“Емблемата – пише Емили Дикинсън – е неизчерпаема, докато осъществяването може да пресъхне.” Някои критици изтъкват, макар и бегло, отричането на “успеха” у Емили Дикинсън, но само в абстрактно психологически аспект, докато нейната поезия, колкото и да е абстрактна, дълбоко в себе си съдържа и социалнопротестен смисъл. Оттук идва и един – да го наречем “трагичен”– план, за който американската критика не споменава. Въпреки цялата преоценка, която тя прави – че победеният е победител, “емблемата е неизчерпаема” и т.н. – ние не усещаме в стиховете чистата радост от откровението на такава една голяма истина, а заедно с тезата се лее и скрита болка, чувство, че животът не върви както трябва, че има някаква грешка, изкривяване. Все пак картината на “бития” пробожда сърцето, макар той да “има” успеха повече от външния победител. Все пак компенсацията е субективна, “емблемата” остава във вътрешния копнеж, но този копнеж по природата си е движение “навън”, в него е заложена необходимостта да се “опредмити”. За да утвърди идентичността си, човек трябва да успее в своето усилие, т.е. да извърши делото си и в него да постигне синтез между вътрешно душевното и външно предметното. Емили Дикинсън, отхвърляйки фалша на външния успех, търси опора в субективния копнеж – за нея той все още е насочен към света, макар и лишен от него. Но болката от лишаването, от разрива не може да бъде успокоена – тя гори и то тъкмо в копнежа. Колкото и да е неизчерпаема, “емблемата” не е целият действителен свят.
Цветан Стоянов, из “Случаят Емили Дикинсън” – изследователски етюд
______________________
ДУШАТА
Може да си сам на край света
Може да си сам в безбрежен океан
Да си сам-самин и във смъртта
Но това е все едно си сред тълпа
В сравнение с онази глъбина –
Уединеността полярна
На себе си позналата душа –
Ограничена безкрайност.
~ Емили Дикинсън ~
Превод: Ралица Благовестова
______
There is a solitude of space
A solitude of sea
A solitude of death, but these
Society shall be
Compared with that profounder site
That polar privacy
A soul admitted to itself—
Finite infinity.
~ Emily Dickinson ~
______________________
СЛЪНЦЕТО
Видях как Слънцето изгря!
Внезапно блеснал ярък диск.
Камбанарии, обляни в аметист.
Навред се носят новини –
стрелкащи се катерички във зори.
Хълмовете свалят своето боне,
Песента на пойни птички ни зове…
Тогава тихо казах си сама:
“Слънцето е май това!”
Но как залезе не разбрах.
Забелязах сякаш пурпурен дувар,
през който със неспирна жар
прескачаха деца засмяни
в жълти хубави премяни…
Ала дойде моментът най-подир
и грижовен посивял пастир
тез немирници прибра от път…
Сетне спусна кепениците, за да заспят…
~ Емили Дикинсън ~
Превод: Ралица Благовестова
______
I’ll tell you how the Sun rose…
A ribbon at a time.
The steeples swam in amethyst,
The news like squirrels ran.
The hills untied their bonnets,
The bobolinks begun.
Then I said softly to myself,
“That must have been the sun!”
But how he set, I know not.
There seemed a purple stile
Which little yellow boys and girls
Were climbing all the while
Till when they reached the other side,
A dominie in gray
Put gently up the evening bars,
And led the flock away.
~ Emily Dickinson ~
