Home FREE VISION МЕДИЯ СТАТИИ ИЗКУСТВО “Малката приятелка на Яворов” — уникално писмено свидетелство за любовта на Яворов и Мина от нейната най-добра приятелка и съученичка
0

“Малката приятелка на Яворов” — уникално писмено свидетелство за любовта на Яворов и Мина от нейната най-добра приятелка и съученичка

“Малката приятелка на Яворов” — уникално писмено свидетелство за любовта на Яворов и Мина от нейната най-добра приятелка и съученичка
0

Малката  книжка, издадена в края на 2016-та година от потомците на Недялка Караджова-Маркова в сътрудничество с издателство “7 Лъча”, е един безценен и уникален спомен, оставен от нея като най-близка довереница и скъпа приятелка на Минка Тодорова – голямата и светла любов на безсмъртния Яворов. Книжката е историческо свидетелство, отпечатано за първи и последен път (до днес) през 1963 г. в списание “Септември”. Литературно-историческият документ, който представляват спомените на Недялка, е пазен с десетилетия от нея самата под формата на ръкопис, докато се намери подходящото време разказът й от първо лице да види бял свят – през ’63-та година.

Нейните спомени са най-автентичен източник за любовта между Пейо и Минка, споделят наследниците мнението на специалистите, както и “истинска школа за възпитаване на обич дарителка у младежта”. А в заключение допълват: “Те са още и свидетелство за това как силната, чиста и всеотдайна обич, неполучила естествената си реализация, стимулира творческа енергия и пориви и превръща неосъществената мъжествена еротика в музика, светлина, молитва.”

Четивото много бързо печели своя читател с искрения си тон и загриженост, както и с увличащото усещане за липсващия и позабравен днес дух на неподправени ценности.

Текст: Ралица Благовестова

__________________

Из предисловието към спомените
от синовете на Недялка Караджова-Маркова:

Полковник о.з. Дянко Марков
Проф. д-р биол. н. Георги Марков
2016 г.

Дружбата на майка ни с Минка Тодорова започва от първи гимназиален клас, където през есента на 1904 г. класната наставничка г-ца Друмева въвежда високото и стройно момиче с буйна тъмнокестенява коса и топли тъмнокафени очи под дълги мигли, които придават на лицето й особен чар. Класната представя на класа новата им съученичка и я поставя на чина до майка ни. Следващите три и половина години двете девойки седят на един чин и между тях се установява искрено, от нищо непомрачено приятелство. Тук трябва да подчертая, че майка ни решително възразяваше срещу наложилото се от Михаил Кремен и други автори изопачено представяне на Минкиното име като Мина. Никой никога не я е наричал приживе така – нито близките й, нито учителите, нито съученичките. Тя е била винаги Минка. Тя е девойче, момиче. Ония, които упорстват да я наричат Мина, вероятно си въобразяват, че по този начин, представяйки я като по-зряла жена, придават по-впечатляващ облик и женственост на любовта й с Яворов. Минка Тодорова няма нужда от подобен “грим”. Чувството й към поета е обичта на едва пробудилата се за живот първа младост и тя трябва да остане такава в представите на ония, които засягат драмата и трагедията на живота и любовта й към поета.

Искреното приятелство между двете момичета трае до последния ден от живота на Минка и е било изразено в огромен брой писма, в които тя споделя с приятелката си всичките свои вълнения, тревоги, мъките и тормоза, на които е била подложена в своя кратък живот до последния си ден и час. За съжаление всички тези писма, съхранявани от Недялка в две големи картонени кутии, са били изгорени от нейната майка, когато в София научават причината за смъртта на Минка – туберкулоза, и факта, че по настояване на лекарите нейният ковчег е бил закован – никой да не може да докосне тялото на вече покойното младо момиче, тъй като и мъртва тя представлява заплаха за пренос на заразата.

Днешните млади, избавени благодарение на стрептомицина и постиженията на медицината през втората половина на миналия век, могат да се учудват на този факт, могат да осъждат нашата баба за нейната постъпка. Те нямат представа какво бе туберкулозата в нашата младост и в младостта на поколенията по това време. Тя беше бич, смъртоносен бич за юношите и особено за девойките. Тя не подбираше бедни, богати, хубави или не, умни или посредствени; тя косеше наред! Неслучайно съдбата на засегнатите от туберкулозната зараза и обречени на близка смърт девойки и млади жени е вдъхновила някои от най-големите творци на музикалното и литературно творчество да създадат вълнуващи образи: Мими от “Бохеми” на Пучини, Виолета от “Травиата” на Верди, както и образите на Виктория – героинята на Хамсун, и Патриция от “Трима другари” на Ремарк, бяха образи, които дълбоко вълнуваха всички млади по онова време. Аз, Дянко Марков, признавам пред днешните млади, че тогава се чувствах задочно влюбен във всяко туберкулозно момиче. Споделям това с читателите, за да почувстват поне малко от малко вълненията и тревогите на младостта и на обществените среди от онова вече толкова далечно време.

Светъл спомен от ранната си младост и дружбата с Минка Тодорова майка ни пази и цени; и желае да го направи достояние на българската духовна общественост. Поривът да остави това свидетелство идва у нея още непосредствено след трагичния край на Лора. Тогава обществената реакция е извънредно силна, но най-често в широкия обхват от пренебрежение и несправедливост към Минка: “Това буржоазно дете никога не е обичало истински Яворов“ (Екатерина Каравелова) до венцехвалене на Лора, както и клеветническа кампания срещу поета: “Човекът Крачолов е убиец!“ – заглавие в един от престижните столични ежедневници. Майка ни съзнава, че като започваща учителка в плевенска гимназия тя е още твърде млада и без достатъчно житейски опит, за да бъде съдник на личности и отношения от висок обществен ранг. Тогава тя само нахвърля основните моменти на своите спомени, а публикуването им оставя за в бъдеще.

През 1935 г., когато се навършват 25 години от смъртта на Минка, майка ни решава, че това бъдеще вече е дошло. Систематизира своя труд и го представя на професора от Софийския университет Михаил Арнаудов, когото помни от студентските си години, за оценка и съвет относно евентуално публикуване. След прочитането му той дава следната оценка: “Работата Ви е извънредно ценна като единствено свидетелство от най-близък човек на Минка, при това великолепно написана. Ще трябва да види бял свят!“ Следва обаче вледеняващ съвет: “Но не ще се намери издателство, което, докато е жива госпожа Екатерина Каравелова, ще рискува да си навлече нейната отмъстителна ненавист, ако дръзне да го издаде. Ще чакате, г-жо Маркова, ще чакате по-благоприятен момент!

Такъв благоприятен момент обаче няма да настъпи още четвърт столетие. След няколко години избухва Втората световна война, последвана от драматичните и трагични събития след 9 септември 1944 г., когато е убит баща ни Георги Марков. За литература, за издаване на спомени в семейство Маркови не може и да се мисли. Но в края на 50-те години на миналия век нараства интересът към личността, творчеството и трагедията на българския поет Пейо Яворов и започват да се появяват нови публикации. След като излиза “Романът на Яворов” с автор Михаил Кремен, близките на майка ни и нейни връстници, които знаят за дружбата й с Минка Тодорова, упражняват настоятелен натиск върху нея да издаде своите спомени, за да противопостави истината за любовта между Минка и Яворов на опитите тази любов да бъде представена в невярна светлина.

Майка ни допълва спомените си, като отговаря и оборва неверните твърдения на Михаил Кремен, с което нейната творба добива по-голям обем. Придружена от своята по-млада сестра Марина Караджова-Попова (съпруга на академик Методий Попов), майка ни отива в редакцията на списание “Септември” и представя своя труд. По това време (1963 г.) главен редактор на списанието е бележитият комунистически поет и литературен критик Христо Радевски. Майка ни си позволява да изрази желание, ако в редакцията преценят трудът й да бъде съкратен, това да стане съгласувано с нея, тъй като има някои моменти, които тя не би желала да бъдат пропуснати при публикацията на нейния спомен за Минка. Христо Радевски любезно посреща двете възрастни жени и казва на авторката да остави работата си, за да бъде прегледана от редакционната колегия, и след седмица да заповяда отново; ако се налага съкращение, това ще стане съгласувано с нея. Когато следващата седмица майка ни отива, вече сама, Радевски я посреща усмихнат и просто разтопен от благосклонност: “За никакво съкращение не може да става дума, другарко Маркова! Вашият спомен е най-автентичното свидетелство за любовта между Минка Тодорова и Пейо Яворов. Това е литературно-исторически документ и той ще бъде изцяло публикуван! Ние сме Ви благодарни, че ни го предоставяте.

Седмици и месеци след публикацията майка ни беше посещавана от студенти по литература, от млади вече учители, литературни критици, които искаха да научат нещо повече от онова, което съдържаше публикацията в “Септември”. Дори беше устроена среща на майка ми в Софийския университет със студенти и преподаватели по литература, с които тя сподели и допълнителни подробности от живота и дружбата си с Минка.

От това време мина половин век. Публикацията в “Септември“ остана единствена, а неизвестността на авторката, естествено, не можеше да събуди траен интерес към нейната творба. Тя е вече библиографска рядкост.

КОМЕНТАРИ

Ако имаш какво да кажеш по темата - тук е мястото :)