от това тресавище.
Дон Хуан ме увери, че новите ясновидци също смя­тали откриването на неорганичните живи същества за изключително събитие, но не в смисъла, в който го разг­леждали старите ясновидци. Фактът, че се оказали лице в лице с друга форма на живот, дал на древните ясно­видци едно погрешно чувство на неуязвимост, което и решило съдбата им.
Помолих го да обясни по-подробно техниките за огъня и водата. Той отвърна, че знанието на старите яс­новидци било толкова сложно и заплетено, колкото и безполезно, поради което щял да го очертае само в общи линии.
След това изложи накратко практиките, свързани с категорията на надземното и подземното. Надземното се занимавало с тайното знание за вятъра, дъжда, разп­ръснатите светкавици, облаците, гръмотевиците, днев­ната светлина и слънцето. Знанието за подземното се за­нимавало с мъглата, подпочвените води, блатата, мълни­ите, земетресенията, нощта, лунната светлина и луната.
Шумното и тихото били категория, която се занима­вала с манипулацията на звука и тишината. Подвижното и неподвижното били практики, занимаващи се с тайнс­твените аспекти на движението и покоя.
Помолих го да ми онагледи поне една от техниките, които бе очертал. Той отвърна, че вече ми е направил десетки демонстрации през всичките тези години. Аз настоях, че съм намерил рационално обяснение на всичко, което ми е показал или направил с мен.
Той не отговори. Или беше ядосан, че му задавам въпроси, или сериозно се бе замислил в търсене на подходящ пример. След известно време се усмихна и каза, че е открил най-подходящия.
– Техниката, която имам предвид, трябва да се из­върши в някой плитък поток – рече той. – Има един та­къв близо до къщата на Хенаро.
– Аз какво ще трябва да направя?
– Ще трябва да намериш едно средно голямо огле­дало.
Изненадах се от този отговор. Отбелязах, че древни­те толтеки не са познавали огледалото.
– Вярно е, не са го познавали – призна той с усмивка. – Това е допълнението на моя благодетел към тази тех­ника. Древните ясновидци са се задоволявали просто с някаква отразяваща повърхност.
Той обясни, че техниката се състояла в това да се потопи някаква лъскава повърхност в плитките води на някой поток. Ролята на тази повърхност можела да се изпълнява от всеки плосък предмет, който имал известна способност да отразява образи.
– Искам да направиш здрава рамка от тънък метал за едно средно голямо огледало – рече той. – Тя трябва да е водонепроницаема, така че ще трябва да я засмолиш. Трябва да я направиш сам, със собствените си ръце. Ко­гато си готов, донеси я и ще продължим нататък.
– Какво ще се случи, дон Хуан?
– Не се тревожи. Ти сам ме помоли да ти дам при­мер от практиките на древните толтеки. Навремето аз помолих същото моя благодетел. Мисля, че в опреде­лен момент всеки чирак отправя тази молба. Моят бла­годетел каза, че и той постъпил така. Неговият благоде­тел, нагуалът Елиас, му дал пример; моят благодетел, на свой ред, ми даде същия пример, а сега аз ще го дам на тебе. Когато моят благодетел ми даде този пример, аз не знаех как го направи. Сега вече знам. Един ден ти също ще знаеш как действа тази техника, ще разбереш какво се крие зад всичко това.
Помислих, че дон Хуан иска да се върна в Лос Анджелис и там да направя огледалото. Прокоментирах, че ще ми е невъзможно да си спомня задачата, ако не остана в състояние на повишено съзнание.
– В това, което каза, има две слаби места – рече той. – Първото е, че няма как да останеш в повишено съзна­ние, защото няма да можеш да действаш, освен ако аз или Хенаро, или който и да е воин от нагуалската група не се грижи за теб всяка минута от деня, както правя аз сега. Второто е, че Мексико не е на Луната. Тук също има железарски магазини. Можем да отидем в Оаксака и да купим каквото ти е необходимо.
На следващия ден отидохме с колата до града, къде­то аз купих материалите за рамката и срещу минимално заплащане я направих в една работилница. Дон Хуан ми каза да я сложа в багажника на колата, без дори да я погледне.
В късния следобед потеглихме обратно към къщата на Хенаро и пристигнахме там рано на другата сутрин. Потърсих Хенаро, но него го нямаше. Къщата изглежда­ше пуста.
– Защо държи Хенаро тази къща? – запитах дон Хуан. – Той живее с теб, нали?
Дон Хуан не отговори. Погледна ме някак странно и отиде да запали газения фенер. Бях сам в стаята, обгър­нат от пълен мрак. Чувствах ужасна умора, която отда­вах на продължителното и мъчителното шофиране из планините. Исках да полегна. В тъмното не можех да видя къде бе сложил Хенаро рогозките. Спънах се в един куп от тях. И тогава узнах защо Хенаро държеше тази къща: той се грижеше за мъжете-чираци Паблито, Нестор и Бениньо, които живееха в нея, когато са в със­тояние на нормално съзнание.
Почувствах се въодушевен; вече не бях уморен. Дон Хуан влезе с фенера. Казах му какво съм осъзнал, но той отвърна, че това е без значение, защото няма да го пом­ня дълго.
След това ме помоли да му покажа огледалото. Изг­леждаше доволен и отбеляза, че е леко и въпреки това здраво. Направи му впечатление, че бях използвал ме­тални болтове, за да прикрепя алуминиевата рамка към тънък метален лист, който служеше за подложка на огле­далото с размери четирийсет и пет сантиметра дължина и трийсет и пет сантиметра ширина.
– Аз направих дървена рамка на моето огледало – рече той. – Това изглежда много по-добре от моето. Моята рамка беше твърде тежка и същевременно чуплива. Нека ти обясня какво ще направим – продължи той, след като приключи огледа на рамката. – Или по-скоро, какво ще се опитаме да направим. Двамата с теб ще поставим това огледало на повърхността на потока, който е до къщата. Той е достатъчно широк и достатъч­но плитък, за да ни свърши работа. Идеята е да оставим флуидността на водата да уп­ражни налягане върху нас и да ни отнесе.
Преди да успея да кажа нещо или да задам някакъв въпрос, дон Хуан ми припомни, че в миналото бях из­ползвал водата на подобен поток и бях извършил изклю­чителни подвизи на възприятието. Имаше предвид пос­ледиците от поглъщането на халюциногенни растения, които бях изпивал много пъти, докато стоях потопен в напоителния канал зад къщата му в Северно Мексико.
– Спести си въпросите, докато ти обясня какво са знаели ясновидците за съзнанието – рече той. – Тогава ще разбереш всичко, което правим, в по-различна свет­лина. Но първо, нека довършим започнатата процедура.
Отидохме до близкия поток и той избра едно място, където от водата се показваха няколко плоски камъка. Каза, че там водата била достатъчно плитка за нашите цели.
– Какво очакваш да се случи? – попитах аз, вече обх­ванат от мрачни предчувствия.
– Не знам. Знам само какво ще се опитаме да напра­вим. Ще държим огледалото много внимателно, но и много здраво. Ще го поставим леко на повърхността на водата, след което ще го оставим да потъне. После ще го хванем на дъното. Проверих, има достатъчно тиня, в която ще можем да заровим пръсти под огледалото, за да го държим здраво.
Той ми каза да клекна на един плосък камък, който се показваше над повърхността на водата в средата на потока, и ме накара да хвана огледалото с две ръце, почти в ъглите на едната страна. Той клекна с лице към мен и хвана огледалото по същия начин. Оставихме огледалото да потъне, след което го хванахме, като пото­пихме ръцете си във водата почти до лактите.
Нареди ми да се изпразня от мисли и да се взра в по­върхността на огледалото. Няколко пъти повтори, че но­мерът бил въобще да не се мисли. Напрегнато гледах в огледалото. Спокойното течение на водата леко разкривяваше отраженията на Донхуановото лице и моето. След няколко минути напрегнато взиране в огледалото ми се стори, че постепенно отражението на неговото и моето лице стана много по-ясно. А огледалото увеличи размерите си, докато стана най-малко метър на метър. Течението сякаш бе спряло, а огледалото се виждаше така ясно, като да беше поставено на повърхността на водата. А още по-странно беше ясното очертание на нашите отражения. Като че ли лицето ми бе увеличено, но не в размер, а във фокус. Можех да видя порите по кожата на челото си.
Дон Хуан тихо ми прошепна да не се взирам в моите или в неговите очи, а да оставя погледа си да шари по огледалото без да се фокусира върху никоя част от отра­женията ни.
– Гледай втренчено без да се взираш! – за пореден път ми нареди той, като си налагаше да шепти.
Направих каквото ми каза без да спра, за да се за­мисля над явното противоречие. В онзи момент нещо в мен бе уловено в онова огледало и противоречието действително имаше смисъл. “Възможно е да гледаш втренчено без да се взираш”, помислих си аз и в момен­та, в който тази мисъл бе формулирана, до главата на дон Хуан и моята се появи още една глава. Тя беше в долната част на огледалото, вляво от мен.
Цялото ми тяло се разтрепера. Дон Хуан ми прошеп­на да се успокоя и да не показвам страх или изненада. Той отново ми нареди да гледам новодошлия втренче­но, без да се взирам.
Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не се задъхам и да пусна огледалото. Тялото ми се тресеше от главата до петите. Дон Хуан отново ми прошепна да се овладея. Побутна ме с рамо няколко пъти. Малко по малко овладях страха си. Гледах втренчено третата глава и постепенно осъзнах, че това не беше човешка глава, нито пък глава на животно. Всъщност това въобще не беше глава. Беше един образ без вътрешна подвиж­ност. Когато ми хрумна тази мисъл, аз моментално осъз­нах, че не я мисля аз. И това осъзнаване въобще не беше мисъл. Преживях един миг на огромно напреже­ние, след което нещо непонятно ми се изясни. Мислите бяха един глас, който звучеше в ушите ми!
– Аз виждам – извиках на английски, но не се чу ни­какъв звук.
– Да, ти виждаш – каза гласът в ухото ми на испански.
Почувствах, че съм обгърнат от някаква сила, по­-мощна от мен. Не изпитвах нито болка, нито мъка. Не изпитвах нищо. Знаех без ни най-малко съмнение, за­щото гласът ми казваше така, че не мога да разкъсам об­ръча на тази сила чрез волята или силата си. Знаех, че умирам. Автоматично вдигнах очи, за да погледна дон Хуан, и в мига, когато очите ни се срещнаха, силата ме пусна. Бях свободен. Дон Хуан ми се усмихваше, като че ли знаеше точно през какво бях минал.
Осъзнах, че стоя прав. Дон Хуан държеше огледало­то вертикално, за да се отцеди водата от него. Върнахме се в къщата мълчешком.
– Древните толтеки били просто хипнотизирани от своите открития – рече дон Хуан.
– Разбирам защо – казах аз.
– Аз също – отвърна рязко дон Хуан.
Силата, която ме бе обгърнала, бе толкова мощна, че ми бе отнела способността да говоря, и дори да мисля, в продължение на часове след случилото се. Тя ме бе смразила до състояние на абсолютна липса на воля. И аз едва-едва бях почнал да се топя.
– В твоя случай – продължи дон Хуан – тази древна толтекска техника се раздели на две части без каквато и ла било съзнателна намеса от наша страна. Първата част бе достатъчна, за да те запозная с това, което става. Във втората ще се опитаме да осъществим онова, което са вършели старите ясновидци.
– Какво всъщност се случи там, дон Хуан? – попитах аз.
– Има две версии. Ще ти кажа първо версията на старите ясновидци. Те смятат, че отразяващата повър­хност на даден лъскав предмет, потопен във водата, уве­личава силата на водата. Затова те често се втренчвали във водни обекти, а отразяващата повърхност им служе­ла като средство за ускоряване на процеса. Те били убе­дени, че нашите очи са ключа за навлизане в непознато­то; втренчвайки се във вода, те давали възможност на очите да отворят пътя.
Старите ясновидци забелязали, каза дон Хуан, че мокротата на водата само овлажнява или се просмуква, докато флуидността на водата се движи. Тя тече, пред­положили те, в търсене на други нива под нас. Те вярва­ли, че водата ни е дадена не само за да поддържа живо­та, но и да служи също като връзка, като път към другите нива надолу.
– Много ли са нивата надолу? – попитах аз.
– Древните ясновидци преброили седем – отвърна той.
– Ти самият познаваш ли ги, дон Хуан?
– Аз съм ясновидец от новия цикъл и следователно имам друго гледище – рече той. – Сега просто ти показ­вам какво са вършели старите ясновидци и ти казвам в какво са вярвали.
Но това, че той имал друго гледище, не означавало, че практиките на старите ясновидци били невалидни, изтъкна дон Хуан; техните интерпретации били погреш­ни, но истините, които открили, имали практическа стойност за тях.
В конкретния случай те били убедени, че е възможно флуидността да пренесе човека тялом където и да е между нашето ниво и някое от седемте нива под нас; или пък да го пренесе духом където и да е на това ниво, по протежението на дадена река и в двете посоки. И те използвали съответно течащата вода, за да се пренасят на това ниво, и водата на дълбоките езера или кладенци, за да се пренасят в дълбочина.
– С техниката, която ти показвам, те целели две неща – продължи дон Хуан. – От една страна, използвали флу­идността на водата, за да се пренесат на първото ниво под нас. А от друга, използвали тази техника, за да се срещнат лице в лице със същества от това първо ниво. Приличният на глава образ в огледалото беше едно от тези същества, което бе дошло да ни разгледа.
– Значи те наистина съществуват! – възкликнах аз.
– Разбира се, че съществуват – сопна ми се той.
Дон Хуан каза, че древните ясновидци били погубе­ни от анормалната настойчивост, с която се придържали към своите процедури, но че каквото открили, било ва­лидно. Те открили, че най-сигурният начин да се осъ­ществи среща с някое от тези същества е като се изпол­зва воден обект.[1] Размерът му не е от значение; океанът и езерцето вършат една и съща работа. Той бил избрал малък поток, защото мразел да се мокри. Каза, че сме щели да постигнем същите резултати в някое езеро или широка река.
– Представителите на другия вид живот идват да ви­дят какво става, когато ги викат човешките същества – продължи дон Хуан. – Тази толтекска техника е като почукване на вратата им. Старите ясновидци казват, че лъскавата повърхност на дъното на водата служи като примамка и като прозорец. Така че хората и тези същес­тва се срещат на един прозорец.
– Това ли се случи с мен? – попитах аз.
– Старите ясновидци щяха да кажат, че си бил притеглен от силата на водата и от силата на първото ниво, а в добавка си изпитал магнетичното влияние на същест­вото на прозореца.
– Но аз чух един глас, който ми казваше, че умирам – рекох аз.
– Гласът е бил прав. Ти умираше и действително щеше да умреш, ако не бях там. Това е опасното при практикуването на толтекските техники. Те са изключи­телно ефективни, но в повечето случаи са смъртоносни.
Казах на дон Хуан, че макар да ме е срам да си приз­ная, аз действително се бях уплашил до смърт. Виждане­то на този образ в огледалото и усещането на някаква обгръщаща ме сила ми бяха дошли твърде много вчера.
– Не искам да те плаша – рече той, – но това, което преживя, все още е нищо. Ако случилото се с мен ще е показател за това, което ще се случи с теб, по-добре се приготви за най-големия шок в живота си. По-добре да ти потреперят гащите сега, отколкото да умреш от страх утре.
Страхът ми бе така ужасяващ, че дори не можах да из­кажа гласно въпросите, които идваха в ума ми. Трудно преглъщах. Дон Хуан така се разсмя, че чак се закашля. Лицето му почервеня. Когато си върнах гласа, всеки от въпросите ми предизвика нов пристъп на задавящ смях.
– Не можеш да си представиш колко ми е смешно всичко това – рече най-накрая той. – Не се смея на теб. Просто на ситуацията. Моят благодетел ме накара да мина през същите етапи и като гледам теб, не мога да не си представям как съм изглеждал аз самият.
Казах му, че ми се повдига. Той отвърна, че това е нор­мално, че е естествено да съм уплашен и че да се потиска страха е погрешно и безсмислено. Древните ясновидци се оказали в капан като потискали своя ужас, когато би трябвало да са уплашени до смърт. И понеже не искали да преустановят заниманията си, нито да се откажат от своите успокоителни тълкувани, те потискали страха си.
– Какво друго ще правим с огледалото? – попитах аз.
– Ще го използваме, за да се срещнеш лице в лице с онова същество, което вчера само съзерцава.
– Какво става при такава среща?
– Става това, че една форма на живот – човешката – се среща с друга форма на живот. Старите ясновидци казват, че в този случай тя е същество от първото ниво на флуидността на водата.
Дон Хуан обясни, че древните ясновидци предполо­жили, че седемте нива под нашето били нива на флуид­ността на водата. За тях изворите имали огромно значе­ние, защото те смятали, че в този случай флуидността на водата е обърната и се движи от дълбините към повърх­ността. И те решили, че това е средството, чрез което съ­ществата от другите нива, тези други форми на живот, ид­ват на нашата планета да ни видят, да ни наблюдават.
– В това отношение старите ясновидци не са сбърка­ли – продължи той. – Улучили са в десятката. Елементи­те, които новите ясновидци наричат съюзници, действи­телно се появяват в близост до извори.
– Онова същество в огледалото съюзник ли беше? – попитах аз.
– Разбира се. Но не такъв, който може да се използ­ва. Традицията на съюзниците, с които те запознах навремето, идва направо от древните ясновидци. Те са вършели чудеса със съюзниците, но делата им не стру­вали и пукната пара, когато се появил истинският враг – техните събратя.
– Щом тези същества са съюзници, те сигурно са много опасни – отбелязах аз.
– Опасни са, колкото сме опасни ние, хората – ни повече, ни по-малко.
– Те могат ли да ни убият?
– Не пряко, но определено могат да ни изплашат до смърт. Те могат да преминат границата или да дойдат само до прозореца. Както сигурно вече си се досетил, древните толтеки също не спрели до прозореца. Те из­намерили особени начини да преминат отвъд него.
Вторият етап от техниката протече твърде подобно на първия, с тази разлика, че ми трябваше почти двойно повече време, за да се отпусна и да успокоя вътрешното си вълнение.
Когато го сторих, отражението на донхуановото лице и моето веднага се изясни. Местех втренчения си поглед от неговото лице към моето и обратно близо час. Очаквах съюзникът да се появи всеки момент, но нищо не се слу­чи. Вратът ме болеше. Гърбът ми се схвана, а Краката ми изтръпнаха. Исках да коленича върху камъка, за да облек­ча болката в гърба, но дон Хуан ми прошепна, че в мо­мента, в който се появи съюзникът, ще изчезнат всичките ми болки, причинени от неудобното положение, в което стоях.
Беше абсолютно прав. Шокът при вида на кълбовид­ния образ в края на огледалото разсея всичките ми болки.
– Какво ще правим сега? – прошепнах аз.
– Отпусни се и не фокусирай погледа си върху нищо, дори за миг – отвърна той. — Наблюдавай всичко, което се появява в огледалото. Гледай всичко без да се взираш.
Подчиних се. Гледах всичко в очертанията на огледа­лото. Усещах едно особено бучене в ушите си. Дон Хуан ми прошепна да започна да си движа очите по по­сока на часовниковата стрелка, ако усетя, че ме обгръща някаква необикновена сила; но в никакъв случай, подчерта той, не бива да вдигам глава, за да го погледна.
След малко забелязах, че в огледалото имаше нещо повече от отраженията на нашите лица и кълбовидния образ. Повърхността му бе потъмняла. Появиха се точици от наситена виолетова светлина, които постепенно се уголемиха. Имаше и смолисточерни места. После по­върхността на огледалото се превърна в нещо като двумерна картина на нощно облачно небе при лунна свет­лина. Изведнъж цялата повърхност се фокусира, сякаш беше на кинолента. Новата гледка представляваше три­измерен, спиращ дъха изглед на дълбините.
Знаех, че ми е абсолютно невъзможно да надвия ог­ромната притегателна сила на тази гледка. Тя започна да ме тегли навътре.
Дон Хуан твърдо ми прошепна да извъртя очи, за да си спася живота. Движението веднага ме облекчи. От­ново можех да различа нашите отражения и това на съ­юзника. После съюзникът изчезна и отново се появи, но в другия край на огледалото.
Дон Хуан ми нареди да държа огледалото с цялата си сила. Предупреди ме да стоя спокойно и да не правя никакви резки движения.
– Какво ще става? – прошепнах аз.
– Съюзникът ще се опита да излезе – отвърна той.
Едва го каза и аз усетих някакво силно дръпване. Нещо раздруса ръцете ми. Дърпането идваше изпод ог­ледалото. Беше като някаква всмукателна сила, която създаваше еднакво налягане по цялата рамка.
– Дръж огледалото здраво, но внимавай да не го счу­пиш – нареди дон Хуан. – Бори се със всмукването. Не позволявай на съюзника да потопи огледалото твърде дълбоко.
Силата, която ни дърпаше надолу, беше огромна. Чувствах, че пръстите ми ще се счупят или ще се строшат в камъните по дъното. В един момент и двамата с дон Хуан загубихме равновесие и се наложи да нагазим в потока. Водата беше доста плитка, но плискането око­ло рамката на огледалото, причинено от силата на съюз­ника, бе толкова страшно, колкото и ако бяхме в широ­ка река. Водата около краката ни се вихреше лудешки, но образите в огледалото оставаха непроменени.
– Внимавай! – извика дон Хуан. – Излиза! Дърпането премина в натиск изотдолу. Нещо се опитваше да хване ръба на огледалото; но не външния ръб, където го държахме ние, а откъм вътрешната стра­на на огледалото. Сякаш гладката повърхност бе наисти­на отворен прозорец и нещо или някой се опитваше да се изкатери през него.
С дон Хуан отчаяно се борихме или да натискаме ог­ледалото надолу, когато то биваше тласкано нагоре, или да го дърпаме нагоре, когато то биваше теглено надолу. С полуприведени тела бавно се движехме надолу по те­чението. Водата ставаше по-дълбока, а дъното бе осея­но с хлъзгави камъни.
– Хайде да извадим огледалото от водата и да го отърсим от него – рече дон Хуан с дрезгав глас.
Шумното пляскане не преставаше. Сякаш бяхме уловили огромна риба с голи ръце и тя буйно се мяташе в тях.
Хрумна ми, че огледалото беше нещо като люк. Ня­какво странно същество действително се опитваше да се изкачи през него. То се облягаше на ръба на люка с огромна тежест и бе достатъчно голямо, за да измести отраженията на донхуановото лице и моето. Вече не виждах нашите образи. Различавах само някаква маса, която се опитваше да се изтласка нагоре.
Огледалото вече не лежеше на дъното. Пръстите ми не бяха притиснати о камъните. Противоположните сили на дърпанията на съюзника и нашите дърпания задържаха огледалото на средна дълбочина. Дон Хуан каза, че ще протегне ръцете си под огледалото, а аз трябва бързо да ги хвана, за да създадем един по-добър лостов механизъм и да вдигнем огледалото с предната част на ръцете си. Когато го пусна, то се наклони към него. Аз бързо се протегнах, за да хвана ръцете му, но под водата нямаше нищо. Поколебах се за миг и огле­далото се изплъзна от ръцете ми.
– Дръж го! Дръж го! – изкрещя дон Хуан.
Хванах огледалото тъкмо когато щеше да се разбие в камъните. Вдигнах го над водата, но не достатъчно бързо. Водата бе сякаш като лепило. Изваждайки огле­далото от нея, аз извадих също и някаква тежка, елас­тична субстанция, която просто издърпа огледалото от ръцете ми и го върна обратно във водата. Дон Хуан, проявявайки изключителна пъргавост, хва­на огледалото и го изправи вертикално без никаква трудност.
Никога през живота си не бях изпитвал такава мелан­холия. Това беше една тъга, за която нямаше точно оп­ределена причина, но аз я свързах със спомена за дъл­бините, които бях видял в огледалото. Беше една сме­сица от най-чист копнеж към онези дълбини и абсолю­тен страх от тяхната вледеняваща усамотеност.
Дон Хуан отбеляза, че в живота на воините е нещо съвсем естествено да си тъжен без видима причина. Яс­новидците твърдят, че сияйното яйце, бидейки енергий­но поле, усеща крайното си местоназначение винаги когато се нарушат границите на познатото. Само едно зърване на вечността извън пашкула е достатъчно, за да наруши уюта на нашия опис. Меланхолията, която се появява в резултат на това, понякога е толкова силна, че може да доведе до смърт.
Той каза, че най-добрият начин да се отървеш от ме­ланхолията, е да й се присмееш. Той прокоментира с подигравателен тон, че моето първо внимание правело всичко възможно, за да възстанови реда, който е бил на­рушен от срещата ми със съюзника. И понеже нямало начин да се възстанови този ред с рационални средства, първото ми внимание го правело, като съсредоточавало цялата си сила върху тъгата.
Казах му, че дори да е така, меланхолията ми е ис­тинска. Това, че й се отдавам, че съм тъжен и унил, съв­сем не изчерпва чувството за самотност, което бях изпи­тал при спомена за онези дълбини.
– Значи най-после нещо те достига – рече дон Хуан. – Прав си. Няма нищо по-самотно от вечността. А нищо не е по-удобно за нас от това да сме човешки същества. Което от своя страна е още едно противоречие: как може човек да запази оковите на своята човешка при­рода и въпреки това радостно и решително да навлезе в абсолютната самота на вечността? Когато разрешиш тази загадка, ще си готов за последното пътуване.
Тогава узнах с абсолютна сигурност причината за своята тъга. Това бе едно повтарящо се чувство у мен, което аз винаги забравях, докато не осъзнаех отново съ­щото нещо, а именно: колко дребно и нищожно е чо­вечеството в сравнение с необятността на онова самос­тойно нещо, което бях видял отразено в огледалото.
– Човешките същества наистина са нищо, дон Хуан – рекох аз.
– Знам какво си мислиш – отвърна той. – Разбира се, че сме нищо, но точно в това е най-голямото предизви­кателство – че ние, дето сме нищо, бихме могли дейст­вително да се изправим пред самотата на вечността.
Той рязко смени темата и аз останах с отворена уста, без да успея да изкажа следващия си въпрос. Той заго­вори за срещата ни със съюзника. Каза, че борбата ни с него съвсем не е била шега. Не било чак въпрос на жи­вот и смърт, но не било и игра.
– Избрах тази техника – продължи той, – защото и моят благодетел нея ми показа. Когато го помолих да ми даде пример за техниките на старите ясновидци, той едва не умря от смях; моята молба така много му напомняла за неговото собствено преживяване. Него­вият благодетел, нагуалът Елиас, също му бил направил една доста запомняща се демонстрация на същата тех­ника.
Дон Хуан каза, че след като бил направил своята рам­ка за огледалото от дърво, би трябвало да ме посъветва и аз да направя същото, но той искал да види какво ще стане, ако рамката е по-здрава от неговата или от тази на неговия благодетел. При тях рамките се счупили и в два­та случая съюзникът излязъл навън.
Той обясни, че при неговата среща със съюзника съ­ществото разчупило рамката на две и той и благодетелят му останали с по едно парче дърво в ръцете, докато ог­ледалото потънало, а съюзникът излязъл навън.
Благодетелят му знаел какви неприятности ги чакат. Отразени в огледалото, съюзниците не са чак толкова страшни, защото човек вижда само един образ, маса някаква. Но когато излязат, освен че изглеждат наистина ужасяващо, те са и големи досадници.
Дон Хуан отбеляза, че е много трудно за един съюз­ник да се върне в своето ниво, след като веднъж е изля­зъл от него. Същото важи и за човека. Ако някой яснови­дец се осмели да навлезе в нивото на тези същества, по всяка вероятност там и ще остане.
– Моето огледало се разби от силата на съюзника – рече той. – Вече нямаше прозорец и съюзникът не мо­жеше да се върне, затова тръгна след мен. Всъщност хукна след мен, търкаляйки се. Аз побягнах с всичка сила, като пищях от ужас. Тичах по склоновете нагоре-надолу, като някой луд. И през цялото време съюзникът беше само на няколко сантиметра от мен.
Дон Хуан каза, че неговият благодетел хукнал след него, но той бил твърде стар и не можел да се движи достатъчно бързо; съобразил, обаче, да каже на дон Хуан да се върне обратно, за да може да вземе мерки да го отърве от съюзника. Той извикал, че ще накладе огън, а дон Хуан трябвало да обикаля в кръг, докато всичко е готово. И той отишъл да събере сухи съчки, докато дон Хуан търчал около една могила, полудял от страх.
Дон Хуан призна, че докато обикалял в кръг му хрум­нала мисълта, че неговият благодетел всъщност се нас­лаждава на цялата случка. Той знаел, че неговият благо­детел е воин, способен да извлече наслада от всяка си­туация. Защо не и от тази? За миг той така се ядосал на своя благодетел, че съюзникът спрял да го преследва и дон Хуан, с твърде груби изрази, обвинил своя благоде­тел в злонамереност. Неговият благодетел не отговорил, но направил жест на неподправен ужас, когато погледът му се плъзнал покрай дон Хуан и спрял на съюзника, който се изправял застрашително и над двамата. Дон Хуан забравил яда си и отново затичал в кръг.
– Моят благодетел бе наистина един стар дявол – рече дон Хуан, смеейки се. – Той се бе научил да се смее вътрешно. Никога не личеше по лицето му, така че той можеше да се преструва, че плаче или че се гне­ви, докато всъщност се смее. Този ден, когато съюзни­кът ме преследваше в кръг, моят благодетел стоеше там и се защитаваше от обвиненията ми. Чувах само откъслеци от дългата му реч всеки път, когато пробягвах покрай него. Като свърши с тази реч, чух откъслеци от друго обяснение, а именно, че трябвало да събере доста дърва, че съюзникът бил голям, че огънят трябва­ло да бъде голям колкото съюзника и че цялата манев­ра може да не даде резултат.
– Единствено влудяващият страх ми даваше сили да продължавам да бягам. Накрая той сигурно разбра, че всеки момент ще се строполя мъртъв от изтощение; накладе огъня и с пламъците ме защити от съюзника.
Дон Хуан каза, че останали при огъня цялата нощ. Най-тежките мигове за него настъпили, когато неговият благодетел трябвало да отиде за още дърва и го оставил сам. Той бил толкова изплашен, че обещал пред Бога да се откаже от пътя на знанието и да стане фермер.
– Сутринта, когато бях изчерпал цялата си енергия, съюзникът успя да ме бутне в огъня и аз лошо се изгорих – добави дон Хуан.
– А какво стана със съюзника? – попитах аз.
– Моят благодетел така и не ми каза какво е станало с него – отвърна той. – Но имам чувството, че още обика­ля по тия места, опитвайки се да открие пътя за обратно.
– А какво стана с твоето обещание пред Бога?
– Моят благодетел каза да не се притеснявам; това било хубаво обещание, но още не съм знаел, че нямало кой да го чуе, защото няма Бог. Това, което съществува там горе, са излъчванията на Орела, а пред тях не мо­жеш да даваш обещания.
– Какво щеше да се случи, ако съюзникът те беше хванал? – попитах аз.
– Може би щях да умра от страх – отвърна той. – Ако знаех какво ще последва, ако ме хване, щях да го оста­вя да ме хване. По онова време бях безразсъден човек. Хване ли те съюзник, или получаваш инфаркт и умираш, или се бориш с него. После, след като се е бил няколко мига с мнима жестокост, енергията на съюзника нама­лява. Съюзниците не могат да ни направят нищо, както и ние на тях. Дели ни бездна.
Древните ясновидци вярвали, че в момента, когато енергията на съюзника започне да намалява, той преда­ва силата си на човека. Сила, глупости! Старите ясно­видци са изкарвали съюзници и от ушите си, но силата им по никакъв начин не им е помогнала.
Дон Хуан обясни, че и в този случай на новите ясно­видци се паднала честта да оправят това объркване. Те открили, че единственото нещо, което е от значение, е безупречността, т.е. освободената енергия. Имало наи­стина и такива сред древните ясновидци, които били спасени от своите съюзници, но това нямало нищо общо със силата на съюзниците да предотвратяват как­вото и да е: по-скоро именно безупречността на тези хора им позволила да използват енергията на тези други форми на живот.
Новите ясновидци открили също и най-важното от­носно съюзниците, а именно: какво ги прави полезни или безполезни за човека. Безполезните съюзници, кои­то са зашеметяващо много на брой, имат в себе си таки­ва излъчвания, за които ние нямаме съответни в нас. Те са толкова различни от нас, че са абсолютно неизползва­еми. Другите съюзници, които са забележително малко на брой, са сходни с нас, което ще рече, че притежават някои излъчвания, които пасват на нашите.
– Как използват хората този вид съюзници? – попитах аз.
– По-правилно ще е да употребяваш друга дума вместо “използват” – отвърна той. – Аз бих казал, че процесът, който се осъществява между ясновидците и този вид съюзници, е една честна размяна на енергия.
– Как се извършва тази размяна? – попитах аз.
– Чрез техните съответстващи си излъчвания – отвър­на той. – Тези излъчвания се намират, естествено, в лявостранното съзнание на човека; страната, която обик­новеният човек никога не използва.
– Поради тази причина съюзниците са абсолютно из­ключени от света на дясностранното съзнание, или ра­ционалната страна.
Той каза, че съответстващите си излъчвания дават общ език на хората и съюзниците. А след това, като се посближат малко, се установява една по-дълбока връз­ка, която дава възможност и на двете форми на живот да се облагодетелстват. Ясновидците търсят ефирността на съюзниците; от тях стават чудесни разузнавачи и па­зители. Съюзниците търсят по-голямото енергийно поле на човека, а с него те могат дори да се материализират. Дон Хуан ме увери, че опитните ясновидци си играят с тези общи излъчвания, докато ги нагласят на абсолю­тен фокус; тогава се осъществява размяната. Древните ясновидци не разбирали този процес и разработили сложни техники на втренчване, за да могат да слизат в дълбините, които бях видял в огледалото.
– Старите ясновидци имали едно много сложно приспособление, което им помагало при тяхното слиза­не – продължи дон Хуан. – То представлявало въже със специално усукване, чийто мек край бил потопен в рас­тителна смола, така че се получавало нещо като тапа, която точно пасвала на пъпа. Това въже те завързвали около кръста си. Ясновидците имали помагач или някол­ко помагачи, които ги държели за въжето, докато те се отдавали на своето втренчване. Естествено, да се втренчваш направо в отражението на дълбок, чист вир или езеро е далеч по-завладяващо и опасно от това, което ние направихме с огледалото.
– Но те наистина ли тялом са слизали? – попитах аз.
– Ще се изненадаш, ако разбереш на какво са спо­собни хората, особено ако владеят съзнанието – отвър­на той. – Старите ясновидци не са били много нормал­ни. В своите пътувания до дълбините те откривали чуде­са. Срещите им със съюзниците били нещо обичайно. Вече разбираш, естествено, че “дълбините” е об­разно казано. Няма дълбини, има само боравене със съзнанието. Но старите ясновидци така и не разбрали това.
Казах на дон Хуан, че от това, което ми бе разказал за своята среща със съюзника, и от собственото ми впе­чатление при вида на онази блъскаща сила във водата, бях стигнал до заключението, че съюзниците са много агресивни.
– Не е точно така – рече той. – Не че нямат достатъч­но енергия, за да бъдат агресивни, а просто имат друг вид енергия. Те са по-скоро като електрически ток, до­като органичните същества приличат повече на топлин­ни вълни.
– Но защо съюзникът те е преследвал толкова дълго? – попитах аз.
– Това не е чудно – отвърна той. – Емоциите ги прив­личат, а животинският страх ги привлича най-много. Той освобождава онзи вид енергия, от който имат нужда. Излъчванията вътре в тях се възбуждат от животинският страх. И тъй като моят страх беше непоклатим, съюзни­кът тръгна след него, или по-точно страхът ми закачи съ­юзника и не го пускаше.
Дон Хуан каза, че именно старите ясновидци били тези, които открили, че съюзниците харесват животинс­кия страх повече от всичко друго. Те стигнали дори до там, че съзнателно подхранвали съюзниците си с него, като плашели хората до смърт. Старите ясновидци били убедени, че съюзниците имат човешки чувства, но нови­те ясновидци видели, че не е точно така. Те видели, че съюзниците ги привлича енергията, освободена от емо­циите; любовта върши същата работа, както примерно омразата или тъгата.
Дон Хуан добави, че ако бе изпитал любов към онзи съюзник, съюзникът така или иначе пак щял да тръгне след него, но видът на преследването щял да бъде раз­личен. Попитах го дали съюзникът щеше да спре да го гони, ако той бе овладял страха си. Дон Хуан отвърна, че контролирането на страха било “номер” на старите яс­новидци. Те се научили да го контролират до такава степен, че можели да го освобождават на порции. Те зака­чали съюзниците си чрез своя собствен страх и, осво­бождавайки го постепенно на малки порции, като хра­на, те всъщност държели своите съюзници в робство.
– Старите ясновидци били ужасни хора – про­дължи дон Хуан. – Всъщност не трябва да говоря в ми­нало време – те са ужасни и сега. Направеното от тях доминира, властва над всеки и над всичко.
– Дори и сега ли, дон Хуан? – попитах аз, опитвайки се да го накарам да обясни по-подробно.
Той смени темата, като каза, че съм пропуснал въз­можността да бъда истински, безмерно изплашен. От­беляза, че безспорно засмоляването на рамката е поп­речило на водата да проникне зад огледалото. Той отче­те това като решаващия фактор съюзникът да не счупи огледалото.
– Много жалко – рече той. – Можеше пък да ти харе­са този съюзник. Между другото, той не беше същият, който дойде онзи ден. Вторият идеално ти подхождаше.
– Ти самият имаш ли съюзник, дон Хуан? – попитах аз.
– Както знаеш, аз имам съюзниците на моя благоде­тел – отвърна той. – Не мога да кажа, че изпитвам към тях същите чувства, каквито изпитваше моят благодетел. Той беше спокоен, но крайно страстен човек, който щедро раздаваше всичко, което има, включително енергията си. Той обичаше своите съюзници. За него не представляваше никаква трудност да позволи на съюз­ниците да използват неговата енергия и да се материа­лизират. Имаше особено един, който можеше да прие­ма някакъв уродлив човешки образ.
Дон Хуан продължи, като каза, че тъй като не бил пристрастен към съюзниците, никога не ми бил дал ис­тински да ги изпитам върху себе си, както бил направил неговият благодетел, докато той все още се възстановявал от раната в гърдите си. Всичко започнало с мисълта, че неговият благодетел е странен човек. Едва изплъзнал се от лапите на дребния тиранин, дон Хуан започнал да подозира, че е попаднал в друг капан. Намерението му било да изчака няколко дни, докато си възвърне силата, и да избяга, докато старецът не е вкъщи. Но старикът си­гурно прочел мислите му, защото един ден прошепнал на дон Хуан с поверителен тон, че трябва да се оправи възможно най-бързо, за да могат двамата да избягат от неговия тьмничар и мъчител. След това, треперейки от страх и немощ, старецът отворил вратата и един чудо­вищно уродлив човек с рибешко лице влязъл в стаята, сякаш досега бил подслушвал зад вратата. Той бил сивкавозелен, имал само едно огромно немигащо око и бил голям колкото вратата. Дон Хуан каза, че бил толко­ва изненадан и уплашен, че припаднал, а след това го­дини наред не могъл да се отърси от този страх.
– Твоите съюзници полезни ли са ти, дон Хуан? – по­питах аз.
– Много е трудно да се реши – отвърна той. – По ня­какъв начин аз обичам съюзниците, които моят благоде­тел ми даде. Те са способни да отвръщат с невъобрази­ма привързаност. Но те са непонятни за мен. Те ми бяха дадени за компания в случай, че някога бъда изоставен сам в онази необятност, наречена “излъчванията на Орела”.

<< НАЗАД  |  НАПРЕД >>
към съдържанието

___________________

[1] “Водата е астралният образ на светлината. В четвъртото измерение водата е астрал.” – Ваклуш Толев. Не е чудно тогава, че техники в условията на водни пространства, помагат да се навлезе във фините етерно-астрални нива. Но вместо с посока “надолу”, по израза на Дон Хуан, за следхристовата ни култура днес, тези нива се възприемат като “нагоре”, а не както е било в митологичните времена, където се слиза към отвъдното, както е и в традициите на индианците, в случая. Би могло да се каже и “навътре” очевидно, след като става въпрос за разгръщане към микросвета на фините обиталища и “облекла” на съзнанието. Срещаните в ниските етерно-астрални области същества, наричани тук съюзници, в теософската литература са познати като елементали. Страхът, който може да предизвикат, много бързо изчезва като отрязан с нож само от мисълта, че са абсолютно безсилни да ти сторят каквото и да било, защото и смъртта не е страшна, бидейки просто един преход. Вероятно много хора са се сблъсквали насън с този феномен на страхови атаки и знаят, че само една будна мисъл заличава всичко. – Б. ред.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)