Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ИЗКУСТВО Словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни

Словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни

Словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни
0

До Димитринка Ненова ни отведе нейният разказ “По Е-3 за 23“, с който тя печели първа награда в конкурс на Община Варна, и който откакто е намерил пристан в необятите на интернет, силно впечатлява и радва всеки, попаднал на него и отделил време да го прочете. Няма да изброяваме всички нейни литературни награди, защото са многобройни, но ще споменем, че има отличия в разнообразни жанрово конкурси – за кратък фантастичен разказ, пътепис, поезия, фото-хайга, стихотворения за деца, любовно хайку, кратки форми, разказ на младежка тема, пиеса за драматичен театър, българска драматургия и т.н. Свързахме се с Димитринка, за да чуем повече за авторката на вече запленилото ни литературно творение, за идеите и заниманията й – от самата нея. (Разказът прочети ТУК.)

МОЯТА  ПРИКАЗКА

Повярвах в многоцветната река
от детството ми – приказка любима
и ето ме – голяма съм сега,
но чудото влече неудържимо…
Ще мине първо бялата вода
от доброта и обич чиста,
ще пръсне капчици по моята снага
и аз като дърво ще се разлистя…
Ще потече зелената вода
с ухание на здравец и тинтява,
а аз опиянена от дъха
ще пусна корени в земята здраво…
Ще потече и синята вода –
копнежи, вяра и надежда
и аз като безкрайна синева
ще се покрия с цветове от нежност…
Ще мине и червената вода –
с вълни от страст да ме залее
и жадно ще ме мами тя,
а в клоните ми плодове ще зреят…
Ще блесне златната вода
о, толкова души е съблазнила,
но аз ще знам, че простите неща
по-ценни са от тънка свила…
Ще минат сивата, кафявата вода,
лилавата и розовата даже
и ще ме теглят от брега,
но и на тях аз “Не!” ще кажа…
И ето я – най-черната вода –
дочаках грозния ѝ тътен
от завист, алчност, тегота
обрекла тя на всеки пътя…
Без страх ще се изправя на брега,
оковите ще хвърля във водите,
ще ми олекне на мига
и ето ме – пак чиста аз политам…

~ Димитринка Ненова

Здравейте, Димитринка! Как обичайно се представяте? Споделете ни основни щрихи за Вас и интересите Ви…

На визитната ми картичка днес пише: “Димитринка Ненова – майка и съпруга с хоби”, а всъщност по образование съм филолог, по душа – все още мечтател, по призвание (надявам се) творец – пиша, рисувам, декорирам…
Открай време съм изкушавана от словото – през годините съм публикувала в регионални и национални вестници и списания – фейлетони, очерци, но когато останах без работа, повторно “прописах”. Мои първи читатели бяха приятелите ми, които ме окуражиха, но тъй като имах нужда да бъда “оценена” безпристрастно, започнах да участвам във всевъзможни конкурси за поезия и проза. За моя изненада спечелих не малко от тях. Все още нямам издадена книга, но за последните четири-пет години написах осем пиеси, роман, разкази, стихове за възрастни и деца… “Трупах”, търсейки себе си. Може би вече е ред и на първата книга… На визитната ми картичка пише: “Димитринка Ненова – майка и съпруга с хоби”, а всъщност по образование съм филолог, по душа – все още мечтател, по призвание (надявам се) творец – пиша, рисувам, декорирам… Убедена съм, че словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни, много отговорни, защото тя дава криле за полет, извисява душата, но може и да я прониже…

Казвате, че писаното слово открай време Ви е на сърце – какво ви вдъхнови да му се посветите? Какви спомени от детството пазите в това отношение?

Детството е препълнена със съкровища пещера, от която излизаме само с връзка ключове за вратите, които предстои да открием /дали/ и отворим /дано/ през земния си път, тичайки след житейското кълбо, което Съдбата с тънка усмивчица търкулва пред нас.
Бях плахо и притеснително дете, но когато слушах някоя история или четях книга, сякаш получавах магическа пръчка и можех всичко, бях навсякъде – и в реални, и в измислени светове, защото въображението е несравнимо повече от свръхзвуков космически кораб – за миг може да те отнесе до всяка точка във Вселената. Но въображението не е дар, а за него трябва ежечасна грижа и храна. Като дете имах щастието майка ми никога да не каже “нямам време” и “по-късно”, а баща ми винаги прекъсваше разказа си на най-интересното място до следващата вечер. Нетърпението се превърна в криле на въображението ми, което политаше в търсене на завършека на поредната история… С големия ми брат се състезавахме кой ще разкаже по-интересна приказка на малкото ни братче, което пък беше неподкупен съдия кой е по-добър “измислител”. С днешна дата и двамата ми братя издадоха книги…
В моята рецепта на бъдещ словотворец са включени съставките: щастливо детство, общуване с родители и приятели, свят с книги, волни игри навън, опознаване на природата, учители “от Бога”, таван, който трябваше да подреждам, когато бях наказвана… и отвреме-навреме щипка тишина и самота за размисъл.
Писането наистина изисква посвещение, а при мен е кратко посещение на позакъсняла гостенка, която не изпращам, докато не излее сърцето си.

Какви са основните тематики, които Ви привличат – за какво обичате да пишете?

Не зная дали все още във всеки дом има по една кутия с копчета, събирани през годините от бабите. Зад всяко копче виждам човек, орис, история – бих искала да разкажа за тях. Така е и с темите – живо същество, предмет, емоция събуждат различна тема. Човешката съдба, приятелството, общуването, природата – най-често се открехват тези врати и от там надничат бъдещите герои. Аз не ги търся, те ме викат…

Имала сте период, в който не сте писала, или просто не е било интензивно може би?

Като дете си мислех, че хората на изкуството са същества от друг свят, временно слезли между нас, простосмъртните, за да ни кажат и покажат неща, които не бихме могли сами да разгадаем. Писането също приемах за тайнство, в което няма място за непосветени. Продължавам да мисля така и всеки път, когато седна да пиша, очаквам чудото…
При мен писането се случи доста късно и постепенно – част от работата ми през годините бе да пиша сценарии за различни инициативи: общински празници, годишнини на училища, юбилеи на изявени учители и пр. Започнах да пращам дописки, статии и очерци до общински и национални вестници. Продължих с фейлетони, получих първите си награди за есе и очерк, записах и оформих в книга спомените на дългогодишен земеделец от БЗНС “Никола Петков”, но всичко това беше между другото, преди години…

Каква е дейността на един експерт към педагогически център, какъвто сте била толкова години?

Последните десетина години работата ми беше предимно методическа и организационна, свързана с повишаване квалификацията на преподавателите от Варна и региона, но преди това в тези центрове кипеше изключително интензивен културен живот, даващ възможност за развитие и изява на учители с творчески заложби и интереси – поети, музиканти, актьори, художници и свързаните с тях формации – клубове, оркестри, хорове, театрални състави, ателиета и пр. Професионалната и творческа реализация на голяма част от учителите вървяха ръка за ръка, защото “Не само с хляб ще живее човек” – другото ежедневно се убеждаваме до какво води.

“Съпруга с хоби” – след като сте прописали повторно, хоби ли е или все пак призвание за цял живот?

Стресиращо беше изведнъж да променя стереотипа си, след като 27 години съм ставала всяка сутрин за работа. Звучеше ми обидно определението “безработна”, още повече, че не съм от хората, които могат да седят със скръстени ръце. Разрових се из интернет и си извадих всички възможни литературни конкурси. Ставах в четири и половина всяка сутрин и пишех сякаш бях на норма. Разказът “По Е-3 за 23”, който толкова впечатли читателите, е от онези трудни и тъжни първи “безработни” дни. Така прописах повторно – през месец май (2015) станаха точно пет години. Пишех, търсейки себе си…

Какво друго запълва ежедневието Ви по принцип? Разбираме, че рисуването и декорирането също са Ви любими занимания – разкажете ни малко и за тях?

Съпруга съм на художник, майка на седмокласник (с всички последствия от този факт)… Ежедневието е низ от житейски реалности и предизвикателства с вече възрастните ни близки – ден с ден не си приличат, но в тях намирам време да правя сувенири, посещавам школа по иконопис, нарисувах първите си икони, приятелите ми ме търсят за луксозно опаковане на подаръци, сътруднича на “Вестник на българите в Детройт”…

IMG_2720
« 3 на 21 »

Както можете да предположите, разказът Ви “По Е-3 за 23” изключително впечатли нас също и сме просто възхитени! Има ли взети от реалния Ви живот елементи в него – ходила ли сте лично по описания маршрут?

И морето, и планината за мен са живи същества, които говорят на различни езици. Обожавам ги, те са източник на вдъхновение, зареждат и извисяват духа. В продължение на 12 години подред се включвах в екскурзионни групи по различни маршрути из Рила, Пирин и Родопите. Влюбих се в тези планини, а джобовете на паметта ми са препълнени със запечатани мигове, които често изваждам и разглеждам като безценни съкровища. Щастието има различни измерения, но за мен то е и гледката от един “покорен” връх, ягодка, надничаща между листата, уханието на борови иглички… От няколко години, с туристическа група “Орлови скали”, вече със съпруга и сина ми обикаляме през лятото планините…
В реалния живот обаче не познавам добре Стара планина, а туристическият маршрут от разказа съм го “минавала” без раница на гръб много пъти само в съзнанието си, но той реално съществува. Надявам се някое следващо лято да предприемем този наистина много сериозен поход, живот и здраве.
Между другото, главната ми героиня – Рени, макар и с друго име е реално съществуващо момиче в моята измислена история, дъщеря на моя близка: изключително интелигентно момиче, което преди дни разбрах, че ще продължи висшето си образование в Кембридж. Ето за такива млади хора трябва да се пише и разказва!

А откъде този толкова автентичен тийнейджърски изказ?

Умея да слушам, а и тийнейджърите нямат особени задръжки. Едно случайно минаване покрай оградата на училище, пътуване в тролей – без да си поставя за цел, някак автоматично запечатвам новите словесни попълнения. Освен това си мисля, че във всеки възрастен човек кротко спи бившето дете, тийнейджър, младостта – трябва само лекичко да ги събудиш и те оживяват…

Участвате с разказа в антологията “Зелени разкази, ама наистина” – как се свързахте със съставителите? Или те Ви откриха, както ние сега? Къде другаде можем да намерим публикувани Ваши творби?

Освен близките и приятелите ми, които са ме поощрявали да пиша, единственият начин да заявя за себе си и да получа обратна връзка, оценка за написаното от мен – бяха литературните конкурси, както споменах. За антологията беше обявен такъв и аз изпратих два свои разказа – споменатият и още един, посветен на всички българи, живеещи по света, които носят България в сърцето си.
Самата аз не съм публикувала нищо досега. Не обичам да съм център на внимание, определено бях притеснена от интереса на медиите, който събуди “По Е-3 за 23”, пуснат незнайно от кого в Интернет (от сърце му благодаря). Това, което ми доставя истинска радост и удоволствие, е самият процес на писане – тишината, в която се раждат героите, случките, реакциите им… Но да, напълно ясно ми е, че писането е само част от процеса на споделяне, ето защо може би е дошъл моментът да предприема и следващата крачка – време е да помисля за първата си книга – вероятно сборник с разкази, детска книжка с поеми или пък романчето, което написах през лятото и участвам с него в деветия Национален литературен конкурс “Развитие” за непубликуван български роман…

Тъй като обсъжданият разказ, както и другият, който споменавате, са очевиден израз на любов към родното, какво ще кажете за България и българите – звучат ли Ви достоверно тезите за великото ни минало като носители на идеи за държавност и Небе? Има ли в гена ни налични качества и занапред да даваме дух и посветени знания, как смятате?

Възпитана съм в дух на любов и преклонение пред родното. Но с днешна дата това не е достатъчно – любовта трябва да бъде действена. Възхищаваш се от красотата на планините – грижи се за чистотата и опазването им, възхищаваш се на родолюбивите българи – разкажи за живота им, популяризирай делото им, изграждай и възпитавай в съзидателен дух и любов към родното, но и със самочувствието, че си част от света.
Тезите за великото ни минало не само ми звучат достоверно – всяко ново откритие на археолозите ни, особено в последните години, доказва отново и отново, че на земята ни е  кипял съзидателен живот, че сме вървели столетия преди другите народи, че духовните ни стремежи са намирали материален израз в писменост, технологии, изящни предмети, сгради, които изумяват нации с вековно самочувствие.
Трудно ми е да отговоря на последната част от въпроса, защото ме залива вълна от гордост и болка. Не спирам да се питам как може да сме едновременно и толкова креативни, но и толкова саморазрушителни. Пръснахме се по целия свят и там отново достигаме върхове, а в собствената си страна сътворяваме разруха. Надеждата ми е в младите, които ще се върнат, защото въпреки всичко вярвам, че “кръвта вода не става”.

Точно тази Ви литературна рожба много се харесва, защото подходът към темата е нестандартен, иновативен и ни доближава истински до полярните реалности в живота. Като учител с опит и експерт, имате ли идеи какво може да се промени в системата ни на образование, така че децата истински да заобичат училищните занимания?

Кога едно дете обича истински училищните занимания – когато му е интересно, когато има одухотворена личност пред себе си за учител, когато се чувства обичано и личното му достойнство не е накърнено.
Твърдим, че всяко дете е Вселена. А какъв е тогава учителят, щом работи с Вселената? Нима няма в него нещо божествено, нима не носи в себе си частица от Иисус, Буда, Зороастър,  наречени по цял свят Учители? И не е ли любовта единствената неподвластна на времето сила, която озарява, променя и въздига? Със сигурност тя е в гърдите им, защото за да си добър учител, трябва първо да си добър човек, личност, да имаш дарбата да обичаш, да даряваш, да уважаваш. Учителят е сеяч, хлебар, грънчар, скулптор, художник, вълшебник, супермен… Учителят събужда идеи, възпламенява въображение, отключва мечти, дава криле, създава бъдеще, но… този учител няма как да падне от небето. За да бъде такъв, той трябва да иска да е такъв, да учи за такъв и да не му пречим да е такъв.

Какво ще кажете за децата на новото време – говори се все повече за индигови, кристални, на дъгата… Имате ли наблюдения в това отношение? Смятате ли, че наистина е крайно време да се направят генерални промени в образователните методи?

В последните години стана популярно да наричаме децата индигови, кристални, да изследваме дължината на ултразвуковите вълни на аурите им, да отчитаме степента им на чувствителност, да обясняваме защо са по-агресивни или по-сензитивни. Може и да е така, но понякога се чудя не прикриваме ли собствената си гузност зад тези определения – не изтънихме ли до скъсване пъпната връв с децата си, прехвърляйки грижите за най-ценното ни на ясли, детски градини, на училището, на обществото. Според мен в облика на децата ни се отразяваме ние, родителите. Какво е младото поколение зависи до голяма степен как ние сме го възпитавали. Децата и родителите са скачени съдове – ако ние сме наливали чиста вода, ще се радваме на бистри извори, ако сме им отделяли достатъчно време за общуване, ако сме били положителен пример не в говоренето, а в делата – времето потвърждава, че сме си свършили добре работата. Но ако сме им давали наготово всичко, ако не сме ги научили на труд, на десетте Божии заповеди, ако грешно сме подреждали приоритетите си  – няма на кого да се сърдим.
Разбира се, младежите с днешна дата винаги са по-различни от предходните поколения млади хора и това е съвсем нормално и естествено – дошъл е техният ред да заявяват своето “аз”, да доказват себе си, да променят света така, както ние сме имали своя шанс. Живеем в 21 век – светът се променя, хората се променят – какво остава за образованието?! То трябва да е крачки напред, за да подготвя младите за новото. Абсурдно е да се продължава със зубрене, вместо с умение да знаеш как и къде да търсиш информация, да я споделяш в диалог, да умееш да отстояваш позиция не с агресия, а уважавайки различното мнение. Училище, библиотека, музей, театър, институции – това трябва да са новите класни стаи. И тази работа няма кой да я свърши освен учителят – онзи същият учител, който трябва да се промени, за да осъществи мисията си не само с учениците, а и с обществото: “Помогни ми да те възвися!” Мисия “невъзможна”, но  жизнено необходима, ако искаме да бъдем “до века”!

Интервю на Ралица Благовестова с Димитринка Ненова
за “Цветове от аурата на България
Фотографии: Александра Вали

ПРОДЪЛЖИ КЪМ РАЗКАЗА

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)